Финален мач

                      I

Вместо цял свят да гори

от безсмислени войни

може всичко много лесно

да приключи интересно.

Ето, футболните срещи

винаги са най-горещи –

носят радост на тълпата.

Хайде, почвайте играта!

 

Във отбора „Демокрация“

няма никаква сензация

със Зеленски на вратата,

а пред него е стената

по-стабилна от на „Байерн“:

Рюте, Стармър, Фон дер Лайен.

А в средата на терена

в битката ожесточена

ще се хвърлят трима снажни

политици много важни.

В центъра като пирон

ще се закове Макрон,

а до него, по крилата

Стуб и Мерц все към вратата

ще извеждат във атака

Джорджа Мелони – тя чака

да забие със глава

гол под горната греда.

 

Срещу нея с ръкавици

кой от всички политици

ще застане? То е ясно –

Лукашенко, а отдясно

във защита Си Дзин Пин.

Ще си кажете, с един

във отбрана? Твърде смело,

но диктатор е начело

на отбора, затова

може всякаква беда

да очакваме във мача,

ако някой се закача

с халфовете най-елитни.

И ако сте любопитни

кой в средата ще играе –

Румен Радев, то се знае,

е готов да дебютира.

Кой ли там  ще му партнира?

Путин, Фицо, Ким Чен Ун.

А дойде ли ти наум

кой в атака е призван?

Орбан – мощният тарант.

 

Без арбитри не върви

мачът да се състои.

Със байрака във ръка

Ердоган се озова.

Тръмп е главен, но дали

правилата ще следи?

За да нямаме съмнения,

всички видеоповторения

папа Лъв ще проверява,

както Бог му повелява.

 

                    II

Първа свирка – почва мача.

С хъс за топката отскача

Румен Радев и опита

с външен фалц да я изрита

към вратата, но уви –

Фон дер Лайен я отби.

Мерц без повече да чака

тръгва във контраатака,

но избърза да центрира –

Фицо удара парира

и подаде доста плахо

пас на Бени Нетаняху.

Мелони създаде смут –

дълъг пас със мощен шут

и изведе на позиция

Рюте. О, каква амбиция

завладя го в таз минута,

ала вместо да набута

гол откриващ във вратата,

той, уцелвайки гредата,

шанс отличен пропиля.

Виктор Орбан пък сега

се опитва да финтира

Фридрих Мерц, ала боксира

в корнер топката Зеленски

под аплодисменти фенски.

Путин май, че се преструва

на контузен, но надува

свирка Тръмп и дава знак:

„Тука има счупен крак!“.

Пряк свободен, комбинация

във полето, провокация –

падат Алекс Стуб и Ким,

ала гол дори един

няма кой да отбележи –

празни са и двете мрежи.

Чува се сигнал за край –

първото полувреме май

свърши, но ни предстои

още футбол във част три.

 

                  III

Подновява се играта

след сигнала на съдията.

Изтокът е настървен

да изпрати победен

Запада, подвил опашка,

но играта е юнашка.

Покрай тъча във меле

Стармър топката отне

и умело задриблира

към вратата, но плонжира

Лукашенко, търколи се

топката, в крака отби се

на злочестия Дзин Пин –

стана нула на един.

Резултатът е открит!

Стадионът гласовит

заскандира: „Демокрация!

Изток – пълна излагация!“.

Путин вече лошо гледа –

ще изпусне таз победа

и за смях ще стане той,

а Зеленски във герой

няма как да позволи

да превърне. Не върви

днес играта. Орбан пада –

дали нямаше засада?

Ердоган байрака вее,

а тълпата мощно пее,

но безмълвен е съдията,

а край него, на тревата –

остро влизане с бутони

във краката на Мелони.

Папа Лъв сигнал подава,

Доналд Тръмп го подминава.

Във пеналта театрално

Бени пада и реално

дузпа няма, но дали

съдията ще реши

да остави авантажа?

Не! Ще има тест за стража.

После почнаха протести.

Много неприятни вести –

виждаме червен картон

за Еманюел Макрон.

Ердоган – в недоумение

от съдийското решение.

Папа Лъв бесней на вара,

Доналд Тръмп го боли фара.

Псува публиката бясна –

далаверата е ясно:

Изтокът да победи

май, че бутнал е пари.

 

Хайде, нека видим вече

как захожда отдалече

Путин, за да набере

скорост, ала накъде

ще се цели? То се знай –

в долния най-десен край.

Удар! Урсула се кръсти.

Със върха на свойте пръсти

топката Зеленски чисти,

без играчи напористи

да получат шанс последен

гол да вкарат. Мач победен

Западът удържа тук,

но съдията има друг

план и дава продължение:

„Колко? Ще реша в движение…“

 

                        IV

Знаем само, че накрая

публиката не изтрая

и навлезе на тревата,

„поговори“ си с съдията.

В крайна сметка, мълчаливо

съгласи се справедливо

да отсъди победител.

Няма недоволен зрител

от завършека, защото

с мир приключи първенството.

 

 

 

 

 

Четене с разбиране (не само за ученици)

Всяка година, между май и юни, една новина в България заглушава парламентарните вълнения и световните конфликти. Започва сезонът на матурите, който вълнува беге мамите повече и от риалититата, а инфлуенсърите в Тик Ток трупат последователи с какви ли не хакове за отлично представяне. Накрая обаче винаги със съжаление отчитаме, че учениците не разбират какво четат и по-лошото – защо го четат. Започват дискусии между специалисти и още по-големи специалисти за морално остарели автори и произведения, за осъвременяване на канона, срещу които се изправят защитниците на традициите. Двете страни се чепкат като Селямсъза и Таральома и резултатът е само малко сеир за неутралните из социалните мрежи. Аз обаче не разбирам аргунтите и на двете страни, защото посланията в литературата са по-прости дори от избирател на „Възраждане“, стига човек да чете редовете, а не между тях, в празното пространство. И ако се научим да четем, ще успеем да обясним и на децата защо е важно да се познават далечните от техните интереси творби.

„Хайдути“ произведението, с което започва подготовката за НВО. Но срещата с Чавдар войвода обикновено създава дистанция у учениците вместо близост. Принудени да решават жанра на произведението (стихотворение или поема) и да го разчленяват на смислови части, и децата, и техните учители пропускат колко съвременна е идеята на Ботев. Дванайсетгодишният Чавдар, също като седмокласниците, трябва да направи голям избор в живота. Вярно, че той не избира между езикова и обикновена гимназия, но пък има амбициозна майка на главата си, която иска да го направи учен и успешен. Тийнейджърът очевидно е роден с талант и професионалният му път е начертан, но майката държи на училището. Позната ситуация, в която се намират много спортни таланти, например, у нас. Вместо да тренират, те са принудени да ходят на уроци по какво ли не, за да задоволят родителските мераци за елитно училище. Посланието на Ботев би могло да помогне на обърканите ученици днес и да ги мотивира да се противопоставят на своите родители, а ако не, то поне да им даде спокойствие преди изпитите, защото всеки е роден с определен талант: кой футболист, кой хайдутин – нека всеки прави това, в което е добър, и да не пилее усилия в области, в които не се справя.

Друга на пръв поглед неразбираема творба е „Косачи“. Какво толкова има, ще си кажете, та се натрапва на децата. Селяни край огъня си приказват глупости – нищо интересно. Е, да, обаче единият от тях (Лазо) се оказва страшен филмар, каквито са голяма част от тийнейджърите в наши дни. Всяка измишльотина е в състояние да разруши връзките им, да доведе до скандали, раздели и драми. Затова е хубаво да погледнат отстрани как изглеждат, когато непрекъснато следят половинките си на локация и изпадат в истерия заради лайкове в социалните мрежи. Тук посланието е, че много често изневярата е само плод на фантазията на ревнивата страна.

А сега нещо неостаряващо: защо учим „Под игото“, и то в шести клас? Въпрос, който мъчи съвременните ученици с недотам съвременно мислене по много теми, но за това след малко. И то точно главите „Представлението“ и „Радини вълнения“, в които не се случва нищо кой знае какво. Отговорът отново е елементарен, но е в детайлите, а напоследък литературата следва тенденция всичко да е само повествование и пикантни отношения между героите. Декорите са излишни за читателя, но това е голяма заблуда. В „Представлението“ виждаме мъж в главната женска роля. И това се приема за нещо нормално в някогашното уж консервативно общество. След като възрожденските българи са могли да приемат това, защо днес ние да не можем? Главата „Радини вълнения“ пък е подходящ пример за сравнение между сегашните матури и някогашните – нека учениците да преценят кой изпит е по-труден. Могат да направят съпоставка между вълнението някога и сега, да сравнят реакцията на родителите и изпитващите, да проверят повече ли знаят от българчетата на 19. век. Аз пък предлагам МОН да взаимства формата догодина. И без това цялото общество претендира да разбира от образование, нека поне участва активно.

Прескачам от  шести в седми клас, към последното произведение от подготовката за НВО. „По жицата“ следва да се разглежда като разказ за състраданието и надеждата. Понякога обаче метафорите пречат да се види истината, а тя почти винаги е на повърхността, неприкрита и затова толкова невидима. За да разгадаем смисъла, трябва да се фокусираме не върху символите, а върху фактите. Описанието на болестта на девойката е много интересно – тя се е събудила със змия на гърдите. Оттогава нещо ѝ тежи там, където е била змията, но лекарите не откриват проблем със здравето. И тук се започват едни гадаения, едни митологии, когато случаят е съвсем ясен медицински – момичето получава чести паник атаки вследствие преживения стрес. Но кой ти е обръщал внимание на психическото здраве едно време, освен Петър Моканина. Като изпраща Гунчо по следите на бялата лястовица, той всъщност дава обяснение на проблема – въображаемата болест може да бъде излекувана само чрез въображаем лек. Затова произведението на Йовков може да се разглежда като примитивен, но много успешен образец на психотерапията.

Като си говорим за Йовков, искам да подчертая нещо дебело: има какво да научат децата от класиката, но има и за учителите. „Серафим“ е произведение, което по-скоро трябва да накара възрастните да се замислят, отколкото децата. Както всички добре знаем, главният герой на този Йовков разказ ходи с вехто, изпокъсано палто, цялото в кръпки – стил, която днес се харесва на тийнейджърите. Но когато ученик се появи в училище в такова гръндж облекло, веднага започват забележките. Тук мисля, че е несправедливо от страна на училищните ръководства. В скъсаните дънки учителите виждат провокация, но децата всъщност подражават на един от най-чистите герои в родната литература. Обличайки се дрипаво, те заявяват: „Оцени ме по истинската ми стойност, не по дрехите!“. Затова следващият път, колеги, когато преподавате „Серафим“, научете си урока и вие.

Алея за охлюви

В дъждовни утрини като днешната винаги си спомням за стария полицай, който живееше на първия етаж, точно под нас, когато бях дете. Името му не си спомням, а може би никога не съм го знаел, но много добре помня как другите деца от блока му се смееха, че след дъждовна нощ ходи да мести охлювите от шосето. Майките им казвали, че е луд и да не ходят при него, нито да взимат бонбоните, които винаги предлагаше на децата –били прокълнати. Аз обаче нямах такава забрана – моята майка ми беше казала, че е пенсионер, но след като я попитах дали това е лошо, тя се разсмя, затова приех, че е нещо като супергерой, и често му гостувах след училище. Скучно е да стоиш сам през деня и да пишеш домашните си сам. Затова си взимах тетрадките и слизах при този чудноват чичко с бял мустак в средата на кръгло и червено като ябълка лице.

– Чичко, а ти какво правиш по цял ден, докато съм на училище? – попитах го веднъж със съжалителен  глас, убеден, че скучае без мен. – Тъжно ли ти е да си сам?

Той се засмя добродушно, погали ме по рошавата глава и отговори:

– Ами, как ще ми е скучно. Докато те няма, аз си приказвам с моите приятели.

– А кои са те? – любопитствах по детски, отчасти защото исках да разбера с кои други деца дружи, отчасти защото вече не ми се пишеше домашната за триъгълниците.

– Птичките, например – каза той.

– Птичките? – бях изненадан. – Ама те не говорят. Те са животни.

– Всички говорят, моето момче, само че на свой език – поправи ме добрият чичко.

– Ти разбираш ли езика на птиците? – вече бях забравил за математиката, толкова ми стана интересно.

– Разбира се – потвърди сериозно той.

– А ние в училище учим само английски – със съжаление отбелязах аз.

Възрастният мъж се засмя.

– Езици не се учат само в училище. Езикът на животните е лесен – само трябва да се вслушваш внимателно, и ще разбереш какво ти казват.

Останах безмълвен. Не си представях как говорят рибите, например. Или буболечките. И охлювите. Те не издават звуци. Поколебах се за момент – отдавна исках да разбера за любовта на този чудак към охлювите, но мама ми беше казала да не питам, че може да се обиди. Смънках нещо, като ги споменах между другото, а той не само не се разсърди, а с голямо удоволствие подхвана темата.

– О, прекрасно се разбирам с охлювите. Даже ще ти издам една тайна – те са ми любими. Много кротки създания и много упорити. Пък да знаеш какви умни очи имат… Вглеждал ли си се някога? – попита ме моят приятел.

Завъртях глава отрицателно. Той продължи да разказва.

– Охлювите са едни от най-безобидните същества на тази планета, от които можем да научим много. Обаче ние не им обръщаме никакво внимание, гнусим се от тях. И за жалост ги мачкаме по пътя си – сведе жален поглед при последните думи.

– А ти защо ги местиш сутрин от пътя? Те нямат ли право да се движат по нашите улици? – осмелих се да попитам направо и веднага се засрамих, че може да съм обидил приятеля си. Той обаче реагира неочаквано спокойно.

– Много правилен въпрос, задаваш, моето момче. Имат ли право да се движат по нашите улици? Разбира се, че имат. Само ще те поправя – улиците не са наши. Някога те са били на охлювите, но ние сме им ги взели. Те обаче, както ти казах, са твърде миролюбиви, за да се бият за своето, затова са ни ги оставили. Единственото, което искат е само да преминават през тях. Само че колите са много бързи и не спират да изчакат охлювите да пресекат. Минават директно през тях. Сигурно си виждал пътя сутрен след дъждовна нощ.

– Преди мислех, че това са сополи – признание, с което предизвиках полуусмивка.

– Преди да стана пенсионер, бях полицай – продължи да разказва приятелят ми. – По-скоро катаджия, нали знаеш какво е това?

Кимнах.

– Една сутрин бях дежурен, а през нощта беше валяло. Охлювите бяха наизлезли от мократа трева и бяха плъзнали навсякъде. Колите ги газеха, но това не спираше нито едните, нито другите. И тогава ми хрумна идея – започнах да спирам шофьорите и да ги карам да чакат, докато пренеса охлювите на безопасно място. Ако някой преказеше гадинка, пишех му глоба.

– Това е отлична идея! – възкликнах.

– Не така каза началникът – усмихна се с горчивина той. – Започнали оплаквания, привика ме в кабинета си, после ме прати… В крайна сметка ме пенсионираха по болест – покашля се смутено.

Тогава не разбрах какво точно се е случило, но години по-късно всичко ми се изясни. И тази сутрни, докато вървя към работата, се спирам да отместя малките слузести животинки в тревата, да не ги газят бързите коли и невнимателните пешеходци. И сдокато вървя от моята страна на алеята, обозначена с ходещ схематичен човек, ми хрумва идея. Ще направя алея за охлюви! Толкова лесно било! Не ми трябва нищо повече от малко блажна боя.