Българин

Да бъдеш българин – какво ли значи?

За мен това е от съдбата жест

към всеки, който е заслужил тази

голяма почит и върховна чест.

Защото малко хора на земята

призвани са да бъдат в таз страна

родени и да носят свято име.

Във вените им да тече кръвта,

кръвта, с която е пропита

навсякъде свещената ти пръст,

Българийо, родина моя свята!

Затуй със радост носим своя кръст.

Цветята тук красиви са, защото

от почвата, в която те растат

от хиляди герои черпят сила,

които вечен сън отдавна спят.

Войник не съм, Българийо любима,

а иска ми се да те защитя

от всякаква нападка, от обида

и всичките ти врагове да укротя.

И клетвата, макар по детски чиста

със трепет във сърцето си ще изрека:

ще сторя всичко, за да мога

българка достойна да се нарека.

22 април 2005 г.

Любов

Очите ми чуват вкус на прегорял карамел.

Ушите виждат студ.

Аромат на птича песен достига до езика ми.

Носът гризе червения цвят.

Мозъкът храносмила името ти.

Стомахът е пълен с мисли за теб.

Мислите тръгват по червата,

опитват се да излязат навън, но…

ЗАПЕК!

………………

Обичам те!

За зарязаните Трифоновци

Простотиите около 14 февруари не спират вече цяла седмица и цяла седмица пръстите ме сърбят да напиша нещо по темата. Добре, че нямах време през последните дни. И сега нямам, ама вече не издържам и трябва да си кажа (в случая - да си го напиша). Та, ето какво ме тормози и дразни този път: показността и демонстрациите на чувства, и по-скоро – на липсата на чувства. И този път не се дразня на влюбените.

Влюбените по принцип са едни големи досадници, които заливат Фейса с лиготии, от които наистина може да му се догади на нормален човек понякога. Има моменти, в които изглежда, че не искат да кажат на любимия "Обичам те", а да демонстрират пред света колко са влюбени и обичани (понякога показват повече любов, отколкото е действителната). Желанието да покажеш на комшийката, че са ти подарили по-големи обеци и че са те завели в по-затънтена джунгла и на мен ми е в повече. Има една прекрасна песен на Орлин Горанов, която се казва "Светът е за двама". На истински влюбените не им е нужно да натрапват голямата си любов на цялата (Фейсбук) общност, а я пазят за себе си и я изживяват сами. Защото за влюбеният човек останалият свят не просто няма значение, той не съществува. Но както и да е - не се сърдя на влюбените, защото те не са нормални хора и често правят големи глупости. Нека са живи и здрави и да се обичат, това е важното. Пък аз ще им лайквам постовете, какво да ги правя. Колкото и да са лигави.

Повече ме нервират невлюбените (или тези, които твърдят, че не са влюбени от яд, че никой не е влюбен в тях), които изливат хейт и алкохол върху любовта и Свети Валентин още от началото на месеца. Натрапчивото демонстриране на любовта към алкохола е по-непоносимо досадно от всички сърчица, ангелчета и глезотии на двойките и в повечето случаи е израз на завист. Защото "гроздето е кисело...". Който остане без секс, пие - това е положението. И как да е по-различно, сладурчета, как да ви заобича друг човек, след като вие обичате само чашката и само на нея се обяснявате в любов? Естествено, че ще останете сами, и то не само на празника, понеже сте недостойни пропаднали пияници, чиято любима е ракията. А няма по-безсмислена любов от тази към пиенето и затова статусите за Трифон Зарезан - любимият светия на зарязаните - ме вбесяват. А вие, пияници, не сте с нищо по-различни от ония "позьори" - влюбените - които обаче ще изпробват различни пози във вторник, а вие...

ВИНО И ЛЮБОВ

Недей да пиеш виното червено,

недей да търсиш истината там.

Чрез него ти се ще да изтрезнееш,

когато ти от друго си пиян.

Но как, когато си се влюбил лудо,

а тя за теб не дава пет пари.

Във виното утеха ще намериш,

че от любов най-силно те боли.

Когато пък коктейл такъв направиш,

усещаш сила, чувстваш прилив нов.

Най-сладко за човека е тогава,

когато смеси вино със любов.

Зарежете „Мартин Идън”!

Чувството да приключиш с „Мартин Идън” на Джек Лондон е подобно на онова облекчение, което изпитваш, след като изриташ скапано гадже. Точно така се чувствам в момента, след като изпратих на дъното на океана един от най-големите литературни досадници, с когото някога съм се срещала.

Впрочем, малко се обвинявам за случилото се. Нали знаете как е, когато започнете връзка с неподходящ човек – още от началото усещате, че нещата няма да се получат. Е, да, ама вие въпреки това упорствате и давате хиляди шансове на неподходящия човек и връзката ви, с надеждата, че нещо хубаво ще се случи. И аз постъпих така с „Мартин Идън” – първите няколко страници не просто предупреждаваха –  те крещяха, че продължа ли напред с г-н Идън, не ме очаква нищо друго, освен скука (в най-добрия случай). Обаче, нали големината на ината ми е обратнопропорционална на големината на мозъка ми, реших да доведа нещата до край и в никакъв случай да не зарязвам Мартин още в начало, преди самата завръзка. Надявах се, че по-нататък, на следващата страница може би, ме очаква нещо интересно и вълнуващо. Вярвах истински, че лошото начало не означава лошо развитие. И допуснах голяма грешка.

Когато някоя от приятелките ви скъса с поредния нещастник, обикновено дотичва разревана и започва да разказва (понякога без да се налага да питате дори) колко много мрази бившия си и с какво я е разочаровал. Та сега и аз ще направя нещо подобно, обаче съвсем накратко. Предупреждавам, следва голям спойлер, но моят съвет е да го прочетете, защото ми се иска да ви предпазя от този боклук „Мартин Идън”.

Въпросното лигаво копеленце, за което ви разказвам от началото, се запознава с Рут – най-тъпата кифла, която можете да си представите и, естествено, се влюбва в нея, защото е хубава. Въпреки че много добре вижда каква куха лейка и превзета пача е тая Рут. Като всеки мъж и той гледа само циците и задника. Щом една жена има тия две (или може би е по-правилно да се каже три) неща, мозък не ù трябва. Кифлата и тя си пада по него, обаче не се усеща. Хем Мартин не бил неин тип мъж, хем ù се ще да се изчука с него, защото е секси пич.  Абе като всяка жена – плаче за к**.

Дотук добре, но логичното е да последва свалка, после секс. И аз чакам, обаче нищо не става – той си мисли за нея, тя за него… голямо мислене падна и нищо. Философстване, писане (Мартин реши да става писател, за да впечатли тъпачката), мислене… Голям зор (и за героите, и за мен).  Разгеле, накрая, след големи мъки, тръгнаха… после се разделиха, защото на Рут нещо ù писна от Мартин, после тя искаше да се събират, обаче на Мартин вече не му се занимаваше с нея… е няма такава простотия. През цялото време се молех Джек Лондон да е прочел в даден момент какво е написал и да насъска Белия зъб, който да разкъса лигльото Мартин Идън и да избави упоритите читатели от мъките. Ама не – 300 страници взел, че изписал тоя жесток човек.

Съмнявам се, че след като знаете сюжета, може да ви е любопитно какво става накрая, ама знам ли – може все пак да се намери сред вас свръх любопитно същество, затова ще издам финала – няма смисъл да се мъчите с всички страници на тази ужасна книга, за да разберете, че лигльото в крайна сметка се самоубива. Впрочем, предполагам, че малко хора знаят какъв е краят на „Мартин Идън”, защото умните читатели със сигурност са зарязали книгата още в началото, когато са разбрали, че е скапана, а инатите, които са видели, че е скапана, но въпреки това са решили да научат края на историята, са се самоубили преди главния герой.