Войната за розата

Имало едно време чудновата земя, в която живеели много особени човечета. Всъщност, човечета не е точната дума, защото на главите им растели цветя. На един изящни хризантеми, на друг – нежни теменужки, на трети – ярки макове. Красиво било това царство – слънцето никога не залязвало, пеели птички, хората цветя се радвали на спокойствие и красота. Докато един ден не се случила беда: младият царски син пораснал, макът разцъфнал в косите му и той се влюбил в дъщерята на царя на съседното царство на тръните – хубава девойка с току-що набол магарешки бодил в плитките. Залинял от любов момъкът, макът му посърнал и вече ни слънце, ни птица песен го радвали. Но знаел момъкът, че тази любов е опасна и ще донесе гибел на народа му, затова мълчал пред угрижения си баща. Уплашил се старият мак от вехненето на обичното си дете и свикал знахари от съседните царства. Най-скъпи дарове обещал на онзи, който изцери младия мак, но никой не успял да разбере каква е тая странна болест.

Един ден в покоите на болния момък се явил мъж с отровен бръшлян в косите, идващ от съседното царство на плевелите, откъдето била и любимата на царския син. Там живеели други чудновати хора, подобни на хората цветя, но вместо китни градини, върху главите си отглеждали плевели - тръни, кукувича прежда, троскот и все такива страшни и опасни растения. Странникът отдавна искал да скара двамата царе и да предизвика война, затова предложил на младежа да му доведе царската дъщеря. Обещал, че ще накара старият бодил да я даде и наивният момък склонил. Само след седмица макът и бодилката направили чудна сватба, с благословията на царят на цветята. В това време злият бръшлян отишъл при царят на плевелите и му разказал как хората от цветните земи отвлекли едничкото му чедо и го държали насила в кула. Девойката плачела и молела татко си да я освободи. Ядосал се тогава бодливия цар, събрал войска и тръгнал на война. И когато хората плевели нападнали царството на хората цветя, слънцето се скрило, птичките избягали, красотата и спокойствието изчезнали. Хората плевели нападали безмилостно цветята, стъпквали ги и завземали домовете им. Стигнала новината до ушите на младата царкиня и тя казала на мъжа си:

- Пусни ме, мъжо, да ида при тате и да му кажа, че съм тук и съм щастлива. Като ме види весела засмяна, сърцено му ще се смири и ще спре боя.

- Добре казваш, невесто, ала сама ме е страх да те пусна. Нека бръшлянът те придружи, да ми е спокойно сърцето.

Бръшлянът, който бил станал пръв съветник в двора на царя на цветята, хванал под ръка младата царкиня. Но тъй като искал войната да продължи и цветята да загинат до крак, я скрил с измама в близкото царство на дърветата. Така битката продължила, но не траяла дълго, както желаел предателят. Тъй като слънцето не се появило повече, и плевелите започнали да губят сили, макар че били по-силни от врага. Защото слънцето е важно за фотосинтезата, а без нея нито цветята, нито плевелите могат да живеят И тогава се появил един мъдрец – огромен и широкоплещест, от чиято глава растял вековен орех. Той идвал от царството на дървесните хора, които никога не се намесвали в споровете на ниските растения. Но липсата на слънцето засегнала и тях. Изправил се човекът орех насред двете цветни армии и продумал:

- Ах, вий, глупци неуки, да затриете света ли искате? Прогонихте слънцето, изцедихте и последните сокове от крехките си тела, и не спирате. Трябва да върнете слънцето незабавно, ако искате да живеете!

Тогава двете изтощени армии спрели битката, а напред излезли царят на плевелите и царят на цветята...

- Право думаш, мъдрецо, та ние всички сме братя в същността си. Храним се от слънчевите лъчи, пием сокове от земята, и умираме без вода! - казал царят на цветята.

- Нека бъде волята ти, мъдрецо, ще върнем слънцето, но нека първо ми върнат обичното чедо – казал царят на плевелите.

- За нея не бери грижа, царю на плевелите. Тя е жива и здрава и аз ти я водя. Един предател я скри нарочно от теб, за да се избиете взаимно – казал мъдрият орех.

След тези думи иззад огромното тяло на дървото излязла засмяната девойка, хвърлила се в прегръдките на обичния си баща и всичко му разказала. Разбрали тогава двамата царе, че са били измамени, и заповядали да изкоренят бръшляна от косите на предателя. Превърнали го в обикновен човек и го прогонили от земите си завинаги. Но слънцето все още го нямало. Царкинята обаче за друго жалела – мъчно ѝ било за изпотъпканите тела на цветя и плевели.

Тогава, като видял мъката ѝ, се изправил пак орехът и рекъл:

- Вземи, девойко, тази кесия на изпроводяк, като сватбен дар от мен. В нея има вълшебен прашец. Разпръсни го над земите и той ще съживи погубените. Освен това ще донесе мир в душите ви и ако всички се покаете истински за стореното, слънцето само ще се завърне.

Послушала го девойката, взела вълшебния прашец, разпръснала го и всички зачакали. Скоро в душите на цветята и плевелите се настанила любовта и всички започнали да се прегръщат. Разбрали, че земята има място и за тръните, и за зюмбюлите; и за красивите люляци, и за бодливите трънки. И тогава слънцето се завърнало и над земята пак се възцарили светлината и доброто. А от любовта между младия мак и бодилката се родили розите - хем красиви, хем с бодли.