Футболният контекст на литературата

Наред с видимата история, всяко литературно произведение съдържа скрит контекст, който може да бъде разчетен единствено от специалисти. И ако тези специалисти бяха по-широко скроени, наред с библейския и историческия контекст, щяха да открият още един много важен контекст на литературата – футболния. Само че за повечето литератори е обидно да гледат футбол, защото смятат, че гледането на футбол те превръща в идиот. Може и да са прави, само че важи и обратното – негледането на футбол не те прави непременно интелектуалец. Но както и да е, видяло се е, че не от истински познавач на литературата ще научите за футболните препратки в книгите, а от мен – една проста футболна фенка, която по някаква случайност може и да чете.

И така, за загрявка да започнем с нещо познато – приказките. Например „Червената шапчица”. На пръв поглед нищо в историята не намеква за връзка с футбола. И тъй като съм сигурна, че досега не ви се е налагало да разсъждавате в тази насока, ще го направя вместо вас, а вие внимавайте – очаквам сами да откриете футболните отпратки  в следващите произведения, с които ще ви занимая.

Заглавието „Червената шапчица” насочва към отбор, играещ с червена екипировка. А такива отбори колкото щеш – само от заглавието трудно може да бъде отгатнато за кой от всички става дума. Затова се насочваме към героите – Шапчицата, бабата, ловецът, вълкът… Ето! Открихме следа. Кой отбор е известен с прозвището „вълците” и играе с червена екипировка? Оттук вече лесно стигаме до извода, че става дума за италианския Рома. В приказката обаче има още скрита футболна символика, свързана с героите и сюжета. Да започнем с това какво символизира бабата. Най-напред да попитам какви са отличителните характеристики на една баба? За да стане баба една жена, тя най-напред трябва да стане майка, а в консервативната патриархално настроена Италия това значи, че най-напред трябва да се омъжи. А омъжената жена се нарича госпожа. Освен това бабите са стари – значи по същество бабата е стара госпожа. И така се сещаме за „Старата госпожа”, а кого наричат така? Разбира се, че става дума за Ювентус. Значи приказката е алегоричен разказ за мач между Рома и Ювентус, който се е играл на „Олимпико” и е спечелен от домакините с помощта на съдията. Знам, че ви е трудно да се досетите как разбрах всичко това, затова ще обясня. В приказката се казва, че Червената шапчица, следвана от вълка, тръгва към къщичката на бабата, т.е. отборът на Рома отива на „Олимпико”. В кошницата на Червената шапчица има питка. Питката е кръгла, също като футболната топка, а изразът „да ти напълнят кошницата” означава „да ти вкарат гол”. Значи Рома са допуснали гол във вратата си и Юве води в резултата. Обаче казах, с помощта на съдията. И тук идва моментът, в който трябва да ви обясня кой е ловецът: ловецът в приказката играе ролята на футболния съдия. Както знаем, ловецът застрелва вълка и спасява бабата, което трябва да се тълкува така: със своите тенденциозни отсъждания  съдията „убива” отборът на „Вълците” и така спасява от загуба „Старата госпожа”.

Видяхте ли, че не е толкова трудно, когато се позамисли човек? Сега е ваш ред, отново с приказка – „Снежната кралица”. Ще помагам: цветовете в заглавията насочват. Не виждате цвят? Добре, да караме дума по дума: каква е първата ви асоциация, когато чуете прилагателното „снежно”? Моята е бяло. Значи става дума за отбор с бели екипи. Първата дума обикновено винаги насочва към цвета на екипа, а втората – към символ, свързан с отбора. В такъв случай, към какво насочва „кралица”? Към  крал… кралство… кралски клуб… И ето, че разгадахме загадката – бели екипи, „Кралският клуб” – разбира се, че това е Реал Мадрид.

Понякога заглавията се отнасят очевидно за даден отбор. Например „Червено и черно” – любимият роман на феновете на Милан. В това произведение са описани събитията, довели до преминаването на френския футболист Жулиен Сорел в състава на росонерите. Младият Сорел е звездата на Вериер, феновете го боготворят, идол е на всички деца. Той обаче е и известен плейбой и след като преспива с мадам Дьо Ренал – съпругата на кмета и собственик на отбора, Жулиен е продаден в италианския Милан, където играе до края на кариерата си. С миланския гранд Сорел печели едно скудето и два пъти играе финал за Шампионската лига, като успява да се разпише и в двата мача, които в последствие неговият отбор губи.

Но стига толкова за Серия А. Да поговорим малко за френската Първа лига. „Парижката Света Богородица” е романът, чието заглавие образува абревиатурата ПСЖ. Забравих, че вие ще видите абревиатурата ПСБ, защото още се учите. Добре, ще обясня и това. Да започнем с Богородица, защото от нея идва разминаването в буквите. Най-напред трябва да разберем каква всъщност е тя. Майка на Исус? Да, и това е правилно, но ни трябва нещо по-общо. Съпруга на Йосиф? Топло, но пак не ни върши работа. Кажете го малко по-просто. А, „жена на Йосиф” вече е друго нещо. Богородица преди всичко е жена. Заменяме Б от Богородица с Ж от жена и става ПСЖ. Сега знам, че се чудите защо се налага тази замяна и си мислите, че си нагласям произволно фактите, само и само да докажа нещо. Обаче не е така. ПСБ и БСП – виждате ли приликата? Ето това са искали да избегнат създателите на парижкия клуб. Затова се е наложило тълкуването на заглавието.

Ако си мислите, че в световната литература няма заглавия, посветени на българския футбол, много се лъжете. „Сто години срамота” е роман, излязъл по случай стогодишнината на ПФК „Левски” София. В него са събрани историите на всички позорни представяния на „сините” в Европа и в родината. Джон Стайнбек също посвещава роман на „отбора на народа” – „Небесните пасбища”. Ако не виждате връзката – започнете от цветовете, както съм ви учила. Припомнете си как скандират в Сектор Б: „Какво е небето? – Синьо…”. Има ли дума в заглавието, която да насочва към синия цвят, подобно на този левскарски въпрос? Правилно, имаме „небесни”, което означава, че са сини. Колкото до пасбища – всички знаем, че „Герена” е известен като „говеждия стадион”, а левскарите – като говеда. Говедата пасат на пасища или пасбища, пасбищата са небесни, което ще рече сини… Няма съмнение, че Джон Стайнбек наистина е бил „червен” и затова вместо да озаглави произведението си „Стадион Георги Аспарухов” или „Герена”, е предпочел подигравателното „Небесните пасбища”.

Има и романи, които са посветени на големи футболисти. Такъв е случаят със „Спасителят в ръжта”. Сигурна съм, че на пръв поглед ви е трудно да се досетите за кого е писал Селинджър, но няма страшно – аз съм тук, за да ви спася. Думата „спасителят” събужда асоциация със спасяване на дузпи и насочва към вратар. Вратар, който често спасява отбора си, т.е. трябва да е много добър вратар. Да видим дали има още жокери в заглавието. Имаме само една ръж, която и на мен не ми говори кой знае колко... освен… може би коса с цвят на ръж? Русокос вратар, който спасява решителни дузпи, например. Да видим: в четвъртфиналния мач срещу Италия от Евро 2016 вратарят на Германия Мануел Нойер спаси много важна дузпа. Ясно – „Спасителят в ръжта” е биографична книга за Мануел Нойер. И това заглавие се оказа съвсем лесно за разшифроване.

Не всички заглавия обаче се отнасят за футболисти и отбори. „Черният корсар” е книга, посветена на едни много важни участници във всеки мач – съдиите. Към тях ни насочва черният цвят. Малко по-сложно е с думата „корсар”. Защо съдиите са определени като черни корсари? Всеизвестен факт е, че когато съдиите поискат, подобно на корсари могат да „ограбят” един отбор, като не отсъдят дузпа в негова полза или дадат измислен червен картон на важен играч, например. До голяма степен съдиите са престъпници, също като пиратите и от тази гледна точка Емилио Салгари е подбрал много подходящо заглавие.

„Престъпление и наказание” на Достоевски пък е първият правилник, в който се посочва как се санкционира всяко едно нарушение във футбола. Този роман е залегнал в основата на всички съдийски наредби на УЕФА.

Има и забавни книги на футболна тематика, посветени на пропуските от бялата точка. „Брулени хълмове” напомня на израза „обрули орехите”, използван често от феновете за описание на нескопосани и неточни удари към вратата. Като дузпата, която Симоне Дзадза изпълни на последното Европейско. В „Брулени хълмове” са описани всички пропуснати дузпи в решителни мачове от големи футболисти, оказали се впоследствие фатални.

Надявам се, че схванахте в общи линии как да търсите футболната символика в книгите. Иска ми се да сте разбрали и друго – дори най-големите писатели са били страстни футболни запалянковци и това не им е попречило да бъдат велики и да създадат прекрасни литературни произведения. Напротив. Много творби изобщо нямаше да се появят, ако техните автори не бяха се вдъхновили от случващото се по терените. Затова гледайте повече футбол. Кой знае, утре може и вие да създадете някой шедьовър.

Да пийнем биричка и да хапнем поничка за здравето на Васил Левски

Кетърингът беше на много високо ниво. Още щом пристигнах на площада в Карлово, където се намира и паметникът на рожденика, ме лъхна приятната миризма на понички и захарен памук. Браво! Един истински рожден ден не може да мине без сладкиши. Вярно, че липсваше тортата, но аз съм възпитан гост и няма да мрънкам. Благодарна съм и за това, което имаше.

Иначе на партито бяха дошли много хора от всякакви възрасти. Симпатично хлапе попита едно още по-симпатично хлапе: „Оо, к'во прайш тука е, брат?", а „братът” отговори: "Ей го. Дойдох малко да погледам зарята".

 Закъснях малко, затова трябваше да стоя в ъгъла на купона, до група местни интелектуалци. Единият от мъжете през цялото време се опитваше да пресметне каква част от собствената му заплата отива за заплата на кмета на Карлово и каква - за председателя на НС. Но не беше само този дерт на главата му. Вълнуваше го колко ще плати Общината, т.е. самият той за празника на най-великия българин. Умен човек. Не спря да мисли на глас, дори когато засвириха химна. А през това време жена му най-спокойно си пушеше цигарката зад гърба на няколко млади семейства с деца и не обърна никакво внимание на дертовете на своя мъж. Накрая гърмежите прекъснаха целия му поток от мисли, хората спряха да ловят покемони с телефоните си и започнаха да снимат фойерверките. И когато всичко утихна, тълпата бързо се разотиде. Покрай мен минаваха развълнувани мъже и жени, просълзени от красивите ракети, които се взривяваха в небето в продължение на няколко минути. И когато и последният изстрел заглъхна, за секунди площадът се изпразни и там, самотен и изоставен, остана само паметникът на Левски. Както се случва на всеки рожден ден - когато свърши купонът, всички се разотиват и изоставят рожденика да "разчиства труповете", както казваше моят класен навремето. И така, героят на вечерта изпрати мълчаливо гостите си, които оставиха след себе си само фасове, пластмасови бутилки и някое и друго цвете, от уважение към традицията. Гости, които дори не бяха дошли на площада заради него.

Скорпионс оставиха глас, сърце и душа на сцената. AC/DC и Metalika подгряваха концерта на легендите

Още една сбъдната мечта – Скорпионс са тук!  Още един грандиозен концерт, от който имах късмета да съм част като зрител. Ето ги – Клаус Майне и компания, с чиито песни са ме приспивали, сега са само на няколко метра от мен. Не вярвам, че е истина… Но нека се върнем малко назад и проследим хронологията на събитията, довели ме тук.

И така, всичко започна преди около месец с въпроса „идваш ли на Скорпионс?”, подхвърлен ей така, между другото, от нищото, от моя брат. От този момент мисълта за предстоящия концерт обсеби съзнанието ми, животът буквално започна да се върти около това събитие, все още толкова далечно, но така силно жадувано. Времето сякаш течеше по-бавно. По дяволите! Няма ли как да пропуснем няколко скучно сиви и еднообразни седмици, няколко дни от живота ми, за да дойде по-бързо тази съдбовна дата – 16.12?

Най-после! След безсънна нощ настъпи така дългоочакваният ден. Ето ме – на входа на Арена „Армеец”, с билет към щастието в ръка. Група нетърпеливи фенове са вече там. Сковаващият до болка студ не е попречил на тези ентусиасти да дойдат облечени само с тениски на любимата група и да заявят пред всички, че са фенове на големите Скорпионс. С наближаването на обявения начален час вълнението расте все повече. В залата звучат едни от най-обичаните рок и метъл хитове. Така в ролята на подгряващи групи влязоха други легенди – Браян Адамс, Nickelback, AC/DC, Metalika. Все пак на сцената предстои да излязат богове. Нетърпението ме обзема все повече. Enter Sandman кара тълпата да изригне и с бурни аплодисменти да подкани Скорпионс най-сетне да започнат истинското шоу, за което съм дошла и аз. Но не, зазвучава Run to you… после приглушената светлина… и ето ги-великите – германци са на сцената, посрещнати от шумните и екзалтирани фенове.

Оттук нататък всичко е ясно – мега грандиозно двучасово шоу, което просто мина на един дъх, като един миг, запечатан завинаги във времето. Поостарелите вече момчета, в които навремето са се влюбвали нашите майки, не са загубили дори частица от чара и магнетизма си. Подариха сърцата си на всички нас, в замяна получиха нашите. Забавление, емоция, енергия, любов… получих накуп всичко, за което отдавна жадувам. И като кулминация на всичко зазвуча Wind of change – тази красива и знаменателна за цяло едно поколение балада. И този вятър нежно ме понесе на крилата си, за миг ме отведе в света на сбъднатите копнежи и мечти. И вече не съм същата. Днес съм по-различна от вчера, защото бях там, усетих посланието им, гледах в очите им, отразявах усмивките им, пях и държах протегнати ръце във въздуха, бях толкова близо тялом и духом до Скорпионс.

17.12.2013                                                    

Битовият алкохолизъм в творчеството на Джон Стайнбек

Джон Стайнбек е един от най-популярните и обичани писатели. Със своя талант той успява да угоди дори на изтънчения и претенциозен литературен вкус на манекенките, които правят изключение и допускат неговите скромни книги да стоят в книжните им храмове редом до двете големи литературни икони – Паулу Коелю и Е.Л. Джеймс.  Обичат го както на изток от Рая, така и на запад. Критиците твърдят, че той успява да омае читателите със социалната ангажираност на произведенията си, на изток го величаят заради прокарването на комунистическата идеология в капиталистическа Америка, на запад пък го забраняват заради това – казано накратко, Стайнбек остава неразбран и от властта, и от критиката. Слава богу, за разлика от вечно мнителните управляващи, които търсят във всичко скрити заплахи за своята лидерска позиция , читателите лесно откриват основната тема в творчеството на Стайнбек. Той не пише за бедния, онеправдан, малък човек, смазан от капиталистическата машина за пари, както смятат романтично настроените вещи литератори, не иска да смени една власт с друга, нито пък се опитва да направи нов, съвременен прочит на Библията.

Темата, която вълнува писателя и която е застъпена в три от най-големите му произведения, е битовият алкохолизъм. Иначе как по друг начин да си обясним популярността на Стайнбек в СССР? Какво вълнува руската душа повече от чаша алкохол? Комунизмът? Заблуда. По-вълнуващи от чаша пиячка за руснака могат да бъдат само… две чаши пиячка… или още по-добре – цяла бутилка.

През 1929 година Стайнбек пише „Златната чаша” – един тъжен роман за красива, но празна чаша от времето на „Сухия режим” в САЩ. Вече 9 години чашите на хиляди американци събират прах по рафтовете и този роман е смел, открит упрек срещу нелепата забрана на естественото право на всяка чаша, била тя стъклена, кристална, порцеланова или златна, да бъде запълнена с алкохол. Всичко на този свят има предназначение, своя мисия и ако човекът, по подобие на Бога-творец, е създал чашата, като я е натоварил с мисията да бъде пълна с уиски, тогава никоя власт няма моралното право да отменя древните неписани закони на човечеството. Не случайно „Сухият режим” пада само 4 години, след като Джон Стайнбек издава своя роман – Франклин Рузвелт вдига наздравица, а „Златната чаша” трябва да бъде възприета като своеобразен манифест на любителите на чашката. За съжаление нито един критик не успява да разтълкува правилно посланието в книгата и така тя остава недооценена, макар че е може би най-влиятелното литературно произведения в историята, успяло действително да промени света, а Стайнбек е единственият автор, който вместо да се съобразява с позицията на президента, кара президента да се съобрази с неговата позиция, т.е. да се пие алкохол.

През 1939 година „Златната чаша” се запълва с „Гроздовата на гнева”. Цели десет години чашата стои празна и чака момента, в който гроздовата на Стайнбек ще отлежи и ще стане достатъчно пивка за отвикналите от консумацията на спиртни напитки американци.

 Интересна е историята с превода на заглавието на тази книга. У нас тя се появява под заглавие „Гроздовете на гнева”, вместо с истинското „Гроздовата на гнева”. Печатна грешка, която на пръв поглед не изглежда фатална – гроздовата се прави от грозде – за печатаря сигурно няма голямо значение. Само че има. Защото гроздето е само суровина, а гроздовата вече е готов продукт; гроздовете са все още непреработени и от тях може да се направи отлична ракия, стига да попаднат в правилните ръце, докато гроздовата е качествено нов продукт, който само напомня за гроздовете, запазвайки техния аромат. И ако се опитаме да вложим повече смисъл в заглавието, отколкото самият писател е вложил и приемем, че гроздовете или гроздовата са метафора на американското общество, в първия случай излиза, че обществото все още е във вид на суров материал и единствено от производителя на ракия, т.е. от властта, зависи дали ще стане качествено питие , т.е. общество. Вторият превод, който е и правилният насочва към това, че обществото отдавна вече е ферментирало и е станало такова, каквото е и колкото и да е лошо, процесът е необратим. Както е и с ракията – веднъж преминала през алкохолна ферментация, вряла в казани и налята в бутилки, няма как да придобие по-добър вкус. Остава само да отлежава и единствено времето може да добави мъничко благост и да поправи частично последиците от несполучливия процес на производство, така както годините винаги добавят по малко разум дори и в най-празните глави.

Разбира се, Стайнбек изобщо не е имал това предвид, но се заразих от примера на литературните критици и поех в измамна посока. Всъщност заглавието „Гроздовата на гнева” има много елементарно значение – когато човек се напие, става нервен и се стига до пиянски свади. Такива като в „Тортила Флет” – известна кръчма близо до границата с Мексико, населена с пропаднали алкохолици, чието единствено занимание е да се наливат до припадък. „Тортила Флет” веднага става любима на американските читатели. Критиката обаче не улавя тънкото идеологическо вербуване на задокеанския читател и си мисли, че е така добре приета, защото има развлекателен характер. „Тортила Флет” излиза през 1934 година – само година след отмяната на „Сухия режим” в САЩ. В тази своя творба Стайнбек показва шайка пияници-мексиканци и жалкият им начин на съществуване. Дали е случайно обаче, че героите са чужденци? Моля ви, в литературата случайности няма. Авторът избира героите да са мексиканци по народност, но всъщност говори за Съветския съюз – страната на пияниците – и поставя въпрос пред американците такива ли искат да бъдат. По този начин много хитро Стайнбек убива с един куршум два заека. От една страна, успява да внуши на американците, че ако пиянството стане важна част от живота им, ще се превърнат в същата изпаднала нация като руснаците и, от друга страна – успява да осигури забавление на съветския читател с истории, които му напомнят за родината.

Ако може да се каже, че в творчеството на Стайнбек има закодирана библейска притча, то това е притчата за забранения плод. „Златната чаша”, „Тортила Флет” и „Гроздовата на гнева” са свързани в цикъл романи, в които той показва трите етапа, през които преминава едно общество, над което тегнат забрани. В „Златната чаша” той воюва за правото да се пие алкохол и успява да се пребори. В „Тортила Флет” поставя сериозен акцент върху това, че трябва да се пие с удоволствие и мярка. „Тортила Флет” е критика към властта, която чрез забраната на елементарни свободи, като пиенето на едно малко след работа, изостря още повече желанието за алкохол и когато най-накрая забраната пада, народът масово се отдават на алкохолизъм. И макар Стайнбек да се опитва да събуди у порядъчните до вчера хора отвращение към пиянството, те не могат да преодолеят нуждата да задоволят една дълго подтиската потребност. В последната книга от цикъла –  „Гроздовата на гнева” – се виждат последиците от „Сухия режим”, чийто продукт е и литературната критика. Литературните критици са хора, които прекаляват с чашката, въпреки че не носят на пиене и под влияние на алкохола си задават философски въпроси за творчеството на Стайнбек и си дават сами философски отговори. Затова, деца, не четете какво пишат литературните критици и не си съставяйте мнение за книгите по техните анализи. Ако искате да опознаете Стайнбек като автор, или четете книгите му, или изобщо не четете за него. Ако ще четете критика, по-добре пийте гроздова. По-малко вредна е за мозъчните клетки.