Да пийнем биричка и да хапнем поничка за здравето на Васил Левски

Кетърингът беше на много високо ниво. Още щом пристигнах на площада в Карлово, където се намира и паметникът на рожденика, ме лъхна приятната миризма на понички и захарен памук. Браво! Един истински рожден ден не може да мине без сладкиши. Вярно, че липсваше тортата, но аз съм възпитан гост и няма да мрънкам. Благодарна съм и за това, което имаше.

Иначе на партито бяха дошли много хора от всякакви възрасти. Симпатично хлапе попита едно още по-симпатично хлапе: „Оо, к'во прайш тука е, брат?", а „братът” отговори: "Ей го. Дойдох малко да погледам зарята".

 Закъснях малко, затова трябваше да стоя в ъгъла на купона, до група местни интелектуалци. Единият от мъжете през цялото време се опитваше да пресметне каква част от собствената му заплата отива за заплата на кмета на Карлово и каква - за председателя на НС. Но не беше само този дерт на главата му. Вълнуваше го колко ще плати Общината, т.е. самият той за празника на най-великия българин. Умен човек. Не спря да мисли на глас, дори когато засвириха химна. А през това време жена му най-спокойно си пушеше цигарката зад гърба на няколко млади семейства с деца и не обърна никакво внимание на дертовете на своя мъж. Накрая гърмежите прекъснаха целия му поток от мисли, хората спряха да ловят покемони с телефоните си и започнаха да снимат фойерверките. И когато всичко утихна, тълпата бързо се разотиде. Покрай мен минаваха развълнувани мъже и жени, просълзени от красивите ракети, които се взривяваха в небето в продължение на няколко минути. И когато и последният изстрел заглъхна, за секунди площадът се изпразни и там, самотен и изоставен, остана само паметникът на Левски. Както се случва на всеки рожден ден - когато свърши купонът, всички се разотиват и изоставят рожденика да "разчиства труповете", както казваше моят класен навремето. И така, героят на вечерта изпрати мълчаливо гостите си, които оставиха след себе си само фасове, пластмасови бутилки и някое и друго цвете, от уважение към традицията. Гости, които дори не бяха дошли на площада заради него.

Скорпионс оставиха глас, сърце и душа на сцената. AC/DC и Metalika подгряваха концерта на легендите

Още една сбъдната мечта – Скорпионс са тук!  Още един грандиозен концерт, от който имах късмета да съм част като зрител. Ето ги – Клаус Майне и компания, с чиито песни са ме приспивали, сега са само на няколко метра от мен. Не вярвам, че е истина… Но нека се върнем малко назад и проследим хронологията на събитията, довели ме тук.

И така, всичко започна преди около месец с въпроса „идваш ли на Скорпионс?”, подхвърлен ей така, между другото, от нищото, от моя брат. От този момент мисълта за предстоящия концерт обсеби съзнанието ми, животът буквално започна да се върти около това събитие, все още толкова далечно, но така силно жадувано. Времето сякаш течеше по-бавно. По дяволите! Няма ли как да пропуснем няколко скучно сиви и еднообразни седмици, няколко дни от живота ми, за да дойде по-бързо тази съдбовна дата – 16.12?

Най-после! След безсънна нощ настъпи така дългоочакваният ден. Ето ме – на входа на Арена „Армеец”, с билет към щастието в ръка. Група нетърпеливи фенове са вече там. Сковаващият до болка студ не е попречил на тези ентусиасти да дойдат облечени само с тениски на любимата група и да заявят пред всички, че са фенове на големите Скорпионс. С наближаването на обявения начален час вълнението расте все повече. В залата звучат едни от най-обичаните рок и метъл хитове. Така в ролята на подгряващи групи влязоха други легенди – Браян Адамс, Nickelback, AC/DC, Metalika. Все пак на сцената предстои да излязат богове. Нетърпението ме обзема все повече. Enter Sandman кара тълпата да изригне и с бурни аплодисменти да подкани Скорпионс най-сетне да започнат истинското шоу, за което съм дошла и аз. Но не, зазвучава Run to you… после приглушената светлина… и ето ги-великите – германци са на сцената, посрещнати от шумните и екзалтирани фенове.

Оттук нататък всичко е ясно – мега грандиозно двучасово шоу, което просто мина на един дъх, като един миг, запечатан завинаги във времето. Поостарелите вече момчета, в които навремето са се влюбвали нашите майки, не са загубили дори частица от чара и магнетизма си. Подариха сърцата си на всички нас, в замяна получиха нашите. Забавление, емоция, енергия, любов… получих накуп всичко, за което отдавна жадувам. И като кулминация на всичко зазвуча Wind of change – тази красива и знаменателна за цяло едно поколение балада. И този вятър нежно ме понесе на крилата си, за миг ме отведе в света на сбъднатите копнежи и мечти. И вече не съм същата. Днес съм по-различна от вчера, защото бях там, усетих посланието им, гледах в очите им, отразявах усмивките им, пях и държах протегнати ръце във въздуха, бях толкова близо тялом и духом до Скорпионс.

17.12.2013                                                    

Битовият алкохолизъм в творчеството на Джон Стайнбек

Джон Стайнбек е един от най-популярните и обичани писатели. Със своя талант той успява да угоди дори на изтънчения и претенциозен литературен вкус на манекенките, които правят изключение и допускат неговите скромни книги да стоят в книжните им храмове редом до двете големи литературни икони – Паулу Коелю и Е.Л. Джеймс.  Обичат го както на изток от Рая, така и на запад. Критиците твърдят, че той успява да омае читателите със социалната ангажираност на произведенията си, на изток го величаят заради прокарването на комунистическата идеология в капиталистическа Америка, на запад пък го забраняват заради това – казано накратко, Стайнбек остава неразбран и от властта, и от критиката. Слава богу, за разлика от вечно мнителните управляващи, които търсят във всичко скрити заплахи за своята лидерска позиция , читателите лесно откриват основната тема в творчеството на Стайнбек. Той не пише за бедния, онеправдан, малък човек, смазан от капиталистическата машина за пари, както смятат романтично настроените вещи литератори, не иска да смени една власт с друга, нито пък се опитва да направи нов, съвременен прочит на Библията.

Темата, която вълнува писателя и която е застъпена в три от най-големите му произведения, е битовият алкохолизъм. Иначе как по друг начин да си обясним популярността на Стайнбек в СССР? Какво вълнува руската душа повече от чаша алкохол? Комунизмът? Заблуда. По-вълнуващи от чаша пиячка за руснака могат да бъдат само… две чаши пиячка… или още по-добре – цяла бутилка.

През 1929 година Стайнбек пише „Златната чаша” – един тъжен роман за красива, но празна чаша от времето на „Сухия режим” в САЩ. Вече 9 години чашите на хиляди американци събират прах по рафтовете и този роман е смел, открит упрек срещу нелепата забрана на естественото право на всяка чаша, била тя стъклена, кристална, порцеланова или златна, да бъде запълнена с алкохол. Всичко на този свят има предназначение, своя мисия и ако човекът, по подобие на Бога-творец, е създал чашата, като я е натоварил с мисията да бъде пълна с уиски, тогава никоя власт няма моралното право да отменя древните неписани закони на човечеството. Не случайно „Сухият режим” пада само 4 години, след като Джон Стайнбек издава своя роман – Франклин Рузвелт вдига наздравица, а „Златната чаша” трябва да бъде възприета като своеобразен манифест на любителите на чашката. За съжаление нито един критик не успява да разтълкува правилно посланието в книгата и така тя остава недооценена, макар че е може би най-влиятелното литературно произведения в историята, успяло действително да промени света, а Стайнбек е единственият автор, който вместо да се съобразява с позицията на президента, кара президента да се съобрази с неговата позиция, т.е. да се пие алкохол.

През 1939 година „Златната чаша” се запълва с „Гроздовата на гнева”. Цели десет години чашата стои празна и чака момента, в който гроздовата на Стайнбек ще отлежи и ще стане достатъчно пивка за отвикналите от консумацията на спиртни напитки американци.

 Интересна е историята с превода на заглавието на тази книга. У нас тя се появява под заглавие „Гроздовете на гнева”, вместо с истинското „Гроздовата на гнева”. Печатна грешка, която на пръв поглед не изглежда фатална – гроздовата се прави от грозде – за печатаря сигурно няма голямо значение. Само че има. Защото гроздето е само суровина, а гроздовата вече е готов продукт; гроздовете са все още непреработени и от тях може да се направи отлична ракия, стига да попаднат в правилните ръце, докато гроздовата е качествено нов продукт, който само напомня за гроздовете, запазвайки техния аромат. И ако се опитаме да вложим повече смисъл в заглавието, отколкото самият писател е вложил и приемем, че гроздовете или гроздовата са метафора на американското общество, в първия случай излиза, че обществото все още е във вид на суров материал и единствено от производителя на ракия, т.е. от властта, зависи дали ще стане качествено питие , т.е. общество. Вторият превод, който е и правилният насочва към това, че обществото отдавна вече е ферментирало и е станало такова, каквото е и колкото и да е лошо, процесът е необратим. Както е и с ракията – веднъж преминала през алкохолна ферментация, вряла в казани и налята в бутилки, няма как да придобие по-добър вкус. Остава само да отлежава и единствено времето може да добави мъничко благост и да поправи частично последиците от несполучливия процес на производство, така както годините винаги добавят по малко разум дори и в най-празните глави.

Разбира се, Стайнбек изобщо не е имал това предвид, но се заразих от примера на литературните критици и поех в измамна посока. Всъщност заглавието „Гроздовата на гнева” има много елементарно значение – когато човек се напие, става нервен и се стига до пиянски свади. Такива като в „Тортила Флет” – известна кръчма близо до границата с Мексико, населена с пропаднали алкохолици, чието единствено занимание е да се наливат до припадък. „Тортила Флет” веднага става любима на американските читатели. Критиката обаче не улавя тънкото идеологическо вербуване на задокеанския читател и си мисли, че е така добре приета, защото има развлекателен характер. „Тортила Флет” излиза през 1934 година – само година след отмяната на „Сухия режим” в САЩ. В тази своя творба Стайнбек показва шайка пияници-мексиканци и жалкият им начин на съществуване. Дали е случайно обаче, че героите са чужденци? Моля ви, в литературата случайности няма. Авторът избира героите да са мексиканци по народност, но всъщност говори за Съветския съюз – страната на пияниците – и поставя въпрос пред американците такива ли искат да бъдат. По този начин много хитро Стайнбек убива с един куршум два заека. От една страна, успява да внуши на американците, че ако пиянството стане важна част от живота им, ще се превърнат в същата изпаднала нация като руснаците и, от друга страна – успява да осигури забавление на съветския читател с истории, които му напомнят за родината.

Ако може да се каже, че в творчеството на Стайнбек има закодирана библейска притча, то това е притчата за забранения плод. „Златната чаша”, „Тортила Флет” и „Гроздовата на гнева” са свързани в цикъл романи, в които той показва трите етапа, през които преминава едно общество, над което тегнат забрани. В „Златната чаша” той воюва за правото да се пие алкохол и успява да се пребори. В „Тортила Флет” поставя сериозен акцент върху това, че трябва да се пие с удоволствие и мярка. „Тортила Флет” е критика към властта, която чрез забраната на елементарни свободи, като пиенето на едно малко след работа, изостря още повече желанието за алкохол и когато най-накрая забраната пада, народът масово се отдават на алкохолизъм. И макар Стайнбек да се опитва да събуди у порядъчните до вчера хора отвращение към пиянството, те не могат да преодолеят нуждата да задоволят една дълго подтиската потребност. В последната книга от цикъла –  „Гроздовата на гнева” – се виждат последиците от „Сухия режим”, чийто продукт е и литературната критика. Литературните критици са хора, които прекаляват с чашката, въпреки че не носят на пиене и под влияние на алкохола си задават философски въпроси за творчеството на Стайнбек и си дават сами философски отговори. Затова, деца, не четете какво пишат литературните критици и не си съставяйте мнение за книгите по техните анализи. Ако искате да опознаете Стайнбек като автор, или четете книгите му, или изобщо не четете за него. Ако ще четете критика, по-добре пийте гроздова. По-малко вредна е за мозъчните клетки.

Обичам те като зелен фасул

Отдавна искам да ти кажа колко те обичам, но все не събирам смелост да направя любовно обяснение. Нито пък  успявам да намеря подходящите думи. Каквото и да измисля, ми се струва не достатъчно мило.  А и винаги ми е изглеждало малко вулгарно една жена да споделя открито чувствата си. Затова аз, понеже съм истинска дама, ще ти се обясня в любов  по най-заобиколния начин, така че вероятно ще се изпотя и ще замирише на пот, преди да достигна целта –мъничкото ти сърчице. Но обещавам, ще я достигна.

Ако приемем, че всяка храна има своя човешки еквивалент, то ти си зелен фасул.  Извинявай, че те сравнявам с една проста чорба, но  за мен животът е ресторант с разнообразно меню, в което се предлагат едновременно обикновени, но пък доказано вкусни манджи; нестандартни гозби с приятна визия и съмнителен вкус; екзотични ястия, които предизвикват любопитството, защото са непознати, и какво ли не още. А аз само трябва да си седя, да поръчвам и да опитвам блюдата едно след друго, докато открия моето любимо. И точно в този момент искам да поръчам зелен фасул.

 Чувството да бъда с теб е като да ям зелен фасул, защото по всички органолептични показатели  ми напомняш на тази манджа. Зеленият фасул има странна визия – мътна червеникаво-кафява течност с вид на аквариум, обитаван от риби-мърлячки, чиято вода не е сменяна от месеци (също като твоите дрехи) и с мирис на спарени чорапи (вероятно пак от твоя гардероб), престояли във влажен буркан четири зими. Само че за едно ястие не трябва да се съди по външния му вид, така както за човека не трябва да се съди по облеклото му. За да си съставиш мнение за зеления фасул, трябва да пуснеш лъжицата в дълбините на купата, да хванеш едно от плуващите в нея зелени неща, приличащи на крокодилски опашки и да го изядеш, за да се убедиш, че първото впечатление не те е подвело и че вкусът е точно толкова приятен, колкото и външният вид. И така, хапнах си аз от фасулчето. Огромните ми зъби разкъсаха кожичката на малкото зелено гущерче, след това раздробиха безпомощното му телце, после безжизненото разчленено трупче се спусна по хранопровода, продължи надолу към стомаха, където парченцата от фасуленото зверче се събраха и то сякаш оживя, почувства се не на мястото си, втурна се уплашено по обратния път и накрая, поомачкано и покрито със слуз, изпълзя през входа, от който беше влязло.

Казват, че понякога подправките са причината за чудесния  вкус на храната и че тяхната липса прави яденето безвкусно. Обаче това не е вярно. Каквото и да сложиш в зеления фасул, ако ще да добавиш шоколад в него и самата английска кралица да ти го сервира в ръчно изрисувана с врабчета купичка от китайски порцелан, да го поднесе върху копринена покривка със златни ресни и да го ядеш със сребърна лъжичка, той пак си остава същият прост, блудкав и непоносим зелен фасул.

Исках да ти кажа колко те обичам и ще ти кажа – обичам те колкото зелен фасул. След като те опознах се оказа, че физиологичното ти въздействие върху организма ми е същото, каквото е и на зеления фасул (за тези, които не са разбрали – кара ме да повръщам) и че колкото и да добавям измислени добродетели към личността ти, пак си оставаш същия – като зеления фасул. Затова не ми остава нищо друго, освен да ти посоча входната врата, през която влезе в дома ми. Защото, както стана ясно, през входа може и да се излезе.

Обаче като казах, че те обичам колкото зелен фасул, излъгах. Прости ми. Истината е, че обичам зеления фасул прекалено много. Толкова, че ако трябва да избера дали да ям зелен фасул по пет пъти на ден или да прекарам с теб само пет минути, бих избрала него. Обичам го до полуда, дори повече от теб. Знам, че е грях, скъпи, и съжалявам за това, но ще ти призная истината –  обичам те по-малко от зеления фасул.

Моето мигновение в любовта

Няма по-прекрасно нещо от това да обичаш. Любовта сякаш променя с вълшебна пръчица света ти и го прави да изглежда идеален. Неусетно дори самият ти се променяш към по-добро.

Любовта е като горски пожар, разразил се в горещ летен ден. Не можеш да предвидиш кога ще пламне, нито пък да ù забраниш да гори. Понякога дори един разменен поглед в автобуса е достатъчен да породи силни и трайни чувства. И когато това се случи, всички идеали, които си имал досега, рухват. Защото си изграждаш представа за идеалния принц чрез ума, но не можеш да заповядаш на сърцето в кого да се влюби. И когато заобичаш всеки малък недостатък, когато свикнеш с цигарения дим и дори започне да ти се струва по-опияняващ от аромата на скъп парфюм, когато превърнеш в твоето съзнание лошите черти от характера му в рицарски качества, това означава, че истински го обичаш.

Несравнимо е чувството, когато си с твоя любим. Сякаш краката ти вече не стъпват върху земята, а леко и нежно се носиш по пухкави облачета. Като че светът около теб в миг изчезва, вече не чуваш и не виждаш нищо друго, освен него. А той те гледа с приковаващ поглед, силната му мъжка ръка държи твоята, която трепери от вълнение и ти се иска този миг да не свършва.

Любовта те кара да спреш да мислиш, а просто да хванеш вълната и да се насладиш на мига. Усещаш как адреналинът ти се покачва, изпълваш се с неподозирана сила и изгаряш от желание да направиш нещо екстремно. Може би под влияние на емоцията и страстта изглеждаш като луд в очите на другите.

Когато се влюбиш, преосмисляш много от своите ценности, даваш си сметка, че единствено заради любовта си струва да се живее. Всичко друго на този свят е лъжа, нищо материално няма стойност, ако няма човек, когото да обичаш. И именно тогава започваш истински да живееш.

И колко нещастен се чувстваш, когато любимият е далече. Спомените са тези, които те утешават в момент на раздяла, дават ти сили да потърпиш още съвсем мъничко до момента, в който отново ще бъдете заедно.

Светът се преобръща, видян през очите на влюбения човек. Дори най-красивият пролетен ден изглежда сив, слънцето не свети и песента на птиците секва без любимото същество. И най-студеният, мъглив и дъждовен ден е ведър и слънчев, когато той е до теб.

ок. 2008 г.