Кой уби детското в децата?

Трябваше да се стигне до убийство, за да се запита обществото какво се случва с децата. Проблемът с агресията не е от днес и за него, всеки учител може да ви разкаже, но вие няма да повярвате. И не ви виня – понякога историите от класната стая звучат толкова невероятно, че дори най-големият фентъзи фен не може да си представи подобна реалност. И когато учителите говорим, никой не ни чува. Друг е въпросът, че много често мълчим, но и за това има обяснение, което ще се опитам да дам за тези, които сега за пръв път се сблъскват с агресията на „децата“. Може би най-после ви става ясно защо отвреме навреме на някой колега или баща нервите не издържат и раздава шамарена справедливост в класната стая.

Първото нещо, което искам да стане ясно, е, че не всички малолетни и непълнолетни заслужават да бъдат наричани деца, поради което сложих кавички. Колкото и да е непадогическо, след почти десет години в системата като учител (макар и без класна стая в момента), съм убедена, че има хора, които се раждат без съвест и нито домашното възпитание, нито училището може да ги промени. И тук вече идва ролята на държавата и законите – щом не можем да ги направим добри хора, то поне да направим така, че да бъдат добри граждани, лишени от подходящи условия да развиват своята престъпна природа. Уви, обществото обича да казва „те са още деца“, дори когато измъчват и убиват животинки или малтретират по-малки и слаби съученици.

Но нека оставим за момент рецидивистите и да разгледаме профила на съвременното дете, да видим света през неговите виртуални очила. Казвам виртуални, защото социалните мрежи и компютрите са сочени като едни от основните виновници за формирането на изкривена ценностна система. Съгласна съм с тази теза, но с една уговорка – от родителите зависи дали тринайсетгодишната им дъщеря ще има инстаграм, в който да качва разголени снимки и да трупа последователи. Достатъчно е родител да каже не, и въпросът приключва. Тук обаче стигаме до друг проблем – ако родител забрани на детето да е като останалите деца, то няма да е готино като тях, ще бъде сочено с пръст и подигравано, изолирано и нещастно. И така родителите купуват смартфон, позволяват регистрации в социалните мрежи, после купуват електрическа тротинетка (колелото отдавна не е сред желаните подаръци), после позволяват шофиране, защото не книжката прави шофьора… и така нататък. За цигари и енергийни напитки изобщо не отварям дума, защото те дотолкова са нормализирани, че вече не правят впечатление. Запитайте се колко пъти сте изгледали с неодобрение и изненада тийндейджър с цигара.

Тук може би някой ще каже добре, а къде е полицията? Истината е, че полицията си е там, но няма какво да направи по въпроса. За учители и директори да не говорим. Дори да реши някой съвестен директор да организира акция срещу пушачите, много бързо тя се проваля. Отчасти, съботирана от изпълнителите, от друга страна, неизменният отговор „на мен мама ми дава, кой е тоя директор да ми забрани“, обезоръжава. И това е самата истина – не друг, а мамата купува цигари, защото все се намира гаден продавач, който да поиска лична карта. А щом мама казва да, значи може. Това, че законът го забранява, няма значение. Мама е над закона и това е тъжната истина – не знаят, че имаш ли влиятелни родители, всичко е позволено. Същото важи и за дискотеките, в които, за неусведомените, може да срещнете тринайсетгодишни, и то с благословията на родител, който познава охраната.

Досега надничахме през оградата на училищните дворове, но нека видим какво става вътре, в класните стаи и коридорите. А насилниците са там, на чиновете, до вашите деца. Какво обаче става, когато има тормоз? В най-общи линии следното: детето се оплаква на родителите си, родителите – на класната, после класната – на родителите на насилника, и край. В общия случай всичко спира на етап класен ръководител – никой не иска да отнася случая до директор, защото или ще го изкарат некадърен класен, или пък този класен няма волята да изпълни цялата процедура по коригиране на поведението (а тя е много тромава и без съдействие от страна на родителите на провинилия се наистина нищо не може да се направи). Разбира се, има и изключения, но това е най-честият сценарий.

Когато говорим за училището, може да се отвори една огромна скоба. Вярно е, че основната грижа за възпитанието се пада на семейството. Но какво става, когато то отсъства? Отговорът е, че нищо не става – на учителя не му плащат да разговаря с учениците, той е нает да преподава, казват колегите. Тук отново може да се отвори голяма скоба, че голяма част от учителите говорят глупости в часовете вместо да преподават, но много рядко някой разговаря с учениците за нещо сериозно. Масовият учител не се интересува от децата и това какво правят извън училище, с кого се събират, какво харесват. Техните хобита и компании могат да подскажат много – достатъчно е да научите кои са идолите им (Пабло Ескобар се откроява), какви книги четат и какви филми гледат, и ще ви стане ясно кои са потенциалните бъдещи убийци. За мен е тревожен сигнал, че подрастващи се наслаждават на брутален сериал от типа на „Игра на тронове“ и че симпатизират на отрицателните герои, които взимат властта със сила. Неслучайно Хитлерюген все още се срещам, макар че учениците не знаят почти нищо за Хитлер и идеологията му. Привлича ги обаче силата му… но „моите деца са вкъщи“, казва средностатистическият учител, без да се замисли, че „неговите“ илизат от къщи и могат да попаднат в компанията точно на тези малки нацистчета. Оттам нататък не искам да коментирам какво правят институциите, които трябва да работят с малолетни престъпници, защото не съм запозната с правомощията им, но със сигурност и при тях не е никак лесно, дори да искат да си вършат съвестно работата.

Ако познавахме по-добре децата, щяхме да знаем, че те имат много изкривени представи за света и педофилията в частност, до голяма степен формирани от социалните мрежи и псевдопсихолози. За тях например Яворов е педофил, защото е посветил стихотворение на седемнайсетгодишна, като не взимат предвид епохата, в която е живял поетът. Педофили в техните очи са случайните дядовци в градския транспорт, които ги заговарят. Всеки допир, дори случаен, е грубо навлизане в личното пространство (учениците много обичат този термин) със сексуални намерения. Не знам дали ще ви изненадам, ако ви кажа, че още на четиринайсет те знаят как и могат да изкарат педофил всеки мъж, с когото са имали конфликт – я учител, който им е писал ниска оценка, я охранител, който им се е скарал за цигарите, мъжете са много уязвими в компанията на малките лолитки (за да не употребя истинското определение за тях). И накрая винаги са виновни в очите на обществото, защото „те са деца“. Истината е обаче, че в немалко случаи именно непълнолетните инициират разговори с по-големи мъже, с ясното съзнание, че когато се видят с тях, няма просто да се разходят в парка и да отидат на кино, където баткото или чичкото ще ги черпи сокче и ще ги изпрати вкъщи. Не оневинявам мъжете, които се възползват от малки момичета, но трябва да е ясно, че невинното и детското невинаги е въпрос на възраст. Ще повярвате ли, ако ви кажа каква професия намираше за престижна моя ученичка, за щастие, днес детска учителка? Проститутка. Защото най-важното в живота за много от девойките са парите. Не знам дали ще повярвате и на това, че още на тринайсет някои момичета си избират момчетата по професияа на родителите им, а не по външен вид, както би било нормално във възраст, когато хормоните говорят.

Колкото и да си мислите, че днешните млади са либерални, защото живеят в демокрация, лъжете се. Те са много консервативни в разбиранията си – по-голямата част не приемат хомосексуалистите и дори са се хвалили пред мен, че са посягали на гей двойки в парковете. За омразата към украинци също мога да разказвам много, но как ви се струва деца да карат украинче от техния клас да целува снимка на Путин на телефона? Сбиванията между ученици са нещо банално на пръв поглед и не са част само от съвременния живот, но разликата е, че днес боят винаги е придружен от публично унижение, което се разпространява в тайни групи, където възрастните нямат достъп. Не е изключено обаче, ако сте по-близки с някой ученик, той с охота да ви покаже видео на унижение над друго дете, за съжаление, в много случаи с гордост, че го е снимал или дори участвал в гаврата. Преди година, ако не се лъжа, подобно видео разгневи обществото, но случаят се забрави с времето.

И накрая логично стигаме до убийство. Няма да коментирам жестокостта, която потресе цяла България и която трябва да изяснят психиатри, но ще обърна внимание на момента с качването на видеото в интернет. Когато убиец върши такова тежко престъпление, той се опитва да прикрие следите. Тук действията са противоположни, противно на всякаква логика, което означава, че убийците не смятат убийството за престъпление. Разпространявайки го онлайн, вероятно очакват обществено одобрение и морална награда за постъпката си, което показва, че тези млади хора или са загубили реална представа за законно и незаконно (не искам да говоря за морал в този случай), или дотолкова се чувстват недосегаеми, че вярват, че ще им се размине, както често се случва вкъщи и в училище.

Финален мач

                      I

Вместо цял свят да гори

от безсмислени войни

може всичко много лесно

да приключи интересно.

Ето, футболните срещи

винаги са най-горещи –

носят радост на тълпата.

Хайде, почвайте играта!

 

Във отбора „Демокрация“

няма никаква сензация

със Зеленски на вратата,

а пред него е стената

по-стабилна от на „Байерн“:

Рюте, Стармър, Фон дер Лайен.

А в средата на терена

в битката ожесточена

ще се хвърлят трима снажни

политици много важни.

В центъра като пирон

ще се закове Макрон,

а до него, по крилата

Стуб и Мерц все към вратата

ще извеждат във атака

Джорджа Мелони – тя чака

да забие със глава

гол под горната греда.

 

Срещу нея с ръкавици

кой от всички политици

ще застане? То е ясно –

Лукашенко, а отдясно

във защита Си Дзин Пин.

Ще си кажете, с един

във отбрана? Твърде смело,

но диктатор е начело

на отбора, затова

може всякаква беда

да очакваме във мача,

ако някой се закача

с халфовете най-елитни.

И ако сте любопитни

кой в средата ще играе –

Румен Радев, то се знае,

е готов да дебютира.

Кой ли там  ще му партнира?

Путин, Фицо, Ким Чен Ун.

А дойде ли ти наум

кой в атака е призван?

Орбан – мощният тарант.

 

Без арбитри не върви

мачът да се състои.

Със байрака във ръка

Ердоган се озова.

Тръмп е главен, но дали

правилата ще следи?

За да нямаме съмнения,

всички видеоповторения

папа Лъв ще проверява,

както Бог му повелява.

 

                    II

Първа свирка – почва мача.

С хъс за топката отскача

Румен Радев и опита

с външен фалц да я изрита

към вратата, но уви –

Фон дер Лайен я отби.

Мерц без повече да чака

тръгва във контраатака,

но избърза да центрира –

Фицо удара парира

и подаде доста плахо

пас на Бени Нетаняху.

Мелони създаде смут –

дълъг пас със мощен шут

и изведе на позиция

Рюте. О, каква амбиция

завладя го в таз минута,

ала вместо да набута

гол откриващ във вратата,

той, уцелвайки гредата,

шанс отличен пропиля.

Виктор Орбан пък сега

се опитва да финтира

Фридрих Мерц, ала боксира

в корнер топката Зеленски

под аплодисменти фенски.

Путин май, че се преструва

на контузен, но надува

свирка Тръмп и дава знак:

„Тука има счупен крак!“.

Пряк свободен, комбинация

във полето, провокация –

падат Алекс Стуб и Ким,

ала гол дори един

няма кой да отбележи –

празни са и двете мрежи.

Чува се сигнал за край –

първото полувреме май

свърши, но ни предстои

още футбол във част три.

 

                  III

Подновява се играта

след сигнала на съдията.

Изтокът е настървен

да изпрати победен

Запада, подвил опашка,

но играта е юнашка.

Покрай тъча във меле

Стармър топката отне

и умело задриблира

към вратата, но плонжира

Лукашенко, търколи се

топката, в крака отби се

на злочестия Дзин Пин –

стана нула на един.

Резултатът е открит!

Стадионът гласовит

заскандира: „Демокрация!

Изток – пълна излагация!“.

Путин вече лошо гледа –

ще изпусне таз победа

и за смях ще стане той,

а Зеленски във герой

няма как да позволи

да превърне. Не върви

днес играта. Орбан пада –

дали нямаше засада?

Ердоган байрака вее,

а тълпата мощно пее,

но безмълвен е съдията,

а край него, на тревата –

остро влизане с бутони

във краката на Мелони.

Папа Лъв сигнал подава,

Доналд Тръмп го подминава.

Във пеналта театрално

Бени пада и реално

дузпа няма, но дали

съдията ще реши

да остави авантажа?

Не! Ще има тест за стража.

После почнаха протести.

Много неприятни вести –

виждаме червен картон

за Еманюел Макрон.

Ердоган – в недоумение

от съдийското решение.

Папа Лъв бесней на вара,

Доналд Тръмп го боли фара.

Псува публиката бясна –

далаверата е ясно:

Изтокът да победи

май, че бутнал е пари.

 

Хайде, нека видим вече

как захожда отдалече

Путин, за да набере

скорост, ала накъде

ще се цели? То се знай –

в долния най-десен край.

Удар! Урсула се кръсти.

Със върха на свойте пръсти

топката Зеленски чисти,

без играчи напористи

да получат шанс последен

гол да вкарат. Мач победен

Западът удържа тук,

но съдията има друг

план и дава продължение:

„Колко? Ще реша в движение…“

 

                        IV

Знаем само, че накрая

публиката не изтрая

и навлезе на тревата,

„поговори“ си с съдията.

В крайна сметка, мълчаливо

съгласи се справедливо

да отсъди победител.

Няма недоволен зрител

от завършека, защото

с мир приключи първенството.

 

 

 

 

 

Четене с разбиране (не само за ученици)

Всяка година, между май и юни, една новина в България заглушава парламентарните вълнения и световните конфликти. Започва сезонът на матурите, който вълнува беге мамите повече и от риалититата, а инфлуенсърите в Тик Ток трупат последователи с какви ли не хакове за отлично представяне. Накрая обаче винаги със съжаление отчитаме, че учениците не разбират какво четат и по-лошото – защо го четат. Започват дискусии между специалисти и още по-големи специалисти за морално остарели автори и произведения, за осъвременяване на канона, срещу които се изправят защитниците на традициите. Двете страни се чепкат като Селямсъза и Таральома и резултатът е само малко сеир за неутралните из социалните мрежи. Аз обаче не разбирам аргунтите и на двете страни, защото посланията в литературата са по-прости дори от избирател на „Възраждане“, стига човек да чете редовете, а не между тях, в празното пространство. И ако се научим да четем, ще успеем да обясним и на децата защо е важно да се познават далечните от техните интереси творби.

„Хайдути“ произведението, с което започва подготовката за НВО. Но срещата с Чавдар войвода обикновено създава дистанция у учениците вместо близост. Принудени да решават жанра на произведението (стихотворение или поема) и да го разчленяват на смислови части, и децата, и техните учители пропускат колко съвременна е идеята на Ботев. Дванайсетгодишният Чавдар, също като седмокласниците, трябва да направи голям избор в живота. Вярно, че той не избира между езикова и обикновена гимназия, но пък има амбициозна майка на главата си, която иска да го направи учен и успешен. Тийнейджърът очевидно е роден с талант и професионалният му път е начертан, но майката държи на училището. Позната ситуация, в която се намират много спортни таланти, например, у нас. Вместо да тренират, те са принудени да ходят на уроци по какво ли не, за да задоволят родителските мераци за елитно училище. Посланието на Ботев би могло да помогне на обърканите ученици днес и да ги мотивира да се противопоставят на своите родители, а ако не, то поне да им даде спокойствие преди изпитите, защото всеки е роден с определен талант: кой футболист, кой хайдутин – нека всеки прави това, в което е добър, и да не пилее усилия в области, в които не се справя.

Друга на пръв поглед неразбираема творба е „Косачи“. Какво толкова има, ще си кажете, та се натрапва на децата. Селяни край огъня си приказват глупости – нищо интересно. Е, да, обаче единият от тях (Лазо) се оказва страшен филмар, каквито са голяма част от тийнейджърите в наши дни. Всяка измишльотина е в състояние да разруши връзките им, да доведе до скандали, раздели и драми. Затова е хубаво да погледнат отстрани как изглеждат, когато непрекъснато следят половинките си на локация и изпадат в истерия заради лайкове в социалните мрежи. Тук посланието е, че много често изневярата е само плод на фантазията на ревнивата страна.

А сега нещо неостаряващо: защо учим „Под игото“, и то в шести клас? Въпрос, който мъчи съвременните ученици с недотам съвременно мислене по много теми, но за това след малко. И то точно главите „Представлението“ и „Радини вълнения“, в които не се случва нищо кой знае какво. Отговорът отново е елементарен, но е в детайлите, а напоследък литературата следва тенденция всичко да е само повествование и пикантни отношения между героите. Декорите са излишни за читателя, но това е голяма заблуда. В „Представлението“ виждаме мъж в главната женска роля. И това се приема за нещо нормално в някогашното уж консервативно общество. След като възрожденските българи са могли да приемат това, защо днес ние да не можем? Главата „Радини вълнения“ пък е подходящ пример за сравнение между сегашните матури и някогашните – нека учениците да преценят кой изпит е по-труден. Могат да направят съпоставка между вълнението някога и сега, да сравнят реакцията на родителите и изпитващите, да проверят повече ли знаят от българчетата на 19. век. Аз пък предлагам МОН да взаимства формата догодина. И без това цялото общество претендира да разбира от образование, нека поне участва активно.

Прескачам от  шести в седми клас, към последното произведение от подготовката за НВО. „По жицата“ следва да се разглежда като разказ за състраданието и надеждата. Понякога обаче метафорите пречат да се види истината, а тя почти винаги е на повърхността, неприкрита и затова толкова невидима. За да разгадаем смисъла, трябва да се фокусираме не върху символите, а върху фактите. Описанието на болестта на девойката е много интересно – тя се е събудила със змия на гърдите. Оттогава нещо ѝ тежи там, където е била змията, но лекарите не откриват проблем със здравето. И тук се започват едни гадаения, едни митологии, когато случаят е съвсем ясен медицински – момичето получава чести паник атаки вследствие преживения стрес. Но кой ти е обръщал внимание на психическото здраве едно време, освен Петър Моканина. Като изпраща Гунчо по следите на бялата лястовица, той всъщност дава обяснение на проблема – въображаемата болест може да бъде излекувана само чрез въображаем лек. Затова произведението на Йовков може да се разглежда като примитивен, но много успешен образец на психотерапията.

Като си говорим за Йовков, искам да подчертая нещо дебело: има какво да научат децата от класиката, но има и за учителите. „Серафим“ е произведение, което по-скоро трябва да накара възрастните да се замислят, отколкото децата. Както всички добре знаем, главният герой на този Йовков разказ ходи с вехто, изпокъсано палто, цялото в кръпки – стил, която днес се харесва на тийнейджърите. Но когато ученик се появи в училище в такова гръндж облекло, веднага започват забележките. Тук мисля, че е несправедливо от страна на училищните ръководства. В скъсаните дънки учителите виждат провокация, но децата всъщност подражават на един от най-чистите герои в родната литература. Обличайки се дрипаво, те заявяват: „Оцени ме по истинската ми стойност, не по дрехите!“. Затова следващият път, колеги, когато преподавате „Серафим“, научете си урока и вие.

Алея за охлюви

В дъждовни утрини като днешната винаги си спомням за стария полицай, който живееше на първия етаж, точно под нас, когато бях дете. Името му не си спомням, а може би никога не съм го знаел, но много добре помня как другите деца от блока му се смееха, че след дъждовна нощ ходи да мести охлювите от шосето. Майките им казвали, че е луд и да не ходят при него, нито да взимат бонбоните, които винаги предлагаше на децата –били прокълнати. Аз обаче нямах такава забрана – моята майка ми беше казала, че е пенсионер, но след като я попитах дали това е лошо, тя се разсмя, затова приех, че е нещо като супергерой, и често му гостувах след училище. Скучно е да стоиш сам през деня и да пишеш домашните си сам. Затова си взимах тетрадките и слизах при този чудноват чичко с бял мустак в средата на кръгло и червено като ябълка лице.

– Чичко, а ти какво правиш по цял ден, докато съм на училище? – попитах го веднъж със съжалителен  глас, убеден, че скучае без мен. – Тъжно ли ти е да си сам?

Той се засмя добродушно, погали ме по рошавата глава и отговори:

– Ами, как ще ми е скучно. Докато те няма, аз си приказвам с моите приятели.

– А кои са те? – любопитствах по детски, отчасти защото исках да разбера с кои други деца дружи, отчасти защото вече не ми се пишеше домашната за триъгълниците.

– Птичките, например – каза той.

– Птичките? – бях изненадан. – Ама те не говорят. Те са животни.

– Всички говорят, моето момче, само че на свой език – поправи ме добрият чичко.

– Ти разбираш ли езика на птиците? – вече бях забравил за математиката, толкова ми стана интересно.

– Разбира се – потвърди сериозно той.

– А ние в училище учим само английски – със съжаление отбелязах аз.

Възрастният мъж се засмя.

– Езици не се учат само в училище. Езикът на животните е лесен – само трябва да се вслушваш внимателно, и ще разбереш какво ти казват.

Останах безмълвен. Не си представях как говорят рибите, например. Или буболечките. И охлювите. Те не издават звуци. Поколебах се за момент – отдавна исках да разбера за любовта на този чудак към охлювите, но мама ми беше казала да не питам, че може да се обиди. Смънках нещо, като ги споменах между другото, а той не само не се разсърди, а с голямо удоволствие подхвана темата.

– О, прекрасно се разбирам с охлювите. Даже ще ти издам една тайна – те са ми любими. Много кротки създания и много упорити. Пък да знаеш какви умни очи имат… Вглеждал ли си се някога? – попита ме моят приятел.

Завъртях глава отрицателно. Той продължи да разказва.

– Охлювите са едни от най-безобидните същества на тази планета, от които можем да научим много. Обаче ние не им обръщаме никакво внимание, гнусим се от тях. И за жалост ги мачкаме по пътя си – сведе жален поглед при последните думи.

– А ти защо ги местиш сутрин от пътя? Те нямат ли право да се движат по нашите улици? – осмелих се да попитам направо и веднага се засрамих, че може да съм обидил приятеля си. Той обаче реагира неочаквано спокойно.

– Много правилен въпрос, задаваш, моето момче. Имат ли право да се движат по нашите улици? Разбира се, че имат. Само ще те поправя – улиците не са наши. Някога те са били на охлювите, но ние сме им ги взели. Те обаче, както ти казах, са твърде миролюбиви, за да се бият за своето, затова са ни ги оставили. Единственото, което искат е само да преминават през тях. Само че колите са много бързи и не спират да изчакат охлювите да пресекат. Минават директно през тях. Сигурно си виждал пътя сутрен след дъждовна нощ.

– Преди мислех, че това са сополи – признание, с което предизвиках полуусмивка.

– Преди да стана пенсионер, бях полицай – продължи да разказва приятелят ми. – По-скоро катаджия, нали знаеш какво е това?

Кимнах.

– Една сутрин бях дежурен, а през нощта беше валяло. Охлювите бяха наизлезли от мократа трева и бяха плъзнали навсякъде. Колите ги газеха, но това не спираше нито едните, нито другите. И тогава ми хрумна идея – започнах да спирам шофьорите и да ги карам да чакат, докато пренеса охлювите на безопасно място. Ако някой преказеше гадинка, пишех му глоба.

– Това е отлична идея! – възкликнах.

– Не така каза началникът – усмихна се с горчивина той. – Започнали оплаквания, привика ме в кабинета си, после ме прати… В крайна сметка ме пенсионираха по болест – покашля се смутено.

Тогава не разбрах какво точно се е случило, но години по-късно всичко ми се изясни. И тази сутрни, докато вървя към работата, се спирам да отместя малките слузести животинки в тревата, да не ги газят бързите коли и невнимателните пешеходци. И сдокато вървя от моята страна на алеята, обозначена с ходещ схематичен човек, ми хрумва идея. Ще направя алея за охлюви! Толкова лесно било! Не ми трябва нищо повече от малко блажна боя.

 

 

Мълчанието

Журналист: Разкажете ни повече за новия роман на Ел Джей Дарли. Той се превърна в абсолютен бестселър само за седмица и донесе нечувани приходи на издателството.

Издател: Не скривам радостта си. Щастлив съм и се гордея със себе си, колкото и нескромно да звучи, че забелязах огромния потенциал на този  експеримент. Но трябва да ви кажа, че очаквах този успех, предвидих го.

Журналист: А господин Дарли? Той как се чувства? За съжаление, отказва интервюта и нямаме възможност да го поздравим.

Издател: Ел Джей е добре, щастлив е, леко замаян от случващото се. Виждате ли, той не очакваше „Мълчанието“ да пожъне такъв световен успех и сега всичко му идва шоково. Да ви кажа честно, трудно го убедих да издаде романа, нямаше вяра в него. Аз обаче имам нюх за шедьоврите.

Журналист: А сега да поговорим малко и за корицата.

Издател: О, разбира се. Голяма част на успеха се дължи именно на нея. Новаторска, провокативна, смела – такива неща бяха писали читателите в социалните мрежи.

Журналист: Не се ли притеснявахте, че чисто бялата корица в днешния силно визуален свят може да ви остави да събирате прах по рафтовете на книжарниците, така да го кажем?

Издател: Нито за миг.

Журналист: Благодаря ви за този разговор, господин Джеймс. Всички с нетърпение чакаме следващия роман на Ел Джей Дарли.

***

 – По дяволите, Дарли, подиграваш ли се с мен? – господин Джеймс се подпря със стиснати юмруци на бюрото, наклони напред едрото си овално тяло, очите му искряха, ноздрите се разшириха, гласът му отекна в големия кабинет.

– С какво смятате, че мога да ви се подиграя, господине? – Дарли се смути, не разбираше за какво е този скандал рано сутринта.

– Ето с това! – Джеймс натика таблета насила в ръцете на Дарли и отвори файл с име мълчанието.

– Но това е ръкописът на новия ми роман, говоря ви за него от година поне, и най-после е готов… сър! – Дарли преглътна преди да произнесе последната дума.

– И си сигурен, че си изпратил правилния файл? – Джеймс повдигна едната си вежда и захапа вейпа.

– Нека видя – Дарли отвори файла, сериозно го прегледа до края, след което потвърди уверено: – Да, това е.

Джеймс издиша няколко пъти облачета дим. За момент пред очите на Дарли издателят доби вид на огнедишащ дракон. Той разтърка очи, за да премахне образа и да не се разсмее в лицето на и без това бесния мъж, от чиито уши като нищо щеше да заизлиза пушек.

– Господи! Ти си… Дарли… момчето ми… – Джеймс разхлаби вратовръзката си и седна на стола. Ядът беше преминал рязко в отчаяние. – А аз вече обявих, че ще го издам, читателите чакат. Какво ми причиняваш, хлапе? – Джеймс зарови лице в ръцете си, готов да се разплаче. – Какво да правя сега?

– Ами… спазете си обещанието – Дарли сви рамене и пъхна ръцете дълбоко в джобовете на панталона си.

Джеймс вдигна кръвясал поглед. Стана рязко и отиде до Дарли. Младежът присви очи, очакваше да го зашлевят или по-лошо, Джеймс посегна и сложи ръка на челото му.

– Не, ти трябва да си болен. Това… не може нормален човек да напише, ако изобщо мога да използвам тази дума, ТОВА! – Джеймс отново тиква таблета в лицето на Дарли.

– Но сър, все пак романът се казва „Мълчанието“.

– Е?

– Ами… мисля, че съм разкрил този феномен нагледно – Дарли се изчерви и сведе поглед, започна да търка с върха на обувката си въображаемо петно на чистите плочки.

– Аха – Джеймс изсумтя, изпука пръстите си, завъртя се на стола. – И държиш непременно да го пусна с чистобяла корица?

– Задължително. Иначе…

Дарли не довърши, защото Джеймс скочи разярен от стола си, озова се с един скок до младия мъж и го хвана за яката на шарената риза, разтърси го силно.

– Ще си платиш за това, малко копеленце! Проклет да съм, задето подписах такъв договор с теб, доверих ти се, а сега ти… идваш и се изсираш ей тук, точно на това място – Джеймс посочи главата си. – И тук също – мъжът показа невидима купчина върху бюрото си. – И тук… тук… тук… – Джеймс като обезумял обикаляше кабинета и сочеше места, на които според него Дарли се беше изходил. Накрая се умори, отпусна се на дивана и процеди: – Ще издам проклетия ти боклук, но това ще е твоят край, Ел Джей, не моят. Читателите ще те линчуват. Критиката ще те разпне на кръст. И край с теб. Чака те дълго мълчание.

При тези думи Джеймс се закикоти истерично на собственото си остроумие, започна да пляска с ръце по коленете си, да се дави, накрая се изтърколи на пода по корем и заудря с умруци. Дарли избяга от кабинета, оставяйки вратата отворена. Чудовищният смях се затича през отворената врата след него, настигна го по коридора и чак когато младежът влезе в асансьора, смехът се блъсна в нея и се върна назад. Дарли натисна трескаво бутона партер, затвори очи, преглътна, пое въздух, вече озовал се на спокойствие. В асансьора влезе възрастна дама…

***

Здравейте, книжни плъхчета, отново съм тук с ново книжно ревю. Току-що дочетох най-новата книга на нашумелия напоследък Ел Джей Дарли – „Мълчанието“ – и бързам да споделя впечатленията си тук, в букстаграм. Не скривам изненадата си и съм раздвоена дали намирам неговия литературен проект за гениален, или за тотален провал на днешното изкуство. Масовите истерии по книги винаги ме държат настрана, но в този случай корицата ме привлече – нищо не подхожда повече на заглавието от чисто бяла, празна корица. По този начин дизайнерът е уловил отлично идеята за празнота и тишина. Какво обаче иска да ни каже Дарли с тези триста празни страници, само той си знае. Да, правилно прочетохте (съжалявам за спойлера) – романът „Мълчанието“ е съставен от ТРИСТА празни номерирани страници. Като внимателен читател обаче улових, че на последната, долу вдясно, има следната странна комбинация от препинателни знаци: .!?... Вероятно с тях Дарли ни провокира да решим дали приключваме завинаги с този автор, или направо крещим от гняв, с удивителна, за измамата, която ни пробутва за литература. Със сигурност у някои читатели книгата е породила въпроси – за какво мълчи Дарли? За какво мълча самият аз? Ще продължи ли мълчанието и докога? Докато авторът намери какво да каже? Или докато някой поиска да го чуе…

Съвест

 

 

– Хайде, пъзльо, ела при нас! – извика най-голямото момче. – Тук са най-вкусните!

– Ами… – детето се поколеба. – Не знам… на мен не ми дават да се катеря по дърветата. Още съм малък и може да падна. А и да се краде не е хубаво, казва мама.

– Да, наистина. Истински фъстък си. Ние такива не ги искаме за приятели! – голямото момче продължаваше да дразни дребосъка, на не повече от десет години, който стоеше под дървото и гледаше нагоре с нескрита завист по-големите батковци – същински маймунки – които висяха по клоните на черешата и ядяха с удоволствие загорелите от слънце плодове. Малкият преглътна. И на него му се ядяха череши, но колкото и да подскачаше, не достигаше дори най-зелените и кисели по ниските клони.

– Пъзльо, бебе, не можеш да се катериш! Мама ще ми се кара, аз съм бебе и плача! – продължаваше дразнителят от дървото.

– Стига, остави го! Много е високо за него – обади се друго дете, на което му дожаля за малкото му приятелче.

– И аз искам череша! – викна малчото отдолу. – Откъснете и на мен една!

– Чакай, ей сега ще ти хвърля! – провикна се същото момче и откъсна една голяма, готова да се пръсне в устата от сладост и да разлее божествения си нектар.

Дребосъкът преглътна и протегна ръчички, подобно птиче към майка си.

– Не! – изрече властно тарторът на бандата. – Ако иска череши, да дойде да си набере сам! На нас страхливи приятели не ни трябват!  

В сините очи на малкия блесна сълза Той я избърса с яд в ръкава си, сви юмручета и пристъпи към дървото. Бузките му се бяха зачервили от срам и обида, същински череши. Сега ще му покажа на тоя отворко, че и аз съм ловък крадец, и аз мога да се катеря и не ме е страх, че може да изям някой и друг шамар за непослушание. Примъкна един камък, стъпи отгоре, но все така не достигаше клоните. Донесе още един. Повдигна се на пръсти. Аха да хване най-ниското клонче. Подскочи, пръстчетата му докоснаха листата, но не можеше да се задържи. Детето обаче беше твърдо решено да се качи на върха, затова започна да носи камъни и да ги трупа на купчина. Батковците отгоре забравиха за черешите и се загледаха с любопитство в упорития мъник, който с големи усилия най-накрая достигна до една ниска клонка. Хвана се за нея, набра се и после беше лесно – лекичък и подвижен като коте, бързо достигна до своите приятели, които го изгледаха с възхищение.

– Браво, Малчо, юнак си ти! Ето ти най-голямата череша! – похвалиха го дружно момчетата. Детето прие подаръка и с удоволствие го излапа, а душичката му преливаше от гордост. То погледна с очакване към най-големият, на когото всички казваха Царя, но той не го поздрави. Вместо това се изсмя отново.

– Бас ловя, че не можеш така – каза предизвикателно Царя, уви краката си около един клон и се отпусна назад, увисвайки с главата надолу.

– Мога! – отговори предизвикателно Малчо.

– На приказки не вярвам. Да видя!

– Царче, стига вече, остави го. Достатъчно се доказа, че е един от нас.

– Да, Малчо, ние те приехме вече. Остави го Царя, той така си приказва.

Малкият обаче, окрилен от успеха в катеренето, нямаше намерение точно сега да се излага. Как ще го уважават само. А може и цар да го направят, кой знае? Безстрашно уви слабичките си крачета и повтори упражнението, което беше видял преди малко.

Изпращяване на дърво, момчешки викове се смесват с писък на линейка, мъгла, в която малко момче търси протезата си…

Той се събуди с вик и седна в леглото. Бялата му коса беше се залепила от пот на челото му, а сърцето – ускорено като болид от формула 1. Стана, премери си кръвното. Пак беше високо. Взе едно хапче и легна, но сънят си беше отишъл. Той стана пак, взе телефона. Големия циферблат отброяваше последните минути до полунощ. Пое си дъх и набра.

***

    Телефонът иззвъня и събуди възрастата двойка, която отдавна плуваше в блажени сънища. Мъжът се раздвижи в леглото и потърси устройството, което настоятелно пееше и подсказваше името на нарушителя на съня. За лош късмет, звукът идваше не откъм нощното шкафче, а от другата стая, където се зареждаше. Мъжът се надигна, намести протезата на левия си крак и се запъти към съседната стая. Вдигна.

– Малчо, добър вечер. Да не спиш…

***

Когато мъжът се върна в спалнята, жена му сънена го попита:

– Защо Царя ти се обажда по това време? Какво се е присетил по нощите за теб?

Малчо замълча за миг, преди да отговори:

– Не Царя се обади, мила… Беше съвестта му.

Копнеж по Александрия на Лорънс Даръл

Да четеш "Александрийски квартет" е като да ядеш огромен шоколад. Става ти хубаво, главата ти се замайва, но не можеш да спреш да се тъпчеш, въпреки че цялото съдържание ще се залепи навсякъде по тялото ти (буквално и преносно) - ще останат сладки пръстчета по дланите, малко на бузките, ще добави пухкавина по задника... Думите на Даръл полепват навсякъде, сякаш нечия изцапана с шоколад ръка те е опипвала - в ума, в сърцето, в стомаха... И след всяка хапка оставаш да лежиш с празен поглед, насочен към тавана, издишвайки като след страхотен секс. Но изживяванията в леглото дори със самия Дон Жуан не могат да се сравнят с интелектуалната наслада от общуването през времето с Лорънс Даръл. Той влиза в съзнанието нежно и галантно, докосва най-чувствителните нишки на душата, ненатрапчиво, ненасилствено; допуска те в своя свят и сам влиза в твоя; сливането е съвършено, доставя удоволствие на ума, духа и тялото. Иска ти се четенето да е бавно, безкрайно, за да удължиш удоволствието, но ето че идва момент, в който авторът става интензивен, задъхваш се, но удържаш темпото му, следваш извивките на мисълта, която коварно те води към кулминация. Но идваш на себе си, поемаш контрола и забавяш. Не, това не е книга, която ще завърши с оргазъм. Защото след първия прочит несъмнено ще се върнеш към вече познатото книжно тяло, към възбуждащия мисълта език, към успокояващото докосване на корицата с вдлъбнатина от котешки нокът. И ще бъде още по-хубаво. Защото вече си усетил. Вторият път ще знаеш. Третият ще разбереш. А после...?