Съвест

 

 

– Хайде, пъзльо, ела при нас! – извика най-голямото момче. – Тук са най-вкусните!

– Ами… – детето се поколеба. – Не знам… на мен не ми дават да се катеря по дърветата. Още съм малък и може да падна. А и да се краде не е хубаво, казва мама.

– Да, наистина. Истински фъстък си. Ние такива не ги искаме за приятели! – голямото момче продължаваше да дразни дребосъка, на не повече от десет години, който стоеше под дървото и гледаше нагоре с нескрита завист по-големите батковци – същински маймунки – които висяха по клоните на черешата и ядяха с удоволствие загорелите от слънце плодове. Малкият преглътна. И на него му се ядяха череши, но колкото и да подскачаше, не достигаше дори най-зелените и кисели по ниските клони.

– Пъзльо, бебе, не можеш да се катериш! Мама ще ми се кара, аз съм бебе и плача! – продължаваше дразнителят от дървото.

– Стига, остави го! Много е високо за него – обади се друго дете, на което му дожаля за малкото му приятелче.

– И аз искам череша! – викна малчото отдолу. – Откъснете и на мен една!

– Чакай, ей сега ще ти хвърля! – провикна се същото момче и откъсна една голяма, готова да се пръсне в устата от сладост и да разлее божествения си нектар.

Дребосъкът преглътна и протегна ръчички, подобно птиче към майка си.

– Не! – изрече властно тарторът на бандата. – Ако иска череши, да дойде да си набере сам! На нас страхливи приятели не ни трябват!  

В сините очи на малкия блесна сълза Той я избърса с яд в ръкава си, сви юмручета и пристъпи към дървото. Бузките му се бяха зачервили от срам и обида, същински череши. Сега ще му покажа на тоя отворко, че и аз съм ловък крадец, и аз мога да се катеря и не ме е страх, че може да изям някой и друг шамар за непослушание. Примъкна един камък, стъпи отгоре, но все така не достигаше клоните. Донесе още един. Повдигна се на пръсти. Аха да хване най-ниското клонче. Подскочи, пръстчетата му докоснаха листата, но не можеше да се задържи. Детето обаче беше твърдо решено да се качи на върха, затова започна да носи камъни и да ги трупа на купчина. Батковците отгоре забравиха за черешите и се загледаха с любопитство в упорития мъник, който с големи усилия най-накрая достигна до една ниска клонка. Хвана се за нея, набра се и после беше лесно – лекичък и подвижен като коте, бързо достигна до своите приятели, които го изгледаха с възхищение.

– Браво, Малчо, юнак си ти! Ето ти най-голямата череша! – похвалиха го дружно момчетата. Детето прие подаръка и с удоволствие го излапа, а душичката му преливаше от гордост. То погледна с очакване към най-големият, на когото всички казваха Царя, но той не го поздрави. Вместо това се изсмя отново.

– Бас ловя, че не можеш така – каза предизвикателно Царя, уви краката си около един клон и се отпусна назад, увисвайки с главата надолу.

– Мога! – отговори предизвикателно Малчо.

– На приказки не вярвам. Да видя!

– Царче, стига вече, остави го. Достатъчно се доказа, че е един от нас.

– Да, Малчо, ние те приехме вече. Остави го Царя, той така си приказва.

Малкият обаче, окрилен от успеха в катеренето, нямаше намерение точно сега да се излага. Как ще го уважават само. А може и цар да го направят, кой знае? Безстрашно уви слабичките си крачета и повтори упражнението, което беше видял преди малко.

Изпращяване на дърво, момчешки викове се смесват с писък на линейка, мъгла, в която малко момче търси протезата си…

Той се събуди с вик и седна в леглото. Бялата му коса беше се залепила от пот на челото му, а сърцето – ускорено като болид от формула 1. Стана, премери си кръвното. Пак беше високо. Взе едно хапче и легна, но сънят си беше отишъл. Той стана пак, взе телефона. Големия циферблат отброяваше последните минути до полунощ. Пое си дъх и набра.

***

    Телефонът иззвъня и събуди възрастата двойка, която отдавна плуваше в блажени сънища. Мъжът се раздвижи в леглото и потърси устройството, което настоятелно пееше и подсказваше името на нарушителя на съня. За лош късмет, звукът идваше не откъм нощното шкафче, а от другата стая, където се зареждаше. Мъжът се надигна, намести протезата на левия си крак и се запъти към съседната стая. Вдигна.

– Малчо, добър вечер. Да не спиш…

***

Когато мъжът се върна в спалнята, жена му сънена го попита:

– Защо Царя ти се обажда по това време? Какво се е присетил по нощите за теб?

Малчо замълча за миг, преди да отговори:

– Не Царя се обади, мила… Беше съвестта му.

Копнеж по Александрия на Лорънс Даръл

Да четеш "Александрийски квартет" е като да ядеш огромен шоколад. Става ти хубаво, главата ти се замайва, но не можеш да спреш да се тъпчеш, въпреки че цялото съдържание ще се залепи навсякъде по тялото ти (буквално и преносно) - ще останат сладки пръстчета по дланите, малко на бузките, ще добави пухкавина по задника... Думите на Даръл полепват навсякъде, сякаш нечия изцапана с шоколад ръка те е опипвала - в ума, в сърцето, в стомаха... И след всяка хапка оставаш да лежиш с празен поглед, насочен към тавана, издишвайки като след страхотен секс. Но изживяванията в леглото дори със самия Дон Жуан не могат да се сравнят с интелектуалната наслада от общуването през времето с Лорънс Даръл. Той влиза в съзнанието нежно и галантно, докосва най-чувствителните нишки на душата, ненатрапчиво, ненасилствено; допуска те в своя свят и сам влиза в твоя; сливането е съвършено, доставя удоволствие на ума, духа и тялото. Иска ти се четенето да е бавно, безкрайно, за да удължиш удоволствието, но ето че идва момент, в който авторът става интензивен, задъхваш се, но удържаш темпото му, следваш извивките на мисълта, която коварно те води към кулминация. Но идваш на себе си, поемаш контрола и забавяш. Не, това не е книга, която ще завърши с оргазъм. Защото след първия прочит несъмнено ще се върнеш към вече познатото книжно тяло, към възбуждащия мисълта език, към успокояващото докосване на корицата с вдлъбнатина от котешки нокът. И ще бъде още по-хубаво. Защото вече си усетил. Вторият път ще знаеш. Третият ще разбереш. А после...?

27 февруари: Денят, в който се ражда талант

 

На 27 февруари с разлика от точно десет години се раждат най-великите за мен писатели – Джон Стайнбек (1902, САЩ) и Лорънс Даръл (1912, Британска Индия). Още от началото разбирам, че този текст, дълго планиран и подготвян, е труден за писане и го изоставях неведнъж. Силното ми желание да отдам почит към тези две големи и важни за мен личност се бори със страха да не изцапам с грозни клишета и скучни сантименталности паметта им. Затова, вместо да обяснявам как във вените им несъмнено е текло мастило вместо кръв или да се впускам в разчленяване на текстовете им до обезобразяване, ще се спра върху няколко интересни факта. Защото съвпаденията между тях не се изчерпват с общия рожден ден и с моите безгранична обич и възхищетие.

Семейство

И двамата израстват като най-големите братя в многодетни семейства – Стайнбек има две сестри, а Даръл – двама братя и една сестра. Майките им са от ирландски произход – интересни дами с ключова роля във формирането на характерите на синовете си.

Образование

Не блестят с академични постижения и не завършват университет и може би това е само в плюс за тях и литературата – образователната система не е имала възможност да осакати таланта им.

Професии

През годините и Стайнбек, и Даръл работят какво ли не, за да се изхранват, включително като журналисти.

Нобелова награда

И двамата са номинирани през 1962 година, като наградата отива при Стайнбек.

Морето

Обща любов. Голяма част от живота си прекарват край морето, и двамата имат лодки и са отлични плувци. Стайнбек е дотолкова запален по морската биология, че участва в научна експедиция заедно с Ед Рикетс. Лорънс Даръл, повлиян от малкия си брат – известния натуралист Джералд Даръл – не отстъпва в познанията си по естествени науки.

Плодове в заглавията

Това съвпадение може и да звучи глупаво за някои, но все пак е симпатично. „Гроздовете на гнева“ (Стайнбек) и „Горчивите лимони на Кипър“ (Даръл) имат трапчиви нотки на тежко вино. Не се преглъщат лесно и оставят дълъг послевкус. Само за ценители.

Бракове

Може и да са били успешни писатели, получили признание още приживе, но в личния живот нещата и при двамата са сложни. Имат по няколко неуспешни брака – три за Стайнбек и четири за Даръл, с по две деца (Том и Джон Стайнбек, Пенелопе и Сафо-Джейн Даръл). Но може би точно любовните рани са една от причините литературата, която създават, да е толкова красива, а Кати („На изток от рая“) и Жюстин („Александрийски квартет“) да са толкова очарователни и плашещи едновременно. Не щастието, а страданието се превръща в изкуство, но само когато премине през чувствително мъжко сърце.

Детето на учителката

Приятен следобеден ден в навечерието на зимната ваканция. Учителката по български език и литература госпожа Х. доволно се намества на дивана. Слага очилата с кръгли рамки, пуска си тихо мелодията от „Лешникотрошачката“ и се унася в проверка на класни работи. Изкушава се да увеличи удоволствието, като си налива кафе, но през ума ѝ бързо преминава ужасна картина – внезапен земетръс разклаща ниската масичка, един от краката се счупва, чашата се накланя и кафявата течност се излива върху класните работи. Ужас! Госпожа Х. изнася кафето и се задоволява с виртуалната чаша на десктопа на лаптопа. Скоро отново потъва в ученическите интерпретативни съчинения. „Хъшовете са сега кокошари, те са принудени да гледат кокошки в кръчмата на Странджата и да ги готвят на супа като баби.“ Божичко! Госпожа Х. задрасква с червен химикал съчинението от три реда и на следващите три страници изписва пространно обяснение на разликата между кокошар и кокошкар. Следват интерпретации и на други български автори: „Когато колелетата на Йовков запеят и вятърът задуха в мелницата на Елин Пелин, сякаш гласът на Галена ме гали и медът е по-сладък от Меди.“

Госпожа Х. е изтощена, когато идва наградата – работата на отличничката на класа. Тя с умиление чете собствените си думи, които момичето е запомнило наизуст и сега преповтаря върху карирания лист. И точно в най-красивия момент, когато природата и душата на лирическия герой се сливат в една буря, телефонът до нея звъни. Госпожа Х. вижда с изненада КЛАСНАТА НА ДЕТЕТО и вдига.

– Ало?

– Добър ден, госпожо Х., класната на Г. е. Спешно трябва да дойдете в училище!

– Защо? – госпожа Х. е притеснена, но повече раздразнена, че я занимават със собственото ѝ дете, когато има толкова много работа да ограмотява чуждите.

– Ами… как да Ви кажа… малко е неудобно по телефона… по-добре да видите сама… написал е… нещо на вратата на директорския кабинет… – класната заеква отсреща.

– Какво е написал? – госпожа Х. не се дава – няма да се откъсне току-така от класните. Точно преди ваканцията.

– Пише… господин Д. е п…

– П?

– Педераст – тихо прошепва в слушалката класната и телефонът се изчервява в ръката на госпожа Х.

– Как го е написал? – с трепет в гласа пита госпожа Х.

– Мисля, че с перманентен маркер – отговаря класната.

– Не, не, имах предвид… май наистина е най-добре да дойда на място.

След десет минути госпожа Х. вече се качва със свито сърце по стълбите, а пред очите ѝ е най-лошото. Тя се моли надписът да не е това, от което се опасява… но точно в този момент се озовава пред директорския кабинет, където я чакат класната, директорът и нейния син.

– Искам да видя – кратко се обръща тя към класната и директора, които закриват гледката.

Те кимват и се отместват и пред очите на госпожа Х. се материализира най-големият ѝ ужас: с червен маркер, с леко наклонен  почерк, огромни букви крещят ДИРЕКТОРЪТ Е ПЕДЕРАС върху вратата. Жената една не загубва съзнание, но се окопитва бързо и перва звучен шамар на сина си. Класната и директорът са в шок. Това никак не е педагогическо и за момент срам и съжаление към Г. обземат и двамата. Започват извинения един през друг:

– Ама не се притеснявайте, ще го изчистим… в крайна сметка, за какво държим чистачите – обади се пръв директорът господин Д.

– Пък и да си такъв не е престъпление в наши дни, даже е похвално. Нали, господин Д.? – класната поглежда към директора, който на свой ред кима. – Г. всъщност е много умен и явно има природно влечение към биологията…

Госпожа Х. не слуша. Строгият ѝ глас респектира не само сина ѝ.

– Как можа да ме изложиш така? Не те ли е срам? Майка ти е най-елитната учителка по български език в града, от София идват при мен на уроци, и все отличници съм изучила, а моят син… да пише педераст без т накрая! – после се обърна към директора и класната: – Приемете моите най-искрени извинения. Само да се приберем всъщи, ще види той – цяла тетрадка ще го накарам да изпише с думата педераст. Няма да допусна друг път да ме срами така пред хората…

Госпожа Х. помъкна Г. по коридора, а до класната достигна мърморенето ѝ:

– Добре поне, че беше написал директорът с пълен член…

Разпилени мисли и фантазии

 

Книжната година отминава и вместо към равносметка на прочетеното, се насочвам към някои мрачни наблюдения. Може да са само мои. Може да са споделени. Може да не са съвсем реални. Но ги има и мисля, че имат право да напуснат границите на моя ум, най-малкото, защото пречат там и запълват място, а нямам излишък на памет.

Хващам се, че започвам да страня от читателски дискусии (доколкото изобщо ги има) във всякаква форма. Причините не са само в лошото възпитание на участниците. Основното ми отдръпване е жанрово.

За мое съжаление, напоследък сякаш няма нищо друго освен фентъзи и безбройните му доджанрове. Опитвам се да не съдя почитателите на приказното и да не се дразня на ентусиазма им около новите поредици, автори и цветни прорезки. Но в цялата менажерия от дракони, вампири, мамници и какви ли не още изчадия, се чувствам самотна, неразбираща и неразбрана едновременно. Нямам намерение да хленча, а по-скоро искам да впрегна аналитичния си рационален ум в търсене на логично обяснение защо хора от високотехнологичния 21. век все още се вълнуват от бабини деветини и се прехласват по паралелни светове по примитивен начин.

Единият от отговорите най-вероятно се крие в този парадокс, който повтаря моделът от времето на „Индустриалната революция“, чиято функция се явява Романтизмът. Умореният от наука ум търси разнообразие в приказките, които поддържат живо въображението. В противен случай, всичко би се свело до елементарни природни закони – сложни за разбиране и в същото време опростяващи концепцията за живота.

Необяснимото има и друго предназначение – да предизвиква мисълта да търси научно обяснение и по този начин науката се развива. От тази гледна точка фентъзи литературата е полезна. Автори като Дан Браун, макар да не са точно фентъзи, стъпват върху легендите, за да покажат, че науката и старите вярвания са едно цяло.

Фентъзи книгите имат едно огромно предимство – в тях няма невъзможно. Там всеки свят си има свои закони и дори да си абсолютен невежа в която и да е област, пак можеш да разбереш въображаемия свят, стига да изучиш добре картите, расите, езиците и т.н. Това обаче може да бъде и проблем – непознаване на света, в който живеем, и пълно оттегляне в измислен от автора.

Бих се съгласила, че това бягство е оправдано, ако става дума за по-добър от нашия човешки свят. Но наблюденията ми показват, че колкото по-брутална е измислицата, толкова повече почитатели привлича. „Игра на тронове“ за мен е необяснимо място на бягство от реалността, с всичката агресия и интриги там. Което ме навежда на мисълта, че много от почитателине на жанра запълват друг дефицит – жаждата за насилие. Признавам, по-добре е в този случай да задоволяват кръвожадната си природа чрез книги, а не в реалността. И все пак, има нещо тревожно в това.

Тук искам да отбележа, че макар да не съм почитателка на жанра, мога да оценя майсторството и да отделя доброто от лошото или комерсиалното (май последните две се припокриват в наши дни). Прави ми впечатление, че много фентъзи почитатели споделят колко труден и скучен им е Толкин, например, но харесват Ребека Ярос (нямам удоволствието да съм чела книгите ѝ, но съм попадала на много ревюта и откъси и… определено не съм любопитна за повече). Което ме води до друго тъжно заключение – книгите се четат не за да провокират, а за да приспят ума. А това прави невалидно схващането, че четящ човек е равно на мислещ. Даже си мисля, че е точно обратното.

Горчиви лимони

Bitter Lemons

By Lawrance Durrell

In an island of bitter lemons
Where the moon’s cool fevers burn
From the dark globes of the fruit,

 

And the dry grass underfoot
Tortures memory and revises
Habits half a lifetime dead

 

Better leave the rest unsaid,
Beauty, darkness, vehemence
Let the old sea-nurses keep

 

Their memorials of sleep
And the Greek sea’s curly head
Keep its calms like tears unshed

 

Keep its calms like tears unshed

Горчиви лимони

Превод: Райна Максимова

На остров на лимони горчиви,

където трепери студена луна,

от мрака родено кълбо.

Бос вървя през сено.

Ума ми мисли терзаят

за старите мъртви привички.

Нека не казваме всичко.

Прелест, ярост и тъма

старото море лекува. 

Споменът в съня изплува.

Морски къдрави коси -

неизплакани сълзи.

 

Неизплакани сълзи.

 

Критици vs. инфлуенсъри

 

Към литературната критика винаги съм се отнасяла с недоверие, не винаги съвсем справедливо. От една страна, заради вечния ми стремеж към независимо мнение, от друга – заради необективната критика, особено през комунизма, подхождам с недоверие към критическите текстове. Може би съществува и известно незачитане на авторитети, особено самопровъзгласени или пък набедени от партия, организация тип Съюз на писателите и т.н. Но има и личности, които уважавам, макар не винаги да споделям мнението им (след десет години все още мразя Селинджър, но продължавам да уважавам проф. Аретов).

Днес обаче критиците са избутани съвсем в ъгъла, доколкото все още ги има. На тяхно място се настани една неприятна самопровъзгласила се клика, която крещи гръмогласно и агресивно в социалните мрежи. Това са т. нар. инфлуенсъри – буктокъри, букстаграмъри и всякакви други бук-ове.

Критиците може и да пишат понякога поръчкови глупости от рода на „човекът от народа Зеб Стамп“ („Конникът без глава“, Народна младеж, 1969), може да робуват на политически пристрастия или лични взаимоотношения с авторите, но поне познават теченията в литературата и изкуството като цяло. И въпреки че повечето критически анализи са сухи и снобски, ги предпочитам пред откровената литературна неграмотност на инфлуенсърите (и сред тях има изключения, надявам се).

За съжаление, в днешата литературна действителност не е важно какво наистина можеш, а колко продаваш. Поради този факт тези хора без никакъв талант и средни познания в областта на литературата се превърнаха във важен фактор, без който авторите нямат шанс. Ако те препоръча еди-кой си в социалните мрежи, значи те бива, а ако не – читателите няма дори да чуят името ти. Не мога да съм сигурна, но допускам, че препоръките не винаги са безвъзмездни – все пак, инфлуенсър е професия.

За интернет книжните гурута важни са само две неща – сюжетът и героите. Стилът на авторите не се коментира, а доколкото присъства в анализите, е под формата на забележки за прекалено дългите описания (може би затова Виктор Юго държи по-малко звезди в Гудрийдс от Боян Боев, да речем). Историческият контекст също няма значение за инфлуенсърите, а доколкото изобщо го забелязват, той е само фон, на който се развиват събитията. Периодът не носи никаква допълнителна информация на коментиращите, но неразбирането на точно този контекст води до грешни интерпретации на историята.

Прави ми впечатление, че мнението на критиците често се разминава с това на инфлуенсърите. Донякъде е логично – първите се насочват към по-елитарна литература, докато вторите – към жанровата (фентъзи). Тук искам да подчертая, че нямам нищо против двете паралелно съществуващи литератури. Имам против отношението на критиците към жанровата литература – повечето не я забелязват или се отнасят снизходително към нея. Инфлуенсърите пък като че ли пренебрегват класиката и т.нар. „висока“ литература и я заклеймяват като скучна. Наскоро попаднах на такъв коментар за „Майсторът и Маргарита“, която била трудна за четене и следователно – получи малко на брой звезди. И тук идва най-голямата заблуда, в която инфлуенсърите вкарват читателите – щом се чете лесно, значи е хубаво. Сигурно съм сноб, щом не мога да се съглася с това мнение.

Друга съществена разлика между критиците и инфлуенсърите е обемът на анализ. Докато професионалистите се стремят да кажат колкото се може повече и са способни да изпишат стотици страници коментар върху хайку, в социалните мрежи се търси обратното. Ако видеото е по-дълго от трийсет секунди, а недай боже ревюто да е текстово, последователите ти те ънфолоуват. И двете тенденции са ми еднакво неприятни.

На кого обаче да се довери читателят, който търси препоръки? На критиката или на социалните мрежи? Тук отговор нямам. За себе си стигам до извода, че все пак съм повече сноб, колкото и да не ми се иска, затова предпочитам по-елитарното зло. Така че критично отношение към критиката е една здравословна рецепта за избор на книги. Без инфлуенсъри.