Битовият алкохолизъм в творчеството на Джон Стайнбек

Джон Стайнбек е един от най-популярните и обичани писатели. Със своя талант той успява да угоди дори на изтънчения и претенциозен литературен вкус на манекенките, които правят изключение и допускат неговите скромни книги да стоят в книжните им храмове редом до двете големи литературни икони – Паулу Коелю и Е.Л. Джеймс.  Обичат го както на изток от Рая, така и на запад. Критиците твърдят, че той успява да омае читателите със социалната ангажираност на произведенията си, на изток го величаят заради прокарването на комунистическата идеология в капиталистическа Америка, на запад пък го забраняват заради това – казано накратко, Стайнбек остава неразбран и от властта, и от критиката. Слава богу, за разлика от вечно мнителните управляващи, които търсят във всичко скрити заплахи за своята лидерска позиция , читателите лесно откриват основната тема в творчеството на Стайнбек. Той не пише за бедния, онеправдан, малък човек, смазан от капиталистическата машина за пари, както смятат романтично настроените вещи литератори, не иска да смени една власт с друга, нито пък се опитва да направи нов, съвременен прочит на Библията.

Темата, която вълнува писателя и която е застъпена в три от най-големите му произведения, е битовият алкохолизъм. Иначе как по друг начин да си обясним популярността на Стайнбек в СССР? Какво вълнува руската душа повече от чаша алкохол? Комунизмът? Заблуда. По-вълнуващи от чаша пиячка за руснака могат да бъдат само… две чаши пиячка… или още по-добре – цяла бутилка.

През 1929 година Стайнбек пише „Златната чаша” – един тъжен роман за красива, но празна чаша от времето на „Сухия режим” в САЩ. Вече 9 години чашите на хиляди американци събират прах по рафтовете и този роман е смел, открит упрек срещу нелепата забрана на естественото право на всяка чаша, била тя стъклена, кристална, порцеланова или златна, да бъде запълнена с алкохол. Всичко на този свят има предназначение, своя мисия и ако човекът, по подобие на Бога-творец, е създал чашата, като я е натоварил с мисията да бъде пълна с уиски, тогава никоя власт няма моралното право да отменя древните неписани закони на човечеството. Не случайно „Сухият режим” пада само 4 години, след като Джон Стайнбек издава своя роман – Франклин Рузвелт вдига наздравица, а „Златната чаша” трябва да бъде възприета като своеобразен манифест на любителите на чашката. За съжаление нито един критик не успява да разтълкува правилно посланието в книгата и така тя остава недооценена, макар че е може би най-влиятелното литературно произведения в историята, успяло действително да промени света, а Стайнбек е единственият автор, който вместо да се съобразява с позицията на президента, кара президента да се съобрази с неговата позиция, т.е. да се пие алкохол.

През 1939 година „Златната чаша” се запълва с „Гроздовата на гнева”. Цели десет години чашата стои празна и чака момента, в който гроздовата на Стайнбек ще отлежи и ще стане достатъчно пивка за отвикналите от консумацията на спиртни напитки американци.

 Интересна е историята с превода на заглавието на тази книга. У нас тя се появява под заглавие „Гроздовете на гнева”, вместо с истинското „Гроздовата на гнева”. Печатна грешка, която на пръв поглед не изглежда фатална – гроздовата се прави от грозде – за печатаря сигурно няма голямо значение. Само че има. Защото гроздето е само суровина, а гроздовата вече е готов продукт; гроздовете са все още непреработени и от тях може да се направи отлична ракия, стига да попаднат в правилните ръце, докато гроздовата е качествено нов продукт, който само напомня за гроздовете, запазвайки техния аромат. И ако се опитаме да вложим повече смисъл в заглавието, отколкото самият писател е вложил и приемем, че гроздовете или гроздовата са метафора на американското общество, в първия случай излиза, че обществото все още е във вид на суров материал и единствено от производителя на ракия, т.е. от властта, зависи дали ще стане качествено питие , т.е. общество. Вторият превод, който е и правилният насочва към това, че обществото отдавна вече е ферментирало и е станало такова, каквото е и колкото и да е лошо, процесът е необратим. Както е и с ракията – веднъж преминала през алкохолна ферментация, вряла в казани и налята в бутилки, няма как да придобие по-добър вкус. Остава само да отлежава и единствено времето може да добави мъничко благост и да поправи частично последиците от несполучливия процес на производство, така както годините винаги добавят по малко разум дори и в най-празните глави.

Разбира се, Стайнбек изобщо не е имал това предвид, но се заразих от примера на литературните критици и поех в измамна посока. Всъщност заглавието „Гроздовата на гнева” има много елементарно значение – когато човек се напие, става нервен и се стига до пиянски свади. Такива като в „Тортила Флет” – известна кръчма близо до границата с Мексико, населена с пропаднали алкохолици, чието единствено занимание е да се наливат до припадък. „Тортила Флет” веднага става любима на американските читатели. Критиката обаче не улавя тънкото идеологическо вербуване на задокеанския читател и си мисли, че е така добре приета, защото има развлекателен характер. „Тортила Флет” излиза през 1934 година – само година след отмяната на „Сухия режим” в САЩ. В тази своя творба Стайнбек показва шайка пияници-мексиканци и жалкият им начин на съществуване. Дали е случайно обаче, че героите са чужденци? Моля ви, в литературата случайности няма. Авторът избира героите да са мексиканци по народност, но всъщност говори за Съветския съюз – страната на пияниците – и поставя въпрос пред американците такива ли искат да бъдат. По този начин много хитро Стайнбек убива с един куршум два заека. От една страна, успява да внуши на американците, че ако пиянството стане важна част от живота им, ще се превърнат в същата изпаднала нация като руснаците и, от друга страна – успява да осигури забавление на съветския читател с истории, които му напомнят за родината.

Ако може да се каже, че в творчеството на Стайнбек има закодирана библейска притча, то това е притчата за забранения плод. „Златната чаша”, „Тортила Флет” и „Гроздовата на гнева” са свързани в цикъл романи, в които той показва трите етапа, през които преминава едно общество, над което тегнат забрани. В „Златната чаша” той воюва за правото да се пие алкохол и успява да се пребори. В „Тортила Флет” поставя сериозен акцент върху това, че трябва да се пие с удоволствие и мярка. „Тортила Флет” е критика към властта, която чрез забраната на елементарни свободи, като пиенето на едно малко след работа, изостря още повече желанието за алкохол и когато най-накрая забраната пада, народът масово се отдават на алкохолизъм. И макар Стайнбек да се опитва да събуди у порядъчните до вчера хора отвращение към пиянството, те не могат да преодолеят нуждата да задоволят една дълго подтиската потребност. В последната книга от цикъла –  „Гроздовата на гнева” – се виждат последиците от „Сухия режим”, чийто продукт е и литературната критика. Литературните критици са хора, които прекаляват с чашката, въпреки че не носят на пиене и под влияние на алкохола си задават философски въпроси за творчеството на Стайнбек и си дават сами философски отговори. Затова, деца, не четете какво пишат литературните критици и не си съставяйте мнение за книгите по техните анализи. Ако искате да опознаете Стайнбек като автор, или четете книгите му, или изобщо не четете за него. Ако ще четете критика, по-добре пийте гроздова. По-малко вредна е за мозъчните клетки.

Обичам те като зелен фасул

Отдавна искам да ти кажа колко те обичам, но все не събирам смелост да направя любовно обяснение. Нито пък  успявам да намеря подходящите думи. Каквото и да измисля, ми се струва не достатъчно мило.  А и винаги ми е изглеждало малко вулгарно една жена да споделя открито чувствата си. Затова аз, понеже съм истинска дама, ще ти се обясня в любов  по най-заобиколния начин, така че вероятно ще се изпотя и ще замирише на пот, преди да достигна целта –мъничкото ти сърчице. Но обещавам, ще я достигна.

Ако приемем, че всяка храна има своя човешки еквивалент, то ти си зелен фасул.  Извинявай, че те сравнявам с една проста чорба, но  за мен животът е ресторант с разнообразно меню, в което се предлагат едновременно обикновени, но пък доказано вкусни манджи; нестандартни гозби с приятна визия и съмнителен вкус; екзотични ястия, които предизвикват любопитството, защото са непознати, и какво ли не още. А аз само трябва да си седя, да поръчвам и да опитвам блюдата едно след друго, докато открия моето любимо. И точно в този момент искам да поръчам зелен фасул.

 Чувството да бъда с теб е като да ям зелен фасул, защото по всички органолептични показатели  ми напомняш на тази манджа. Зеленият фасул има странна визия – мътна червеникаво-кафява течност с вид на аквариум, обитаван от риби-мърлячки, чиято вода не е сменяна от месеци (също като твоите дрехи) и с мирис на спарени чорапи (вероятно пак от твоя гардероб), престояли във влажен буркан четири зими. Само че за едно ястие не трябва да се съди по външния му вид, така както за човека не трябва да се съди по облеклото му. За да си съставиш мнение за зеления фасул, трябва да пуснеш лъжицата в дълбините на купата, да хванеш едно от плуващите в нея зелени неща, приличащи на крокодилски опашки и да го изядеш, за да се убедиш, че първото впечатление не те е подвело и че вкусът е точно толкова приятен, колкото и външният вид. И така, хапнах си аз от фасулчето. Огромните ми зъби разкъсаха кожичката на малкото зелено гущерче, след това раздробиха безпомощното му телце, после безжизненото разчленено трупче се спусна по хранопровода, продължи надолу към стомаха, където парченцата от фасуленото зверче се събраха и то сякаш оживя, почувства се не на мястото си, втурна се уплашено по обратния път и накрая, поомачкано и покрито със слуз, изпълзя през входа, от който беше влязло.

Казват, че понякога подправките са причината за чудесния  вкус на храната и че тяхната липса прави яденето безвкусно. Обаче това не е вярно. Каквото и да сложиш в зеления фасул, ако ще да добавиш шоколад в него и самата английска кралица да ти го сервира в ръчно изрисувана с врабчета купичка от китайски порцелан, да го поднесе върху копринена покривка със златни ресни и да го ядеш със сребърна лъжичка, той пак си остава същият прост, блудкав и непоносим зелен фасул.

Исках да ти кажа колко те обичам и ще ти кажа – обичам те колкото зелен фасул. След като те опознах се оказа, че физиологичното ти въздействие върху организма ми е същото, каквото е и на зеления фасул (за тези, които не са разбрали – кара ме да повръщам) и че колкото и да добавям измислени добродетели към личността ти, пак си оставаш същия – като зеления фасул. Затова не ми остава нищо друго, освен да ти посоча входната врата, през която влезе в дома ми. Защото, както стана ясно, през входа може и да се излезе.

Обаче като казах, че те обичам колкото зелен фасул, излъгах. Прости ми. Истината е, че обичам зеления фасул прекалено много. Толкова, че ако трябва да избера дали да ям зелен фасул по пет пъти на ден или да прекарам с теб само пет минути, бих избрала него. Обичам го до полуда, дори повече от теб. Знам, че е грях, скъпи, и съжалявам за това, но ще ти призная истината –  обичам те по-малко от зеления фасул.

Моето мигновение в любовта

Няма по-прекрасно нещо от това да обичаш. Любовта сякаш променя с вълшебна пръчица света ти и го прави да изглежда идеален. Неусетно дори самият ти се променяш към по-добро.

Любовта е като горски пожар, разразил се в горещ летен ден. Не можеш да предвидиш кога ще пламне, нито пък да ù забраниш да гори. Понякога дори един разменен поглед в автобуса е достатъчен да породи силни и трайни чувства. И когато това се случи, всички идеали, които си имал досега, рухват. Защото си изграждаш представа за идеалния принц чрез ума, но не можеш да заповядаш на сърцето в кого да се влюби. И когато заобичаш всеки малък недостатък, когато свикнеш с цигарения дим и дори започне да ти се струва по-опияняващ от аромата на скъп парфюм, когато превърнеш в твоето съзнание лошите черти от характера му в рицарски качества, това означава, че истински го обичаш.

Несравнимо е чувството, когато си с твоя любим. Сякаш краката ти вече не стъпват върху земята, а леко и нежно се носиш по пухкави облачета. Като че светът около теб в миг изчезва, вече не чуваш и не виждаш нищо друго, освен него. А той те гледа с приковаващ поглед, силната му мъжка ръка държи твоята, която трепери от вълнение и ти се иска този миг да не свършва.

Любовта те кара да спреш да мислиш, а просто да хванеш вълната и да се насладиш на мига. Усещаш как адреналинът ти се покачва, изпълваш се с неподозирана сила и изгаряш от желание да направиш нещо екстремно. Може би под влияние на емоцията и страстта изглеждаш като луд в очите на другите.

Когато се влюбиш, преосмисляш много от своите ценности, даваш си сметка, че единствено заради любовта си струва да се живее. Всичко друго на този свят е лъжа, нищо материално няма стойност, ако няма човек, когото да обичаш. И именно тогава започваш истински да живееш.

И колко нещастен се чувстваш, когато любимият е далече. Спомените са тези, които те утешават в момент на раздяла, дават ти сили да потърпиш още съвсем мъничко до момента, в който отново ще бъдете заедно.

Светът се преобръща, видян през очите на влюбения човек. Дори най-красивият пролетен ден изглежда сив, слънцето не свети и песента на птиците секва без любимото същество. И най-студеният, мъглив и дъждовен ден е ведър и слънчев, когато той е до теб.

ок. 2008 г.

Среднощни

Най-шумната нощ

Минава полунощ, но не е възможно да се спи в този шум. Чувам тежкото дишане на голямата, черна муха, излегнала се върху рамката на прозореца; усещам как стоножката премества всеки един от краката си по пухения килим, а скърцането на стана, с който паякът тъче паяжината си, е направо нетърпимо. Един комар с повреден мотор гони нощна пеперуда и двамата вдигат страхотен прах. Прашинките се сгромолясват с трясък на пода и смущават съня на листната въшка, която кърти яко под листото на кайсията, която така и не изядох за десерт. Въшката сънува кошмар, върти се, бълнува и крещи на сън. Хлебарката меси хляб върху паянтова маса и шумно блъска тестото върху плота. А на мен не ми остава нищо друго, освен да се ослушвам за звъна на изгряващото слънце и да посрещна с кръвясали очи новия ден. Но първо да мине и тази нощ. Най-шумната нощ.

***

Чудя се какво би било, ако имаше в обращение монета, на чиято лицева страна е любовта, а на гърба – болката. Вземеш ли монетата, тя ще те направи богат, но и ще ти причини болка. Откажеш ли се от болката, губиш цялата монета и си оставаш беден. Богат или беден би избрал да бъдеш?

                                                                                                              

***

Стоят пред мен – свежи, влажни и неустоими. Малки капчици вода се стичат по крайчетата им. Не издържам на изкушението! Близвам ги леко с върха на езика. Усещам сладостта им. Това ме възбужда. Захапвам. Зъбите разкъсват нежната кожичка и се впиват в месестата плът. Топлина изпълва устата ми. Душата крещи от удоволствие. Тънка кървавочервена струйка потича по бузата ми, но аз не спирам – продължавам да гриза още по-настървено и страстно тези две сочни, алени череши. 

***

Светът спи, а ние с Луната пием „Кока-кола” сред звезди, улични котки и налудничави мисли. На сутринта всичко отново ще бъде нормално… или ще изчезне.

Трите прасенца (по ръжовски)

 Живяла нявга инъ свиня. Тя опрасила три прасенца. Те били такива прòроци, че ги изгонила. Прасенцата са врътяли тадява, квичали, па са разделили.

Първият шопар видял един циганин. Той носел един чувал със слама. Прасето му са ублещило насреща с ини òчи и му казало:

        – О-о, здравей, циганино! Дай ми таа въджишка слама, болест да та изиде, иначе за да прибия.

Циганинът са бил накопал кат мотика и напцувал прасето. То като грабнало един кръпел, па като го запувало, пребило го. Закопало го тата криво-ляво и си направило къща.

Второто връвяло, връвяло и гледа ина, накиприла са, връви като испаица и носи ени дръва. Извикало ù:

– Пено, ти ли си ма, да та червии идът? Дай дръвата!

Пенка била ина такава кръвена, с толчави колени, и както я белил глад, подгонила прасето. То зимало дръвата и си сковало кочина.

Третото прасе видяло ини германци. Ма те ини убави, руси, с ини дебели коне. Поквичаа тадява нящо „хъка-мъка”, ма кой ти знай немски, па са майнаа, а прасето им зело тухлите. Реализирало си кочина.

Излязъл влъкът и отишъл при първото прасе, бутурясъл къщата и то са скрило при брат си в дървената. Той тамън бил омесил тутманик. И като седнало, на приядки, на приядки – изеди го. Влъкът често довадял и бутурясъл кочината. Те бегали при брат им. Той тамън пръжил крътофи. Като ги видял, са обръсал в кръпата. Вляли вътре. То казало:

– Добре, че дойдохте, щото аз пръжа крътофи, а на тавана има един капуш и аз сидъ и го гледам.

Доде го гледат, от някъде излези влъкът и зел да гледа през прозореца като урамясъл. Заблъскал по вратата. Завикал:

– Имате ли огънче?

Първото му казало:

– Освен да ти запала врата. Като дойда, ш`ти завия сапола зад врата.

Второто са уплашило, ама третото казало:

– А, чунким нещо жа направи. Да бува тата.

Влъкът са качил на комина. Прасетата му казали:

– Слизай бе, серсемино!

Той не ги слушал, заиграл са и був – доли в огъня. Глад белил прасетата и те набърже го изели. Квито били гладници…

2004 г.

Речник на предполагаемите непознати думи. Обяснявам ги така, както ги разбирам или както са ми ги превели на мен, като може да има нещо неточно:
прòрок - проклет; някой, който създава само ядове
въджишка - пуста или нещо такова
кръпел - кол, дебела тояга
тата - там
испаица - царица, според обясненията на баба
кръвена - дебела
на приядки - на залци, на няколко пъти
капуш - кърлеж
урамясъл - нещо като вампирясъл
заиграл са - търколил се, хлъзнал се, паднал - нещо такова

Баба Пена