Джон Сноу се стопи – Калуньо е новият литературен секссимвол и модел за подражание

Ако искате да прочетете нещо, изпълнено със секс и насилие, тогава вашата книга е „Игра на тронове”, но ако вместо нея изберете „Калуня-каля”, ще получите не само бой и секс, а и философски размисъл за живота като бонус (вместо сръбска музика). Със своите скромни триста и няколко страници романът на Георги Божинов не може да се мери по обем с нашумялото фентъзи, затова пък не му отстъпва по отношение на история, драматизъм и колоритни герои (че даже и го превъзхожда).

Авторът не е посочил конкретен исторически период, в който се развива действието, но присъствието на каймакамина и на бея е ясен маркер за турско присъствие, а етническата принадлежност на героите локализира сюжета в Родопите. Главният герой – българо-мохамеданинът Калуньо е интересна смесица между Дон Жуан и Робин Худ, между обикновен човек и супер герой, между доброто и злото. Неслучайно дори произходът му не е чист – той е помак – от една страна, свързан кръвно с потиснатите и от друга – духовно с потисниците; чужд колкото на едните, толкова и на другите, защото е мюсюлманин сред българите и българин сред турците; той е различният, осъден цял живот да живее в противоречие със самия себе си и със света.

В началото на историята виждаме, че Калуньо в действителност е човек – и тялото, и душата му са уязвими, въпреки че заради своята нечовешка сила и начина, по който се справя всеки път с многократно превъзхождащия го числено враг – сам и с голи ръце, той е по-скоро хуманоид, на когото би завидял всеки екшън герой. Всичко, което иска е да живее в мир, на село, сред природата, да коси трева и да се отдава на плътски страсти. Постепенно той осъзнава, че за мира трябва да се пролее кръв и той се преобразява като в „Трансформърс”– от кротък селянин се превръща в кръвожаден войн, който убива безмилостно враговете и раздава справедливост. За да разбере накрая, по болезнен начин, че единственото, което носи щастие и удовлетворение на човека е любовта.

Трудно е да се определи дали Калуньо е положителен или отрицателен герой. Той ловко маневрира между нивата, където го чака неокосената трева, бойното поле, където го чака врага и леглото, където пък винаги го чака жена. Виждаме го като сладострастен женкар и жесток убиец, като човек, който в един момент се опиянява от своята власт – власт, която се опира на неговото богатството и на неговата сила, внушаваща страх. Но в същото време виждаме, че Калуньо е смел човек, отстояващ принципите си и борещ се за справедливост, и то не за себе си – той е заможен чорбаджия и живее богато, а за другите, за каурите, и подобно на вманиачен в каузата си психопат от трилърите на Дан Браун, той погубва всички, които по някакъв начин са нарушили установения от природата ред, който той връща чрез насилие и го налага отново чрез насилие – такъв, какъвто според неговите разбирания трябва да бъде редът. Но от страниците на книгата не изтича само обилно количество кръв и макар че главният герой води активен сексуален живот, половите сношения не са единственото му занимание. Калуньо показва, че може да използва и главата на раменете си и да размишлява философски както за дребните, така и за важните неща в живота, достигайки в един момент до извода, че те се препокриват.

В едно интервю Деян Енев определи „Калуня-каля” като „роман-шедьовър”, аз бих казала, че е „мега як роман”, а както изглежда, според читателите  е „мега як шедьовър”, тъй като откакто се завърна на пазара след 26 години в изгнание, неизменно присъства сред десетте най-продавани романа в месечната класация на „Хеликон”. Така че какъвто и въхваляващ епитет да му прикачим, няма да прекалим. И въпреки че критиците датират случката във времето – тя се развива през Априлското въстание и малко след това, историята може да бъде извадена от контекста и от времето, защото е универсална човешка история – може да се случи в Родопите, в далечна Австралия и дори на Луната; да се развие през последните години от турското робство, по време на Каменната ера или в далечното бъдеще, когато героите вероятно ще бъдат киборги. Романът е написан преди почти 30 години, за отдавна отминали времена, но хората изобщо не са се променили оттогава – те се обичат, любят се, прелюбодействат и страдат по изгубената любов и всъщност любовта е най-важната, най-открояващата се тема, любовта е тази непреходна сила, която крепи човека и в най-страшните дни и му носи радост, когато няма нищо радостно в света около него. Виждаме, че развратът не е запазена марка на „Дързост и красота” – в „Калуня-каля” се заплитат сложни любовни отношения и ако Форестър и Лоугън винаги са въвлечени в любовен триъгълник, то тук геометричната фигура е с пет ъгъла – Калуньо, първата му жена Гюла, любовницата му Костанда, която си има мъж, и двете деца, които той отглежда като свои – Нанко и Ленке. И въобще Калуньо се проявява като ненаситен любовник, който обича възрастовото и етническото разнообразие. Това, че той се люби с еднаква наслада и с помакинята, и с каракачанката, и с циганката и непреодолимото, мъчително желание да прегреши с невръстната българка, подсилва идеята, че за любовта няма граници – тя няма възраст, нито религия, нито цвят и в този контекст Калуньо в никакъв случай не може да бъде заклеймен като развратник, а напротив – той е човек, който се стреми към любов и красота.

„Калуня-каля” не е типичен български роман, не е тясно свързан с народа ни като други романи, описващи периода преди Освобождението, документалното е само основата, върху която увлекателно, с колоритен език Георги Божинов охудожествява и интерпретира фактите. В „Калуня-каля” зрелищните събития се редуват с моменти на пълно спокойствие, граничещи със скука, когато героят размишлява за постъпките си, за чувствата си, за света, в който живее, а после рязко се пренасяме в леглото с него, където го виждаме възбуден и разгорещен в компанията на някоя привлекателна жена. Когато свърших с прочита, след последната целувка и последното заровено в земята тяло, изпитах огромно желание да подаря тази книга. Да я подаря на известния режисьор Ридли Скот, защото тази книга заслужава да се превърне в епичен филм, а не се сещам кой друг би го направил по-добре от създателя на „Гладиатор” и „Робин Худ”. И не знам коя друга история би могла да свали от трона „Игра на тронове”, ако не историята на един смел и силен мъж, който убива не защото по природа е жесток, а защото, както самият той казва: „има страшни човеци на тоя свет, момче. Но срещу тях трябва да се изправят още по-страшни, за да ги довършат.”

За кого бие звънецът

По улицата върви траурно шествие от ученици, понесли букети цветя за своите учители, отдавна погребани от обществото под калта на презрението, неразбирането, завистта и  унижението, а метален звън се носи из целия град, призоваващ към училищния двор, където се извършва тъжната церемония, с която се слага началото на новата учебна година. Бог да прости българския учител, защото пак е 15. септември.

Малко пресилих с това романтично начало. Всъщност отдавна вече няма нито шествия към училище, нито пък цветя за учителите. Истината е, че в много училища класните стаи пустеят и най-страшното е, че това не е само на първия учебен ден, а през цялата учебна година. Но кое пък му е плашещото, като се замисля? Така или иначе в училище никой не учи децата как да се справят в реалния живот. Учителите дискриминират неотменимото ученическо право на невежество и откровена простотия и ги занимават с ненужни и безполезни неща. На кого ще потрябват формулите от математиката, химичните уравнения, физичните закони и на кого ще се наложи в реалния живот да анализира творчеството на който и да е писател? Вероятно на никого. Затова тези предмети могат спокойно да бъдат заменени с по-прости, практически занимания, с които със сигурност учениците ще се сблъскат в живота. Например скоростно пиене на литър водка, вместо скучните часове по литература, защото най-силните аргументи се вадят на маса с бутилка, а не от книгите. Мога да дам още много подобни предложения, но се страхувам, че някой служител от Просветното министерство ще прочете гениалните ми размисли, ще ги одобри и от следващата година ще влезе в сила нов, безумен учебен план.

Че човек излиза напълно неподготвен от училище за живота, спор няма. Но така или иначе всеки има вроден инстинкт за оцеляване и усет как да се справя в различните ситуации, затова няма нужда сървайвърството да се преподава в училище. Пък и е доста животинско и примитивно, не мислите ли? Все ми се иска да вярвам, че човечеството е достигнало етапа от развитието си, в който може да предостави на училището по-важни задачи – да възпита културата на подрастващото поколение и да го накара да разсъждава самостоятелно, например. Вярно е, че и ролята на семейството е много важна. За съжаление обаче не всяко дете може да разчита на добро семейство, в което, освен парите, се ценят знанието и морала и в което се възпитават „рицарски” качества. Не във всяко семейство се говори за изкуство и се коментират възвишени теми, така че как едно дете, израснало в среда, в която културните мероприятия се свеждат до посещения на кръчмата в петък вечер, ще изпита потребност от хубава книга, красива картина и класическа музика? Естествено, може да се окаже, че то наистина няма такава потребност, но поне ще е имало шанса да опита и да каже „не ми хареса”, след което може да продължи да опитва ракията на баща си.

Учителите не могат да заместят родителите и никой не трябва да изисква това от тях. Нашето общество обаче не само го изисква, то очаква нереални резултати, без по никакъв начин да съдейства на учителите. На всичкото отгоре обществото дори им пречи  да вършат работата си. И най-малката пречка в случая са учениците, които или изобщо не влизат в часове, или се държат като създания от джунглата, когато благоволят все пак да удостоят с присъствието си класната стая. Родителите са може би най-голямото препятствие пред учителската работа, защото са свикнали за неуспехите на своите мързеливи (и глупави) деца да обвиняват „некомпетентните” и „заядливи” учители. Или просто така предпочитат да мислят. До голяма степен затова имат вина и мошениците от „Заедно в час”. Симпатични млади хора, участвали в програмата, споделят как са влезли в училище, без никакъв опит, и само за една година са постигнали по-добри резултати от колегите си с дългогодишен стаж. „Заедно в час” е една манипулираща общественото мнение инициатива, която трябва да бъде разобличена и спряна. Защото целта ù изобщо не е да върне уважението към учителя, да образова децата и  тем подобни фантасмагории. Трябва да е ясно на всички, че подбудите на повечето участници са чисто икономически и те с нищо не преъзхождат обикновените преподаватели, завършили образованието си в университет. За да станеш част от тази програма, не е нужно нито да ти пука за учениците, нито да имаш реална представа в какво състояние се намира образованието в момента. Напротив, последното даже ще ти попречи, защото ще отговориш истината в предварителната анкета и няма да те допуснат до класната стая. За да те одобрят и да разпознаят в теб бъдещ ментор, трябва единствено да  умееш да лъжеш и да разказваш сладки приказки за това как само с желание и вяра (трудът не е задължителен) можеш да вкараш в „Харвард” двойкаджията на класа. Само че тези симпатични млади разказвачи на приказки –  наивни будали, които сами вярват на думите си или пък изпечени лъжци, от които биха излезли отлични адвокати на дявола, не ходят при двойкаджиите, защото имат право да си изберат къде да преподават и да се насочат към елитните училища. Едва ли резултатите им щяха да са толкова впечатляващи в някое китно малко селце, в което българският език не е роден на по-голямата част от учениците. Ясно е, че когато те направят треньор на Барселона, дори самият ти да не си чак толкова добър, шансовете ти за успех са хилядократно по-големи, отколкото ако отидеш в „Спортист” Голям Чардак. Само че хората, които не са пряко свързани със сферата на образованието, са склонни да повярват на тези врели-некипели, които говорят младите ментори, така както феновете на Интер вярват вече пет сезона, че проблемът идва от слабите треньори, а не от некадърните футболисти. Затова е напълно естествено една красива икономистка, да речем, която зарязва кариерата си не защото пазарът на труда предлага прекалено много икономисти (?) (вероятно по-добри от нея), а за да постъпи на работа в училище и да вземе в свои ръце възпитанието и образованието на следващото поколение (както и стартовата заплата, която е по-висока от заплатата на един квалифициран учител), да успее да убеди хората, че проблемът наистина е в „треньора”, а не в „играчите”. И когато учителите поискат нормални работни условия и възнаграждение, цялото общество им се нахвърля, готово да ги линчува, защото те само знаят да искат, без да вършат нищо полезно. Накрая, да не забравя да спомена, че цялата тази  идиотщина в българското училище се осъществява с любезното съдействие на Министерството на образованието. Защото за тези, които са във властта, качественото образование е опасно.

Дали е дело на изключително хитри хора, които умишлено саботират просвещението на децата ни, или пък е сътворена от малоумници, които не знаят какво правят, не мога да съм сигурна кое от двете твърдения е вярно, но е факт, че в момента действа една глупава и порочна система още от началния курс, която продължава да става все по-скапана и по-скапана, като не подминава висшето образование. Не знам доколко е известно, че учениците от 1. до 4. клас не могат да повтарят годината. И още оттук идват проблемите. Защото, от една страна, каква мотивация ще има едно дете да учи, ако знае, че дори да не може да чете и да пише, то ще премине в следващия клас. Тук децата нямат вина, защото са все още прекалено малки, за да разберат колко вредна е тази практика за самите тях. Родителите, от друга страна, не желаят да се занимават с децата си, когато те видимо имат затруднения в училище, защото смятат, че щом учителите получават толкова много пари за малкото работа, която вършат, поне трябва да я вършат добре. Обаче как един учител да има мотивацията да работи, след като знае, че няма право да оставя неграмотните мързеланковци на изпит, да се кара на калпазаните, които не внимават в час и пречат на всички останали и изобщо, как да работи, когато няма никакви права? Друг е въпросът, че със сигурност има и такива учители, които наистина не полагат усилия да помогнат на изоставащите ученици. Но със или без усилия от тяхна страна – резултатът е същия – деца, които не могат да четат, да пишат и да смятат, преминават в следващата образователна степен. И тук става още по-страшно. Как може учителят в пети клас да научи децата да решават задачи с дроби, след като колегата в началния курс е свършил немърливо работата си, по една или друга причина? Как да ги научи да пишат съчинения, след като те изобщо не могат да пишат? Решенията са две – или трябва да се върне към таблицата за умножение, кукичките и чингелчетата и след това да надгражда, като междувременно вече половината срок е изминал, или да започне направо да гради, но върху нестабилни и направо липсващи знания. И двете решения в случая са грешни. В горните курсове е по-лесно. Там вече се води борба за всеки ученик, особено в малките населени места, защото от броя на учениците зависят сформирането на паралелките и размерът на учителските заплати. Тези т. нар. „делегирани бюджети” доведоха до абсурда учителите, отново най-вече в дълбоката провинция, да обикалят околията в търсене на ученици, за  да успеят да запазят работното си място и да ги молят (да, „молят” е думата) да се запишат в училище, сякаш не учителят е нужен на ученика, а обратното. Ситуацията не е просто унизителна за учителите, тя е толкова ненормална, че ние – всички граждани на тази страна, трябва да бъдем освидетелствани от психиатър, защото заради нашите болестноизкривени представи българското образование виси обесено с главата надолу.

И тъй като всичко в училище зависи от учениците, те се превърнаха в терористи, които могат да изнудват учителите за оценки, защото, ако не получат това, което искат, просто ще се преместят да „учат” другаде и така инатящият се даскал ще загуби работата си. Затова учителите са принудени да подсказват на матури или, ако не това, то поне да оставят преписвачите на спокойствие да се вживяват в ролята на Паисий. Недай боже да се разминат резултатите от външното оценяване и годишната оценка на някой ученик, и се почва с едни писмени показания, каквито не се е налагало да дава дори на заловен от Гестапо съветски шпионин. Тройки се пишат за присъствие, за добро поведение – може да се изкара даже отличен. Няма смисъл от поправителни изпити – така или иначе ученикът трябва да ги вземе, за да спаси класа си от разпадане.   Отсъствията в дневника докарват до ужас единствено класните ръководители, защото наказанието е за учителя, който не може да накара учениците да идват на училище, а не за мърляча, който хайманосва по улиците по цял ден. Учениците знаят, че не могат да бъдат изгонени, забележката в бележника не ги стряска (за разлика от стихчето за плесничката), така че всеки учител би предпочел изобщо да не пише отсъствия. И така, всяка двойка и всяко отсъствие, които учителят нанася, всъщност не са наказание за учениците, а за самия него.

Затова, учителю, не питай за кого бие камбаната... прощавай, звънецът. Той бие за теб.

Италианската мафия пак окупира Ню Йорк*

Ако от историческа гледна точка американците имат много причини да не обичат особено италианците, то днес те спокойно могат да си позволят да ги мразят. Стотици журналисти по света вероятно вече са били написали статиите, които в неделя сутрин щяха да ознаменуват двайсет и втората титла на Серена Уилямс, която щеше да означава календарен Голям шлем, печелен до момента единствено от легендарната Щефи Граф. И несъмнено в този финал губещата щеше да е Симона Халеп.

Обаче тези статии отиват на боклука, защото двете италианки – Флавия Пенета и Роберта Винчи – прецакаха шоуто. И ако победата на Пенета само изненада тенисекспертите, то победата на Винчи превърна днешния ден в поредния черен 11. септември за жителите на Ню Йорк, а италианските медии имат пълното право да озаглавят статиите си просто Roberta Vinci, защото тя наистина победи (vinci – 2 л. на глагола vincere – побеждавам – б.а.).

Вторият полуфинален мач от женската надпревара се превърна в един от може би най-добрите мачове в целия тазгодишен турнир изобщо, не само заради изненадващия обрат, осъществен от италианката, а и заради хъса, с който и двете тенисистки преследваха победата. Първия сет се разви логично – Уилямс спечели без да срещне особени проблеми и вторият изглеждаше изцяло протоколен. Всички знаем що за състезателка е американката – силова, психически непоклатима – истински звяр на корта. Само че се оказа, че не познаваме добре съперничката ù. Противно на всички очаквания, Роберта Винчи не само, че не се пречупи след загубата на първия сет, а напротив – тази загуба сякаш я разяри и я накара истински да пожелае победата, за да лиши Серена от календарен Шлем и по този начин да си отмъсти за загубения първи сет. Винчи игра изключително интелигентно, разиграваше противничката си по корта и показа, че в съвременния женски тенис все още може да се печели с красива игра и изобретателност, а не само с груба сила. Именно с тази си игра италианката стигна до пробив, след което не допусна на свой ред да бъде пробита и така сетовете станаха равни.

В третия сет Уилямс отново поведе, но Винчи показа характер и стопи пасива. Италианката сътвори множество красиви комбинации по корта, а на свой ред американката отговори с мощни форхенди и смачове, които ù спечелиха много точки, но и заради които доста пъти изпрати топката в мрежата или извън очертанията. Докато накрая Роберта Винчи не реализира пробив. При резултат 5-3 Винчи не успя да пробие подаването на Уилямс и се наложи да сервира за мача. И тук се очакваше драмата да стане пълна, защото не веднъж сме ставали свидетели на ситуации, в които фаворитът е изправен пред загуба, но противникът, обхванат от адреналин и паника, сам губи подаването си и впоследствие – мача. Тук обаче това не се случи, за съжаление на нюйоркската публика. Така както сицилиански мафиотски бос се разправя хладнокръвно със своите длъжници, така и италианската тенисистка довърши своята съперничка, за да достигне до първия финал в кариерата си, където ще играе срещу сънародничката си Флавия Пенета. Победоносните викове на щастливата Роберта Винчи огласиха „Флашинг Медоус” и радостни сълзи избликнаха от сините ù очи, а красотата на този момент се допълни от прекрасната американска публиката, която бурно аплодира състезателката, лишила ги от тяхната мечта – да видят любимката си шампионка. Защото италианката сбъдна американската мечта – започна надпреварата като една непретензиозна, вече възрастна тенисистка, чието достигане до втората седмица беше достатъчно постижение, игра за първи път в кариерата си полуфинал на турнир от Големия шлем срещу най-силната тенисистка в момента и я победи със сърцата игра и майсторство. А утре може би дори ще вдигне купата. Но даже и да не успее, тя вече е герой не само в страната си, а за цялата тенис общественост. И няма да е никаква изненада, ако именно американците заснемат някога филм за това, което Роберта сътвори на тазгодишния US Open.

*Статията е публикувана в "Тенис24" на 14.09.2015http://www.tennis24.bg/g3h4i18j1l28030m18/%D0%98%D1%82%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0+%D0%BC%D0%B0%D1%84%D0%B8%D1%8F+%D0%BF%D0%B0%D0%BA+%D0%BE%D0%BA%D1%83%D0%BF%D0%B8%D1%80%D0%B0+%D0%9D%D1%8E+%D0%99%D0%BE%D1%80%D0%BA.html

Колко черен е в действителност Джъстин Гатлин?*

Джъстин Гатлин – тази черна овца, този черен дявол, тази тъмна сила на леката атлетика (в буквален и преносен смисъл)… спирам с акцента върху черното, преди да са ме обявили за расистка, докато се опитвам да вляза в ролята на защитник на дартвейдъра на спринта. А защо изобщо ще го защитавам ли? Много просто – дори дяволът има право на адвокат и аз нямам нищо против да поема предизвикателството да се опитам да извадя от мрака образа на този голям спортист.

През последните пет години простатата на Гатлин е алармирала доста често – цели 59 пъти.  Американската анти-допингова агенция изглежда си е поставила за цел да разруши бъбреците на един от най-добрите си състезатели. Вместо това обаче успя да разруши неговата репутация и ако медицината е намерила начин да подменя нефункциониращи органи чрез трансплантация, за съжаление все още не може да възстановява опетнено име и сринат имидж. Самият Гатлин отрича да е употребявал допинг (или поне твърди, че не знае да го е правил), но е факт, че през 2006 г. той дава положителна проба. Факт е и че след този скандал, независимо дали е бил жертва на конспирация или виновен наистина в най-голямото спортно престъпление на 21. век, днес той носи последствията от случилото се преди 9 години. Гатлин определено не е любимец на медиите, а оттам и на феновете на леката атлетика и няма да се изненадам, ако дори в родината му някои моралисти стискат палци за Болт, въпреки че техният човек е пак в играта и изглежда все още може да печели, даже и без забранени магически отвари за бързина, забъркани от двойнодестилирана кръв от леопард (разбира се, че това не е единствената съставка, но няма да издам цялата рецепта, защото току-виж утре някой закръглен симпатяга в напреднала възраст си набави нужните съставки и започне да надбягва професионалните атлети, след като е изпил бъркоча… освен това няма да издам откъде знам тази рецепта).

Та взимал ли е всъщност забранени вещества Джъстин Гатлин? Според официалните източници нивото на тестостерон във втората му проба е било повишено, но подозирам, че това, което са открили в урината му, всъщност е било бензин. Защото през 2006 година в Доха той успя да избяга 100-те метра за 9,77 и да изравни рекорда на  Асафа Пауъл. И ако не беше четиригодишното наказание, кой знае дали самият Гатлин нямаше да постави преди Болт онзи фамозен рекорд от 9,58, а защо не дори 9,57. Никой не знае, защото той беше спрян, и то от своите, и то в момент, когато беше набрал много голяма скорост. Действие на Американската анти-допинг агенция, лишено от логика и здрав разум, защото по този начин леката атлетика се лиши от един голям състезател, може би единственият способен да оспори и да спре доминацията на Юсейн Болт.  Затова, вместо всеки път да отправя закани с пръст към Бог, Светкавицата трябва да благодари преди всеки старт на допинг-ченгетата, първо, защото отстраниха задълго от пистата един опасен конкурент, и второ, защото му създаде анти-герой, от когото всеки герой се нуждае, за да могат да изпъкнат неговите добродетели. И ето ги въпросите, които следва да си зададат всички, вместо да се чудят какво пие Гатлин – защо Американската анти-допинг агенция следва по петите своите най-изявени спортисти, подлага им крак и ги поваля коварно, след което скалъпва публичен процес, който завършва с екзекуция на обвиняемия, без да се изясни докрай случая (както постъпи и с Ланс Армстронг). Защо тази Агенция докарва черни облаци над американската атлетика и спорт? Защото американците държат да играят винаги по правилата, дори това да им коства достойнството? Съмнително е отговорът на този въпрос да е положителен. Съмнително, също като положителната допинг пробата на Гатлин.

* Материалът зае второ място в конкурса на FMG за зрителски коментар и беше публикуван на 31.08.2015 г. в BGathletic.com (и аз изобщо не се фукам с това :P) http://bgathletic.com/new.php?id=16246#.VeP2hO7VfIw.facebook

"Дързост и красота"

Вече няколко века една семейна сага продължава да разтуптява почти спрелите сърца на пенсионерките. Не една старица е получила удар от вълнение и животът ù е приключил преди да успее да види развръзката на историята между Брук и Ридж. И нито един турски, индийски, испански или ескимоски сериал не може да измести вниманието от любимото семейство Форестър.

Всичко започва през далечната 87-ма (при нас в България малко по-късно) с една сватба. И оттогава обредният и родилният дом нямат мира – Форестър я се женят,  я наследници им се раждат (по този начин се намира решение на два проблема – този с безработицата и демографския). История за развратни и морално пропаднали богаташи, ще си кажат някои бабета, защитнички на патриархалните ценности и ще осъдят строго част от героите, потраквайки ядосано с ченета. Нищо подобно. Ако направите задълбочен контекстуален прочит, ще разберете, че всъщност това е библейска история за сътворението на света, защото всички герои са деца на Брук и Ерик, така както в Библията всички произлизат от Адам и Ева. Освен това има препратки и към Древногръцката митология. Като истинска гръцка богиня русокосата и неостаряваща Брук прелъстява мъжете – не жали дори собствените си деца. Ел Ей е като Олимп – там всички са вечно млади и никой не умира. Затова пък се размножават бързо, защото всеки е правил любов с всеки, децата порастват и достигат възрастта на родителите си, които са все тъй млади и плодовити. И така започват нови и нови любовни истории. Дори да изпуснете милиард серии, те пак ще се готвят за поредната сватба, в която винаги участие има Брук. В повечето случаи тя се омъжва за Ридж или негов роднина – за разнообразие, ако сценаристите са проявили въображение. В този сериал времето сякаш е спряло и само Големият потоп може да сложи край на „Дързост и красота”. Дори и тогава остават подозрения дали някой дизайнер няма да проектира Ноев ковчег, героите да оцелеят и историята да продължи да се върти в същия затворен цикъл, подобен на деветте кръга на Ада.