Расова дискриминация и на АО

Всички, които ме познават знаят, че обичам спортните залози. Ако и вие искате да спечелите малко пари, приемете един приятелски съвет – залагайте винаги на черно. Имате спестена хилядарка? Смело слагайте всичките си спестявания на Серена Уилямс, защото със сигурност  ще приберете доста парички.

Аз обаче няма да послушам съвета си. Не обичам да играя на сигурно (всички, които ме познават знаят това) и точно затова нямам спестени хиляда лева, които да сложа на сигурната победа на Уилямс, за да ги удвоя. Ще сложа скромните 10 лева на Анджелик Кербер, защото за мен е важно да съм в играта (сбогом, 10 лева).

***

Извинявайте, че ви подведох и че се разорихте заради моите съвети, но как можех да предположа, че германците все още са такива расисти. Русокосата левичарка Анджелик Кербер, макар да няма татуиран пречупен кръст (поне на видимо място) показа, че също като Хитлер ще се бори с всички сили, за да може арийската раса да установи доминацията си над останалите. Кербер се прояви като истинска нацистка още в самото начало на мача – осъществи ранен пробив и макар че на свой ред допусна да бъде пробита, сравнително лесно и напълно неочаквано спечели първия сет с 6-3. Уилямс обаче не се предаде и като същинска огнена маймуна продължи да се бори настървено за двайсет и втората си титла от Големия шлем. Срещу Кербер сякаш се беше изправил не човек, а Кинг Конг –  американката засипа съперничката си с мощни удари, на корта се носеха животински крясъци и това поведение даде резултат – вторият сет беше спечелен от Серена, а рекордът на Щефи Граф все още беше в опасност. В този момент облечената в екип с цвят на бананова обелка Уилямс вероятно надуши кръв (а вие – печалбата на голяма сума пари). Третият сет обаче започна равностойно – признак за силната мотивация и воля за победа на двете състезателки. Кербер допусна колебание, когато не се възползва от възможността да приключи мача при сервис на съперничката. За момент си помислих, че Уилямс най-после успя да прекърши психиката ù като суха и тънка клонка и че в този мач ще има пълен обрат, но той завърши още със следващия сервисгейм. Германката не допусна да бъде пробита. Човекът победи звяра. Светлата страна победи Тъмната и така още веднъж тази година беше извършена целенасочена расова чистка – след като стана ясно, че нито един чернокож няма шанс да спечели „Оскар”, сега е ясно и че всички шампиони в Откритото първенство на Австралия ще са бели. Случайно ли е според вас? А дали пък белите наистина не са по-добри?  (Да бе, как не). Вие пък не станахте тотомилионери.

 Ако това ще ви успокои – аз също не спечелих. Мързелът ме победи рано сутринта, не отидох до близкия Еврофутбол и пропуснах шанса да умножа десетте си лева. Как ли да се отърва от тях утре?

Пол Нюман

Да пиша за най-най-най-любимия ми актьор, и то точно в годината, когато той трябваше да навърши 90 – това занимание щеше да ми бъде много приятно, ако не ме беше страх. Ами да, точно така – страхът е единственото чувство, което изпитвам в този момент. Защото ако не напиша нещо безупречно, това за мен ще означава, че съм се подиграла с един човек, на когото се възхищавам изключително много.

Първият ми проблем се появява още с избора на заглавие. Размишлявам върху хиляди варианти, но всички ми се струват прекалено банални и така ги отхвърлям един по един, за да остане накрая най-баналното заглавие, което можа да роди фантазията ми. Наистина не проявих никакво въображение при озаглавяването на този текст, но след като опитах безкраен брой комбинации от думи осъзнах, че най-хубавото словосъчетание, с което мога да опиша Пол Нюман, е самото му име. Иска ми се да измисля нов език, за да мога да говоря за него без досадни клишета, за да не омаловажавам величието му с обикновени прилагателни, които вече са използвани за някой друг. Искам да кажа неща, които никой преди мен не е казвал и те да са най-хубавите, най-точните и най-ефектно произнесените досега. Но ако наистина си създам за случая нова езикова система, ще остана неразбрана и така няма да постигна целта си. Затова все пак ще се придържам към установените изразни средства, колкото и изтъркани да са те, като ще вложа цялото си старание да създам портрета на този велик актьор и човек, такъв какъвто го виждам и усещам, за да го видите през моите очи и да усетите обичта ми към него чрез собствените си сърца.

Леко нацупени устни, по които винаги прибягва една незабележима усмивка, многозначително повдигната лява вежда и прозрачносини очи в съчетание с елегантна фигура и характерен дрезгав глас – Пол Нюман е единственият, за когото словосъчетанието „красив мъж” не звучи нелепо. Той притежава най-изящно изписаното лице, което някога се е появявало на екрана, но това по никакъв начин не прави по-малко мъжествена неговата горда осанка. Съвършената визия обаче едва ли би била достатъчна да превърне красавеца, в чиите вени тече славянска кръв (майка му е словачка, а баща му – евреин, от когото наследява търговския си нюх) в една от най-големите кинозвезди на всички времена, ако не беше божественият му талант.

Пол Нюман започва да учи актьорско майсторство в Йейл, а след това посещава школата на Лий Страсбърг, където с него работи и Елиа Казан. Изглежда буйният младеж най-после е открил своето истинско призвание, след като вече е изключван от няколко университета заради лошо поведение. Актьорската му кариера започва на сцената на „Бродуей”. За първи път се снима в киното през 1954 година в неуспешния филм на Виктор Савил „Сребърният потир”. Големият му пробив идва две години по-късно, когато Робърт Уайз го кани да замести трагично загиналия Джеймс Дийн в  „Там горе някой ме обича”. Биографичната драма разказва историята на Роки Грациано, който от разглезен хлапак се превръща в легендарен боксьор, а за тази роля Пол Нюман печели и първата си награда като актьор.

През следващата година той отново получава отличие, този път за участието си в „Дългото горещо лято”. Освен журито в Кан, младият актьор успява да  впечатли и режисьора Мартин Рит, който през следващите години заснема още два филма с негово участие – „Хъд” (1963) и „Той се казваше Омбре” (1967).

Една от най-запомнящите се роли на Пол Нюман е тази на Брик Полит в екранизацията по пиесата на Тенеси Уилямс „Котка върху горещ ламаринен покрив” (1958). Неговият герой е пияница със сложен характер, чийто чар и мъжкарско поведение пленяват както зрителите, така и главната героиня (в ролята Елизабет Тейлър). Нюман успява убедително да се превъплати в образа на кипящия от емоции Брик, в очите му се отразява цялата тази буря от чувста (за щастие филмът е цветен и това допълнително допринася за ефекта от пронизващия му поглед), а всеки негов жест излъчва елегантност и класа. Двамата с Елизабет Тейлър са може би най-красивата екранна двойка в историята на киното, което се дължи на тяхната обаятелност и първокласна актьорска игра. И ако до този момент е имало някой в Холивуд, който да смята, че новоизгряващият актьор залага единствено на външността си, след това негово изпълнение със сигурност не е останало съмнение, че природата го е надарила с красота и талант в еднаква степен.

През същата тази 1958 година Пол Нюман играе и в първия си уестърн – „Несръчният бандит”, където изпълнява ролята на Били Хлапето. През 1963 година се снима в „Хъд” на Мартин Рит – филм, който представя съвременния каубой. Героят му е заядлив скандалджия, безкрупулен, арогантет, вулгарен грубиянин с огромно его, който на моменти отблъсква с поведението си, а Пол Нюман е великолепен дори в тази негативна светлина.

Участието му в екранизации за дивия запад допълват „Той се казваше Омбре” (1967) и „Бъфало Бил и индианците” (1976) – филми, в които е засегната темата за коренното население на САЩ. Отново под режисурата на Мартин Рит, в „Той се казваше Омбре” Нюман влиза в ролята на Джон Ръсел – бял мъж, отгледан от индианци. За разлика от комедийните уестърни, в които се снима по-късно, тук изгражда един хладен, лишен от емоции образ. Героят му остава статичен и хладнокръвен в ситуации, които не го засягат лично, но с напредването на действието претърпява развитие и накрая спасява пленената жена, като за тази си постъпка заплаща с живота си. Пол Нюман изиграва финалната сцена гениално –  той върви с уверена крачка към своята гибел, а лицето му остава каменно, езикът на тялото не издава никакви вълнения. Смъртта му е красива, защото той загива като герой – изправя се срещу врага, за да спаси непозната жена, когато дори собственият ù съпруг няма куража да го направи. За разлика от изпълнението му в „Котка върху горещ ламаринен поглед”, където можем да разгадаем душевността на Брик Полит без никакво усилие, тук Пол Нюман не ни позволява да се докоснем дори мъничко до вътрешния свят на героя му Джон Ръсел. Това преобразяване в типажи, които нямат нищо общо помежду си, е доказателство за неговите неограничени възможности като актьор.

През 1969 година, след като вече е играл Били Хлапето, поверява ръката си и на друг известен стрелец и престъпник от Дивия Запад – Буч Касиди в „Буч Касиди и Сънданс Кид” на Джордж Рой Хил. В този забавен филм Нюман изгражда образа на безгрижен банков обирджия, който се наслаждава на живота, приема го като приключение и нищо не е в състояние да помрачи доброто му настроение. В тази лента той поднася поредната изненада – разкрива своя комедиен талант и вроденото си чувство за хумор. Незабравима е сцената, когато Буч, на фона на весела песничка, изпълнява акробатични номера върху старо колело, като по този начин се опитва да впечатли момичето на своя приятел Сънданс. Целувката, която изпраща на ядосаната крава след сблъсъка с оградата е толкова непринудена, че няма как да не предизвика смях, а лъчезарната усмивка, която не слиза от лицето му, го прави още по-убедителен. Очевидно Пол Нюман може да бъде любимец на жените не само като трагичен герой, а и като непохватен и глупават разбойник.

Присъствието на Робърд Редфорд  в този филм допринася съществено за начина, по който „стои” на екрана героят на Пол Нюман. Сънданс Кид е пълен антипод на вятърничавия Касиди – той е мрачен, мълчалив и трезвомислещ. Именно този сблъсък на различните характери придава очарование на цялата атмосфера. Финалната сцена е толкова умилителна и симпатична, че не бих могла никога да я забравя: двамата главни герои лежат ранени в изоставена колиба и водят спор за това кой е виновен за положението, в което се намират, а междувременно, докато сипе обвинения по адрес на безотговорния и неразумен Буч, Сънданс Кид грижовно превързва простреляната му ръка. Мила и сладка картинка, която предизвиква едновременно смях и съчувствие към тези симпатични нарушители на закона.

Пол Нюман се е снимал с повечето холивудски звезди, сред които се открояват имената на Джийн Хекман, Том Крус, Том Ханкс, Брус Уилис, но най-добре си партнира с Робърд Редфорд. Очевидно режисьорът  Джордж Рой Хил е на същото мнение, защото през 1973 година тримата се срещат отново в „Ужилването”, където Нюман се справя блестящо с поредната роля на престъпник. Героят му Хенри Гондорф е ментор на младия Джони, който все още прохожда в занаята с измамите. С много чувство за хумор той се превъплащава в образа на безочливия крадец с поведение, което далеч не е пример за подражание. Тънките мустачки, които му стоят някак странно, му придават почти комичен вид. Макар че изглежда и говори смешно през повечето време, самият Нюман е изключително сериозен и това е доказателство за неговия голям професионализъм. За убедителното изпълнение на роли като тази може би му помага собственото му минало на хулиган, който не веднъж е нарушавал правилата в университета и в отбора по американски футбол.

Въпреки че е толкова добър комик, все пак неговата голяма сила е в драматичните изпълнения. В „Мошеникът” (1961) Нюман за първи път играе ролята, която 26 години по-късно ще му донесе най-важната и най-дълго чакана награда – „Оскар”. Бързия Еди е талантлив играч на билярд, наивен и емоционално нестабилен младеж, уязвим и податлив на манипулации. Не бих казала, че „Мошеникът” е сред любимите ми филми с негово участие, но пък ирата му е великолепна, както винаги.

Срещаме се отново с Бързия Еди през 1986 година, благодарение на  Мартин Скорсезе. Героят сега е по-зрял и улегнал (както и самият актьор), станал е по-прагматичен и... вече не играе билярд. Изпълнението на Нюман е пестеливо откъм емоции, за разлика от по-старата лента, и така зрителят вижда колко много се е променил Еди през годините. Само любимото уиски J.T.S. Brown и неизменният му чар са си същите като едно време.

Странен е фактът, че Академията номинира Пол Нюман за „Оскар” цели 10 пъти, но му присъжда наградата само веднъж, чак през 1987 година именно за ролята на Бързия Еди в „Цветът на парите”, която в никакъв случай не е най-запомнящата се в кариерата му.  Най-съвършеното му изпълнение остава недооценено от Академията, след като през 1968 статуетката отива при Род Стайгър за филма „Среднощна жега”.

Непокорният Люк – това е образът, който се появява спонтанно в съзнанието ми всеки път, когато се сетя за Пол Нюман. Героят от едноименния филм е невъзможен за пресъздаване, защото не подлежи на типологизиране. Люк съчетава в себе си качествата на всички герои, които актьорът е играл в кариерата си – той е емоционалнен като Брик Полит, но и  непукист като Джон Ръсел, а за още повече колорит е и шегобиец като Буч Касиди („Той се казваше Омбре” и „Буч Касиди и Сънданс Кид” не са заснети по това време). Комични ситуации се сменят с драматични и тежки сцени, но нито за миг Пол Нюман не губи най-важната черта в характера на своя герой – неговото упорство, граничещо с твърдоглавие и даже чист инат – той отказва да се подчинява, въпреки че това негово поведение никога не остава ненаказано. Люк е човек, който винаги си поставя налудничави цели извън границите на човешките възможности, сякаш сам търси провала. Той се бие с очевидно по-силния от него Драглайн и въпреки, че знае, че не може да го победи, продължава да се изправя всеки път, за да получи нов, още по-силен удар. Обзалага се, че ще изяде 50 яйца и самият той остава изненадан, когато успява. Продължава да бяга от затвора отново и отново, макар да знае отлично как завършва всеки път тази дързост. Пол Нюман безупречно улавя и пресъздава решителността и хладнокръвието на героя, като същевременно успява да разкрие неговата чувствителност. Непокорният Люк е може би най-сложният образ в киното, интересен със своята богата душевност, но и труден за интерпретация. А Пол Нюман се справя безпогрешно, сякаш без никакво усилие. Това, което той прави като актьор в този филм, е съизмеримо с изяждането на 50 яйца. Филмовата Академия обаче преценява, че не е бил достатъчно добър, за да получи „Оскар” и по този начин извършва едно от най-големите престъпления в историята на киното.

Пол Нюман е от онези актьори, които само с присъствието си вдигат класата на филмите, в които участват. В „Писмо в бутилка” (1999) той играе второстепенна роля – бащата на главния герой (Кевин Костнър). За разлика от повечето филми с негово участие, тук героят му не се отличава с ярка индивидуалност – той е просто един симпатичен старец, който обича сина си и желае неговото щастие. Пол Нюман изгражда един почти безличен образ, като оставя зрителя да се съсредоточи върху сюжета и любовната история между Робин Райт Пен и Кевин Костнър. Никакъв егоцентризъм и желание да „засенчи” останалите актьори – поведение, присъщо само на великите хора. Една от малкото сцени, в които неговият герой попада в центъра на вниманието, остава незабравима заради начина, по който стария Додж съобщава по телефона за смъртта на сина си Гарет с равен глас, който не трепва, въпреки огромната болка, която изпитва в този момент.

Със същия този басов глас старият шампион Хъдзън Хорнет издава присъдата на наперения младок МакКуин Светкавицата в анимацията на „Дисни” „Колите” (2006), която е един от последните му проекти. В тази роля има и биографичен характер – Пол Нюман е известнен със страстта си към ралитата, освен това е бил не лош автомобилен състезател.

Самият актьор е не по-малко интересна личност от героите, в които се превъплъщава. Като млад се увлича по спорта и известно време играе американски футбол – странен избор предвид неговата „скромна” физика. Искал да стане летец, но когато служи в армията през Втората Световна война, му откриват далтонизъм и така се разделя с тази своя мечта.  Занимава се с политическа и обществена дейност. Заради демократските си убеждения е бил обявен за враг на президента Никсън. През 1970 година участва в първата демонстрация по случай Денят на Земята, която се провежда в Манхатън на 22 април. Има собствена компания за храни – Newman`s Own, приходите от която дарява за различни благотворителни каузи. Никога няма да забравя едно негово интервю, в което споделя мнението си относно гейовете, защото то е толкова разумно, логично и дяволски правилно, че неволно го цитирам винаги, когато се дискутира темата. Ето какво казва Пол Нюман: „Човешките същества имат толкова качества. Когато свърша прегледа на всичко, от което наистина се възхищавам при даден човек, онова, което той прави с интимните си части се оказва толкова назад в списъка, че няма никакво значение.”[1]

Финалните надписи наближават,  т.е. заключителните изречения, а аз така и не споменах кои всъщност са значимите филми в кариерата му, просто защото един филм не може да бъде незначителен, щом е с участието на Пол Нюман. Освен това почти не казах нищо за наградите, които е спечелил в своята богата кариера. Дано заради това някой не остане с впечатлението, че той няма такива, напротив. Само че не наградите правят един актьор обичан от хората, а ролите, с които ги е развълнувал. Затова го представих не чрез „Оскар”, „Еми” и „Златен глобус”, а чрез Непокорният Люк, Брик Полит и Буч Касиди. Казано накратко – май не успях да „нарисувам” истински портрет. Вместо това надрасках само груби щрихи, които дават най-бегла представа за това, което представлява Пол Нюман като актьор и като личност. Мислех си, че ще бъде лесно, защото пред себе си имах съвършения модел. Но сгреших. Лесно щеше да бъде, ако обектът имаше някакъв недостатък, на който да наблегна. В този случай, дори да сгрешах за останалата част, дефектът, който щях да открия и да извадя на показ, щеше да направи изображението разпознаваемо и близко до реалността.  Но когато насреща ми стои някой толкова идеален, осъзнавам, че нито човешката ръка, нито думите могат точно да пресъздадат перфектните линии и накрая образът върху хартията винаги ще е по-грозен от действителния, което означава провал.

И накрая, когато се очаква да отговоря на въпроса в какво всъщност се изразява приносът на Пол Нюман към киното и доколко той e значим наистина за изкуството и човечеството, аз няма да го направя, защото това означава да се позова на суха статистика и претенциозни анализи. Вместо това ще дам за пример красноречивия начин, по който го оценява публиката – актьорът вече е там горе, но тя продължава да го обича.

---

[1] http://www.dnes.bg/world/2008/09/27/pochina-pol-niuman.58021

Дори хейтърите обичат това-онова

                              

Да попиташ един хейтър какво обича, е доста глупаво... и рисковано, тъй като отговорът е ясен – нищо (освен Реймънд, но това се подразбира, защото него всички го обичат), а ако попаднеш на някой по-избухлив, като нищо ще отнесеш боя. Всъщност е глупаво и невъзпитано да питаш когото и да било какво обича (и кого). Това означава, че очакваш отсрещният да ти разкрие слабите си страни доброволно. Защото когато човек обича нещо (и някого), той се страхува за него, започва да изпитва омраза към тези, които искат да му го отнемат... а страхът, гневът и омразата водят към Тъмната страна, както казва учителят Йода. (СЛЕДВА СПОЙЛЕР за „Междузвездни войни” 3 – който не е гледал епизода, да прескочи следващото изречение!). Практически любовта превърна Анакин Скайуокър в Дарт Вейдър и само този пример ми е достатъчен, за да ми напомня да бъда предпазлива винаги, когато говоря за нещата, които обичам. Сега обаче съм изправена пред дилема – да проявя голяма смелост (и глупост), като разкрия малко секретна информация по опасната тема... или да се покажа като последната бъзла и да не участвам в предизвикателството...

1. Обичам клишетата. Наистина. Дори си имам едно много любимо, което ни призовава да обичаме простите неща – простите числа, простите изречения, простите захари... Следвайки тази логическа прогресия (идея нямам има ли такъв термин, но ще го ползвам), трябва да обичаме и простите хора (които усложняват живота), а това пък автоматично те поставя в списъка ми „Хора, които обичам”. Сещам се за един филм – „Десет неща, които мразя в теб” и за да стигна още по-далеч в това обяснение, ще перифразирам заглавието с положителен знак и ще изброя десет конкретни неща, които обичам в теб: на дясната ти ръка обичам палеца, показалеца, средния, безименния и кутрето, а на лявата – палеца, показалеца, средния, безименния и кутрето. Точно 10 неща – точно в десетката.

2. Обичам да готвя. Какво като грахът ми спокойно може да бъде използван при изпълнение на екзекуции, вместо смъртоносна инжекция например? Наистина не съм добра в готвенето, но кой е казал, че любовта винаги е споделена? Това не я прави по-малко истинска, дори напротив. Лесно е да правиш това, което можеш (и да обичаш този, който те обича). Аз обаче не се отказвам от това любимо занимание, колкото и да не ме бива. Нищо че създавам дискомфорт на околните. Понякога любовта е неудобна за обществото, но това е положението.

3. Като споменах захари и заговорих за храна, сетих се колко много обичам вафли. Знам, че са вредни, че причиняват кариеси, че доставят само енергия на организма, но не и полезни хранителни вещества и че са по-опасни даже от наркотиците. Обаче на мен не ми дреме – аз ги обичам и не мога без тях. Не е ли същото и при любовта – пристрастяваш се към някого и макар да знаеш, че тази любов те разрушава отвътре, че ти причинява само вреди и че рано или късно ще те убие (емоционално, ако не физически), ти не спираш, защото в момента имаш отчаяна нужда от нещо, което да ти подслади живота? На същия принцип, аз пък ще се тъпча с вафли, дотогава докато не започне да ми горчи... че и след това.

4. Интер. Вярно, че когато гледам мачове на любимия ми отбор обезумявам – викам по нашия треньор, псувам по собствените ни играчи, хвърлям предмети... Но и в любовта е така – само този, когото обичаш, може да те вбеси до крайна степен – толкова, че дори да приложиш насилие върху него – и да извади на показ най-лошите черти от характера ти. Любовта е страст, а страстта ни прави първични, заличава човешкото в нас... и така ставаме самите себе си (демек говеда).

5. Обичам да нося червени кецове. Честно казано, идея нямам защо точно този цвят. Но кой може да обясни любовта? Чувствата не са подчинени на разума и ако някой може да ги обясни рационално, значи всъщност не изпитва чувства, а следва интереси. Моите кецове непременно трябва да са червени (по възможност с бели връзки, но не издребнявам в това отношение). Вярно е, че сините може да са също толкова удобни, а дори по-удобни (а също така белите, черните, лилавите, шарените, и..., и...). Обаче аз си имам изисквания, така както имам изисквания за човека до себе си – да е рус (непременно, иначе да не се доближава), да е с тъмни очи (светлооките веднага да се разкарат), да е точно 1,83 (ни повече, ни по-малко), да има бенка на лявата буза (ако е на дясната – хич да не си пробва късмета)... Щом като се съобразявам с маловажни критерии при избора на партньор, значи мога да си имам безсмислени критерии и за избора на обувки. Така че държа да са червени. Пък ако ще, да са неудобни.

***

„Обичам шопската салата, мастика ледена да пия...” – списъкът стана прекалено дълъг, аз почувствах сътресение в Силата (ми) заради любовта, която се носи във въздуха, но съм спокойна, защото няма опасност да я прихвана по въздушно-капков път, тъй като отдавна съм се имунизирала против нея и антителата действат с пълна сила и към днешна дата.

Любовта смърди на пот

* По желание на Мария Тодорова

Как се нарича човек, който се поти при отрицателни температури? Не, не е Веселин Маринов, верният отговор е „фен на Рони О`Съливан”. (А някой каза ли „изрод”? Не е чак толкова далеч от истината).

Като се има предвид, колко много са... сме феновете на Ракетата, и дума не може да става, че това потене при нетипични условия е някакъв биологичен феномен или ненормално явление (и вие да сте на наше място, ще се консервирате в собствения си ароматен разтвор от соли и вода, дори ако живеете в Замръзналото кралство по време на Ледена епоха). Не бих си позволила да говоря от името на всички фенове, но на мен неговата поява край масата ми е достатъчна, за да повиши температурата в стаята ми над стойностите, които термометърът на Данте е отчел в Ада. И това е голямо предимство, защото откакто съзнателно гледам снукър, вече не се притеснявам как ще се топля през зимата – не ми трябват нито дърва, нито климатик, нито парно... даже алкохол за загряване не ми трябва. (Съответно имам леки неудобства през лятото, но няма как всичко да е идеално, пък и охлаждането е по-евтино от отоплението, така че не се оплаквам). Стигат ми мачовете на Рони. Лошото е, че понякога тази новооткрита от мен топлинна машина с марка „Ракета” се поврежда... и на мен ми става много напечено.

По време на осминафиналния си мач срещу Марк Уилямс на тазгодишния „Мастърс” Рони О`Съливан откри нова рецепта, за която би му завидял дори Ути Бъчваров – пържени сърца (от фенове, разбира се - хора) на въздух... при това под високо налягане (да, много откачен начин на топлинна обработка, ама от О`Съливан не може да се очаква нищо нормално и традиционно). Мачът започна спокойно, с два бързи фрейма за Рони... и още в този момент пуловерът ми рязко се смали и започна да ми стяга около врата. Защото опитът ми на негова фенка ме е научил, че когато той играе добре, е опасен най-вече за себе си. Притесненията ми се оказаха основателни (защо никога не греша бе, мамка му?). Една-единствена грешка на Рони, един кик по бялата... и термостатът се повреди, Рони прегря и даде 3 поредни фрейма на Уилямс (свалям го тоя скапан пуловер). Моят човек вече губи с 2-3.

За момент си зададох въпроса (не за първи път) защо съм си избрала да подкрепям такъв откачен психопат, който топи нервите ми на водна баня от години, сякаш са фин млечен шоколад. Сещам се, че наскоро с един симпатяга – мой приятел – си говорехме за любовта (явно вече сме изчерпали всички други интересни теми, щом сме изпаднали до тази). Та той ми показа някаква кратка историйка, май жанрово я определи като притча. Не помня подробности, но ме впечатли сравнението на голямата любов с вещица, която ти трови живота. Много идиотско. Хареса ми. И важи на 100% за конкретния спортен случай. Може би точно от това има нужда един фен – от лудост, от несигурност, от страх, от болка и сълзи – всичко, което предлага Ракетата – негативни емоции, които да ти напомнят, че все още я обичаш тази загубена, мудна игра и че все още, противно на логиката, си луд по този побъркан англичанин. Иначе нямаше да е истинска любов, ако не причиняваше страдание. Рони О`Съливан е като камикадзе, което се самовзривява и заедно със себе си убива и своите стотици хиляди фенове. Но дори когато се чувстваш мъртъв, той не те оставя на мира – изравя те от дълбоката депресия (в която самият той те е закопал) с някой сенчъри брейк и ти връща надеждата... за да ти я отнеме отново още със следващата елементарна грешка, когато заедно с пропуснатата червена за горния десен джоб, твоето сърце също пропуска да удари.

Междувременно, резултатът вече е 5-5, на масата е Марк Уилямс, който е в удобна позиция... ще разчисти масата... и край... само че... той пропуска, оставя разпръснатите червени пред изненадания Рони... и сега всичко е в ръцете на един психически нестабилен ненормалник (не издържам, свалям и блузата).

... най-после температурата в стаята се нормализира. (Защо съм боса и по потник в тоя студ пък аз?). Наливам си чаша студена вода и включвам отоплението (ама че неадекватно). Само секунда де, да си поема въздух и ще кажа резултата... Рони.... ох, че е ледена тая вода... ами той... опа, извинявам се, че се оригнах... спечели с 6-5.

„Мостът на шпионите” – филм, създаден само за награди

Режисьор: Стивън Спилбърг, сценаристи: Мат Чарман, Итън Коен и Джоуел Коен, в главната роля: Том Ханкс... не е нужно да знаете нищо повече за този филм, за да предположите, че вероятно ще е сред номинираните за „Оскар” тази година. Така предполагат и специалистите – на базата на предварително излезлите списъци прогнозират, че „Мостът на шпионите” ще е основният претендент за най-добър филм, но със сигурност ще попадне и в още няколко категории.

Името на Стивън Спилбърг винаги поражда у мен очакване да видя много космически кораби и преследване на извънземни, а присъствието на Том Ханкс е гаранция за дълъг като времетраене филм, лишен от екшън и изпълнен с драматизъм. Какво да очакваме от съвместната им работа в такъв случай? Дълго, драматично гонене на извънземни с леки елементи на екшън? Това бяха поне моите очаквания, когато разбрах, че един от любимите ми режисьори и един от любимите ми актьори ще работят заедно.

Познах единствено за драмата. Темата, която засяга филмът е само една от предпоставките за спечелване на наградата на Филмовата академия. Сценаристите са напипали хитро горещата тема за Студената война, която отново стана актуална през последната година, тъй като назря нов конфликт между САЩ и Русия. „Мостът на шпионите” е създаден по действителен случай от времето на Студената война. Героят на Ханкс Джим Донован е нает от американското правителство да защитава заловен руски таен агент. Въпреки, че Рудолф Абел, по произход германец, е враг на Съединените щати, Донован се бори да му осигури справедлив процес и да го върне в родната му Германия, като едновременно с това се опитва да откупи пленени от комунистите американци. Филмът тръгна по кината в година, в която целият свят живя под напрежение, създавано от терористи и нелегални имигранти, а отношенията между демократичните и тоталитарните страни отново се изостриха. На фона на тези актуални събития от новинарските емисии, героят на Том Ханкс дава пример за това, че човек трябва преди всичко да уважава закона и да цени справедливостта, без да се поддава на предразсъдъци и омраза към хора от която и да е националност. Той рискува собствената си свобода и дори живота си, от една страна, за да спаси свой млад сънародник и, от друга, за да възтържествува справедливостта и шпионинът Рудолф Абел да бъде оправдан, защото да служиш на родината си не е престъпление и не е грях. С „Мостът на шпионите” Спилбърг ни предоставя възможност да си припомним още веднъж безумното издигане на Берлинската стена и това как всяка една война разделя хората. Дава ни възможност да се замислим за нашата действителност и да си отговорим на въпроса дали искаме пак да живеем в разделен и несигурен свят, и всичко това в името на парите и властта.

Излишно е да се споменава, че Том Ханкс е страхотен, както винаги. Тази роля не го поставя дори в предварителния списък с 10-те актьори, които имат шанс да грабнат статуетката и би било странно, ако Академията го беше номинирала именно за тази му роля, тъй като е играл далеч по-интересни и сложни образи през годините, но това не значи, че изпълнението му трябва да бъде подценявано. Брилянтна работа и на човека зад камерата, който ни пренася в атмосферата на 60-те години и филмите за войната от онова време.

Както казах, „Мостът на шпионите” е филм, създаден само за награди. И това е най-големият му недостатък – че е създаден, само за да печели награди... но не и публика. Явно Спилбърг е помислил за всичко останало, но е забравили, че все пак филмът трябва и да се гледа. Действието тече толкова мудно и монотонно, че можеш да заспиш, преди да видиш развръзката. Казано без заобиколки, филмът е скучен. Точно както обича журито.