Вместо поздрав

Проф. Аретов представя "Бленувани и плашещи" в Пловдив, 2023 г

„Посредственият учител разказва. Добрият учител обяснява. Изключителният учител демонстрира. Великият учител вдъхновява“ е казал големият Уилям Артър Уорд (който и да е той). През живота си съм попадала и на посредствени (единици, но ги има), и на добри учители,  за щастие, на страшно много изключителни, но за всеки ученик (или студент) има само един Велик учител.

Николай Аретов. Така се казва Великият учител, за когото ще разкажа, или още по-точно – проф. д.ф.н. Николай Аретов (т.е. този човек е наистина много нависоко в йерархията на съсловието, както ще сатен ясно, но не само заради буквите преди името). И ми се иска днес, в чест на юбилея му (и без неговото разрешение) да го представя пред скромната (ми) аудитория през моите очи – на една случайно попаднала в СУ, във възможно най-последния момент, студентка (успешно завършила с помощна на своя Велик учител). Защото за него е писано много (което не значи достатъчно) от уважавани в литературните среди светила, но досега не съм чела нищо от негови студенти. Освен това, във всички публикации става дума единствено за научните му постижения, които, разбира се, са от  първостепенно значение, но никъде (поне аз) не съм чела да пишат за него като за нормален човек, извън академизма. Изключвам „Семейни истории“, писана от главния герой на днешния „разговор“, в която той почти не пише за себе. Затова на мен се пада да запълня тази ниша, макар такива текстове да не са престижни в биографията на учения. В настоящата публикация ми се иска да насоча вниманието единствено и само към юбиляра, но пишейки за него от първо лице, няма как да не ви занимая поне малко и със себе си. Ще се опитам това да е наистина минимално, и то само за да покажа защо определям проф. Аретов като Велик учител.

Не всеки има моя късмет да се срещне с този единствен учител, който го вдъхновява и благодарение на когото той се развива (успешно) в избраното поприще. Връщайки се назад, ми става смешно плод на каква глупава и нелепа логика е тази среща (моля, не ми се присмивайте много заради следващите редове и – проф. Аретов – извинявайте със задна дата за това, което… ще видите).

През 2014 г. попаднах в СУ, магистърска програма „Преводач-редактор“. В седмичната програма, която получих, имаше както задължителни, така и избираеми дисциплини, от които трябваше да избера 4. Тъй като по всички редовно изучавани предмети щяха да ми преподават дами, реших, че е добре да разнообразя с няколко господа. Пред едно от имената стоеше някакво безкрайно съкращение, което в началото ме отблъсна (кой знае какъв сухар е човекът зад многото букви с точки, си помислих тогава), но все пак реших да посещавам дисциплината „Превод и редактиране на хуманитаристика“. Ако не се разберем с преподавателя (вероятно няма, защото сигурно е комунист на 90 години или дори по-лошо… ако е възможно), винаги мога да се преместя, се утеших и в един ноемврийски (?) следобед зачаках пред номера на стаята, в която трябваше да се проведе първата лекция при „сухаря“. Изненадах се, че няма опашка от желаещи и си казах нещо от рода на „ето, знаех си, че ще е голяма гад този с многото букви пред името, щом никой не иска да кара лекции при него“, но вече бях дошла и ми беше любопитно на кого ще попадна, затова продължих да чакам и да дочитам спортния вестник (любимото ми четиво, когато влязох в СУ). По едно време по коридора се зададе човек на не повече от 60 – висок, с брада, усмихнат и неглиже облечен (да се чете „готино“). Поздрави ме доста  приятелски и отключи вратата. Навярно параджията или електротехникът, си помислих тогава – само майсторите са толкова учтиви и дружелюбни с всички без академични титли (и само те се обличат нормално, без вратовръзки). Симпатичният господин обаче се застоя в стаята и аз се престраших да вляза и да попитам дали преподавателят ще дойде за лекцията, или да си вървя. От отговора, който получих, стана ясно, че преподавателят вече е в стаята (първи гаф още за добър ден). И, изненадващо, не беше изобщо „сухар“ (поне на първо впечатление). Нищо общо с представата ми за професор, всъщност (да се приема като комплимент 😊). Нито на 90, нито комунист (оттук нататък всичко друго е бонус). По-късно от колеги научих за богатата биография на приятния и дружелюбен професор и ми се зави свят. Даже се оказа, че е не просто обикновен професор, а доктор на филологическите науки (ето какво било другото съкращение пред името, за което добре, че не попитах лично него какво значи, да се изложа съвсем).

Останалото, както се казва, е история (в спомените ми доста забавна). Излишно е да казвам, че часовете по Хуманитаристика се превърнаха в мои любими. Благодарение на проф. Аретов разбрах за себе си, че редакторската работа е тази, която ме влече повече от преводаческата. Смея да се похваля, че прихванах от неговия редакторски педантизъм дотолкова, че да си позволя да намирам грешки дори в текстовете, които самият той публикува. Първият път, когато си позволих да му посоча грешки в негова публикация, си спечелих малко коректорска работа (вместо наказание 😉). Известно време ми трябваше да се адаптирам към този начин на общуване с преподавател – бях свикнала да работя с хора, които не зачитат различно мнение, да не говорим за търпимост към „критики“ или доверие към нищо и никакви студенти (особено четящи спортни вестници). Днес в работата си се старая да подхождам по същия начин към моите ученици – с уважение и отворено съзнание да науча нещо от тях. Мисля, че се получава доста добре (особено последното).

Друго нещо, което попих от проф. Аретов (за ужас на авторите, с които се случва да работя) е непоносимостта към русизмите (която и без това ми е заложена). А по отношение на тях той е същински радар. Един весел пример от времето, когато писах магистърската си теза (познайте кой си избрах за научен ръководител… или той мен 😉). В дългия над 70 страници текст бях написала случайно някакъв русизъм (вече не си спомням точно какъв), който си открих при проверката. Реших обаче да пробвам (извинявайте, професоре 😊) дали научният ми ръководител ще открие тази незначителна думичка сред всичките таблици с книги, години, бележки под линия и какво ли не. След няколко дни получих работата с бележки и една от тях беше към въпросната дума „замени дразнещия русизъм“ (нещо от този род, но думата дразнещ я помня добре). И до днес видя ли подобна дума в текст, тази бележка изкача пред очите ми и не оставям нещастния автор на мира, докато не намери по-приемлив синоним (например, безконечен на нескончаем 😊).

Разбира се, останаха и ненаучени уроци. Например, и до днес не се научих да харесвам Селинджър. 😉 Така и не разбрах в какво се изразява гениалността му и не очаквам някога да успея. Между другото, доста често с професора сме на различно мнение за книги и филми, писатели и режисьори (например Кристофър Нолан) и винаги се разминаваме в отношението към българската история, но това по никакъв начин не намалява уважението ми.

Колкото и да се старая, не успявам и до днес да усвоя хладнокръвието, с което проф. Аретов разрешава спорове с неприятни личности. Винаги съм се възхищавала на умението му да казва истината в очите, без намерението да обижда другата страна (която винаги се обижда, но това е друга тема) и да остава (поне външно) напълно спокоен, когато го нападат. Неведнъж съм била свидетел на такива ситуации, включително в социалните мрежи, но най-много се впечатлих като студентка как той се справи с нахална колежка от курса, която се опитваше да го провокира и ядоса. Може и да е успяла с второто, но не пролича, а въпросната госпожица не излезе победител от този „спор“. Мисля, че така и не се дипломира впоследствие, но това е друга тема. В тази връзка, чудя се какво би било, ако днес проф. Аретов влезе в класна стая с ученици и дали те ще успеят да го провокират да повиши поне тон… (не предстои да стане ясно 😉).

Изкушавам се да кажа вече наздраве и да спра да пиша, но се сетих за още една забавна случка с вино (вероятно не помните, професоре, но аз я помня като поредния ми гаф 😊). Бяхме на представянето на сборника „Искам шестица“ на СУ. На една от задните редици от едната ми страна беше седнал проф. Аретов. Имаше скромна почерпка (малиново вино, което така и не опитах, защото не пия), но той си беше взел чашка и я беше закрепил на подлакътниците на двата съседни стола (моя и неговия). Докато се обръщах назад и настрани и, като цяло, се въртях навсякъде, за да говоря с колеги, някак съм преместила моя стол и виното се изля… познайте върху кого. За късмет, обаче, професорът беше дошъл с червен пуловер (предвидливо), върху който изобщо не личеше огромното (предполагаемо) петно. Добре, че до мен не беше седнал някой костюмар с бяла риза… но като се замисля, такъв тип никога нямаше да седне сред студентите, с чаша вино, като един от многото гости, без да се (само)натрапва в събитието.

Приключвам вече с този непоздравителен адрес, защото знам колко скромен е рожденикът. Няма да се опитвам да бъда оригинална в пожеланието – най-вече, професоре, бъдете здрав! Надявам се, че сте се забавлявали с тези няколко събрани случки из не толкова академичната Ви дейност. Беше удоволствие да се разровя из паметта си и да открия, че помня доста неща. Весел празник и НАЗДРАВЕ!

П.п. Все още чакам да напишете криминален роман. Убедена съм, че ще ми хареса дори повече от „Арабски нощи“.😊

Среща между професор и (бивша) студентка,
Пловдив 2023 г.