– Хайде, пъзльо, ела при нас! – извика най-голямото момче. – Тук са най-вкусните!
– Ами… – детето се поколеба. – Не знам… на мен не ми дават да се катеря по дърветата. Още съм малък и може да падна. А и да се краде не е хубаво, казва мама.
– Да, наистина. Истински фъстък си. Ние такива не ги искаме за приятели! – голямото момче продължаваше да дразни дребосъка, на не повече от десет години, който стоеше под дървото и гледаше нагоре с нескрита завист по-големите батковци – същински маймунки – които висяха по клоните на черешата и ядяха с удоволствие загорелите от слънце плодове. Малкият преглътна. И на него му се ядяха череши, но колкото и да подскачаше, не достигаше дори най-зелените и кисели по ниските клони.
– Пъзльо, бебе, не можеш да се катериш! Мама ще ми се кара, аз съм бебе и плача! – продължаваше дразнителят от дървото.
– Стига, остави го! Много е високо за него – обади се друго дете, на което му дожаля за малкото му приятелче.
– И аз искам череша! – викна малчото отдолу. – Откъснете и на мен една!
– Чакай, ей сега ще ти хвърля! – провикна се същото момче и откъсна една голяма, готова да се пръсне в устата от сладост и да разлее божествения си нектар.
Дребосъкът преглътна и протегна ръчички, подобно птиче към майка си.
– Не! – изрече властно тарторът на бандата. – Ако иска череши, да дойде да си набере сам! На нас страхливи приятели не ни трябват!
В сините очи на малкия блесна сълза Той я избърса с яд в ръкава си, сви юмручета и пристъпи към дървото. Бузките му се бяха зачервили от срам и обида, същински череши. Сега ще му покажа на тоя отворко, че и аз съм ловък крадец, и аз мога да се катеря и не ме е страх, че може да изям някой и друг шамар за непослушание. Примъкна един камък, стъпи отгоре, но все така не достигаше клоните. Донесе още един. Повдигна се на пръсти. Аха да хване най-ниското клонче. Подскочи, пръстчетата му докоснаха листата, но не можеше да се задържи. Детето обаче беше твърдо решено да се качи на върха, затова започна да носи камъни и да ги трупа на купчина. Батковците отгоре забравиха за черешите и се загледаха с любопитство в упорития мъник, който с големи усилия най-накрая достигна до една ниска клонка. Хвана се за нея, набра се и после беше лесно – лекичък и подвижен като коте, бързо достигна до своите приятели, които го изгледаха с възхищение.
– Браво, Малчо, юнак си ти! Ето ти най-голямата череша! – похвалиха го дружно момчетата. Детето прие подаръка и с удоволствие го излапа, а душичката му преливаше от гордост. То погледна с очакване към най-големият, на когото всички казваха Царя, но той не го поздрави. Вместо това се изсмя отново.
– Бас ловя, че не можеш така – каза предизвикателно Царя, уви краката си около един клон и се отпусна назад, увисвайки с главата надолу.
– Мога! – отговори предизвикателно Малчо.
– На приказки не вярвам. Да видя!
– Царче, стига вече, остави го. Достатъчно се доказа, че е един от нас.
– Да, Малчо, ние те приехме вече. Остави го Царя, той така си приказва.
Малкият обаче, окрилен от успеха в катеренето, нямаше намерение точно сега да се излага. Как ще го уважават само. А може и цар да го направят, кой знае? Безстрашно уви слабичките си крачета и повтори упражнението, което беше видял преди малко.
Изпращяване на дърво, момчешки викове се смесват с писък на линейка, мъгла, в която малко момче търси протезата си…
Той се събуди с вик и седна в леглото. Бялата му коса беше се залепила от пот на челото му, а сърцето – ускорено като болид от формула 1. Стана, премери си кръвното. Пак беше високо. Взе едно хапче и легна, но сънят си беше отишъл. Той стана пак, взе телефона. Големия циферблат отброяваше последните минути до полунощ. Пое си дъх и набра.
***
Телефонът иззвъня и събуди възрастата двойка, която отдавна плуваше в блажени сънища. Мъжът се раздвижи в леглото и потърси устройството, което настоятелно пееше и подсказваше името на нарушителя на съня. За лош късмет, звукът идваше не откъм нощното шкафче, а от другата стая, където се зареждаше. Мъжът се надигна, намести протезата на левия си крак и се запъти към съседната стая. Вдигна.
– Малчо, добър вечер. Да не спиш…
***
Когато мъжът се върна в спалнята, жена му сънена го попита:
– Защо Царя ти се обажда по това време? Какво се е присетил по нощите за теб?
Малчо замълча за миг, преди да отговори:
– Не Царя се обади, мила… Беше съвестта му.
