Старецът, който (почти) поправи света

Преди много години, когато още не бях станала тази, която съм сега и бях просто една смотана студентка, работех в една малка железария в малкия ми град, където прекарвам всяко лято, откакто се помня. Хващах се на работа не толкова заради парите – не стигаха даже за листове и химикали за един семестър – а от жажда за общуване. И тъй като по онова време (както и сега) в родния ми град нямаше нито кино, нито кафенета, нито хора, които да ги посещават, единственото спасение от скуката и оскотяването беше железарията.

В малкия град хората си имат своите малки големи страсти. За моите съграждани това беше страстта да ремонтират и поправят, дори здрави неща. Сега, като се връщам назад, си спомням, че железарията беше единственото място за социални контакти и чак днес ми става ясно защо някои хора идваха всеки ден за по едно болтче.

Много добре си спомням един от клиентите. Беше съсед, точно до нашата къща, чудноват човек, който всички познавахме, но знаехме малко за него. Дошъл от Северна България преди десетина години, там бил учител – по география – но като се пенсионирал, продал всичко и се преместил тук. Даже името му не знаеха, дори най-старите клюкарки, затова го наричаха с прякори – Даскала, Географа, Северняка, а аз си го бях кръстила дядо Желязко, защото в двора му имаше струпана голяма камара железа, която той допълваше непрекъснато.

Всеки ден дядо Желязко идваше при мен в железарията – пръв – купуваше си постоянно пирони и чукове, макар че по моите сметки трябва да имаше поне 10, и то само откакто аз работех в железарията. Странното обаче беше, че за разлика от останалите съседи, той никога не вдигаше шум, а, както знаете, тихи ремонти няма.

Една сутрин реших да задоволя хлапашкото си любопитство и докато си разменяхме някоя и друга дума (дядо Желязко не беше съвсем приказлив), го попитах на шега, между другото:

- Дядо Желязко, какво правиш с толкова много чукове и пирони? Света можеш да поправиш с тях.

Старецът ми се усмихна, погледна ме с добродушните си сини очи и каза:

- Виж как сама знаеш какво правя. Поправям света. – После плати и излезе.

Не обърнах внимание на думите му – все пак, дядо Желязко си беше чуден човек и подобен шантав отговор беше напълно нормален за него.

На другия ден дядо Желязко не дойде. До обяд липсата му не ме притесняваше, помислих си, че може да е сърдит заради вчерашното ми любопитство или да е зает, но докато затварях вечерта, сърцето ме стягаше. Затова, вместо вкъщи, отидох право в съседната къща – неговата.

 Позвъних, но не ми отвори. Почуках силно и извиках. Пак никой. Сърцето ме стягаше все повече. Мина ми през ума да пробвам да натисна дръжката. Направих го, с надеждата вратата да е заключена. Вратата беше отключена. Влязох вътре и тръгнах по късия коридор, бавно. Вече знаех как ще заваря дядо Желязко. Изненада нямаше. Беше заспал толкова дълбоко и сладко, че никога нямаше да се събуди. На масата до стария диван, на който заварих дядо Желязко, имаше един гигантски глобус, който привлече вниманието ми, защото в него бяха забити стотици пирони. Завъртях кълбото и го разгледах. Направи ми впечатлени, че пироните не са забивани произволно, а си имаха своя логика – бяха разпределени по региони и държави. По-малките страни дядо Желязко беше заковал само с по един пирон, а големите – с повечко. Изглежда, старецът наистина беше правил това, което каза – поправял е света. Дори сега в лявата си ръка беше стиснал чук, а в дясната – пирон. Къде ли е трябвало да бъде забит? Погалих нежно бялата отпусната глава и прошепнах на ухото му, сякаш някой в стаята можеше да ме чуе, сякаш той щеше да ме чуе:

- Дядо Желязко, ти успя. Поправи света!

Разбира се, изрекох една голяма лъжа, и то пред мъртвец, а човек не бива да лъже смъртта, но исках душата му да бъде спокойна. Цял живот този старец беше живял с истината, а тя никак не беше приятна – светът беше непоправим. Затова нека поне смъртта му да мине в красивата лъжа, че се е справил, че сам, само с чук и пирони, е поправил разваления свят. Целунах стареца  по челото. После измъкнах внимателно чука и пирона от студените му ръце и завъртях глобуса. Чудех се къде беше най-необходим последният пирон...

Малките ботушарчета

Чували ли сте за страната в ботуша? Нее, не е Италия, тя е НА ботуша, това си е съвсем отделна страна, със собствен език, култура и дори национален отбор по футбол. Името й е Ботушария. Нейните жители живеят в истински ботуш – мъжки, номер 43, черен, ляв. Но за тях това не е никакъв проблем, уверявам ви, защото са толкова мънички, че се изморяват, докато стигнат от петата до пръстите. Пък и тези пътешествия не са добре приети. Защото, макар да живеят на миниатюрна площ от няколко квадратни сантиметра, жителите на Ботушария – ботушарите – са си разпределили територията помежду си и всеки дребен род ревностно брани своята част. Например, ботушарите от тока никак не обичат тези от средната част, където ляга свода на крака, но ги предпочитат пред ботушарите, населяващи високата част на ботуша, досами глезена. 

Разбира се, когато живееш на малка площ, дори да си малък, е неизбежно да не навлезеш в чужда територия. А малките ботушарчета са войнствен народ – на часа започват люта битка, която завършва с множество разкървавени носове, оскубани коси, ухапани бузи и други дребни наранявания, които обаче са доста болезнени за малките човечета.

За щастие, като във всяка приказна страна, и в Ботушария си имат вълшебник, чието име не е известно, но въпреки неговата непопулярност, той съвестно и качествено върши работата си да лекува с магическо докосване раните на агресивните малки побойници. Достатъчно е само да постави длан върху нечия спукана глава и тя веднага заздравява. Вълшебническата ръка изсмуква болката от мъничките телца и те мигом стават жизнени и игриви, като преди.

Но в природата съществува закон – нищо не се губи и не изчезва просто така, просто преминава от едно тяло в друго и мени формата си. Затова, когато вълшебникът изцеди болката от малките ботушарчета, той я освобождава навън, извън пределите на Ботушария (иначе би останала в неговото тяло). Така тя отлита под формата на малки невидими кълбенца и се спира, едва когато се блъсне в тялото на някой голям човек. Тогава раната се отваря отново, в друго, по-едро тяло, и самата тя става по-голяма и по-болезнена. А може да проникне дори до душата, ако под тъканите и органите има такава. И когато хората боледуват, това всъщност означава, че вътре в черния ляв мъжки ботуш малките ботушарчета воюват отново, а вълшебникът лекува пострадалите малки герои.

Най-идиотските Фейсбук статуси от 2019

• Сланината е плод, който расте в кочината.
• Невинен човек е този, който не пие вино.
• Бъди с покойна... и внимавай къде оставяш интервали.
• Търся сериозен мъж с чувство за хумор.
• Щом любовта минава през стомаха, значи е лайно.
• Загрях за грях.
• Светът е оцелял, защот` се е ебал.
• Ако сте бели и червени, значи сте кръвни телца.
• При резервация в хотел уточнявайте дали искате "стая" или "с тая", че като нищо ще нощувате с рецепционистката.
• Правете любов, а не секс.
• Първо пробвай с добро, а после удряй с дърво.
• Накрая всичко щяло да е наред, ама файда, като е накрая.
• Имам проблем с паметта - не забравям.
• Ти избираш дали да си черната овца или бялата лястовица.
• Да се смееш е талант, като да разсмиваш.
• Единственият мъж, който кара жените да плюят, е зъболекарят.
• Всеки ден започва и завършва с пикане.
• Душата ти е чиста като тоалетна.
• Глупостта е по рождение, лошотията - по избор.
• Призванието на кокошките е да кълват.
• Да разопаковаш подарък от Кристо смята ли се за унищожаване на произведение на изкуството?

Майсторът на играчки

Онзи ден, докато седях на бюрото си и преглеждах документите за продажба на голям имот, които преди малко ми донесе секретарката, на вратата се почука. Леко се ядосах, защото бях предупредил да не ме безпокоят в следващите два часа – чаках важно обаждане за голяма сделка – и бях инструктирал секретарката да не приема никого.

Но настоятелното чукане ме учуди. Реших да се направя, че ме няма и останах тих на бюрото, замръзнал с един документ в ръка – страх ме беше натрапникът да не дочуе шумоленето на хартията. Но нямаше смисъл да се крия – вратата се открехна и през нея надникна една побеляла, рошава глава, после две сини живи очи се насочиха към мен и на лицето на неканения гост светна лъчезарна беззъба усмивка.

- Добър ден! – поздрави радостно човекът и влезе, преди да чуе „влезте“. – Сещаш ли се кой съм?

Разбира се, че се сещах, макар да не го бях виждал повече от година и въпреки че днес беше прилично облечен с нова риза и дънки. Преди, когато работех в стария офис в южната част на града, го виждах всеки ден в подлеза – седнал на един вестник, с джобно ножче в ръка непрестанно дялкаше дървени войничета, които продаваше за левче. Всеки ден аз го гледах, мислех си нещо, бърках в джоба си, а после го отминавах. Докато един ден старецът не ме заговори:

- Ей, ти, млади господине, почакай малко, спри!

И аз спрях.

- Виждам, че всеки ден гледаш войничетата ми, но, изглежда, нямаш в джоба парички.

Аз стоях мълчалив и не знаех какво да кажа. Отворих уста да се оправдая, изпитах неудобство, че нито веднъж не купих дървено войниче за левче, когато портфейлът ми беше издут от пари. Но човекът не ми даде възможност да говоря:

- Вземи го. – И ми подаде войникът, който току-що беше довършил. – Няма да ми го плащаш. Подарък е за детето ти.

Трогнах се от жеста на бедния човек.

- Но, моля Ви, имам пари. Ще платя, само че… Чакайте…

- Добре тогава, понеже виждам, че си момче на честта, ще направим така: сега ще вземеш войничето и ще си отидеш, пък когато имаш пари, ще ми ги върнеш. Съгласен ли си? И без това минаваш всеки ден оттук – няма да ми избягаш. – Старецът се засмя.

Не бях съгласен, но приех сделката – вече закъснявах за работа, а ме чакаха важни клиенти. Взех набързо дървената фигурка, благодарих отново и отново и се затичах към офиса. В този ден имах много работа и, както винаги, я свърших перфектно. Направих две успешни сделки, но през целия ден старецът не ми излизаше от ума.

На другия ден тръгнах по-рано и отидох право при стареца, който вече беше заел мястото си и работеше. Зарадвах се много.

- Добро утро! – поздрави ме той весело.

- Идвам да си върна дълга. Синът ми (нямам деца) много хареса играчката и цяла нощ спа с нея, а вчера, за мой късмет, спечелих доста пари и мога да се разплатя. Жена ми (нямам жена) много ми се накара, че съм взел на вересия. – и подадох на човека петолевка.

- Нямам да върна, господине. Ти си ми първият клиент за деня.

- Нищо няма да връщаш. Аз имам пари. Ти имаш повече нужда.

- А аз имам достойнство. – обиди се човекът. – Не приемам подаяния. Не съм просяк, а занаятчия. Едно време знаеш ли колко войничета продавах на ден? Само моментно съм закъсал, но ще се оправя.

- Но това не е подаяние. – опитах се да го убедя. – Това е заем… не заем – инвестиция. Инвестирам в бизнеса ти. Днес ти давам пет лева, а щом почнеш да печелиш, ще ми ги върнеш. И без това минавам всеки ден – няма да ми избягаш.

- С лихвите. – допълни старецът.

- С лихвите. – съгласих се.

Стиснахме си ръцете, после аз продължих по пътя си, после стана така, че се преместих в нов офис и спрях да срещам стареца. До днес.

- Разбира се, че се сещам кой сте! – станах на крака и сърдечно му стиснах ръката. – Какво Ви води насам? Как ме открихте изобщо?

- Идвам да си върна дълга. – отговори старецът и ми подаде шест и петдесет. – С лихвите. За година – точно лев и половина.

Погледнах го учудено. Как ме беше открил?

- Да не сте се замогнали? – попитах.

- И още как. Няма да повярваш какъв късмет ми донесе, млади господине. Нали изчезна малко след последната ни среща, когато направи инвестицията, та не можах да ти разкажа и да ти върна парите. Доста време ми отне да не намеря, ще прощаваш, но наистина ми се случи чудо.

- Е?

- Скоро, след като изчезна, при мен дойде млада дама. Представи се за твоя бизнес партньорка и ми каза, че видяла войничето в ръцете на детето ти, когато ти били на гости със съпруга й. Оказа се, че двамата били собственици на магазин за детски играчки и направи поръчка за десет бройки. Искала да види дали ще се продават. Аз веднага й дадох десет броя – имах готови, за мой късмет. След два дни тя пак дойде и ме помоли за още сто броя до другиден. Аз й обясних, че сто броя са доста, но тя почти се разплака и ми предложи двойна цена. Как да е, направих ги. Мина още седмица. Дамата дойде и поиска да започна да боядисвам войничетата, защото децата обичали шарени играчки. Предложи ми още по-висока цена. После поиска и женски вариант, щото нали сега и жените искат да работят в армията, после ме помоли да правя и танкове. Поръчките нарастваха, цената се вдигаше, печалбата ми също. Само дето теб те нямаше вече. И все ми тежеше, че изкарвам чисто по две хиляди, а още не съм си върнал заема. Но и това време дойде. Не съм от онези, дето завличат хората.

Човекът продължаваше да държи в протегнатата си ръка шест лева и петдесет стотинки. Какво да правя, взех парите, побъбрихме малко и тръгнах да го изпращам. Бързаше – имал голяма поръчка за утре, а и аз очаквах клиенти. На вратата старецът се спря и се обърна към мен:

- Щях да забравя. Ето ти една войничка за детето, от новите модели, боядисаните. Няма да ми я плащаш, подарък е. Щото, ако не беше ти, да ми направиш реклама, нямаше да стигна дотук и да съм пак на върха.

Благодарих му за подаръка и го изпратих. Когато го видях през прозореца, че напуска сградата, повиках секретарката.

- Позна ли те? – попитах я.

- Не мисля. Никога не съм ходила при него гримирана и с очила. Даже не ми обърна внимание.

- Слава богу. – отпуснах се на стола, запуших електронната си цигара и се загледах в дървеното войниче на бюрото ми. – Този старец има силно развито чувство за чест и не ми се иска да го нараня.

- Свободна ли съм? – попита секретарката.

- Да, само последно. Моля те, виж колко войничета има в склада и ги дари пак в някой дом. А другата седмица искам да го помолиш да ти направи малко дървени лекари. Вече се отегчих от войници.

Есен

Есен е. Слънцето се е скрило в гроздово зърно, в коса на царевица, в бодлите на кестен.

Гнойна пъпка

Позната неприятна тръпка - 

да ти излезе гнойна пъпка,

напомпана със жълта течност.

Ще ме грози за цяла вечност!

Защо изби ми на носа?

Поне да беше на гъза -

там няма да се забелязва,

че задникът не се показва

току-така пред всеки втори,

дори да иска да го пори.

Но пъпката, уви, не слуша

и ето я на твойта гуша.

Там място е за страстни смучки,

а не за неприятни случки,

но с израстък като този

забрави за секс и пози.

Затова вземи мехлем

и мажи се всеки ден,

а щом циреят се спука,

някой пак ще те изчука.

Кондоми

Всеки уважаван дом
запасен е със кондом,
чиято цел е да предпази
бебе в хола ти да лази.

Щом мъжа се прибере,
почва да му се ебе,
но на голо е опасно -
ей това да ви е ясно.

Херпес, гонорея, СПИН -
ще ви гътнат до един,
но наденеш ли латекса,
става безопасен секса.

Е, понякога се случва,
докато ти го набучва,
в теб капута да се спука
и тогава сте дотука...