Да четеш "Александрийски квартет" е като да ядеш огромен шоколад. Става ти хубаво, главата ти се замайва, но не можеш да спреш да се тъпчеш, въпреки че цялото съдържание ще се залепи навсякъде по тялото ти (буквално и преносно) - ще останат сладки пръстчета по дланите, малко на бузките, ще добави пухкавина по задника... Думите на Даръл полепват навсякъде, сякаш нечия изцапана с шоколад ръка те е опипвала - в ума, в сърцето, в стомаха... И след всяка хапка оставаш да лежиш с празен поглед, насочен към тавана, издишвайки като след страхотен секс. Но изживяванията в леглото дори със самия Дон Жуан не могат да се сравнят с интелектуалната наслада от общуването през времето с Лорънс Даръл. Той влиза в съзнанието нежно и галантно, докосва най-чувствителните нишки на душата, ненатрапчиво, ненасилствено; допуска те в своя свят и сам влиза в твоя; сливането е съвършено, доставя удоволствие на ума, духа и тялото. Иска ти се четенето да е бавно, безкрайно, за да удължиш удоволствието, но ето че идва момент, в който авторът става интензивен, задъхваш се, но удържаш темпото му, следваш извивките на мисълта, която коварно те води към кулминация. Но идваш на себе си, поемаш контрола и забавяш. Не, това не е книга, която ще завърши с оргазъм. Защото след първия прочит несъмнено ще се върнеш към вече познатото книжно тяло, към възбуждащия мисълта език, към успокояващото докосване на корицата с вдлъбнатина от котешки нокът. И ще бъде още по-хубаво. Защото вече си усетил. Вторият път ще знаеш. Третият ще разбереш. А после...?
