Лятото
е
хвърлило
котва
в
шарените
листа
и
отказва да
отплува
на юг
с
първите
дъждове.
Ако ви се четат смислени и поучителни неща, които да ви накарат да се замислите и да ви направят по-добри хора, може да го направите... но не и в моя блог. :D
България му беше драга, мила,
а днес за нея е немил -недраг
и в "тренда" ревностно да го отрича
се впусна не един глупак.
Единствено чрез словото обичал
родината, но без да е борец
с оръжие, той пак е равен с Бога -
по негово подобие творец.
"Моля те, не ме яж, не ме яж, не ме ЯЯЯЯЯЖЖЖЖ или ще те УБИЯЯЯЯ!", крещеше огромният червен бонбон пред лакомата детска паст. Езикът облиза сладката гладка повърхност, започна да си играе с червената захарна експлозия, която потъна по хранопровода, после гърдите се издуха в неуспешен опит да изкашлят, дъхът се върна обратно към дробовете и след миг спря, сърцето утихна и само едно "казах ти да не ме ядеш" се чу откъм кривото гърло.
След последния ден
ще станат хеликоптерите
гълъби и ще възкръсват
трупове на сгради.
Самотен автомат
ще разстреля от упор
с цветя гробовете
на мъртвите.
Толкова много
бездарие,
събрано в
книжни тела...
Капе мастило
по листа
и се превръща
в лайна.
Животът е
спомен за бъдеще -
бъдеще неслучило се.
Копнеж по минало -
минало предстояще.
Заключен в днешния ден -
осми от седмицата -
безкрайно днес,
свършващо в полунощ.
Как те мразя, Сега!
Обичах те, Утре!
Обичам те, Вчера!
Къде, си, Живот!
В кое време се криеш?
В бъдеще непредстояще.
В минало небило.
В сегашно утрешно
и вчерашно
и все във време погрешно.
Целувай ме до кръв,
докато кожата ми се разцепва
под режещите ти устни,
докато се изливам в теб
капка по капка,
докато не остана празна,
безкръвна бяла плът.
Прегръщай ме до бездиханност,
отнеми въздишките ми,
спри притока на кислород
към дробовете ми
и поеми в ръцете си
безвъздушното ми тяло.
Обичай ме до смърт
и ме погреби
дълбоко в себе си.
Нека мой надгробен камък
бъде каменното ти сърце.
Любовта е капката кръв,
получила тласък от ударите
на биещото сърце,
пълзяща по артериите,
сгряваща и съживяваща.
А по обратния път
се превръща във тромб
и се завръща в сърцето,
като загубена малка частица,
отделила се от живота.
И той пак става цял.
И настава покой.
Не мога да дозирам любовта,
която във сърцето ми напира,
и със спринцовка да я впръскам във света.
Тя, вулканна лава, мощна е, извира.
Не мога само грам да инжектирам
във вените ти, а на друг - огромна доза.
Не я разделям! Всичката я вливам
и вкарвам те под влюбена наркоза.
Щъркелите изгълтаха слънцето,
изкълваха го с острите клюнове,
скриха го в дългите шии
и го отнесоха на юг
на крилете си,
за да го засадят
в нови небеса.
Крадци на топлина,
на светлина,
на живот.