Мълчанието

Журналист: Разкажете ни повече за новия роман на Ел Джей Дарли. Той се превърна в абсолютен бестселър само за седмица и донесе нечувани приходи на издателството.

Издател: Не скривам радостта си. Щастлив съм и се гордея със себе си, колкото и нескромно да звучи, че забелязах огромния потенциал на този  експеримент. Но трябва да ви кажа, че очаквах този успех, предвидих го.

Журналист: А господин Дарли? Той как се чувства? За съжаление, отказва интервюта и нямаме възможност да го поздравим.

Издател: Ел Джей е добре, щастлив е, леко замаян от случващото се. Виждате ли, той не очакваше „Мълчанието“ да пожъне такъв световен успех и сега всичко му идва шоково. Да ви кажа честно, трудно го убедих да издаде романа, нямаше вяра в него. Аз обаче имам нюх за шедьоврите.

Журналист: А сега да поговорим малко и за корицата.

Издател: О, разбира се. Голяма част на успеха се дължи именно на нея. Новаторска, провокативна, смела – такива неща бяха писали читателите в социалните мрежи.

Журналист: Не се ли притеснявахте, че чисто бялата корица в днешния силно визуален свят може да ви остави да събирате прах по рафтовете на книжарниците, така да го кажем?

Издател: Нито за миг.

Журналист: Благодаря ви за този разговор, господин Джеймс. Всички с нетърпение чакаме следващия роман на Ел Джей Дарли.

***

 – По дяволите, Дарли, подиграваш ли се с мен? – господин Джеймс се подпря със стиснати юмруци на бюрото, наклони напред едрото си овално тяло, очите му искряха, ноздрите се разшириха, гласът му отекна в големия кабинет.

– С какво смятате, че мога да ви се подиграя, господине? – Дарли се смути, не разбираше за какво е този скандал рано сутринта.

– Ето с това! – Джеймс натика таблета насила в ръцете на Дарли и отвори файл с име мълчанието.

– Но това е ръкописът на новия ми роман, говоря ви за него от година поне, и най-после е готов… сър! – Дарли преглътна преди да произнесе последната дума.

– И си сигурен, че си изпратил правилния файл? – Джеймс повдигна едната си вежда и захапа вейпа.

– Нека видя – Дарли отвори файла, сериозно го прегледа до края, след което потвърди уверено: – Да, това е.

Джеймс издиша няколко пъти облачета дим. За момент пред очите на Дарли издателят доби вид на огнедишащ дракон. Той разтърка очи, за да премахне образа и да не се разсмее в лицето на и без това бесния мъж, от чиито уши като нищо щеше да заизлиза пушек.

– Господи! Ти си… Дарли… момчето ми… – Джеймс разхлаби вратовръзката си и седна на стола. Ядът беше преминал рязко в отчаяние. – А аз вече обявих, че ще го издам, читателите чакат. Какво ми причиняваш, хлапе? – Джеймс зарови лице в ръцете си, готов да се разплаче. – Какво да правя сега?

– Ами… спазете си обещанието – Дарли сви рамене и пъхна ръцете дълбоко в джобовете на панталона си.

Джеймс вдигна кръвясал поглед. Стана рязко и отиде до Дарли. Младежът присви очи, очакваше да го зашлевят или по-лошо, Джеймс посегна и сложи ръка на челото му.

– Не, ти трябва да си болен. Това… не може нормален човек да напише, ако изобщо мога да използвам тази дума, ТОВА! – Джеймс отново тиква таблета в лицето на Дарли.

– Но сър, все пак романът се казва „Мълчанието“.

– Е?

– Ами… мисля, че съм разкрил този феномен нагледно – Дарли се изчерви и сведе поглед, започна да търка с върха на обувката си въображаемо петно на чистите плочки.

– Аха – Джеймс изсумтя, изпука пръстите си, завъртя се на стола. – И държиш непременно да го пусна с чистобяла корица?

– Задължително. Иначе…

Дарли не довърши, защото Джеймс скочи разярен от стола си, озова се с един скок до младия мъж и го хвана за яката на шарената риза, разтърси го силно.

– Ще си платиш за това, малко копеленце! Проклет да съм, задето подписах такъв договор с теб, доверих ти се, а сега ти… идваш и се изсираш ей тук, точно на това място – Джеймс посочи главата си. – И тук също – мъжът показа невидима купчина върху бюрото си. – И тук… тук… тук… – Джеймс като обезумял обикаляше кабинета и сочеше места, на които според него Дарли се беше изходил. Накрая се умори, отпусна се на дивана и процеди: – Ще издам проклетия ти боклук, но това ще е твоят край, Ел Джей, не моят. Читателите ще те линчуват. Критиката ще те разпне на кръст. И край с теб. Чака те дълго мълчание.

При тези думи Джеймс се закикоти истерично на собственото си остроумие, започна да пляска с ръце по коленете си, да се дави, накрая се изтърколи на пода по корем и заудря с умруци. Дарли избяга от кабинета, оставяйки вратата отворена. Чудовищният смях се затича през отворената врата след него, настигна го по коридора и чак когато младежът влезе в асансьора, смехът се блъсна в нея и се върна назад. Дарли натисна трескаво бутона партер, затвори очи, преглътна, пое въздух, вече озовал се на спокойствие. В асансьора влезе възрастна дама…

***

Здравейте, книжни плъхчета, отново съм тук с ново книжно ревю. Току-що дочетох най-новата книга на нашумелия напоследък Ел Джей Дарли – „Мълчанието“ – и бързам да споделя впечатленията си тук, в букстаграм. Не скривам изненадата си и съм раздвоена дали намирам неговия литературен проект за гениален, или за тотален провал на днешното изкуство. Масовите истерии по книги винаги ме държат настрана, но в този случай корицата ме привлече – нищо не подхожда повече на заглавието от чисто бяла, празна корица. По този начин дизайнерът е уловил отлично идеята за празнота и тишина. Какво обаче иска да ни каже Дарли с тези триста празни страници, само той си знае. Да, правилно прочетохте (съжалявам за спойлера) – романът „Мълчанието“ е съставен от ТРИСТА празни номерирани страници. Като внимателен читател обаче улових, че на последната, долу вдясно, има следната странна комбинация от препинателни знаци: .!?... Вероятно с тях Дарли ни провокира да решим дали приключваме завинаги с този автор, или направо крещим от гняв, с удивителна, за измамата, която ни пробутва за литература. Със сигурност у някои читатели книгата е породила въпроси – за какво мълчи Дарли? За какво мълча самият аз? Ще продължи ли мълчанието и докога? Докато авторът намери какво да каже? Или докато някой поиска да го чуе…

Съвест

 

 

– Хайде, пъзльо, ела при нас! – извика най-голямото момче. – Тук са най-вкусните!

– Ами… – детето се поколеба. – Не знам… на мен не ми дават да се катеря по дърветата. Още съм малък и може да падна. А и да се краде не е хубаво, казва мама.

– Да, наистина. Истински фъстък си. Ние такива не ги искаме за приятели! – голямото момче продължаваше да дразни дребосъка, на не повече от десет години, който стоеше под дървото и гледаше нагоре с нескрита завист по-големите батковци – същински маймунки – които висяха по клоните на черешата и ядяха с удоволствие загорелите от слънце плодове. Малкият преглътна. И на него му се ядяха череши, но колкото и да подскачаше, не достигаше дори най-зелените и кисели по ниските клони.

– Пъзльо, бебе, не можеш да се катериш! Мама ще ми се кара, аз съм бебе и плача! – продължаваше дразнителят от дървото.

– Стига, остави го! Много е високо за него – обади се друго дете, на което му дожаля за малкото му приятелче.

– И аз искам череша! – викна малчото отдолу. – Откъснете и на мен една!

– Чакай, ей сега ще ти хвърля! – провикна се същото момче и откъсна една голяма, готова да се пръсне в устата от сладост и да разлее божествения си нектар.

Дребосъкът преглътна и протегна ръчички, подобно птиче към майка си.

– Не! – изрече властно тарторът на бандата. – Ако иска череши, да дойде да си набере сам! На нас страхливи приятели не ни трябват!  

В сините очи на малкия блесна сълза Той я избърса с яд в ръкава си, сви юмручета и пристъпи към дървото. Бузките му се бяха зачервили от срам и обида, същински череши. Сега ще му покажа на тоя отворко, че и аз съм ловък крадец, и аз мога да се катеря и не ме е страх, че може да изям някой и друг шамар за непослушание. Примъкна един камък, стъпи отгоре, но все така не достигаше клоните. Донесе още един. Повдигна се на пръсти. Аха да хване най-ниското клонче. Подскочи, пръстчетата му докоснаха листата, но не можеше да се задържи. Детето обаче беше твърдо решено да се качи на върха, затова започна да носи камъни и да ги трупа на купчина. Батковците отгоре забравиха за черешите и се загледаха с любопитство в упорития мъник, който с големи усилия най-накрая достигна до една ниска клонка. Хвана се за нея, набра се и после беше лесно – лекичък и подвижен като коте, бързо достигна до своите приятели, които го изгледаха с възхищение.

– Браво, Малчо, юнак си ти! Ето ти най-голямата череша! – похвалиха го дружно момчетата. Детето прие подаръка и с удоволствие го излапа, а душичката му преливаше от гордост. То погледна с очакване към най-големият, на когото всички казваха Царя, но той не го поздрави. Вместо това се изсмя отново.

– Бас ловя, че не можеш така – каза предизвикателно Царя, уви краката си около един клон и се отпусна назад, увисвайки с главата надолу.

– Мога! – отговори предизвикателно Малчо.

– На приказки не вярвам. Да видя!

– Царче, стига вече, остави го. Достатъчно се доказа, че е един от нас.

– Да, Малчо, ние те приехме вече. Остави го Царя, той така си приказва.

Малкият обаче, окрилен от успеха в катеренето, нямаше намерение точно сега да се излага. Как ще го уважават само. А може и цар да го направят, кой знае? Безстрашно уви слабичките си крачета и повтори упражнението, което беше видял преди малко.

Изпращяване на дърво, момчешки викове се смесват с писък на линейка, мъгла, в която малко момче търси протезата си…

Той се събуди с вик и седна в леглото. Бялата му коса беше се залепила от пот на челото му, а сърцето – ускорено като болид от формула 1. Стана, премери си кръвното. Пак беше високо. Взе едно хапче и легна, но сънят си беше отишъл. Той стана пак, взе телефона. Големия циферблат отброяваше последните минути до полунощ. Пое си дъх и набра.

***

    Телефонът иззвъня и събуди възрастата двойка, която отдавна плуваше в блажени сънища. Мъжът се раздвижи в леглото и потърси устройството, което настоятелно пееше и подсказваше името на нарушителя на съня. За лош късмет, звукът идваше не откъм нощното шкафче, а от другата стая, където се зареждаше. Мъжът се надигна, намести протезата на левия си крак и се запъти към съседната стая. Вдигна.

– Малчо, добър вечер. Да не спиш…

***

Когато мъжът се върна в спалнята, жена му сънена го попита:

– Защо Царя ти се обажда по това време? Какво се е присетил по нощите за теб?

Малчо замълча за миг, преди да отговори:

– Не Царя се обади, мила… Беше съвестта му.