Войната за розата

Имало едно време чудновата земя, в която живеели много особени човечета. Всъщност, човечета не е точната дума, защото на главите им растели цветя. На един изящни хризантеми, на друг – нежни теменужки, на трети – ярки макове. Красиво било това царство – слънцето никога не залязвало, пеели птички, хората цветя се радвали на спокойствие и красота. Докато един ден не се случила беда: младият царски син пораснал, макът разцъфнал в косите му и той се влюбил в дъщерята на царя на съседното царство на тръните – хубава девойка с току-що набол магарешки бодил в плитките. Залинял от любов момъкът, макът му посърнал и вече ни слънце, ни птица песен го радвали. Но знаел момъкът, че тази любов е опасна и ще донесе гибел на народа му, затова мълчал пред угрижения си баща. Уплашил се старият мак от вехненето на обичното си дете и свикал знахари от съседните царства. Най-скъпи дарове обещал на онзи, който изцери младия мак, но никой не успял да разбере каква е тая странна болест.

Един ден в покоите на болния момък се явил мъж с отровен бръшлян в косите, идващ от съседното царство на плевелите, откъдето била и любимата на царския син. Там живеели други чудновати хора, подобни на хората цветя, но вместо китни градини, върху главите си отглеждали плевели - тръни, кукувича прежда, троскот и все такива страшни и опасни растения. Странникът отдавна искал да скара двамата царе и да предизвика война, затова предложил на младежа да му доведе царската дъщеря. Обещал, че ще накара старият бодил да я даде и наивният момък склонил. Само след седмица макът и бодилката направили чудна сватба, с благословията на царят на цветята. В това време злият бръшлян отишъл при царят на плевелите и му разказал как хората от цветните земи отвлекли едничкото му чедо и го държали насила в кула. Девойката плачела и молела татко си да я освободи. Ядосал се тогава бодливия цар, събрал войска и тръгнал на война. И когато хората плевели нападнали царството на хората цветя, слънцето се скрило, птичките избягали, красотата и спокойствието изчезнали. Хората плевели нападали безмилостно цветята, стъпквали ги и завземали домовете им. Стигнала новината до ушите на младата царкиня и тя казала на мъжа си:

- Пусни ме, мъжо, да ида при тате и да му кажа, че съм тук и съм щастлива. Като ме види весела засмяна, сърцено му ще се смири и ще спре боя.

- Добре казваш, невесто, ала сама ме е страх да те пусна. Нека бръшлянът те придружи, да ми е спокойно сърцето.

Бръшлянът, който бил станал пръв съветник в двора на царя на цветята, хванал под ръка младата царкиня. Но тъй като искал войната да продължи и цветята да загинат до крак, я скрил с измама в близкото царство на дърветата. Така битката продължила, но не траяла дълго, както желаел предателят. Тъй като слънцето не се появило повече, и плевелите започнали да губят сили, макар че били по-силни от врага. Защото слънцето е важно за фотосинтезата, а без нея нито цветята, нито плевелите могат да живеят И тогава се появил един мъдрец – огромен и широкоплещест, от чиято глава растял вековен орех. Той идвал от царството на дървесните хора, които никога не се намесвали в споровете на ниските растения. Но липсата на слънцето засегнала и тях. Изправил се човекът орех насред двете цветни армии и продумал:

- Ах, вий, глупци неуки, да затриете света ли искате? Прогонихте слънцето, изцедихте и последните сокове от крехките си тела, и не спирате. Трябва да върнете слънцето незабавно, ако искате да живеете!

Тогава двете изтощени армии спрели битката, а напред излезли царят на плевелите и царят на цветята...

- Право думаш, мъдрецо, та ние всички сме братя в същността си. Храним се от слънчевите лъчи, пием сокове от земята, и умираме без вода! - казал царят на цветята.

- Нека бъде волята ти, мъдрецо, ще върнем слънцето, но нека първо ми върнат обичното чедо – казал царят на плевелите.

- За нея не бери грижа, царю на плевелите. Тя е жива и здрава и аз ти я водя. Един предател я скри нарочно от теб, за да се избиете взаимно – казал мъдрият орех.

След тези думи иззад огромното тяло на дървото излязла засмяната девойка, хвърлила се в прегръдките на обичния си баща и всичко му разказала. Разбрали тогава двамата царе, че са били измамени, и заповядали да изкоренят бръшляна от косите на предателя. Превърнали го в обикновен човек и го прогонили от земите си завинаги. Но слънцето все още го нямало. Царкинята обаче за друго жалела – мъчно ѝ било за изпотъпканите тела на цветя и плевели.

Тогава, като видял мъката ѝ, се изправил пак орехът и рекъл:

- Вземи, девойко, тази кесия на изпроводяк, като сватбен дар от мен. В нея има вълшебен прашец. Разпръсни го над земите и той ще съживи погубените. Освен това ще донесе мир в душите ви и ако всички се покаете истински за стореното, слънцето само ще се завърне.

Послушала го девойката, взела вълшебния прашец, разпръснала го и всички зачакали. Скоро в душите на цветята и плевелите се настанила любовта и всички започнали да се прегръщат. Разбрали, че земята има място и за тръните, и за зюмбюлите; и за красивите люляци, и за бодливите трънки. И тогава слънцето се завърнало и над земята пак се възцарили светлината и доброто. А от любовта между младия мак и бодилката се родили розите - хем красиви, хем с бодли.

 

От смешното към страшното в "Слуга на народа"

 

Понякога закъснявам с ценните открития, но ако бях гледала сериала "Слуга на народа" преди десет години, със сигурност нямаше да оценя колко гениален е той. Щях да се посмея и да го забравя още преди края на финалните надписи. Но при мен всичко идва в точния момент и едва след като прочетох "Шоуменът" на Саймън Шустер преди около месец, проявих интерес към другата професия на главния герой в биографичната книга. Очакванията бяха много малки - бях сигурна, че няма да изгледам дори първия епизод, базирайки се на опита ми със съвременното рускоезично кино. Изненадата обаче беше приятна - отлично издържана комедия, напомняща по-скоро американските сериали от 90-те, отколкото просташката какафония на източно-европейския хумор. Първият сезон ме разсмя от сърце, напомни ми "Приятели" в някои отношения, въпреки че сюжетът е доста различен. Във втори сезон хуморът започна да нагарча, а третият и най-краткият ме накара да се страхувам заради многото съвпадения с реалността, за които сценаристите не е било възможно да знаят тогава, но към днешна дата "Слуга на народа" е сбъднало се пророчество. Когато Олена Зеленска е писала сценария, може би не си е давала сметка, че всъщност пише бъдещето на страната си и сякаш събитията следват нейния план. Най-злокобното за мен дойде в последния епизод, който въпреки че се явява хепиенд, предсказва февруари 2022 г. - събитие, което определя съдбата на Украйна. Надявам се, че сега първата дама е заета и няма време да си припомни този момент. Защото мечтаейки за бъдещето на страната си, тя е предначертала благоденствие за народа, извоювано от упорития и неподкупен президент. Едновременно с това обаче, може би като шега, е осъдила съпруга си да плати сам цената на победата, за която има основна заслуга. Към днешна дата вероятно ще познае и това. Все пак, всеки пророк греши поне веднъж. Стискам палци и Олена да не е безгрешна.

Защо си тръгват учителите

Една от любимите теми в общественото пространство е тази за размера на учителските заплати. За едни те са неоправдано високи, за други обидно ниски – това няма значение. Важното е, че според цялото общество те са причината учителите да започват тази работа. Или да я напускат. Аз ще се спра върху второто твърдение, с идеята да го опровергая, защото поне аз не познавам колега, който си е тръгнал заради ниско заплащане. За сметка на това има много други причини.

Наред със заплатите, друг разпространен мит е, че не издържаме заради лошите ученици. Това обаче е невярно, или ако е, важи за определени частни случаи. Защото справянето с дисциплината не е основен проблем, а когато го има, вината не е на учениците. Кой точно е виновен – това ще стане ясно след малко.

Три са основните проблеми в българското училище, които карат все повече млади колеги да захвърлят дневника, бил той и електронен, и да разкъсат униформата (съвсем метафорично, разбира се). Първият проблем се нарича МОН и неговите производни, вторият – синдикати, а третият и може би най-сериозен – родителите.  

Министерството на образованието е източник на простотия. Всеки ден се събуждам и се чудя днес какво ново ще измислят гладките мозъци на чиновниците в канцелариите. Преминахме през какво ли не: първо съвсем невинно ни натрапиха униформите, уж с идеята да научим децата на дрескод и уважение към институцията, а по-младите и свободомислещи го приехме като загатване за комунизма. Реалността – едни пари трябваше да минат през едни фирми. Толкова за униформите.

После дойде военното обучение – абсолютно пародийно и ненужно, но пък угодно на някои политически фракции с определена ориентация на изток. Впрочем, то беше добре приветствано и от болшинството родители, а и по-възрастни колеги, които с умиление си спомнят коя съученичка са оправили след стрелбите. Други пък, с по-идеалистични наклонности, виждат във военното обучение патриотични искри и се чувстват сигурни, че ако утре ни нападнат, тийнейджърките с красивите маникюри ще знаят какво да правят с автомата и как да ни защитят. Та, откакто имаме военно в училище, вече спя спокойно и знам, че ни Тръмп, ни Путин би дръзнал да атакува нашата родина, бранена от тийнейджъри патриоти с автомати. Впрочем, като споменах тийнейджърите, те донякъде са положително настроени към лекциите, стига да ги провеждат млади лейтенанти, чиито пагони възбуждат въображението на девойките. Но и за това спирам дотук.

Някъде там, редом до армейската подготовка, се зароди идеята за религиозното възпитание, което създава известен парадокс. От една страна, родителите, и по-конкретно бг мамите нинджи и всякакви подобни им м***** (сами си довършете римата), твърдят, че са прекрасни родители, които възпитават в ценности децата си. От друга страна стоят учителите будители, които се гордеят с моралните качества, които изграждат в своите ученици. В същото време се оказва, че учениците нямат никакъв морал и е време някой да им го вмени, затова голям процент родители и учители подкрепят въвеждането на задължителен час по религия. Кой и какво се опитва да спечели от това, е рано да се каже. Надявам се да не разбера отговора. Едно е сигурно – идеята далеч не е християнска и не извира от добродетелно сърце.

По отношение на възпитанието и религията има и друг парадокс – налагането на наказания на ученици на практика е невъзможно, заради дългия път, който не води доникъде, и заради обжалванията на наказания от страна на родителите. Т.е. децата са добри, а учителите само мислят как да им навредят. Затова продължавам да недоумявам желанието за въвеждане на религия. Но нека продължим надолу по точките.

Напоследък се оказа, че пак на учителите се пада задачата да се преборят с войната по пътищата. За тази цел трябва да провеждаме не само задължителните уроци по Безопасност на движението по пътищата на ученици (които, между другото, са по-усложнени като материя от шофьорски курс), а трябва да образоваме и родителите. Чудя се кога ще ни изпратят редом със служителите на МВР да залавяме нарушители. Представям си го като в американски филм – към всеки полицай ще прикачат по един учител, и ги почваме. Тук обаче въпросът е друг – защо вместо да затормозяват ученици и учители с още нови предмети, не направят нещо съвсем лесно – съдът да спре да пуска под домашен арест пияни и дрогирани шофьори. И нека не ни излизат с номера, че вината е на корумпираните катаджии. Всички знаем, че корупцията е следствие на безсилието на служителите в системата на МВР, които са по-скоро жертва, а не причина за беззаконието.

Като говорим за престъпления, знаете ли кое е най-голямото престъпление у нас? Това, че учениците използват цели 15 дни по семейни причини. Между другото, това е единственото умно нещо, предложено от родителите, срещу което обаче МОН се противопоставя, както и синдикатите. И аз се питам защо е това лицемерие и защо точно това, което не е никакъв проблем, се превръща в такъв, за сметка на истинските. Какво от това, че тези бележки се използват за пътувания в чужбина и че се трупат извинени отсъствия. Смешното и жалкото е, че на база извинени отсъствия ученици остават с неоформени оценки, но в същото време такива, които не стъпват в училище, и то не защото работят, а просто от мързел, трябва да бъдат избутани до финала заради делегирания бюджет, а и не само.

Проблемите обаче не са само тези. За всичко изброено дотук МОН съгласува решението си с родителите, както стана и по време на пандемията. Учителите и тогава, и сега, нямат думата и са само едни изпълнители – спуска се някаква безсмислица, ти изпълняваш и мълчиш. В най-добрия случай може да изругаеш наум, а по-смелите стигат дотам да изразят възмущение в учителската стая, и толкова. Взимаш заплата и се правиш, че всичко е наред.

За да не ви отегчавам повече с МОН, само ще обобщя, че всяко нововъведение е нещо старо с ново име, като кабинетите по химия и физика с новото гръмко име STEM център. Ще кажа няколко думи и за родителските организации, които се оформят като една от най-влиятелните групировки в страната. Тези дами се месят навсякъде – дават мнение за учебни програми; пишат жалби за какво ли не до РУО – издънка и в буквален, и в преносен смисъл на МОН; знаят уроците по-добре от учителите и какво ли не. Но най-много обичам майките на „специалните“ деца. Тук искам да ме разберете правилно – разбирам, че всяка майка обича детето си и иска за него най-доброто, но въпросът е дали винаги майките знаят кое наистина е най-доброто за децата им. И тъй като „специалните“ майки се чувстват дискриминирани, МОН реши да не изпада в неудобно положение и започна да дискриминира „неспециалните“ деца (не казвам нормални, но вие се сещайте). Така училищата се напълниха с ученици с всякакъв СОП, като заляха дори професионалните гимназии. И, закономерно, се създаде проблем. Защото предназначението на професионалното образование е да създаде специалисти в конкретна сфера. Но когато в класната стая има ученик със СОП, той обсебва цялото внимание. Недай боже учителят да го остави да скучае и да се занимава с децата, които един ден наистина ще работят и от чиито данъци ще се формират пенсиите за ТЕЛК и т.н., започват оплаквания за дискриминация. Спирам, защото знам, че темата е чувствителна, но хората извън системата трябва да разберат, че приоритет на държавата трябва да бъдат здравите, за да могат именно те да се грижат за болните. А децата със СОП нека имат шанс, но МОН да се съобрази какво наистина могат да работят в зависимост от състоянието, и да ги насочва правилно, за да могат и тези деца да бъдат полезни на обществото и да са удовлетворени от себе си.

Завършвам със синдикатите. За тях не казах много, но истината е, че те на практика отсъстват. Тяхната функция е само да вдигат шум и да лъжат, докато в действителност играят в един отбор с властта. Казвам го, защото съм го виждала с очите си, и знам, че тяхната идея е да рекетират и всяват хаос.

Ако сте останали до края и не сте ме блокирали след написаното за учениците със СОП (хитро ги оставих накрая), вече знаете защо напускат учителите. И всеки един от вас, който не е част от системата, макар и неволно, е допринесъл с нещо за нечие заявление за напускане.