– Стига, не мисля,
че ще ме наградят – срамежливо сведе глава Крис. – Нищо особено не съм
направил.
– Оо, абсолютно
нищо. Само където спаси живота на… хиляди деца. – Не спирах да му навирам в
лицето героичната постъпка от преди седмица.
– Преувеличаваш,
лельо Ванче. Къде ги видя тия хиляди, като имаме само две паралелки, и то
непълни. И не всички ученици идват на училище всеки ден, знаеш много добре –
засмя се младежът. – И не мисля, че онзи човек…
– Онзи психопат!
– Добре де, не
мисля, че… едва ли щеше точно да ни убие. – Хлапакът смачка чашката от кафето,
чиято последна студена глътка току-що беше допил. Стана от пейката и като събра
изпод нея няколко фаса и едно празно полусмачкано кенче от енергийна напитка,
тръгна към коша.
– Абе, Крис, остави
ги, бе лельо! На теб ти плащат да учиш децата, аз ще ги измета боклуците! Пък и
с тая ръка… – И този ми опит да припомня на младото даскалче кой къде стои в
йерархията не сработи.
– Да ги нямаме
такива, лельо Ваня! Нищо няма да ми стане, ако си почистя сам.
– Ама ти и на
другите чистиш, пък не е твоя работа това. Ще почнат да ти се смеят децата!
Крис само се ухили,
изхвърли боклуците в близкия кош и се върна при мен на пейката, като си
погледна часовника.
– Та, викаш, ще ме
награждават, а? – Крис се смееше от сърце, докато се настаняваше обратно на
пейката до мен.
– Ще те наградят,
ами, как няма! Иначе защо ще те вика директорът? – изгледах го уж строго аз. –
Ти рискува живота си, малкият, ей на – сам пострада, ама не даде на оня
ненормалник да изпозастреля дечурлигата. Ръката как е, мина ли ти вече?
– Мина, мина, нищо
ми няма. – Крис си разтри лявата китка, на която все още носеше превръзка. –
Ама то нищо ми нямаше и тогава, само където вдигнахте излишен шум, та чак до
новините стигна.
– Счупена ръка не е
нищо, моето момче! – скарах му се майчински.
– Само навяхване –
поправи ме младежът. – Хайде, до после, качвам се да видя за какво ме вика шефът,
че стана единайсет.
– Ще чакам да ми се
похвалиш после! – прегърнах го и го изпратих усмихнат.
Като син ми беше тоя
Крис, макар че дойде в нашето училище преди няма и два месеца. По човешки се
държеше с всички – и с другите учители, и с децата, и с нас – обикновените
неуки чистачки. Сприятелихме се още при първото ръкостискане, като дойде. Аз го
посрещнах на вратата, когато си подаваше документите лятото, и пак аз на първия
учебен ден го закичих с китка здравец от моята градина, да му е на късмет. Младо момче, още не си взело дипломата за
учител, ама го назначи директорът, защото нямаше други кандидати тогава. И
добре стана така. Крис си обичаше работата и все бързаше да е навреме в час. От
мерак даже преди децата влизаше и понякога си стоеше сам в класната стая, в
очакване някой да прояви интерес към неговия предмет – математиката. Пустите
ученици, да не бяха идвали и в онзи ден, ама те баш тогава всички, за белята…
Но както и да е. Заобичахме се с него като майка и син, че бяхме останали сами
с моя – децата и внуците в чужбина, а той отдалеко – чак от Петричко беше
дошъл, и нямаше никой близък тука. Стана ни традиция да си пием кафето заедно в
голямото междучасие и да си бъбрим. Още не можеше да свикне с реалността,
горкият. „Лельо Ване – викаше – много е неуредена тая система. Не знам още как
ще я преборя, ама трябва някак да успея.“ Нахъсан, пълен с енергия, беше станал
любимец на целия колектив. А откакто миналата седмица надви над оня откачен,
който беше влязъл с пушка да гърми по децата в класната стая, всички говореха,
че ще го назначат веднага на постоянен договор. Защото Крис беше още на
изпитателен срок, а вече се носеха слухове, че отнякъде се било появило
връзкарче за неговото място и много натискали отгоре за него. Директорът засега
си мълчеше, но щом слухът вече беше тръгнал, значи нещо наистина се мътеше. Обаче
след тази героична постъпка постоянният договор щеше да е най-малката награда…
Ей такива хубави
неща си мислех за моето момче, когато го видях да слиза по стълбите. Нещо
объркан ми се видя, шашнат, явно от щастие, та забързах да го пресрещна.
– Крис, много бързо,
бе лельо! Айде, да ти е честито! Казвай сега, как те наградиха? Договора ли ти
подписаха? Или ти вдигнаха заплатата? Казвай де, какво мълчиш?
Крис обаче не отговори – просто ме прегърна ме през рамо и ми подаде някакъв
документ, с печат и подпис на директора. Датата беше днешна и в него пишеше
така: „На основание чл. 71, ал. 1 от КТ ПРЕКРАТЯВАМ трудовите правоотношения
с Кристиан Руменов Стоянов…“
***
– Защо бе, Стефане,
защо? – не усетих кога бях влетяла в кабинета на директора, както бях с
метлата, нито чувах как крещя в лицето му.
– Добър ден, Ваня! – усмихна се любезно директорът въпреки
виковете ми, и продължи със спокоен тон. – Кажи ми, какво те води в кабинета
ми?
– Защо гониш
хубавото дете от работа?
– За Кристиан ли
говориш?
– За него я! Та той
рискува живота си, за да спаси децата от оня… терорист! Без да мисли се хвърли
да му вземе пушката, дето беше насочил срещу децата, и ръката си нарани…
– Именно затова си
отива. Комисията установи нарушение на протокола при случай на взети заложници.
Кристиан пренебрегна инструкциите, които изрично забраняват саморазправа с
терористи…
– Слушай, Стефане,
ако не беше Крис, да удари с юмрук оня изверг и да го обърка, днес градът още
щеше да е в траур. Не видя ли на камерите как държи пушката до главата на детето…
щеше да му пръсне черепчето, ако Крис не беше реагирал. Ако беше спазил
правилника, ненормалникът щеше да избие всички дечица, пък после и нас да
подкара. И по новините даже обявиха Кристиан за герой…
– Правилникът си е
правилник, Ваня! – прекъсна ме директорът строго. – Трябва да се следват
указанията. Разбери ме, че нямаше как да не накажа Кристиан. Защото какво ще
стане, ако всички спрат да изпълняват предписанията на специалистите и започнат
да взимат решения сами в трудни ситуации?
– Ще се оправи тоя
свят, Стефане, ей това ще стане! – Грабнах си метлата под мишница и блъснах
вратата на излизане.
На следващия ден не се върнах в училището. Разбрах,
че не мога с една гола метла да измета всичкия боклук оттам.
