Когато уврят тиквите

Война! Да се събудим! Да сварим тиквите! Да унищожим последователите на Сатаната чрез статуси в социалните мрежи! Паисий да вади перото и да го забива в окото на тиквения фенер! Нека Първи ноември победи!

Всяка война се започва от хора с противоположни идеи, които не могат да съществуват паралелно и единственият начин да просъществува поне едната е да бъде унищожена другата, но войната не се води само от идеалисти. Трябват и редови войници, които да маршируват на там, накъдето им посочат, без да задават въпроси „защо”, „как”, „не може ли иначе…” и да стрелят по врага, който някой друг, по-висшестоящ и (вероятно) по-умен от тях е определил за враг и против когото при други обстоятелства тези мобилизирани редови войници не биха имали нищо против, а кой знае – може би дори биха били приятели. Но, както казваше Андрей Болконски (герой на Толстой от „Война и мир”, в случай, че се чудите кой пък беше този и дали сте му фенове в „Туитър”, а ви е срам да попитате), „ако всички воюваха само по собствено убеждение, не би имало война.” И ако знаеха къде са разминаванията в същността на Хелоуин и Деня на народните будители, бих добавила аз.

В нашия случай войната е предимно медийна и се води с мирни средства, а престрелката е словесна – все пак в нея участват почитатели на книжовността и е нормално тяхното оръжие да са думите, а не гранатите (макар че някои от използваните думи са дефектни, например „Хелоуйн”, „Народни Будители” и „католически празник” като определение за Хелоуин, но нищо – и без това почти никой не забелязва техническата повреда в писането).

 Най-големи щети срещу врага нанасят снимките на млади момичета в народни носии, които държат не кобилици, а лозунги от рода на „НЕ на тъпите Католически празници това е БЪЛГАРИЯ! Пазете нашите Родни традиций и обичай!”, които споделят воюващите ревностни защитници на българщината, като по този начин се грижат за съхранението на българските традиции и обичаи (и рейтинга на разни страници с кое от кое по-националистично име). А пленените американски вампири, които кръстосват фейсбук пространството, бойците за независимост от чуждо културно влияние завързват с мартеници, като за пазачи им оставят Пижо и Пенда.

По всичко личи, че накрая Хелоуин ще капитулира и ще преклони глава пред силата на българското слово, но аз, макар да се гордея с тази славна победа, продължавам да търся причините за избухването на войната между Перото и Тиквата и да питам къде, наистина, се крият тези непреодолими различия между нашия и „католическия американски празник”, който всъщност е келтски и се празнува, още от времето, когато президент на САЩ е бил Седящият Бик (написала съм „Бик” с главна буква, защото е фамилно име, а не защото съм неграмотна). Нима няма нещо, което да обединява двата враждуващи лагера, от които на практика само единият е активен в агресията?

Да вземем за пример облеклото на будителите – всичките носят на раменете си някакви наметала ала Граф Дракула, имат рошави коси като на Баба Яга и сплъстени бради (пак като на Баба Яга). Честно казано, и Паисий, и Кирил и Методий изглеждат малко страшни, а Любен Каравелов, с този свиреп поглед, направо ми смразява кръвта. А като се има предвид, че повечето будители от епохата на Възраждането, освен че са се занимавали с книжовна дейност са били и революционери, което означава, че окървавените лица са присъщи и на тях, така както на Хелоуин героите.

Да оставим външните сходства, защото те са най-несъществени и може да са чисто съвпадение. Да сравним делата на будителите и на шестващите чудовища в нощта на Хелоуин и от там – смисъла на двата празника. Мисията на народните будители е да се преборят с невежеството и да победят тъмнината, казано метафорично, и чрез знанието да победят злото, което властва по нашите земи. Чудовищата, таласъмите, вещиците и всички други изчадия, които ни се зъбят насреща в последната нощ на октомври, макар че изглеждат страшни и грозни (като будителите), имат същата благородна цел – да изплашат злото, да го изгонят от нашия свят и да победят мрака.

Ами дълбането на тиквени фенери и поставянето на свещ в кухината за Хелоуин? Не ви ли напомня на това, което е правел Паисий? И той е дълбал празни тикви – тези на неуките българи, за да постави в тях свещ – тази на просветата, чийто пламък  да гори и да пръска лъчи, които да осветяват пътя.

Прилики, както се оказва, има. И сигурно не са само тези, които изброих, а това ме убеждава още повече в безсмислието на водената война. Всъщност сега ми е трудно да намеря има ли изобщо разлики между двата празника, които са свързани с почитта към празните сурови тикви. Само че у нас, за разлика от англоезичните народи, които си украсяват с тях домовете, ние издигаме тиквите в култ и им се кланяме, докато те гордо се извисяват на „Орлов мост”. А лично мен такива тикви ме плашат повече от побитите на кол или окачените на вратите.

Какво искат българите

От няколко месеца из социалните мрежи се разпространява нещо като декларация, в която са събрани желанията на Българите (така и не разбрах причините за употребата на главна буква при изписването на нашата националност, както и присъствието/отсъствието на някои препинателни знаци в текста,  но както и да е – по-добре да пишеш неграмотно, но смислено, отколото да пишеш глупости, спазвайки правилата за правопис). Притеснителното обаче е, че исканията на българите (позволете ми да се придържам към речника и да пиша „българи” с малка буква, както повелява нормотворецът) са хем неграмотно написани, хем са глупави. Някои от тях са направо абсурдни и взаимно изключващи се или, най-малкото, изпълнението на едното искане обезсмисля другото.

Например желанието за безплатно образование. Пълна глупост! За какво ви е да е безплатно? Все едно имате намерение да се възползвате от тази услуга. По-добре пиенето да е безплатно. Много важно, че няма да се плаща за учебници, като и без това българските родители нямат намерение да харчат парите си за помагала. Ама ракията? От нея всеки има нужда.

Впрочем, образованието и сега е безплатно. За всички… включително за работещите в сферата (не мрънкам по даскалски заради ниските заплати). На всичкото отгоре е и задължително. Пиенето обаче се плаща. Слава богу, поне не е задължително. Та думата ми е, че искане за безплатно образование трябва да се редактира, другари и другарки братя българи. Вместо безплатно образование искайте безплатно пиене. И задължително. Пък образованието  - нека баламите, на които им е притрябвало, да си го плащат. Даже предлагам да му сложат акциз – всички знаем крилатата фраза, че образованието (висшето най-вече) не е простило на никого (както и алкохолът де, но да не издребняваме). И нека бъде по желание, а не по задължение.

Обаче това няма да стане и знаете ли защо? Защото няма как истински ценните неща, каквото е пиенето, да са безплатни. Сега, макар че алкохолът е бая скъпичък, потреблението е стабилно, пък представяте ли си какво ще стане, ако е без пари? Производителите на алкохол няма да смогнат да произвеждат толкова, колкото се изпива. А, от друга страна, образованието никога няма да стане платено, защото търсенето му е ниско, дори когато е безплатно. Стане ли платено – ще изчезне напълно (ако приемем, че все още го има).

Друго глупаво искане е искането за „добре платени работни места”. Абе будали, вие акъл нямате! Защо изобщо се бутате за работни места? По-добре направо искайте да не работите. Но отстоявайте исканията си да получавате заплата – 1200 лв минимална, доколкото помня (защо толкова малко, не мога да разбера).

Иначе съм съгласна за безплатното здравеопазване, пътища, освобождаване от данъци (но не само на хората с увреждания, защото това е дискриминация), безплатни „кибапчита, кифтета и лимонада” и, изобщо, всичко да е безплатно. Това е начинът да се справим с битовата престъпност и да изчезнат кражбите.

И сега става оплетено – след като всичко е безплатно, значи всеки може да си взима, каквото поиска, без да плаща и това няма да се счита за кражба. След като е така, тогава за какво ни е МВР и какво спокойствие искаме да ни осигури? Аз, да речем, съм много неспокойна днес, защото любимият ми отбор Интер гостува на Аталанта, а от известно време все падаме от тях. В такъв случай, мога ли да се обадя в районното, за да ми изпратят някой униформен (по-хубавичък, по възможност), който да дойде и да ме успокои?

Не мога да си обясня още едно от исканията на българите – да се намали броят на депутатите от 240 на 120. Няма да хабя енергия, за да размишлявам доколко е разумно числото им наистина да се редуцира. Хващам се за бройката – 120. Защо пък точно толкова? Защо направо не ги намалим на 1/3 или дори 1/4… и така до 1/10 (само с 1/7 и 1/9 трябва да внимаваме, че се получават дробни числа, а това ще навреди на целостта на нечие депутатско тяло)? Единственото логично обяснение е, че най-лесно се дели наполовина и затова толкова упорито настояваме (не съм убедена дали това е наше желание, или на един гологлав и празноглав шоумен) за парламент със 120 народни представители.

Да се върнем пак на ползите от безплатните стоки и услуги. Мисля си за това и започвам да си задавам още един въпрос – ако искането наистина бъде изпълнено, как ще харчим заплатите от минимум 1200 лв? Да не ни ги дават изобщо тия пари тогава, по-добре. Обаче ако не ни дават пари, тогава защо да работим? Нали трудът трябва да се заплаща, за да не се чувстваме недооценени. А ако не работим, кой ще произвежда безплатните стоки? Ама те пък, като са безплатни, каква ни е ползата да ги произвеждаме, след като няма да спечелим от тяхната продажба?... Ааа, че сложно стана, като се замислих! Да не бях мислила, по-добре.

***

Накрая, да обобщим исканията на българина – да не работи, да получава голяма заплата и всичко да му е безплатно (и 120 броя депутати). И пита българинът толкова ли много иска. А аз питам българина толкова ли малко мисли.

Нищо лично

Само не ми казвай, че според теб Злото не съществува и че никога не е действало срещу теб. Съществува си. И си действа. И срещу теб също. И не ми казвай, че Злото не е оправдавало преднамерените си действия, които са прецаквали точно теб – невярващия в съществуването му – с думите „извинявай, нищо лично”.

Всъщност аз вярвам на Злото. Вярвам, че в действията му наистина няма личен мотив, т.е. че целта му не е да съсипе точно твоя живот, да провали точно твоите планове, да злепостави точно теб и да те направи нещастен. Злото просто има нужда да върши това – да нанася умишлено вреди. Шантавичко е наистина, но всеки си има хоби. На някои хобито е да играят футбол, на други – да гледат сапунени сериали, на трети – да готвят, а на Злото – да прави гадории. Няма значение дали са на теб или на някой друг – удоволствието за него  е винаги едно и също, стига да има страдаща жертва. А ти си мислиш, че си важен някому, било то и на Злото. Мислиш си, че то мисли за теб, когато крои злонамерените си планове, с които да скапе деня ти. Въобразяваш си, че то полага усилия заради теб и че иска да те накара да се чувстваш зле. Не! Няма такова нещо! Ти си абсолютно незначителен – една случайна личност, чиято болка радва извратената душа на Злото. То не върши злини, за да те направи нещастен, а за да ощастливи себе си. Защото, какво друго може да донесе удовлетворение на Злото, ако не вършенето на злодеяния. Но то ги прави някак инстинктивно, несъзнателно, защото такава е природата му – зла – и то просто ù се подчинява. Ти нямаш нищо общо. Ти не си важен за него. И ако не беше толкова самовлюбен и не изпитваше такава остра нужда да си винаги в центъра на вниманието щеше да забележиш, че Злото, също като теб, е един голям егоист, който се ръководи единствено от собствените си интереси и преследва единствено собственото си щастие, част от което е твоето нещастие. И в неговите действия наистина няма нищо лично спрямо теб, колкото и да ти е неприятно.

Но ако Злото не действа против теб, а просто задоволява личната си потребност от вършене на злини, това значи ли, че и Доброто не ти прави добро, за да ти е добре на теб, а го прави, за да му е добре на него? Ръководи ли се и то от егоистични подбуди? Ами а добър ден, както се казва, най-после се усети.

 Ама чакай, как е възможно, нали е Добро, викаш? За какъв егоизъм говориш? Доброто има добри намерения… в които аз имам съмнения обаче. Защото, ако Злото е създадено, за да върши лоши неща, то Доброто пък е родено да прави добрини. Не е важно на кого – то просто има вроден инстинкт да дава от себе си. Но дали иска да даде лично на теб, или просто иска да се освободи от нещо, което има в излишък, без да се интересува кой ще се възползва от даденото? Вярно, дори ако мотивът на Доброто се окаже егоистичен, поне ефектът върху теб е положителен, защото все пак получаваш нещо. Но пък, от друга страна, и кошчето получава остатъци от недоядени сандвичи, наръфани банички, скъсани чорапи и какво ли не още. Понякога, по стечение на обстоятелствата, в него попадат и цели, недокоснани, пресни и вкусни лакомства, които някой просто не е имал време да дояде, защото е трябвало да се качи в автобуса, например. Така е и с добрините. Доброто просто има нужда да върши добри дела и ти се оказваш неговото кошче, в което то „изхвърля” своята добрина (за да не я пилее и „хвърля” ей така, насред улицата, както се хвърля фас или употребена пластмасова чаша. Така не е възпитано!) Да бъдеш кошче за чуждите добрини – ей това се казва чест!

Много ми е симпатичен наивният начин, по който възприемаш действията на Злото и Доброто. Ти вярваш, че Злото наистина може и да не ти вреди умишлено и допускаш, че в неговите действия няма „нищо лично”, а в същото време си убеден, че Доброто винаги действа целенасочено и „лично” спрямо теб. А в действителност, колкото и да ти е неприятно, самовлюбено нарцисче, никой на този свят не се ръководи от мисълта как би се почувствал ти вследствие на неговите действия. Или може би не е съвсем вярно – и Злото, и Доброто се интересуват от твоите емоции, но само дотолкова, доколкото те влияят пряко върху техните собствени чувства. Злото ще ти прави злини, защото това го прави щастливо, Доброто – добрини, за да зарадва собствената си душа. Но нищо от това, което правят Злото и Доброто не е заради теб.

Това е истината. Съжалявам. Нищо лично.

Равносметка по никое време

Разхождам се безцелно в този прекрасен (преддевето)септемврийски следобед и се отнасям в мисли за младостта. Питам се дали ние, родените след изобретяването на смартфоните, имаме правото да се причисляваме към младите. И точно когато бях събрала достатъчно аргументи, за да си отговоря положително на собствения въпрос, се случи нещо интересно: двама бузести, запотени сладури с колела се опитаха да ме избутат от пътя. И правилно - те бързат напред, бързат да пораснат, а аз с нежелание си тътря краката и спирам младежкия им устрем. Сякаш вървейки бавно, ще забавя неизбежното остаряване и изхода от живота. Единият червенобуз рус сладур се ядоса на другия сладур, който се опитваше да го убеди в нещо твърде неприемливо. Не чух какво си говореха (и нормално - вече съм на 25 все пак), но накрая русият червенобуз сладур се вбеси и се скара на другия сладур: "Аре уе, да не живееш в ХХ век?!".

Явно съм в грешка. Вече не съм млада. Вероятно са си говорили колко абсурдно е да гледаш филми, които не са с Blue ray качество или за нещо друго, за съществуването на което аз, родената през миналия век, дори и не подозирам. И изведнъж се почувствах уморена. Седнах и отново премислих. Хареса ми (сега разбрах защо Щирлиц непрекъснато правеше само това в онзи стар съветски филм, който двамата бузести сладури със сигурноат не са и чували дори – просто защото е приятно да се мисли. Верно, голям хитрец е тоя Щирлиц, отбира от хубавото, ей!) и продължих да мисля през целия път до вкъщи (около 200 м - голямо мислене падна). Влязох във входа и натиснах флегматично копчето, за да повикам асансьора, който да ме отведе на осмия и последен етаж.

И в този момент нещо ме окрили, все едно изпих на екс два редбула. Дори не изчаках асансьора и се втурнах по стълбите. Имах нужда да докажа на онези двамата, бузестите сладури, че все още съм жива, ако и да съм родена през 90-те години на далечния ХХ век, и че все още си ме бива.

След 5 минути вече бях горе - на върха. Дишах тежко, краката адски ме боляха и се чувствах като Ниагарския водопад на Еверест - водата се изливаше от мен и се събираше в своя водосборен басейн в мазето (утре чистачката няма нужда да мие стълбището). Едва завъртях ключа – стори ми се, че тежи цял тон и се зачудих как успях да се изкача дотук с такава тежест в джоба. Влязох в коридора и дори не светнах лампата (просто не можах да си вдигна ръката), но това се оказа грешка – ритнах шкафа с обувките. За щастие стъпалата ме боляха толкова много, че дори не усетих и ако не беше кръвта от счупения нокът, която нашари чисто белите гладки плочки (винаги съм ги намирала за скучни), нямаше и да разбера, че съм докоснала нещо. Оставих кръвта да засъхва в коридора, завлякох се с мъка под душа и с голямо усилие на волята завъртях кранчето…

***

Сега лежа полумъртва на пода в малката ми стаичка, защото нямам сили за още едно изкачване - до леглото. Но аз съм оптимист и виждам нещата винаги от добрата страна. Може да съм полумъртва, но съм и полужива същевременно, а щом съм жива, не е важно в каква степен - важното е, че все още съм тук, на този свят.

Дадох им да се разберат на онези двамата - бузестите сладури!

Футболният контекст на литературата

Наред с видимата история, всяко литературно произведение съдържа скрит контекст, който може да бъде разчетен единствено от специалисти. И ако тези специалисти бяха по-широко скроени, наред с библейския и историческия контекст, щяха да открият още един много важен контекст на литературата – футболния. Само че за повечето литератори е обидно да гледат футбол, защото смятат, че гледането на футбол те превръща в идиот. Може и да са прави, само че важи и обратното – негледането на футбол не те прави непременно интелектуалец. Но както и да е, видяло се е, че не от истински познавач на литературата ще научите за футболните препратки в книгите, а от мен – една проста футболна фенка, която по някаква случайност може и да чете.

И така, за загрявка да започнем с нещо познато – приказките. Например „Червената шапчица”. На пръв поглед нищо в историята не намеква за връзка с футбола. И тъй като съм сигурна, че досега не ви се е налагало да разсъждавате в тази насока, ще го направя вместо вас, а вие внимавайте – очаквам сами да откриете футболните отпратки  в следващите произведения, с които ще ви занимая.

Заглавието „Червената шапчица” насочва към отбор, играещ с червена екипировка. А такива отбори колкото щеш – само от заглавието трудно може да бъде отгатнато за кой от всички става дума. Затова се насочваме към героите – Шапчицата, бабата, ловецът, вълкът… Ето! Открихме следа. Кой отбор е известен с прозвището „вълците” и играе с червена екипировка? Оттук вече лесно стигаме до извода, че става дума за италианския Рома. В приказката обаче има още скрита футболна символика, свързана с героите и сюжета. Да започнем с това какво символизира бабата. Най-напред да попитам какви са отличителните характеристики на една баба? За да стане баба една жена, тя най-напред трябва да стане майка, а в консервативната патриархално настроена Италия това значи, че най-напред трябва да се омъжи. А омъжената жена се нарича госпожа. Освен това бабите са стари – значи по същество бабата е стара госпожа. И така се сещаме за „Старата госпожа”, а кого наричат така? Разбира се, че става дума за Ювентус. Значи приказката е алегоричен разказ за мач между Рома и Ювентус, който се е играл на „Олимпико” и е спечелен от домакините с помощта на съдията. Знам, че ви е трудно да се досетите как разбрах всичко това, затова ще обясня. В приказката се казва, че Червената шапчица, следвана от вълка, тръгва към къщичката на бабата, т.е. отборът на Рома отива на „Олимпико”. В кошницата на Червената шапчица има питка. Питката е кръгла, също като футболната топка, а изразът „да ти напълнят кошницата” означава „да ти вкарат гол”. Значи Рома са допуснали гол във вратата си и Юве води в резултата. Обаче казах, с помощта на съдията. И тук идва моментът, в който трябва да ви обясня кой е ловецът: ловецът в приказката играе ролята на футболния съдия. Както знаем, ловецът застрелва вълка и спасява бабата, което трябва да се тълкува така: със своите тенденциозни отсъждания  съдията „убива” отборът на „Вълците” и така спасява от загуба „Старата госпожа”.

Видяхте ли, че не е толкова трудно, когато се позамисли човек? Сега е ваш ред, отново с приказка – „Снежната кралица”. Ще помагам: цветовете в заглавията насочват. Не виждате цвят? Добре, да караме дума по дума: каква е първата ви асоциация, когато чуете прилагателното „снежно”? Моята е бяло. Значи става дума за отбор с бели екипи. Първата дума обикновено винаги насочва към цвета на екипа, а втората – към символ, свързан с отбора. В такъв случай, към какво насочва „кралица”? Към  крал… кралство… кралски клуб… И ето, че разгадахме загадката – бели екипи, „Кралският клуб” – разбира се, че това е Реал Мадрид.

Понякога заглавията се отнасят очевидно за даден отбор. Например „Червено и черно” – любимият роман на феновете на Милан. В това произведение са описани събитията, довели до преминаването на френския футболист Жулиен Сорел в състава на росонерите. Младият Сорел е звездата на Вериер, феновете го боготворят, идол е на всички деца. Той обаче е и известен плейбой и след като преспива с мадам Дьо Ренал – съпругата на кмета и собственик на отбора, Жулиен е продаден в италианския Милан, където играе до края на кариерата си. С миланския гранд Сорел печели едно скудето и два пъти играе финал за Шампионската лига, като успява да се разпише и в двата мача, които в последствие неговият отбор губи.

Но стига толкова за Серия А. Да поговорим малко за френската Първа лига. „Парижката Света Богородица” е романът, чието заглавие образува абревиатурата ПСЖ. Забравих, че вие ще видите абревиатурата ПСБ, защото още се учите. Добре, ще обясня и това. Да започнем с Богородица, защото от нея идва разминаването в буквите. Най-напред трябва да разберем каква всъщност е тя. Майка на Исус? Да, и това е правилно, но ни трябва нещо по-общо. Съпруга на Йосиф? Топло, но пак не ни върши работа. Кажете го малко по-просто. А, „жена на Йосиф” вече е друго нещо. Богородица преди всичко е жена. Заменяме Б от Богородица с Ж от жена и става ПСЖ. Сега знам, че се чудите защо се налага тази замяна и си мислите, че си нагласям произволно фактите, само и само да докажа нещо. Обаче не е така. ПСБ и БСП – виждате ли приликата? Ето това са искали да избегнат създателите на парижкия клуб. Затова се е наложило тълкуването на заглавието.

Ако си мислите, че в световната литература няма заглавия, посветени на българския футбол, много се лъжете. „Сто години срамота” е роман, излязъл по случай стогодишнината на ПФК „Левски” София. В него са събрани историите на всички позорни представяния на „сините” в Европа и в родината. Джон Стайнбек също посвещава роман на „отбора на народа” – „Небесните пасбища”. Ако не виждате връзката – започнете от цветовете, както съм ви учила. Припомнете си как скандират в Сектор Б: „Какво е небето? – Синьо…”. Има ли дума в заглавието, която да насочва към синия цвят, подобно на този левскарски въпрос? Правилно, имаме „небесни”, което означава, че са сини. Колкото до пасбища – всички знаем, че „Герена” е известен като „говеждия стадион”, а левскарите – като говеда. Говедата пасат на пасища или пасбища, пасбищата са небесни, което ще рече сини… Няма съмнение, че Джон Стайнбек наистина е бил „червен” и затова вместо да озаглави произведението си „Стадион Георги Аспарухов” или „Герена”, е предпочел подигравателното „Небесните пасбища”.

Има и романи, които са посветени на големи футболисти. Такъв е случаят със „Спасителят в ръжта”. Сигурна съм, че на пръв поглед ви е трудно да се досетите за кого е писал Селинджър, но няма страшно – аз съм тук, за да ви спася. Думата „спасителят” събужда асоциация със спасяване на дузпи и насочва към вратар. Вратар, който често спасява отбора си, т.е. трябва да е много добър вратар. Да видим дали има още жокери в заглавието. Имаме само една ръж, която и на мен не ми говори кой знае колко... освен… може би коса с цвят на ръж? Русокос вратар, който спасява решителни дузпи, например. Да видим: в четвъртфиналния мач срещу Италия от Евро 2016 вратарят на Германия Мануел Нойер спаси много важна дузпа. Ясно – „Спасителят в ръжта” е биографична книга за Мануел Нойер. И това заглавие се оказа съвсем лесно за разшифроване.

Не всички заглавия обаче се отнасят за футболисти и отбори. „Черният корсар” е книга, посветена на едни много важни участници във всеки мач – съдиите. Към тях ни насочва черният цвят. Малко по-сложно е с думата „корсар”. Защо съдиите са определени като черни корсари? Всеизвестен факт е, че когато съдиите поискат, подобно на корсари могат да „ограбят” един отбор, като не отсъдят дузпа в негова полза или дадат измислен червен картон на важен играч, например. До голяма степен съдиите са престъпници, също като пиратите и от тази гледна точка Емилио Салгари е подбрал много подходящо заглавие.

„Престъпление и наказание” на Достоевски пък е първият правилник, в който се посочва как се санкционира всяко едно нарушение във футбола. Този роман е залегнал в основата на всички съдийски наредби на УЕФА.

Има и забавни книги на футболна тематика, посветени на пропуските от бялата точка. „Брулени хълмове” напомня на израза „обрули орехите”, използван често от феновете за описание на нескопосани и неточни удари към вратата. Като дузпата, която Симоне Дзадза изпълни на последното Европейско. В „Брулени хълмове” са описани всички пропуснати дузпи в решителни мачове от големи футболисти, оказали се впоследствие фатални.

Надявам се, че схванахте в общи линии как да търсите футболната символика в книгите. Иска ми се да сте разбрали и друго – дори най-големите писатели са били страстни футболни запалянковци и това не им е попречило да бъдат велики и да създадат прекрасни литературни произведения. Напротив. Много творби изобщо нямаше да се появят, ако техните автори не бяха се вдъхновили от случващото се по терените. Затова гледайте повече футбол. Кой знае, утре може и вие да създадете някой шедьовър.