Всичко започна, или по-точно всичко свърши, когато в една дъждовна вечер някой звънна на вратата. Бях се завила с топлото одеяло и плетях, в краката ми котката все по-лениво нищеше кълбото, папагалът беше заспал върху библиотеката, кацнал на една вещерска книга, а совата се беше ококорила, готова за нощен лов. Разбирате, че не горях от желание да наруша цялата тази идилия – никога не съм била особено любопитна – само за да видя кой луд е излязъл в това лошо време по мрак и за какво ме търси. Престорих се, че ме няма, и не отидох да отворя, но звъненето не спираше. Беше толкова досадно, че накрая се реших все пак да проверя какво става навън. На прага ми стоеше писателят – целият мокър, запъхтян, като никога трезвен. „Помогни ми!“ – две думи, които почти изхлипа в лицето ми веднага щом ме видя. Мълчаливо се отместих от прага и му посочих стаята точно с ей този пръст, с големия извит нокът. Той не се поколеба да влезе и този път: нито сивата оредяваща коса – все по-спластена с времето, нито носът – все повече изпъкващ на изпитото лице, нито старчески изкривените ми пръсти го бяха отблъснали през тези дълги години. И онази нощ той отново се нуждаеше от моите магически способности. „Разкажи ми“ – седнах в купа дрехи на стола и изрекох своите две думи към него. Винаги сме се разбирали с две думи, но във въпросната нощ си казахме много – толкова, колкото не бяхме изговорили помежду си за почти четиридесет години. Предавам разказа му по спомен:
„Вече не мога да
пиша, Мерга. Застигнало ме е проклятие, което само ти можеш да развалиш. Вече
съм на възраст, на която имам достатъчно материал за автобиография. Вече имам и
време да я напиша, след като ме пенсионираха от университета. Най-после сме
само аз и той – чистият бял лист. Преди седмица реших да нахвърлям план, по
който да се водя. Извадих бележник, в който бях водил записки по последния ми
роман, и започнах. Драснах с химикала, но нищо не излезе. Помислих, че
пълнителят е свършил, затова взех нов химикал. Пак нищо. Трети, четвърти, пети…
нито драскулка. Как е възможно всички химикали в дома ми да са свършили по едно
и също време? Пробвах ги върху един стар вестник – оказа се, че до един пишат.
Дали не беше от хартията? Но как съм писал преди в този тефтер със същите
химикали? Опитах с молив. Нищо. Графитът започна да се троши като хляб, въпреки
че натискът ми беше нищожен. Изтичах до книжарницата за нови химикали. Върнах
се и започнах да пиша. Бял лист, разбираш ли? Не излезе нито буква. Паникьосан,
извадих чисто нов тефтер и започнах в него. Обаче познай – ни ченгелче, ни
луличка. Проклетото мастило сякаш беше засъхнало в пластмасовото тяло, а белият
лист се беше превърнал в черна дупка за думите. Разтреперах се. Нима съм
омагьосан? Прокълнат да загубя таланта си, точно когато имам всичкото време да му
се отдам. Отчаян, извадих старата пишеща машина – знаеш, че обичам да пиша
първата чернова на ръка, – но нямах избор. Затраках по клавишите, познатата
мелодия се разнесе из апартамента, прах полепна по пръстите ми и остави черни
петна по тях, но по хартията отново нямаше и следа. Едва не заплаках, Мерга, а
знаеш, че изразявам чувствата си само когато пиша. Никога наяве. Никога дори
пред самия себе си. Нима трябваше да напиша автобиографията си на така омразния
ми компютър? Нямах избор – включих презряната машина, чух веселото изпиукване
на „Уиндоус“, който ме поздрави за добре дошъл, после трескаво намерих „Уърд“ и
вече не с лек допир като пианист, а като ковач удрях клавиатурата – ако можех,
щях да закова проклетите думи по документа. Но колкото и да удрях и блъсках,
пред очите ми не се материализира нито една запетайка, нито една мъничка
точица. Ни-що. НИЩО! Разбираш ли, Мерга?!?!“
Клетникът! Сили не
му бяха останали вече. Не можеше да крещи, не можеше и да заплаче – той винаги
е смятал сълзите за женска манипулация. „Нищо… не мога… да напиша… помощ…
Мерга….“ – повтаряше в полусвяст. И аз разбрах какво трябва да направя.
– Да го убиете? –
въпросът на младия следовател прозвуча толкова детски наивно, че вещицата се
закикоти, но не по онзи зловещ начин, познат от страшните филми, а мило, както
се смее любима баба на току-що проговорило по бебешки внуче.
***
– Сър, трябва да
освободим Мерга Бейн. Тя не е убила бившия си съпруг! – Лий влетя задъхан в
офиса на своя началник, с което си изпроси няколко минутна лекция за
възпитанието и чукането. Накрая Джоунс все пак мина по същество:
– Защо смяташ, че
Бейн е невинна, Лий? Та нали намерихме… нали ти самият намери оръжието на
престъплението – перо от непознат вид птица, с която обвиняемата е отровила
кръвта на жертвата. Писателят е бил убит от бившата си съпруга. Върху перото
имаше само нейни и негови отпечатъци. Съдебният лекар откри малка дупчица от
убождане на левия показалец на Д., откъдето отровата се е просмукала в тялото
му. От лабораторията потвърдиха, че по самото перо е имало следи от непознато вещество,
несъдържащо нито един познат на Менделеев химичен елемент. Несъмнено отровна,
при това омагьосана. Кое не е ясно? Вещицата отива на кладата.
Младият следовател
възнегодува. В началото убеден във вината на старата жена, след разпита беше
преминал точно на противоположната позиция. Разказът на вещицата, колкото и да
беше невероятен, беше по-логичен от всяко друго тълкуване на случая. Въпросът
беше кой щеше да му повярва – за да оневини Мерга, Лий трябваше да се изправи
срещу непоклатимата точност на Съдебна медицина. Как обаче можеше да разкаже на
шефа си какво се беше случило в стаята за разпити, където той се превърна в
свидетел на последния разговор между бившите съпрузи. Когато Мерга го помоли да
я хване за ръка, той самият не вярваше, че ще се озове в дома на жената и ще
стане невидим свидетел на събитията от онази злокобна нощ.
„Наистина си
прокълнат, скъпи Том, но всичко ще се оправи. Стига да изпълниш инструкциите
ми, ще напишеш своята автобиография, и тя няма да е твоята последна книга.
Вземи това специално перо от птица додо и пиши. Не го потапяй в мастило – то
работи на по-особен принцип. Не забравяй обаче нещо много важно – спреш ли да
пишеш дори за пет минути, оставяй последното изречение недовършено. Не слагай
точка след последната дума, която си написал, защото ако го направиш, повече
няма да имаш възможност да продължиш. Дори когато си готов с цялата книга, завърши
с многоточие вместо точка. И в никакъв случай не пиши КРАЙ, както обичаш да
правиш. Предупреждавам те, че това наистина ще сложи край на твоето писане.“
Това беше казала
вещицата на писателя в онази съдбовна нощ. Лий беше там – видя и чу всичко. Видя,
че между двамата старци все още имаше любов, макар да не беше точно като от
приказките. Но си беше тяхна и все още жива, повече от самите тях. Затова нещо
не се връзваше в историята с убийството. Трябваше да разпита Бейн отново.
Макар че смяната му
беше свършила преди половин час, докато вървеше по коридора, Лий сви вдясно към
килията на вещицата, вместо наляво, към изхода от участъка.
– Трябва да ме
заведеш там! – каза той, щом видя арестантката. По погледа ѝ личеше, че разбра къде
е „там“. Тя се пресегна мълчаливо през решетките и хвана младия мъж с
кокалести, почти вкочанени пръсти, за китката.
***
Лий се промъкна зад
гърба на пишещия възрастен мъж и надникна над рамото му. Том не се обърна – не
усети бъдещето зад себе си. Перото от додото изписваше красиви червени букви,
които горяха като огън върху белите страници, и заслепяваха следователя.
Червените букви активираха червената лампичка в ума на Лий. Той се зачете в
написаното и сърцето му се сви. Разбра, че това е последната глава от автобиографията.
Том пишеше без да вдига глава – ясно беше, че иска да завърши ръкописа тази
нощ.
„Това беше моята
история, скъпи читатели.“ – написа Том. „Не го прави, моля те!“ – прошепна Лий.
„Обичам ви!“ – червените букви вече започваха да се замазват, сякаш мастилото
нямаше да стигне. „Моля те, моля те, недей!“ – Лий се чу как крещи в ухото на
писателя. „Искрено ваш, Том Д.“ – подписът едва се различаваше. „Какво правиш,
глупако!“ – Лий беше обезумял от ужас, посегна да хване пишещата ръка, но тя се
оказа по-бърза: „Край.“
***
– МОЛЯ ВИ, направете анализ на мастилото, с което Том Д.
е написал черновата! – Лий крещеше в слушалката.
– Какво искаш,
момче! Лягай при жена си и спри да досаждаш на хората! – Джоунс прозвуча
сърдито отсреща и младият следовател знаеше, че ако поради някаква причина не
се окажеше прав, щеше да бъде много сериозно наказан.
– Нямам жена, сър. Искам
само… Искам само да анализирате мастилото по страниците и да откриете какво
съдържа. Имам основание да смятам, че господин Д. се е самоубил.
– Какви ги дрънкаш,
Лий? Да не си пиян?
– Не пия, сър. Моля
ви, проверете каквото ви казвам, преди да изгорите Мерга Бейн на кладата утре.
Нали си спомняте, че върху левия показалец на писателя имаше засъхнала кръв и
следи от убождане. Сигурен съм, че всичко съвпада…
– Кое съвпада? Не,
не искам да знам… Добре, добре, ще наредя да направят анализ сутринта. Но мисли
му, ако грешиш. Вместо Бейн ще изпратя теб на кладата, ясно?
– Благодаря ви, сър.
Лека нощ. Само още нещо…
Джоунс затвори
слушалката успоредно с очите си…
