Сини очи

Красиви са сините очи.

Вгледаш ли се в тях, откриваш една нова реалност, която силно наподобява нашия свят. Но те ù придават друго очарование – показват я красива, завладяваща, неописуема.

Те пречупват светлината по такъв чудноват начин, че засияват по-силно от Слънцето. Лъчите, може би мислейки ги за небе, се надпреварват кой пръв ще ги обиколи. А те, може би разбрали грешката на палавите лъчи, с усмивка се опитват да ги върнат на сърдитото Слънце, почувствало се ненужно и отхвърлено. Защото очите греят хиляди пъти по-силно от него и разтопяват дори най-мразовитите ледове.

Но очите също могат да бъдат студени. Тогава те са тъй безстрастни и ледени. Приковават на място и спират сякаш целия живот. Заледяват и обгръщат със снежна пелерина всичко – мисъл, чувства, дихание…

Толкова ясни са сините очи. Приветливи и чисти като планински езера. Когато погледнат небето, Слънцето неволно се оглежда в тях и хилядите малки капчици блещукат блажено.

Толкова ясни… и същевременно толкова дълбоки. Поглеждайки ги дори само веднъж, бавно започваш да потъваш. Все по-дълбоко и по-дълбоко. Потапят те, тъй както бушуващото море отнася нещастните кораби. Докато накрая те обгърнат изцяло и се изгубиш в синята бездна.

А колко благи и топли са. Те нежно галят душата, там където най-много боли. И раната бързо оздравява под лековитата синя сила.

Колко искрени са сините очи. Те сякаш казват всичко, без да говорят. Изолират мисълта и внушават всичко направо в сърцето и ти не разбираш какво казват те, но го чувстваш. И им вярваш безрезервно…

И колко коварни са в същото време. Въртят се палаво, играят си и закачливо се усмихват. Но това е лукавство. Измама. Илюзия. Единственото, което искат е да те примамят и отвлекат на дъното. Там те те омагьосват и затварят между тъмносините решетки. И неусетно ставаш техен пленник. Завинаги.

И как силно се впиват те. И колко навътре. Когато желаят нещо, изстрелват хиляди малки карфички, които пробождат сърцето и стават негов господар. Те не молят, а заповядват. И не приемат отказ. За тях „не” не съществува… Колко властни са само. И могъщи. Когато са влюбени, те използват цялата си сила и винаги успяват да вземат това, което искат. Защото са неустоими.

А колко страшни са, когато самите те не желаят. Тогава събират всичката студенина, всичкия мраз. И дълго време се пълнят с лед, докато накрая той не се пръсне на парчета. И тогава се разразява истинска снежна буря – с хвърчащи навсякъде ледени късчета, които причиняват дълбоки рани, и виелица, отнасяща всичко. Дори омразата, насъбрала се в тях. И те отново се проясняват и стават чисти и нежни като детска сълза…

Когато изпитват щастие, сините очи са прекрасни. Забравили тъгата, те сякаш се раждат отново, стават игриви, безгрижни, мили, чаровни, дори наивни. Всяка частица от тях се забавлява, радва се на живота. Тогава те изпълват света с обич и доброта.

Няма по-мрачни от тъжните сини очи. В един миг ъгълчетата се събират в зеницата, мракът ги обгръща и те посивяват. В такъв момент небето посърва в унисон с тях и им изпраща всички облаци. И от тях започва да вали кристално чист дъжд, в който сякаш се изливат цялата болка, страдание и мъка на сините очи. И този лековит дъждец грижовно и постепенно ги пречиства, скръбта лека-полека си отива. Сивото бавно започва да се оттегля, по крайчетата плахо се опитва да наднича синьото. Цветовете започват плавно да се преливат, подобно на дъгата, появила се след пороен дъжд, докато синьото отново завладее всичко…

И колко загадъчни са, когато мечтаят. Сякаш виждат нещо невидимо, което  ги опиянява, кара ги да искрят като снежинки… Но това, което преживяват, си остава тяхна съкровена тайна.

Но защо са толкова прекрасни сините очи? От какво са направени? Защо са толкова променящи се?

Може би невидим майстор стъклар е събрал в тях стотици милиони мънички стъкълца. И всяко едно стъкълце е различно от другите, един малък Космос, който отразява света по свой уникален начин. Всяко едно стъкълце пречупва светлината, така както никое друго. И всичко това, събрано в едно изгражда съвършено нова Вселена – непозната, примамлива и загадъчна…

Колко талантлив трябва да е бил този майстор стъклар! От едни обикновени стъкълца да сътвори нещо толкова прелестно, изящно, очарователно, нежно и чисто. Красотата на сините очи е по-истинска от  тази на всички перли, диаманти и скъпоценности. Защото, макар и висока, диамантът има цена. А сините очи са безценни. Безценна е тяхната неповторимост, контрастните чувства, които в тях се сливат в едно цяло. Само в гневни сини очи можеш да видиш горящ лед и това е най-ужасяващото и удивително явление… Техният свят е нов – непрекъснато променящ се, тайнствен и необясним.

Просто техният свят – на сините очи. Те възбуждат въображението, дават поводи за размишление. Стоят над дребнавото всекидневие и безразлични към възхищението, което предизвикват, се надсмиват над човешката глупост и невежество – безгрижни и непринудени.

Красиви са сините очи.

2008 г.

Какво общо с Харисън Форд?

На 5-и май, точно ден след Световния ден на „Междузвездни войни”, моят зверски красавец ме попита защо съм избрала него, след като няма нищо общо с Харисън Форд – еталонът ми за мъж. Помня датата на този разговор не защото съм някаква маниачка, за която всяка разменена дума с гаджето е историческо събитие, което трябва да бъде описано и увековечено в розов дневник на сърчица… и звездички, а защото на следващия ден отново ми се наложи да си отговарям на този сложен въпрос – защо режисьорите на спиноф филма за младия Хан Соло избраха Олдън Ерънрайх за ролята, след като той няма никаква физическа прилика с Харисън Форд?

Връщам се първо на въпроса на моя млад Хан Соло (все пак попита първи). Гледам снимката му, гледам и оригинала (по пода обилно се стичат лиги) и се мъча да видя поне нещо общо във визията на двамата... очите – не, формата на носа – не, на устните – не… може би веждите? Да, ето…. мммм, не, сбъркала съм. Да му се не види! Прекарах се с гадже, което прилича на Харисън Форд толкова колкото и пичът, който ще играе младия Хан Соло. Значи и моят симпатяга можеше да получи ролята, ама да бях се сетила да го пратя на кастинг… Нищо, може би е по-подходящ за младия Ричърд Кимбъл…

 Наистина сбърках с избора… обаче… я един момент! Кой каза, че съм търсила двойник на любимия ми актьор? Съм ли наистина…? Абе съм, и държах на дребните детайли. Ами да. Един пич така и не стигна до втора среща, защото нямаше белег на брадичката. Иначе беше точно копие на дядо Хари, ама на кастинга го разкарах. Няма да правя компромиси я. Да се беше ударил по брадичката месец преди да излезем заедно и сега можеше да е с мен.

Тогава как се класира младият ми Хан Соло ли? Ами просто се появи на кастинга неканен… нахален… самоуверен… и против всякаква логика, точно той получи ролята. Защото АЗ…знаеш, you scruffy-looking nerfherder. ;)

Чрез личната история, която разказах с най-голямо неудоволствие (мразя намесата в личното ми пространство и обикновено го заключвам с катинар, след което заравям ключа на дъното на океана) се опитвам да си отговоря на въпроса, който ме тормози от няколко дни – как Олдън Ерънрайх, симпатяга иначе, се добра до ролята на младия Хан Соло, без да отговаря на единственото изискване – прилика с Харисън Форд. Вероятно по същия начин, както и моят междузвезден красавец – просто се е явил на кастинга, на шега, и е спечелил сърцата на режисьорите, накарал ги е да забравят какво всъщност търсят и ги е убедил, че той е човекът за тях. А дали аз ще се излъжа за втори път да се влюбя в различен от „еталона ми за мъж”… 25.05.2018. 

Червените сърца отново на път да се пръснат – този път от радост

„Сърца червени, сърца милиони на шампиони” бяха спрели да бият в последните години покрай всички скандали, в които беше въвлечен любимият отбор от „Армията”. Феновете на ЦСКА преживяха поредица посредствени сезони и преглътнаха унижението футболисти със съмнителни качества, доведени в „Борисовата градина” от дълбоката джунгла по желание на некадърното (или нехаещо) ръководство, да облекат свещената червена фланелка. Тази година обаче нещата са съвсем различни и, както се пее в песента на Йорданка Христова, „никой няма да ни победи”.

В шампионата на Югозападната „В” група армейците наистина са непобедими – 26 спечелени от 26 изиграни мача и допуснати само 7 гола срещу 116 отбелязани. Злите езици веднага ще апострофират, че не е голямо постижение да газиш наред в „селската” група. Наистина, шампионска титла от долна дивизия не е нещо, с което голям отбор като ЦСКА трябва да се гордее. Но ЦСКА има поводи за гордост, и то не един.

След снощната победа над „Берое” червените достигнаха до финал за Купата на България за първи път от 2011 година насам, когато печелят и турнира. (За сравнение, през миналия сезон ЦСКА напусна надпреварата още на 1/6 финал след загуба от отбора на Монтана). Ето това вече е повод за гордост, защото е показателно за моментното състояние на отбора. И ако някой е имал съмнения дали ЦСКА, под ръководството на младия и все още неопитен в треньорската професия Христо Янев, може да се бори с „грандовете” от „А” група, отговорът е ДА! МОЖЕ! И ще го направи. В момента ЦСКА играе само с юноши от школата и местни момчета, които трупат опит и самочувствие с всеки изминал мач. За централният нападател Павел Головодов вече е станало рутинно да бележи красиви голове във всяка среща и когато (защото това ще се случи, колкото и да не им се иска на някои хора) ЦСКА се завърне в елита, той няма да прави разлика дали срещу него стои вратарят на „Чико” Бяга, на „Германея” Сапарева баня или на „Левски”, например.

ЦСКА постигна много през този сезон – на път е да спечели две шампионски купи, пък била едната и от долна дивизия. Но най-голямото постижение е, че успя да върне феновете на стадиона. А завръщането на феновете е най-важният показател, че отборът върви в правилната посока.

 http://bgfootball.com/new.php?id=64579&blog_id=59

Как да кажем „Не” на расизма

„Не! Не! Не на расизма!” Ето – казах го – нали така ни подканват всички важни световни организации. Само че те не са първите, решили да се борят срещу това явление. Далеч преди това Хитлер е казал „Не” и  го е премахнал (или поне се е опитал), и то по най-лесния начин – изтрепал е ненужните етноси. Ако се замислим, ще стигнем до извода, че този проблем нямаше да го има, ако не съществуваха негри, цигани, евреи и всевъзможна сган. В интернет пространството се върти една мъдрост: „Расизмът е като негъра – просто не трябва да го има”. Разбира се, не е нужно да прилагаме методите на Хитлер – най-малкото те вече са остарели. Пък и той не е проявил голямо въображение, като е унищожавал излишните раси по общ принцип. Ние ще внесем разнообразие, като най-напред си ги разпределим по цветове подобно на прането и след това, на базата на тази класификация,  можем да изберем най-ефективния начин за изтребление на всяка една от тях.

Така в първата група автоматично попадат циганите и негрите. Те се размножават най-бързо и затова срещу тях трябва спешно да се предприемат действия. Веднага ми хрумва баналният призив: „Циганите на сапун!” Идеята да се използват за нуждите на парфюмерията и козметиката не е лоша като цяло, но е необходимо да бъде осъвременена. Не можем да ги похабим за един прост сапун. Освен на калъпи, спокойно може да бъде произведен и течен. А ако продуктите се харесат, трябва да има  готова стратегия серията да се разшири с различни шампоани, пяна за вана, душ гелове, балсами, кремове, парфюми и какво ли още не. Черните са идеалната суровина за тази индустрия – хем имат аромат, хем са мазни – също като етеричните масла. Добивът от едно малко цигане е по-голям, отколкото от една маслодайна роза например. По този начин спадат производствените разходи за сметка на производителността, а полученият продукт е 100% натурален.

С жълтурките е малко по-трудно, защото не притежават кой знае какви ценни качества и не могат да се използват в промишлеността. Това, което съществува като възможен вариант е частта от Азия, която населяват тия с дръпнатите очи, да се обособи като ловно стопанство. Така ще се реши още един проблем – този с бракониерството. Вместо да убиват невинния дивеч, ловците ще могат да отстрелят по някой и друг китаец, а ловният сезон ще продължава целогодишно заради изобилието от гадинки.

Накрая остава да се освободим от арабите и евреите. Най-добре е да го направим като ги оставим да се унищожат взаимно. На някой стадион може да се организира нещо от рода на популярните в миналото гладиаторски боеве. Ще се излъчат два отбори от определен чрез регламент брой състезатели, които ще се бият до смърт. Отборът победител ще получи право неговият етнос да унищожи всички представители на врага, а приходите от подобно зрелище ще надминат в пъти тези от мача между Кличко и Кобрата. Нека не забравяме и залаганията  на спортни срещи – сблъсъкът между Чаршафите и Мошениците със сигурност ще изкуши любителите на хазарта и ще напълни джоба на някой предприемчив букмейкър. Накрая трябва да решим как да се отървем от победителите. Най-хуманно ще бъде да използваме нещо познато и любимо на съответното племе. Така ако спечелят арабите, ще сложим края им с взрив, а на евреите можем да предложим добре познатият им метод с газта.

В случай, че сме пропуснали да споменем някоя гадна раса и съответно нямаме план за нейното премахване, можем просто да убиваме нейните представители за удоволствие. Така убийците ще могат да практикуват законно хобито си и престъпността ще намалее.

Светът безспорно ще се избави от расизма, ако следваме тези препоръки. Остава въпросът дали наред с това ще изчезне омразата или тя просто ще се пренасочи към нов обект и ние ще продължим да се мразим вече не заради цвета на кожата, а заради цвета на косата, на очите, номера на обувките, размера на бельото или дори без причина? И не е ли омразата без причина синоним на расизъм?

Viva la musica... ама и текстът е важен

Обичам да слушам песните, за които ще стане дума по-нататък (и аз мога да обичам, колкото и да не ви се вярва) и обичам и другите хора да ги слушат. Много мразя обаче да не се разбират правилно посланията на тези песни и текстовете да се възприемат метафорично. Вашият подход към тълкуването на посланията е дразнещ и показва истеричното ви, неистово желание да бъдете умни и отчаяната потребност да докажете на другите колко сте умни. Е, аз пък имам доказателство, че е точно обратното (т.е. колко не сте умни).

За какво, предполагате, се пее в песента на Принс Purple rain? Естествено, за вас това е лигава любовна балада („лигава” е моя добавка), не очаквах и да мислите друго, като имам предвид ограничените ви, романтично настроени розови мозъчета. Затова и не ви прави впечатление, че дъждът е с необичаен цвят. Красиво, а? За вас розовият дъжд е символ на любовта, която се посипва върху любимата на лирическия герой. Пълни глупости! В розовия дъжд няма никаква красота – той издава тревога, внушава напрежение, защото не е нормално дъждът да бъде цветен. Оцветените валежи са признак за замърсяване, вероятно с цианидини, съдейки по розовото. Затова и Принс почти изплаква тази песен – защото е притеснен за бъдещето на планетата. Purple rain е наситена с болка балада, обаче не любовта  е причина за страданията. Съжалявам, ако някоя тийнейджърка е останала разочарована – това е положението. Песента, която обичате да си припявате не е посветена на жена, а на екологията и се радвам, че точно аз разбих романтичните ви илюзии.

Да опитаме с друга любима песен – Dust in the wind на Kansas. „Прах във вятъра” – какво ви говори това? Каквото и да мислите, не е вярно. Съдържанието на прах във вятъра е признак за недобросъвестно отношение на отдел „Чистота”. Вашите интерпретации на текста със сигурност са много красиви, но действителността е съвсем прозаична – Kansas сигнализират за прахоляка, който дишаме всеки ден, защото улиците не се метат редовно. И чак когато духне вятър, се вижда мръсотията. Така че в тази песен изобщо не се пее за вас и за вашата съдба, нито за бързо отминаващото време и няма никакви екзистенциални истини и философски дивотии, закодирани между редовете – всичко е само на редовете. Надявам се само, след като научихте истинския смисъл все още да харесвате и да слушате с удоволствие песента, защото е наистина прекрасна, макар и с малко повече смисъл, отколкото ви се иска.

Предполагам, че вече загряхте и ще се справите поне със следващата известна песен – обещавам да дам нещо лесно като... да кажем... например... айде нека бъде Love is in the air, защото така или иначе си говорим за въздуха. За какво се пее? За любов ли? Въздух? Я! Някой каза ли за замърсяване? Точно така. Според REC (идея нямам каква е тая организация) „въздухът е смес от азот (78%), кислород (21%), въглероден диоксид CO₂, някои инертни газове и известно количество водни пари. Във въздуха се наблюдават естествени замърсители, като прах и вулканична пепел, както и замърсители, които се отделят вследствие на човешката дейност.” (http://education.rec.org/bg/air/air_composition/index.shtml). Ако възприемем любовта като вещество, отделяно вследствие на човешката дейност, тя автоматично попада в групата на замърсителите и присъствието ù във въздуха, дори и да е естествено, е нежелателно и вредно. Така че браво на вас, този път се справихте.

Стига с този въздух, хайде малко да поговорим за водата (а после пак ще се върнем на околната среда, за да ни е по-интересно), пък и е време за нещо по-хард. Всички обичате Deep Purple и всички (дори и чалгарите) сте чували Smoke on the water. Преди години е бил популярен и преводът на заглавието – „Дим над водата”. Smoke on the water, fire in the sky… пее Йън Гилън и всички си умирате от кеф, тръскате буйни гриви и куфеете (и аз го правя, така че това не е упрек). Обаче аз знам и за какво се пее. Някой от вас, рокаджии, замислял ли се е досега за текста (ето сега вече ви упреквам) и за това, че този дим над водата и този огън в небето сигнализират за пожар вследствие на разлят петрол в морето (тук се сетих за един любим филм от детството ми – „Волният Уили”, в който се поставя същият проблем). Действията, по моя преценка, се развиват в района на Персийския залив, където се е спукал петролопровод за транспорт на „черно злато”. Заради сериозните проблеми, с които се занимава тази песен напълно заслужава да бъде определяна като една от най-великите за всички времена. Жалко обаче, че репутацията на Smoke on the water се дължи на музикалните ù характеристики и великолепното изпълнение, а силното послание на текста остава незабелязано. Дори феновете на Purple я смятат за безсмислица, но пък с готин риф и изпята жестоко, обаче са в голяма заблуда.

Няма как да пропусна, особено след като съм споменала вече Smoke on the water, песента с най-готин и запомнящ се риф в хард рока – Thundurstuck на любимите ми AC/DC. В тази песен, както и в парчето на Purple, никой не търси смисъл. Пък и кой слуша текста, когато музиката е трепач. Само че Thundurstuck не е песен с безсмислен текст от една дума – тя е призив да внимаваме, когато сме сред природата по време на гръмотевична буря, защото иначе ще ни порази мълния. Вярно, че не е точно на екологична тема, но пък ни кара да се замислим и да бъдем отговорни и внимателни с природните стихии.

Понеже стана много хард, зарязвам за малко метъла и ви пускам едно леко и приятно парче от 1987 година на Белинда Карлисъл – Circle in the sand. Симпатична изпълнителка, която пее предимно за любов, както е и в тази песен. Да, съгласна съм – и за любов се пее, ама освен любов, има и още нещо, както казваше Катето Евро. За мен е много важно да знам какви са тези кръгове в пясъка, защо и как са се образували (всъщност кръгът е един, но кой знае дали скоро няма да станат стотици). Разбира се, отговорът ми е известен отдавна, защото умея да разсъждавам логично и да възприемам буквално, вместо да тълкувам, но ми се ще и вие малко да помислите, докато се наслаждавате на песента. Ще ви дам и малко насоки, защото хич не ми харесва, че започнахте да говорите за космически кораби, които кацат по плажа. Няма никакви космически кораби, мили ми сладурчета, тези кръгове са отпечатъци от вашите палатки, които разпъвате нерегламентирано по плажната ивица. Палатките са кръгли и когато престоят известно време, омачкват пясъка и нарушават структурата му, а следите са неестетични и заради тези неприятни последствия от вашия престой на плажа правителството реши (правилно) да забрани къмпингуването.

Ами сори, ама пак се връщам на метъла – влече ме и това е. Ще ви препитвам още съвсем малко, обещавам. Просто няма как да пропусна Брус Дикинсън и неговата песен The power of the sun, която сигурно и вие обичате. А знаете ли, че тя предупреждава за опасните ултравиолетови лъчи, които излъчва слънцето и за необходимостта да се ползват слънцезащитни кремове на плажа? Споменавам тази песен, защото така и така от одеве сме на темата за морето, поне да я приключим.

Накрая искам все пак да поговорим и за летуването в планината. Докато слушате The fire burns forever на Hammerfall е хубаво да си мислите за опасностите от горски пожари, които, както знаете, се потушават много бавно и трудно, унищожават декари растителност и причиняват смъртта на и без това изчезващите животни.

Наистина съжалявам, че вашите любими песни носят съвсем различен смисъл от този, който бихте искали. Знам, че харесвате песни за любов и за силен дух и че искате в музиката да откриете собствената си житейска история, а певците да са вашата утеха и вдъхновение, но истината е, че вашите житейски истории не са толкова важни, колкото съдбата на нашата планета. И какво по-хубаво от това точно любимите ви изпълнители да са природозащитници, пропагандиращи опазването на околната среда (и водите), които като истински супергерои да спасят света от екологична катастрофа, и то само чрез силата на словото и музиката. Затова слушайте хубаво какво ви пее радиото и умната това лято.

Космическите кораби ще се задвижват от педали

През следващите години ни предстои да наблюдаваме истинска революция в „Междузвездни войни”. Педали ще задвижват тайфайтърите, W-wing, X-wing и... и..., а защо не дори „Хилядолетния сокол”.

Знам, че любителите на технологиите ще оспорят думата „революция”, защото за революционно може да се смята нововъведение, което рязко променя досегашната ситуация в положителна насока, казано най-общо, а педали имаше и колата на Фред Флинстоун, с която той си джиткаше из Бедрок по време на Каменната ера. Да не говорим, че летящи превозни средства трудно биха се задвижили по този примитивен начин – дори бързите крака на Юсейн Болт не биха били достатъчно бързи, за да развият скоростта, необходима за излитане.

Може би аз не се изразих ясно и затова излезе, че Джей Джей Ейбрамс, чиято е идеята за педалите, е непрогресивен малоумник – в масово производство няма да бъдат пуснати космически кораби, задвижвани с крака. Не за такива педали става въпрос, а за онези другите (май правилният термин беше „хомосексуалисти”, но аз ще си карам по народному).

Идеята на Ейбрамс вече има доста противници, но аз този път (изненадващо) не съм сред тях. Точно обратното (изненадващо), приветствам я. Нямам нищо против педалите... извинете, гейовете... хомосексуалистите да живеят в една далечна галактика (и да ги няма в нашата), да са част от фантастичните филми, също като Звездата на смъртта и еуоките, например, които съществуват само в измисления свят на „Междузвездни войни” (но ги няма в нашия) и нямам нищо против да ги срещна в кръчмата „Мос Айсли” (стига да не ги срещам в баровете из Студентски град).

Опа, май шегичките станаха по-груби от расисткия хумор на Кид Рок, който той изля върху черните си братя и сестри по време на 88-та церемония по връчването на наградите „Оскар”. Истината е, че нямам нищо против пед... хомосексуалистите. Приемам, че те са равноправна част от обществото ни и след като „Междузвездни войни” до известна степен е проекция на нашата действителност, тогава защо да не населят и космоса с педерасти? Проблемът е другаде – да си гей (по-готино ли ви стои от педераст?) днес е право, но с тенденция скоро да се превърне в задължение. С други думи – всички трябва да станем хомосексуалисти, за да не ни смятат за старомодни и нетолерантни. (Май хомосексуалист е най-готино, а?). Тази засилваща се задължителност на хомосексуализма изисква появата на персонаж педал-гей-хомосексуалист (харесайте си термин, а може да добавяте и още синоними) и затова вероятно още в Епизод 8 ще си имаме джедай-гей (аз си избирам тази думичка, защото завършва на „-й”).

 Тук идва логичният въпрос на последователите на Тъмната страна – „а защо геят да не е сит? Само джедаите ли са готини?”

Темата е много деликатна и имам лошото предчувствие, че феновете ще се хванат за гушите заради новия персонаж. Защо, наистина, геят трябва да бъде джедай? Ами много просто – ако го направят сит, гей общността ще скочи срещу сценаристите и режисьора с мотива, че педалите не могат да бъдат отрицателни герои, защото са прекрасни, чувствителни, мили хора и принадлежността им към Тъмната страна ще се изтълкува като опит за оронване на престижа им. Така че педалът задължително трябва да бъде джедай – спор няма. И тук червените си мечове вадят почитателите на ситите – „значи е по-престижно да следващ Светлата страна, така ли?” Ако пък, да не дава Силата, направят гея сит, пак същите зачулени с качулки фенове ще изпищят като прободени от Кайло Рен: „Първо негър щурмовак, сега пък педал сит. Все на наш гръб гаври и все джедаите да са много убавите...”

Вече назря хипотетичен конфликт, затова от „Дисни” ще трябва да помислят за включването на поне двама педали в сагата (дори в техниката педалите са минимум чифт), за да са доволни и феновете на Тъмната, и феновете на Светлата страна. Ще бъде прекрасно, ако между новите герои пламне любов, която да стане причина за обединение на двата воюващи лагера и по този начин в Галактиката най-после да настъпи междузвезден мир. Надявам се само продуцентите да си дават сметка, че при така създалата се мирна ситуация няма да могат да изпълнят плана си за безкрайното разтегляне на франчайза във времето, защото педалската любов между джедай и сит ще сложи край на „Междузвездни войни”.

П.П. А защо героят хомосексуалист непременно трябва да е педал, не може ли да е лесбийка? Това е сексизъм и не знам защо си траят феминистките.

Въздух в любовта

Air in the love… си тананикам от вчера, защото цял ден любовта беше пълна с въздух.... или се пееше обратното? Извинете, обаче нацяло се обърках от толкова романтика, която разтопи шоколадовото ми сърце (май не трябваше да го държа дълго време на слънце) и то остави кафяви петна по тениската ми (добре, че не се размаза по панталоните, защото хората щяха да си помислят, че не сърце, а нещо друго се е разтекло).

Вчера влюбените си размениха такива страхотни подаръци, че чак малко (добре, много) им завидях. Всяка жена си мечтае да получи за празника (седмица по-рано или по-късно подаръкът няма стойност) едно голямо сърце, пълно с обич и всеки мъж иска да притежава нежното сърце на своята половинка. Е, мисля, че всички останаха доволни – господата поднесоха на любимите си (да се надяваме, жени) своите огромни надуваеми сърца, пълни с въздух (почти като в женските мечти, само че с различен пълнеж, но мисля, че не е фатално), при това завързани с канап, защото жените обичат да държат изкъсо. Дамите пък дадоха на своите кавалери в замяна по едно мекичко плюшено сърце – изключително красив жест от тяхна страна. Защото, както казах, всеки мъж заслужава да спечели поне едно меко сърце и след като истинското сърце на любимата е твърдо и грубо, изкуственото е за предпочитане.

Love is in the air… май така беше истинската песничка. Все едно, текстът не е толкова важен. Важно ми е друго – а днес къде е любовта?

Любовта е пак там, където беше и вчера – във въздуха. Днес дамите пускат канапа, кухите сърца отлитат в атмосферата... и влюбените си остават без любов (нищо, че всъщност е отлетял само обикновен балон). Някои въздушни сърца пък се спукаха (или бяха спукани умишлено) и сега ми е любопитно кой от двамата е по-разочарован и изпитва повече болка– този, който е подарил надуваемото сърце или този, който го е получил? Може би и двамата са разочаровани по малко, защото в Деня на влюбените всеки се бори да притежава фалшивото сърце на любимия човек и е склонен да даде същото в замяна. И в този ред на мисли, най-разочаровани би трябвало да са тези, които са получили истинските сърца на своите половинки (и днес вероятно вече не са заедно заради тази проява на лош вкус при избора на подарък). А може би никой не е разочарован от загубата на една красива опаковка с невидимо съдържание (някои истински сърца са също толкова празни като балоните, но не са чак толкова големи). Да не говорим за болка – как да те боли разбито сърце (в случая спукано), при положение, че е било празно и, от друга страна, как може да те боли, че си загубил нещо, което е било пълно само със сгъстен въздух?

Любовта вчера беше толкова красива, защото Валентин беше с двойките (включително и в леглото). Но какво става днес с любовта и сърцата, когато Валентин си е тръгнал и е останал само Гошо, Тошо, Мишо или... Иван?

Трябва да призная, че колкото и да съм против всички тези захарни, хартиени, плюшени, надуваеми и какви ли не още фалшиви сърца, в крайна сметка именно те спасиха празника. Защото, както се оказва днес, ден след Деня на влюбените, ако не са изкуствените сърца, „влюбените” нямат други сърца за разменяне.

...любовта е във въздуха... въздухът е в любовта.... въздухът е любов... любовта е въздух...