Четене с разбиране (не само за ученици)

Всяка година, между май и юни, една новина в България заглушава парламентарните вълнения и световните конфликти. Започва сезонът на матурите, който вълнува беге мамите повече и от риалититата, а инфлуенсърите в Тик Ток трупат последователи с какви ли не хакове за отлично представяне. Накрая обаче винаги със съжаление отчитаме, че учениците не разбират какво четат и по-лошото – защо го четат. Започват дискусии между специалисти и още по-големи специалисти за морално остарели автори и произведения, за осъвременяване на канона, срещу които се изправят защитниците на традициите. Двете страни се чепкат като Селямсъза и Таральома и резултатът е само малко сеир за неутралните из социалните мрежи. Аз обаче не разбирам аргунтите и на двете страни, защото посланията в литературата са по-прости дори от избирател на „Възраждане“, стига човек да чете редовете, а не между тях, в празното пространство. И ако се научим да четем, ще успеем да обясним и на децата защо е важно да се познават далечните от техните интереси творби.

„Хайдути“ произведението, с което започва подготовката за НВО. Но срещата с Чавдар войвода обикновено създава дистанция у учениците вместо близост. Принудени да решават жанра на произведението (стихотворение или поема) и да го разчленяват на смислови части, и децата, и техните учители пропускат колко съвременна е идеята на Ботев. Дванайсетгодишният Чавдар, също като седмокласниците, трябва да направи голям избор в живота. Вярно, че той не избира между езикова и обикновена гимназия, но пък има амбициозна майка на главата си, която иска да го направи учен и успешен. Тийнейджърът очевидно е роден с талант и професионалният му път е начертан, но майката държи на училището. Позната ситуация, в която се намират много спортни таланти, например, у нас. Вместо да тренират, те са принудени да ходят на уроци по какво ли не, за да задоволят родителските мераци за елитно училище. Посланието на Ботев би могло да помогне на обърканите ученици днес и да ги мотивира да се противопоставят на своите родители, а ако не, то поне да им даде спокойствие преди изпитите, защото всеки е роден с определен талант: кой футболист, кой хайдутин – нека всеки прави това, в което е добър, и да не пилее усилия в области, в които не се справя.

Друга на пръв поглед неразбираема творба е „Косачи“. Какво толкова има, ще си кажете, та се натрапва на децата. Селяни край огъня си приказват глупости – нищо интересно. Е, да, обаче единият от тях (Лазо) се оказва страшен филмар, каквито са голяма част от тийнейджърите в наши дни. Всяка измишльотина е в състояние да разруши връзките им, да доведе до скандали, раздели и драми. Затова е хубаво да погледнат отстрани как изглеждат, когато непрекъснато следят половинките си на локация и изпадат в истерия заради лайкове в социалните мрежи. Тук посланието е, че много често изневярата е само плод на фантазията на ревнивата страна.

А сега нещо неостаряващо: защо учим „Под игото“, и то в шести клас? Въпрос, който мъчи съвременните ученици с недотам съвременно мислене по много теми, но за това след малко. И то точно главите „Представлението“ и „Радини вълнения“, в които не се случва нищо кой знае какво. Отговорът отново е елементарен, но е в детайлите, а напоследък литературата следва тенденция всичко да е само повествование и пикантни отношения между героите. Декорите са излишни за читателя, но това е голяма заблуда. В „Представлението“ виждаме мъж в главната женска роля. И това се приема за нещо нормално в някогашното уж консервативно общество. След като възрожденските българи са могли да приемат това, защо днес ние да не можем? Главата „Радини вълнения“ пък е подходящ пример за сравнение между сегашните матури и някогашните – нека учениците да преценят кой изпит е по-труден. Могат да направят съпоставка между вълнението някога и сега, да сравнят реакцията на родителите и изпитващите, да проверят повече ли знаят от българчетата на 19. век. Аз пък предлагам МОН да взаимства формата догодина. И без това цялото общество претендира да разбира от образование, нека поне участва активно.

Прескачам от  шести в седми клас, към последното произведение от подготовката за НВО. „По жицата“ следва да се разглежда като разказ за състраданието и надеждата. Понякога обаче метафорите пречат да се види истината, а тя почти винаги е на повърхността, неприкрита и затова толкова невидима. За да разгадаем смисъла, трябва да се фокусираме не върху символите, а върху фактите. Описанието на болестта на девойката е много интересно – тя се е събудила със змия на гърдите. Оттогава нещо ѝ тежи там, където е била змията, но лекарите не откриват проблем със здравето. И тук се започват едни гадаения, едни митологии, когато случаят е съвсем ясен медицински – момичето получава чести паник атаки вследствие преживения стрес. Но кой ти е обръщал внимание на психическото здраве едно време, освен Петър Моканина. Като изпраща Гунчо по следите на бялата лястовица, той всъщност дава обяснение на проблема – въображаемата болест може да бъде излекувана само чрез въображаем лек. Затова произведението на Йовков може да се разглежда като примитивен, но много успешен образец на психотерапията.

Като си говорим за Йовков, искам да подчертая нещо дебело: има какво да научат децата от класиката, но има и за учителите. „Серафим“ е произведение, което по-скоро трябва да накара възрастните да се замислят, отколкото децата. Както всички добре знаем, главният герой на този Йовков разказ ходи с вехто, изпокъсано палто, цялото в кръпки – стил, която днес се харесва на тийнейджърите. Но когато ученик се появи в училище в такова гръндж облекло, веднага започват забележките. Тук мисля, че е несправедливо от страна на училищните ръководства. В скъсаните дънки учителите виждат провокация, но децата всъщност подражават на един от най-чистите герои в родната литература. Обличайки се дрипаво, те заявяват: „Оцени ме по истинската ми стойност, не по дрехите!“. Затова следващият път, колеги, когато преподавате „Серафим“, научете си урока и вие.

Алея за охлюви

В дъждовни утрини като днешната винаги си спомням за стария полицай, който живееше на първия етаж, точно под нас, когато бях дете. Името му не си спомням, а може би никога не съм го знаел, но много добре помня как другите деца от блока му се смееха, че след дъждовна нощ ходи да мести охлювите от шосето. Майките им казвали, че е луд и да не ходят при него, нито да взимат бонбоните, които винаги предлагаше на децата –били прокълнати. Аз обаче нямах такава забрана – моята майка ми беше казала, че е пенсионер, но след като я попитах дали това е лошо, тя се разсмя, затова приех, че е нещо като супергерой, и често му гостувах след училище. Скучно е да стоиш сам през деня и да пишеш домашните си сам. Затова си взимах тетрадките и слизах при този чудноват чичко с бял мустак в средата на кръгло и червено като ябълка лице.

– Чичко, а ти какво правиш по цял ден, докато съм на училище? – попитах го веднъж със съжалителен  глас, убеден, че скучае без мен. – Тъжно ли ти е да си сам?

Той се засмя добродушно, погали ме по рошавата глава и отговори:

– Ами, как ще ми е скучно. Докато те няма, аз си приказвам с моите приятели.

– А кои са те? – любопитствах по детски, отчасти защото исках да разбера с кои други деца дружи, отчасти защото вече не ми се пишеше домашната за триъгълниците.

– Птичките, например – каза той.

– Птичките? – бях изненадан. – Ама те не говорят. Те са животни.

– Всички говорят, моето момче, само че на свой език – поправи ме добрият чичко.

– Ти разбираш ли езика на птиците? – вече бях забравил за математиката, толкова ми стана интересно.

– Разбира се – потвърди сериозно той.

– А ние в училище учим само английски – със съжаление отбелязах аз.

Възрастният мъж се засмя.

– Езици не се учат само в училище. Езикът на животните е лесен – само трябва да се вслушваш внимателно, и ще разбереш какво ти казват.

Останах безмълвен. Не си представях как говорят рибите, например. Или буболечките. И охлювите. Те не издават звуци. Поколебах се за момент – отдавна исках да разбера за любовта на този чудак към охлювите, но мама ми беше казала да не питам, че може да се обиди. Смънках нещо, като ги споменах между другото, а той не само не се разсърди, а с голямо удоволствие подхвана темата.

– О, прекрасно се разбирам с охлювите. Даже ще ти издам една тайна – те са ми любими. Много кротки създания и много упорити. Пък да знаеш какви умни очи имат… Вглеждал ли си се някога? – попита ме моят приятел.

Завъртях глава отрицателно. Той продължи да разказва.

– Охлювите са едни от най-безобидните същества на тази планета, от които можем да научим много. Обаче ние не им обръщаме никакво внимание, гнусим се от тях. И за жалост ги мачкаме по пътя си – сведе жален поглед при последните думи.

– А ти защо ги местиш сутрин от пътя? Те нямат ли право да се движат по нашите улици? – осмелих се да попитам направо и веднага се засрамих, че може да съм обидил приятеля си. Той обаче реагира неочаквано спокойно.

– Много правилен въпрос, задаваш, моето момче. Имат ли право да се движат по нашите улици? Разбира се, че имат. Само ще те поправя – улиците не са наши. Някога те са били на охлювите, но ние сме им ги взели. Те обаче, както ти казах, са твърде миролюбиви, за да се бият за своето, затова са ни ги оставили. Единственото, което искат е само да преминават през тях. Само че колите са много бързи и не спират да изчакат охлювите да пресекат. Минават директно през тях. Сигурно си виждал пътя сутрен след дъждовна нощ.

– Преди мислех, че това са сополи – признание, с което предизвиках полуусмивка.

– Преди да стана пенсионер, бях полицай – продължи да разказва приятелят ми. – По-скоро катаджия, нали знаеш какво е това?

Кимнах.

– Една сутрин бях дежурен, а през нощта беше валяло. Охлювите бяха наизлезли от мократа трева и бяха плъзнали навсякъде. Колите ги газеха, но това не спираше нито едните, нито другите. И тогава ми хрумна идея – започнах да спирам шофьорите и да ги карам да чакат, докато пренеса охлювите на безопасно място. Ако някой преказеше гадинка, пишех му глоба.

– Това е отлична идея! – възкликнах.

– Не така каза началникът – усмихна се с горчивина той. – Започнали оплаквания, привика ме в кабинета си, после ме прати… В крайна сметка ме пенсионираха по болест – покашля се смутено.

Тогава не разбрах какво точно се е случило, но години по-късно всичко ми се изясни. И тази сутрни, докато вървя към работата, се спирам да отместя малките слузести животинки в тревата, да не ги газят бързите коли и невнимателните пешеходци. И сдокато вървя от моята страна на алеята, обозначена с ходещ схематичен човек, ми хрумва идея. Ще направя алея за охлюви! Толкова лесно било! Не ми трябва нищо повече от малко блажна боя.

 

 

Мълчанието

Журналист: Разкажете ни повече за новия роман на Ел Джей Дарли. Той се превърна в абсолютен бестселър само за седмица и донесе нечувани приходи на издателството.

Издател: Не скривам радостта си. Щастлив съм и се гордея със себе си, колкото и нескромно да звучи, че забелязах огромния потенциал на този  експеримент. Но трябва да ви кажа, че очаквах този успех, предвидих го.

Журналист: А господин Дарли? Той как се чувства? За съжаление, отказва интервюта и нямаме възможност да го поздравим.

Издател: Ел Джей е добре, щастлив е, леко замаян от случващото се. Виждате ли, той не очакваше „Мълчанието“ да пожъне такъв световен успех и сега всичко му идва шоково. Да ви кажа честно, трудно го убедих да издаде романа, нямаше вяра в него. Аз обаче имам нюх за шедьоврите.

Журналист: А сега да поговорим малко и за корицата.

Издател: О, разбира се. Голяма част на успеха се дължи именно на нея. Новаторска, провокативна, смела – такива неща бяха писали читателите в социалните мрежи.

Журналист: Не се ли притеснявахте, че чисто бялата корица в днешния силно визуален свят може да ви остави да събирате прах по рафтовете на книжарниците, така да го кажем?

Издател: Нито за миг.

Журналист: Благодаря ви за този разговор, господин Джеймс. Всички с нетърпение чакаме следващия роман на Ел Джей Дарли.

***

 – По дяволите, Дарли, подиграваш ли се с мен? – господин Джеймс се подпря със стиснати юмруци на бюрото, наклони напред едрото си овално тяло, очите му искряха, ноздрите се разшириха, гласът му отекна в големия кабинет.

– С какво смятате, че мога да ви се подиграя, господине? – Дарли се смути, не разбираше за какво е този скандал рано сутринта.

– Ето с това! – Джеймс натика таблета насила в ръцете на Дарли и отвори файл с име мълчанието.

– Но това е ръкописът на новия ми роман, говоря ви за него от година поне, и най-после е готов… сър! – Дарли преглътна преди да произнесе последната дума.

– И си сигурен, че си изпратил правилния файл? – Джеймс повдигна едната си вежда и захапа вейпа.

– Нека видя – Дарли отвори файла, сериозно го прегледа до края, след което потвърди уверено: – Да, това е.

Джеймс издиша няколко пъти облачета дим. За момент пред очите на Дарли издателят доби вид на огнедишащ дракон. Той разтърка очи, за да премахне образа и да не се разсмее в лицето на и без това бесния мъж, от чиито уши като нищо щеше да заизлиза пушек.

– Господи! Ти си… Дарли… момчето ми… – Джеймс разхлаби вратовръзката си и седна на стола. Ядът беше преминал рязко в отчаяние. – А аз вече обявих, че ще го издам, читателите чакат. Какво ми причиняваш, хлапе? – Джеймс зарови лице в ръцете си, готов да се разплаче. – Какво да правя сега?

– Ами… спазете си обещанието – Дарли сви рамене и пъхна ръцете дълбоко в джобовете на панталона си.

Джеймс вдигна кръвясал поглед. Стана рязко и отиде до Дарли. Младежът присви очи, очакваше да го зашлевят или по-лошо, Джеймс посегна и сложи ръка на челото му.

– Не, ти трябва да си болен. Това… не може нормален човек да напише, ако изобщо мога да използвам тази дума, ТОВА! – Джеймс отново тиква таблета в лицето на Дарли.

– Но сър, все пак романът се казва „Мълчанието“.

– Е?

– Ами… мисля, че съм разкрил този феномен нагледно – Дарли се изчерви и сведе поглед, започна да търка с върха на обувката си въображаемо петно на чистите плочки.

– Аха – Джеймс изсумтя, изпука пръстите си, завъртя се на стола. – И държиш непременно да го пусна с чистобяла корица?

– Задължително. Иначе…

Дарли не довърши, защото Джеймс скочи разярен от стола си, озова се с един скок до младия мъж и го хвана за яката на шарената риза, разтърси го силно.

– Ще си платиш за това, малко копеленце! Проклет да съм, задето подписах такъв договор с теб, доверих ти се, а сега ти… идваш и се изсираш ей тук, точно на това място – Джеймс посочи главата си. – И тук също – мъжът показа невидима купчина върху бюрото си. – И тук… тук… тук… – Джеймс като обезумял обикаляше кабинета и сочеше места, на които според него Дарли се беше изходил. Накрая се умори, отпусна се на дивана и процеди: – Ще издам проклетия ти боклук, но това ще е твоят край, Ел Джей, не моят. Читателите ще те линчуват. Критиката ще те разпне на кръст. И край с теб. Чака те дълго мълчание.

При тези думи Джеймс се закикоти истерично на собственото си остроумие, започна да пляска с ръце по коленете си, да се дави, накрая се изтърколи на пода по корем и заудря с умруци. Дарли избяга от кабинета, оставяйки вратата отворена. Чудовищният смях се затича през отворената врата след него, настигна го по коридора и чак когато младежът влезе в асансьора, смехът се блъсна в нея и се върна назад. Дарли натисна трескаво бутона партер, затвори очи, преглътна, пое въздух, вече озовал се на спокойствие. В асансьора влезе възрастна дама…

***

Здравейте, книжни плъхчета, отново съм тук с ново книжно ревю. Току-що дочетох най-новата книга на нашумелия напоследък Ел Джей Дарли – „Мълчанието“ – и бързам да споделя впечатленията си тук, в букстаграм. Не скривам изненадата си и съм раздвоена дали намирам неговия литературен проект за гениален, или за тотален провал на днешното изкуство. Масовите истерии по книги винаги ме държат настрана, но в този случай корицата ме привлече – нищо не подхожда повече на заглавието от чисто бяла, празна корица. По този начин дизайнерът е уловил отлично идеята за празнота и тишина. Какво обаче иска да ни каже Дарли с тези триста празни страници, само той си знае. Да, правилно прочетохте (съжалявам за спойлера) – романът „Мълчанието“ е съставен от ТРИСТА празни номерирани страници. Като внимателен читател обаче улових, че на последната, долу вдясно, има следната странна комбинация от препинателни знаци: .!?... Вероятно с тях Дарли ни провокира да решим дали приключваме завинаги с този автор, или направо крещим от гняв, с удивителна, за измамата, която ни пробутва за литература. Със сигурност у някои читатели книгата е породила въпроси – за какво мълчи Дарли? За какво мълча самият аз? Ще продължи ли мълчанието и докога? Докато авторът намери какво да каже? Или докато някой поиска да го чуе…

Съвест

 

 

– Хайде, пъзльо, ела при нас! – извика най-голямото момче. – Тук са най-вкусните!

– Ами… – детето се поколеба. – Не знам… на мен не ми дават да се катеря по дърветата. Още съм малък и може да падна. А и да се краде не е хубаво, казва мама.

– Да, наистина. Истински фъстък си. Ние такива не ги искаме за приятели! – голямото момче продължаваше да дразни дребосъка, на не повече от десет години, който стоеше под дървото и гледаше нагоре с нескрита завист по-големите батковци – същински маймунки – които висяха по клоните на черешата и ядяха с удоволствие загорелите от слънце плодове. Малкият преглътна. И на него му се ядяха череши, но колкото и да подскачаше, не достигаше дори най-зелените и кисели по ниските клони.

– Пъзльо, бебе, не можеш да се катериш! Мама ще ми се кара, аз съм бебе и плача! – продължаваше дразнителят от дървото.

– Стига, остави го! Много е високо за него – обади се друго дете, на което му дожаля за малкото му приятелче.

– И аз искам череша! – викна малчото отдолу. – Откъснете и на мен една!

– Чакай, ей сега ще ти хвърля! – провикна се същото момче и откъсна една голяма, готова да се пръсне в устата от сладост и да разлее божествения си нектар.

Дребосъкът преглътна и протегна ръчички, подобно птиче към майка си.

– Не! – изрече властно тарторът на бандата. – Ако иска череши, да дойде да си набере сам! На нас страхливи приятели не ни трябват!  

В сините очи на малкия блесна сълза Той я избърса с яд в ръкава си, сви юмручета и пристъпи към дървото. Бузките му се бяха зачервили от срам и обида, същински череши. Сега ще му покажа на тоя отворко, че и аз съм ловък крадец, и аз мога да се катеря и не ме е страх, че може да изям някой и друг шамар за непослушание. Примъкна един камък, стъпи отгоре, но все така не достигаше клоните. Донесе още един. Повдигна се на пръсти. Аха да хване най-ниското клонче. Подскочи, пръстчетата му докоснаха листата, но не можеше да се задържи. Детето обаче беше твърдо решено да се качи на върха, затова започна да носи камъни и да ги трупа на купчина. Батковците отгоре забравиха за черешите и се загледаха с любопитство в упорития мъник, който с големи усилия най-накрая достигна до една ниска клонка. Хвана се за нея, набра се и после беше лесно – лекичък и подвижен като коте, бързо достигна до своите приятели, които го изгледаха с възхищение.

– Браво, Малчо, юнак си ти! Ето ти най-голямата череша! – похвалиха го дружно момчетата. Детето прие подаръка и с удоволствие го излапа, а душичката му преливаше от гордост. То погледна с очакване към най-големият, на когото всички казваха Царя, но той не го поздрави. Вместо това се изсмя отново.

– Бас ловя, че не можеш така – каза предизвикателно Царя, уви краката си около един клон и се отпусна назад, увисвайки с главата надолу.

– Мога! – отговори предизвикателно Малчо.

– На приказки не вярвам. Да видя!

– Царче, стига вече, остави го. Достатъчно се доказа, че е един от нас.

– Да, Малчо, ние те приехме вече. Остави го Царя, той така си приказва.

Малкият обаче, окрилен от успеха в катеренето, нямаше намерение точно сега да се излага. Как ще го уважават само. А може и цар да го направят, кой знае? Безстрашно уви слабичките си крачета и повтори упражнението, което беше видял преди малко.

Изпращяване на дърво, момчешки викове се смесват с писък на линейка, мъгла, в която малко момче търси протезата си…

Той се събуди с вик и седна в леглото. Бялата му коса беше се залепила от пот на челото му, а сърцето – ускорено като болид от формула 1. Стана, премери си кръвното. Пак беше високо. Взе едно хапче и легна, но сънят си беше отишъл. Той стана пак, взе телефона. Големия циферблат отброяваше последните минути до полунощ. Пое си дъх и набра.

***

    Телефонът иззвъня и събуди възрастата двойка, която отдавна плуваше в блажени сънища. Мъжът се раздвижи в леглото и потърси устройството, което настоятелно пееше и подсказваше името на нарушителя на съня. За лош късмет, звукът идваше не откъм нощното шкафче, а от другата стая, където се зареждаше. Мъжът се надигна, намести протезата на левия си крак и се запъти към съседната стая. Вдигна.

– Малчо, добър вечер. Да не спиш…

***

Когато мъжът се върна в спалнята, жена му сънена го попита:

– Защо Царя ти се обажда по това време? Какво се е присетил по нощите за теб?

Малчо замълча за миг, преди да отговори:

– Не Царя се обади, мила… Беше съвестта му.

Копнеж по Александрия на Лорънс Даръл

Да четеш "Александрийски квартет" е като да ядеш огромен шоколад. Става ти хубаво, главата ти се замайва, но не можеш да спреш да се тъпчеш, въпреки че цялото съдържание ще се залепи навсякъде по тялото ти (буквално и преносно) - ще останат сладки пръстчета по дланите, малко на бузките, ще добави пухкавина по задника... Думите на Даръл полепват навсякъде, сякаш нечия изцапана с шоколад ръка те е опипвала - в ума, в сърцето, в стомаха... И след всяка хапка оставаш да лежиш с празен поглед, насочен към тавана, издишвайки като след страхотен секс. Но изживяванията в леглото дори със самия Дон Жуан не могат да се сравнят с интелектуалната наслада от общуването през времето с Лорънс Даръл. Той влиза в съзнанието нежно и галантно, докосва най-чувствителните нишки на душата, ненатрапчиво, ненасилствено; допуска те в своя свят и сам влиза в твоя; сливането е съвършено, доставя удоволствие на ума, духа и тялото. Иска ти се четенето да е бавно, безкрайно, за да удължиш удоволствието, но ето че идва момент, в който авторът става интензивен, задъхваш се, но удържаш темпото му, следваш извивките на мисълта, която коварно те води към кулминация. Но идваш на себе си, поемаш контрола и забавяш. Не, това не е книга, която ще завърши с оргазъм. Защото след първия прочит несъмнено ще се върнеш към вече познатото книжно тяло, към възбуждащия мисълта език, към успокояващото докосване на корицата с вдлъбнатина от котешки нокът. И ще бъде още по-хубаво. Защото вече си усетил. Вторият път ще знаеш. Третият ще разбереш. А после...?

27 февруари: Денят, в който се ражда талант

 

На 27 февруари с разлика от точно десет години се раждат най-великите за мен писатели – Джон Стайнбек (1902, САЩ) и Лорънс Даръл (1912, Британска Индия). Още от началото разбирам, че този текст, дълго планиран и подготвян, е труден за писане и го изоставях неведнъж. Силното ми желание да отдам почит към тези две големи и важни за мен личност се бори със страха да не изцапам с грозни клишета и скучни сантименталности паметта им. Затова, вместо да обяснявам как във вените им несъмнено е текло мастило вместо кръв или да се впускам в разчленяване на текстовете им до обезобразяване, ще се спра върху няколко интересни факта. Защото съвпаденията между тях не се изчерпват с общия рожден ден и с моите безгранична обич и възхищетие.

Семейство

И двамата израстват като най-големите братя в многодетни семейства – Стайнбек има две сестри, а Даръл – двама братя и една сестра. Майките им са от ирландски произход – интересни дами с ключова роля във формирането на характерите на синовете си.

Образование

Не блестят с академични постижения и не завършват университет и може би това е само в плюс за тях и литературата – образователната система не е имала възможност да осакати таланта им.

Професии

През годините и Стайнбек, и Даръл работят какво ли не, за да се изхранват, включително като журналисти.

Нобелова награда

И двамата са номинирани през 1962 година, като наградата отива при Стайнбек.

Морето

Обща любов. Голяма част от живота си прекарват край морето, и двамата имат лодки и са отлични плувци. Стайнбек е дотолкова запален по морската биология, че участва в научна експедиция заедно с Ед Рикетс. Лорънс Даръл, повлиян от малкия си брат – известния натуралист Джералд Даръл – не отстъпва в познанията си по естествени науки.

Плодове в заглавията

Това съвпадение може и да звучи глупаво за някои, но все пак е симпатично. „Гроздовете на гнева“ (Стайнбек) и „Горчивите лимони на Кипър“ (Даръл) имат трапчиви нотки на тежко вино. Не се преглъщат лесно и оставят дълъг послевкус. Само за ценители.

Бракове

Може и да са били успешни писатели, получили признание още приживе, но в личния живот нещата и при двамата са сложни. Имат по няколко неуспешни брака – три за Стайнбек и четири за Даръл, с по две деца (Том и Джон Стайнбек, Пенелопе и Сафо-Джейн Даръл). Но може би точно любовните рани са една от причините литературата, която създават, да е толкова красива, а Кати („На изток от рая“) и Жюстин („Александрийски квартет“) да са толкова очарователни и плашещи едновременно. Не щастието, а страданието се превръща в изкуство, но само когато премине през чувствително мъжко сърце.

Детето на учителката

Приятен следобеден ден в навечерието на зимната ваканция. Учителката по български език и литература госпожа Х. доволно се намества на дивана. Слага очилата с кръгли рамки, пуска си тихо мелодията от „Лешникотрошачката“ и се унася в проверка на класни работи. Изкушава се да увеличи удоволствието, като си налива кафе, но през ума ѝ бързо преминава ужасна картина – внезапен земетръс разклаща ниската масичка, един от краката се счупва, чашата се накланя и кафявата течност се излива върху класните работи. Ужас! Госпожа Х. изнася кафето и се задоволява с виртуалната чаша на десктопа на лаптопа. Скоро отново потъва в ученическите интерпретативни съчинения. „Хъшовете са сега кокошари, те са принудени да гледат кокошки в кръчмата на Странджата и да ги готвят на супа като баби.“ Божичко! Госпожа Х. задрасква с червен химикал съчинението от три реда и на следващите три страници изписва пространно обяснение на разликата между кокошар и кокошкар. Следват интерпретации и на други български автори: „Когато колелетата на Йовков запеят и вятърът задуха в мелницата на Елин Пелин, сякаш гласът на Галена ме гали и медът е по-сладък от Меди.“

Госпожа Х. е изтощена, когато идва наградата – работата на отличничката на класа. Тя с умиление чете собствените си думи, които момичето е запомнило наизуст и сега преповтаря върху карирания лист. И точно в най-красивия момент, когато природата и душата на лирическия герой се сливат в една буря, телефонът до нея звъни. Госпожа Х. вижда с изненада КЛАСНАТА НА ДЕТЕТО и вдига.

– Ало?

– Добър ден, госпожо Х., класната на Г. е. Спешно трябва да дойдете в училище!

– Защо? – госпожа Х. е притеснена, но повече раздразнена, че я занимават със собственото ѝ дете, когато има толкова много работа да ограмотява чуждите.

– Ами… как да Ви кажа… малко е неудобно по телефона… по-добре да видите сама… написал е… нещо на вратата на директорския кабинет… – класната заеква отсреща.

– Какво е написал? – госпожа Х. не се дава – няма да се откъсне току-така от класните. Точно преди ваканцията.

– Пише… господин Д. е п…

– П?

– Педераст – тихо прошепва в слушалката класната и телефонът се изчервява в ръката на госпожа Х.

– Как го е написал? – с трепет в гласа пита госпожа Х.

– Мисля, че с перманентен маркер – отговаря класната.

– Не, не, имах предвид… май наистина е най-добре да дойда на място.

След десет минути госпожа Х. вече се качва със свито сърце по стълбите, а пред очите ѝ е най-лошото. Тя се моли надписът да не е това, от което се опасява… но точно в този момент се озовава пред директорския кабинет, където я чакат класната, директорът и нейния син.

– Искам да видя – кратко се обръща тя към класната и директора, които закриват гледката.

Те кимват и се отместват и пред очите на госпожа Х. се материализира най-големият ѝ ужас: с червен маркер, с леко наклонен  почерк, огромни букви крещят ДИРЕКТОРЪТ Е ПЕДЕРАС върху вратата. Жената една не загубва съзнание, но се окопитва бързо и перва звучен шамар на сина си. Класната и директорът са в шок. Това никак не е педагогическо и за момент срам и съжаление към Г. обземат и двамата. Започват извинения един през друг:

– Ама не се притеснявайте, ще го изчистим… в крайна сметка, за какво държим чистачите – обади се пръв директорът господин Д.

– Пък и да си такъв не е престъпление в наши дни, даже е похвално. Нали, господин Д.? – класната поглежда към директора, който на свой ред кима. – Г. всъщност е много умен и явно има природно влечение към биологията…

Госпожа Х. не слуша. Строгият ѝ глас респектира не само сина ѝ.

– Как можа да ме изложиш така? Не те ли е срам? Майка ти е най-елитната учителка по български език в града, от София идват при мен на уроци, и все отличници съм изучила, а моят син… да пише педераст без т накрая! – после се обърна към директора и класната: – Приемете моите най-искрени извинения. Само да се приберем всъщи, ще види той – цяла тетрадка ще го накарам да изпише с думата педераст. Няма да допусна друг път да ме срами така пред хората…

Госпожа Х. помъкна Г. по коридора, а до класната достигна мърморенето ѝ:

– Добре поне, че беше написал директорът с пълен член…