За Надал с признателност от една фенка на Федерер

Снимка:
Calciomercato.it

Отдавна не съм имала поводи да пиша за спорт, особено за тенис, но след днешния финал на "Аустрелиън оупън" ще наруша дългото си мълчание по темата. 

След като емоциите преминаха и мачът завърши (така както трябваше), вече спокойно мога да кажа, че беше страхотен. Колкото и да не ми харесва Даниил Медведев, не мога да не призная високото му ниво на представяне в мача (изключвам поведението). Но Рафа е големият шампион и за него искам да напиша повече, да събера всичките си мисли за тениса и да се опитам да обясня най-напред на себе си дали рекордната двайсет и първа титла го превръща в най-великия тенисист за всички времена, по-велик от моя Роджър, чиято сянка по някакъв начин винаги е падала върху испанския боец.

Никога не съм обичала цифрите и сухата статистика. Те не могат да покажат начина, по който е достигната една победа, а според мен именно пътят до победата показва кой колко струва като спортист. В цифрите се стопяват много важни обективни фактори, които помагат или пречат на даден тенисист да достигне до титла, като например състояние (физическо и психическо), ниво на конкуренцията, натрупана умора, възраст и т.н.

В моите очи великият спортист трябва да отговаря на три критерия: да има талант, борбен дух и безупречно поведение на и извън корта. По тези показатели любимият ми Федерер показва блестящо отношение към съперници и публика, липса на скандали в медиите и гениална игра, но неведнъж се е показвал мекушав във важни моменти, които са му коствали победата. Балканският субект Джокович, за сметка на Федерер, притежава силен дух наред с големия си талант, но поведението му не винаги е етично спрямо останалите тенисисти. Надал обаче покрива и трите критерия - великолепна игра в съчетание с несломим характер и воля за победа, винаги в духа на феърплея. Затова днес заслужено той счупи всички рекорди и задмина двамата си големи съперници. А аз, една от най-големите фенки на Федерер, която през годините именно заради Рафа е била нещастна след поредния финал с моя любимец, му се радвам от сърце и му желая още много титли. Защото той е всичко, което трябва да бъде един спортист... и човек.

Момичето с лимонена рокля

Той беше на опашката в магазина, когато случайно разбра, че тя е починала. Съседите, казваше някаква позната по физиономия жена, я намерили мъртва в дома й, след като от няколко дни не били я виждали да излиза. Накрая разбили бравата на своя отговорност и…

Когато чу името на починалата, нещо сякаш го цапна в челото. Към това женско име някога беше прикачена неговата фамилия, за почти пет години. После той си взе фамилията и избяга далеч, в другия край на квартала, а тя остана с детето при майка си. Оттогава не бяха разменили ни дума, ни поглед, ни мисъл. Докато дъщеря им беше малка, баба й му я водеше на гости всяка събота следобед, когато поотрасна, вече я водеше колелото, а накрая, като тийнейджърка, спря да ходи и избяга от проклетите си родители. Беше й писнало да им слуша глупостите и още щом навърши пълнолетие, се премести на квартира, после отиде да следва в София, за известно време живя в чужбина и накрая спря да пише и да се обажда на родителите си. Нямаше за какво. Беше им благодарна за съсипаното детство и толкова.

Новината за нейната смърт не го натъжи и не му донесе облекчение. Толкова отдавна я беше погребал. Толкова зло беше видял от нея. Толкова скандали, от които в момента не си спомняше нито един. Странно – нали заради тези скандали се разведоха някога и заради злините, които си бяха причинили взаимно. А сега в ушите му не звучеше нито една обидна дума, нито един истеричен крясък. Тя стоеше пред очите му с лимонена рокля под коляното и едро петно от череша на лявата гръд. Млада и свежа като плодова салата, тя се смее високо и гледа в него. Кога и къде се беше разиграла тази сцена, той не помнеше. Дали изобщо беше спомен, или измислена от неговото въображение?

– Господине, ако е това, моля, четири и осемдесет и пет и дайте ред на следващия. – Почти сърдито му повтори продавачката.

– Да, извинявам се. – Сепна се той. – Това е. Осемдесет и колко казахте?

– Четири и осемдесет и пет.

– Запов… Всъщност, я ми дайте и два лимона – ей от тия, най-жълтите. Да, точно тия, благодаря… и една шепа черешки. Това е.

***

Той се прибра вкъщи. Отключването на вратата малко го затрудни – от известно време ръцете му трепереха. После влезе в кухнята направо с обувките – бързаше да освободи ръцете си. Остави торбите с покупките върху неразтребената маса и побърза да извади двата лимона и черешите. Изми ги и ги сложи в една голяма бяла купа, в която обикновено си сипваше супа. После седна на един стол и остана така няколко минути, да се оглежда в стотиците мънички капчици. И от всяко малко огледалце го гледаше тя – младо момиче с лимонена рокля. Почувства се замаян. Откакто чу в магазина за неприятната случка с нея, все така я виждаше и не се сещаше къде е била такава, лимонена. Че беше кисела жена, кисела беше, и усмивката й и тя беше лимонена. Но тази рокля… Стана и започна да шъта, да се поразсее малко, пък дано изведнъж му дойде отговора в ума, както му се случваше често с трудните думи в кръстословиците. Накрая, уморен се отпусна на леглото в спалнята за традиционната следобедна дрямка. Заспа почти веднага. Дали я е сънувал, не знам, но знам, че тя през цялото време го наблюдаваше от черно-бялата снимка на стената, точно над леглото. И докато той спеше, снимката пак се изпълни с цвят – той - младоженец с бяла риза и сив седем-осми гащеризон, държи купа с череши в едната ръка, а с другата подава череша към устните на булката, а тя, в лимонена рокля, гледа право в него и се смее заради червеното петно, което беше оставил върху сватбената й рокля. Сега това петно изглеждаше дори още по-червено.   

Вярна ли е лъжата на Делфин дьо Виган?

Когато пишем за писатели, в училище, а и в университета ни учат да започваме с кратки биографични сведения. Ще ме извинят моите преподаватели, но аз няма да направя това, защото обичам идеята за загадъчната фигура на писателя и съм убедена, че творците трябва да бъдат опознавани единствено чрез онова, което са създали. Без рождени дати, без сведения за детството, брака, децата… Нищо! Поради тази причина ще спестя скучните подробности от личния живот на Делфин дьо Виган (и без това информацията в интернет не е много) и ще ви разкажа за нейните книги и онова, което оставиха у мен като усещания.

Само до преди няколко месеца не бях чувала името на гореспоменатата френска дама, докато не попаднах на досадна реклама във Фейсбук – „По действителен случай“. Седмици наред заглавието изскачаше в нюзфийда и накрая отворих от любопитство, за да прочета анотацията. Видях, че е тип „психарска“ история, а по онова време бях нагънала Зигмунд Фройд и реших, че мога да си позволя подобно четиво точно в този момент. След два дни книгата ме чакаше в местния офис на „Еконт“, а по-късно следобед вече я разгръщах. Оказа се обаче, че „По действителен случай“ се явява нещо като продължение на друг роман – „Силна е нощта“ – най-известният на Делфин дьо Виган, с който става популярна по целия свят. Ами, нямаше как да започна от краката към главата – изпиратствах нагло от „Моята библиотека“ желаната книга и за няма и два дни се разправих брутално с историята. С това изчерпвам излишните подробности (които никога не пестя), сега по същество за самата книга.

„Силна е нощта“ е представена като биографичен роман, в който авторката откровено, без цензура, разказва майка си (наречена вероятно с псевдоним – Люсил), като започва историята от нейното детство. Делфин дьо Виган събира стотици часове записи на роднини и познати на семейството, като се опитва да открие и опознае посмъртно майка си. Не спестява нищо неприятно – нито нелепата смърт на малкия брат, нито последвалите самоубийства на деца и тийнейджъри от рода на Люсил, които завинаги бележат живота на чувствителната девойка. Не пропуска дори мнимото изнасилване от баща й, за което Люсил пише в своя дневник, но за което така и не се намират ясни доказателства.

Особено много ми допадна как авторката редува безпристрастния, почти безчувствен разказ на историята на Люсил с изповед на чувствата и терзанията, които е имала по време на писането на романа. Докато четях, непрекъснато се борех с няколко въпроса – истина ли е всичко това и възможно ли е толкова гадост да се изсипе върху едно семейство? Но ако не е истина, що за болен мозък би могъл да измисли толкова тъжна история и да я напише толкова увлекателно? Дали Делфин дьо Виган е смела жена, изправила се срещу семейните демони в името на истината за своята майка, или е подла измамница, която продава рода си за пет минути слава?

В малкото си интервюта авторката отговаря нееднозначно на въпросите за биографичното в нейните произведения и твърди, че романът започва след петото изречение истина (цитирам по памет).

Измислица или не, „Силна е нощта“ ме впечатли силно и реших, че ако прочета и други романи от дьо Виган, ще получа отговор на тъй важния въпрос – има ли жълтък в белтъците на Делфин? (по-късно ще обясня какво имам предвид). Но вместо да премина директно към „По действителен случай“, се върнах в самото начало – на „Дни без глад“. За този роман самата авторка казва, че е автобиографичен, макар да е писан в трето лице. Темата за анорексията присъства и в „Силна е нощта“, но в „Дни без глад“ героинята спестява упреците към разведените си родители, безспорно допринесли за коварното заболяване. Вместо това, авторката насочва вниманието към трудното връщане към храната и живота, изказва благодарност на хората, подали й ръка в онзи тежък момент, увлечението по лекуващият психиатър и приятелството с момичета от клиниката… Силна история, написана без никакъв опит да намери съчувствие, нито да идеализира героинята (и себе си). За съжаление, все още никой български издател не се е наел да издаде превод на този прекрасен, бих казала най-добър роман на Делфин дьо Виган, затова се задоволих с италианския превод (все още си го пазя свален в телефона).

И накрая идва ред на „По действителен случай“. Но колко действителен е всъщност? Самата авторка дава следния отговор посредством един свой детски спомен (?):

 

„В кухнята на къщата в Пиермон несръчните ми детски ръце чупят яйца над един съд, за да отделят жълтъка от белтъка. Този деликатен, точен жест, който баба ми Лиан ми бе показвала няколко пъти, жестът, с който трябва да прелееш жълтъка от едната половина на черупката в другата, за да изтече белтъкът в съда, без да се изцапа. Но често се случва една съвсем малка частица жълтък и съвсем малко парченце от черупката да се отдели и да падне в съдината. Там, изгубено в прозрачния белтък, парченцето бяга от пръста, изплъзва се от лъжицата, невъзможно е да се улови.“[1]

 

Но кое е жълтък и кое белтък при Делфин дьо Виган – това именно е трудно да се разбере, особено в „По действителен случай“. Един многопластов роман (както е модерно да се казва), засягащ проблемите с неуловимостта на психичните заболявания, изследващ логичните връзки, които създава увреденият ум, вероятно опит на Делфин дьо Виган да влезе в главата на покойната си майка и да си даде сметка за преживените от нея кризи. Но за мен това е преди всичко роман за писатели. Историята между авторката и нейната героиня (?) Л. много ми напомня на отношението между Георги Господинов и Гаустин – алтър его, въображаем приятел, вътрешен глас, плод на психично разстройство… Л. (интересно съвпадение с инициала на майката от „Силна е нощта“) е всички тези лица накуп, но тя е и своята създателка. Защото всеки автор оставя част от себе си в своите герои – в едни съвсем малко, в други повече, а в трети се влива целият, докато остане омаломощен, изстискан, изпразнен. И колкото повече живот влива в героя, толкова повече живот напуска автора, защото писането е откровение и само на белите страници, чрез своите герои, писателят е истински жив.

 

 

 

---

[1] Превод от фр.–Росица Ташева, Колибри, 2017.

Здравословният живот на българина

ВНИМАНИЕ ‼️‼️‼️ С този пост не целя да ви агитирам да се чипирате (ваксинирате), нито претендирам да кандидатствам в БАН за научна степен. Ако някой специалист шофьор на автобус, фризьорка, продавач на пица, квартален безделник от кафенето забележи неточности, моля да прости и коригира допуснатите от мен грешки.

Защо българинът не се ваксинира ❓

Най-напред искам да уточня, че българинът е изключително образован, ерудиран, с висока обща култура, възпитание, морал и т.н. С една дума, Човекът добродетел. Затова има пълното основание да не вярва на фармацевтичните гиганти, които искат да напълнят тялото му със следните отрови (извадила съм помощните вещества от листовката на Janssen с мои пояснения след тирето, формулирани с помощта на "Фрамар"):

2-хидроксипропил-β-циклодекстрин (HBCD) - във фармацията се използва с цел подобряване на разтворимостта; намира приложение още в козметичната и хранително-вкусовата промишленост в ролята на подобрител;

Лимонена киселина монохидрат - съдържа се естествено в цитрусовите плодове;

Етанол - другото име на етиловия алкохол, без който не минава нито едно парти;

Хлороводородна киселина - във фармацията се прилага при отравяне с цианиди;

Полисорбат 80 - стабилизатор в сладоледа, маргарините, кремове и други емулсии;

Натриев хлорид - онова нещо, с което солим манджите, за да не са безвкусни;

Натриев хидроксид - подобрител в сладоледите, шоколадовите изделия, газираните напитки (вкл. енергийните) и др.;

Тринатриев цитрат дихидрат - хранителна добавка в "натуралните" сокове, с които майките поят децата си;

Вода за инжекции - слага се и в ракията

Как българинът се грижи за здравето си 🚴

✓Пуши поне по две кутии цигари на ден (без да броим наргилетата и електронните цигари), като започва още от ранна тийнейджърска възраст, за да може още докато расте, да вкара достатъчно полезни катрани в организма си;

✓Пие евтин алкохол от пластмасови туби без етикет, защото знае какво има в него;

✓Купува си месо от гаража зад блока, което виси на кука под слънчевите лъчи, над прахоляка, точно до външния простор с гащи;

✓Инжектира си ботокс в джуките и на други места по тялото в салона на козметичката, защото тя го прави по-евтино, но пък качествено...на бучки;

✓Пие Л-карнитин за отслабване по препоръка на съседката плюс чайове за диети с екзотичен състав, от интернет;

✓ Помпа мускули във фитнеса и поръчва протеинови храни с етикет на арабски, защото няма значение какво има вътре, щом помагат;

✓Шмърка кока и вие масури, защото ги ползват и в медицината, което значи, че са полезни;

✓Кара пил, друсан, без книжка и с висока скорост, защото... така!

За здравословния живот на детето 🤱🧑‍🍼

✓Майката пуши, докато е бременна, за да може детето да поеме още от малко всички необходими за развитието му вещества, освен това порка етанол, защото веднъж се живее;

✓Храни детето със здравословни бургери от Мак Доналдс, КФС и други, като го насърчава да полива обилно с хелове и редбули;

✓За да има детето здрави очи, му се тика таблет веднага след като прогледне, за да не изостава в развитието си и да сложи очила още на 2 годинки.

Заключение 🇧🇬

Не се опитвайте да убеждавате българина в нищо, защото той знае, може, разбира и има опит. И ще прецени сам каква ракия да пие, с каква салата и по колко.

В чест на посредствените

Завърши и този олимпийски ден. Поредният комплект медали виси с огромна тежест на шиите на шампионите, които вече не са като останалите спортисти. Шампионите са различна порода - те могат, те знаят как, от тях изискват, те успяват да спечелят. Но не за шампионите ми се пише тази вечер, а за другите - посредствените. Онези, които отиват на състезание с ясното съзнание, че нямат качествата на победителите.

Чудя се, какво мотивира тези слабаци всеки ден да ходят на тренировки и да се раздават упорито, макар самите те да са наясно, че никога няма да достигнат до върха? Сигурно любовта към спорта е по-силна от желанието за победа и по-голяма от егото. Защото аутсайдерите винаги продължават. Не се отказват след поредната разгромна загуба. Не се демотивират, когато медалите отиват при големите. Не се страхуват да излизат пред публика, която никога няма да запомни и да скандира имената им. Те участват отново и отново, за да бъдат побеждавани от силните, които рухват, когато случайно се провалят в едно-единствено състезание. 

Какво преследват слабите спортисти, не знам. Не знам дали реалността им тежи повече от медала на шампионите, но им се възхищавам и тяхната посредственост ме вдъхновява. Велико е да излезеш на състезание за победа и да се пребориш за нея, но е не по-малко велико да се изправиш срещу най-добрия и да понесеш търпеливо и с чест сигурната загуба. Шампионите не се примиряват със загубите и се отказват, щом те зачестят. Посредствените обаче продължават. Затова спортът ще пребъде.

Приказният парламент на държавата, която я няма

 

Не е лесно да управляваш реално – това показват резултатите от последните парламентарни избори (втора част). Едно е ясно – за да заживеем като в приказките, трябва да спрем да си избираме едни и същи истински мутри и да се обърнем към книгите, където със сигурност има по-подготвени кадри. И понеже си падам по прогнозите, предвиждам, че ще имаме и трети парламентарни избори тази година, на които вече смятам да участвам. Избързвам с проектокабинета, тъй като съм дълбоко убедена в своята победа, а и кой няма да одобри министрите, които сега ще предложа на вашето внимание?

За министър на външните работи мисля да назнача Бай Ганьо, макар че го спрягам за още едно министерство (вж. по-надолу). Не мога да се сетя за друг роден герой, който толкова да я е ръшнал Европата и да е създал име, нарицателно за народа ни.

За министерството на вътрешните работи имам два варианта – или да се поеме от Рапунцел, която има опит със стоенето вътре, или от Едмон Дантес, който познава отлично затворите отвътре и знае какви нужди имат лишените от свобода. Двама много различни кандидати, и двамата достойни. Труден избор, ще решавам наесен.

Министерството на енергетиката ще се оглавява от млада жена с предприемачески нюх – Малката кибритопродавачка. Очаквам всички гласове от Костенец да бъдат за моята партия, тъй като преминаването от традиционните енергийни източници към кибритени клечки ще изненада неприятно всички големи енерго-дружества, които имат апетити към България. Освен това, очаквам одобрението и на еколозите, и авантюристите. Тук включвам и соц-носталгиците.

Здравеопазването ще се поеме от Мерлин –популярен фармацевт с богат управленски опит, доказал се вече на запад. С експерт като него няма начин да не угодя на масовия гласоподавател, който е склонен да се лекува с бабешки чайове и да отрича съвременната медицина. Министър Мерлин ще ни върне набързо там, накъдето и без това сме тръгнали – към Средновековието.

Безспорно министерството на земеделието, храните и горите трябва да се поеме от Червената шапчица. Тя е доказан експерт в областта и въпреки очевидната си партийна принадлежност, ще спечели гласовете и на политически неутралните гласоподаватели, природозащитниците, ловците и бабите, които така или иначе са си „червени“.

Министерството на икономиката се обединява с министерството на финансите и отива при Чичо Скрудж. Мисля, че всички ще останете доволни, защото ще има еднакво малко пари за всички и много за господин министъра.

За министерството на културата се колебая между Бай Ганьо и Пениуайз. В лицето на Бай Ганьо имам ценител на изкуството, при това на традиционното, българското, който със сигурност ще въведе малко ред и ще прати операта, театъра и балета на кино, за сметка на циганските оркестри. Но пък Пениуайз има силни аргументи, най-малкото, професионалист е в своята област. Но пък тесен специалист… Оставям си време да помисля и да преценя нагласите на гласоподавателите към двамата господа.

Министър на младежта и спорта мисля да направя Баба Яга, защото през годините се е доказала, че умее да кара децата да тичат и да поддържат спортна форма. Освен това е почитателка на дисциплината и здравословното хранене, така че не виждам кой би се справил по-добре от нея на този пост.

Министър на образованието и науката ще бъде Спящата красавица. Тук идеята ми е да спазя тенденцията образованието да се ръководи от заспали лелички, които векуват в инспекторатите и канцелариите на министерството. Промяна няма да има, а по-скоро допълване на състава с най-подходящия началник.

Начело на министерството на околната среда и водите слагам Малката русалка. Хем е експерт, хем умее да работи с хора, хем не е съвсем човек, но пък е жена, и то с рибешки произход. Политически коректен избор, с който печеля с един удар еколози, малцинствени групи и феминистки.

За министър на отбраната съм избрала мъж – Храбрият оловен войник. Консервативен избор, но пък с намигване към враговете, че и на куц крак ще ги бием.

В министерството на правосъдието ще се разпорежда Пинокио. Вярно, ще лъже много, но поне ще му личи. Освен това, трансджендър общността ще се припознае в негово лице заради дългогодишната му борба да бъде истинско момче.

Министър на регионалното развитие и благоустройство може да бъде единствен Робинзон Крузо, който е доказал, че може да се справя с тежки условия, а в България ни трябва точно такъв човек. До 28 години ще сме стигнали поне нивото на неговия остров, а това е доста обещаващо.

Министерството на транспорта, информационните технологии и съобщенията се преименува на министерство на транспортна, космоса и съобщенията и минава под опеката на Малкия принц. Ще кажете, прекалено млад е, но кой друг, освен хлапе, ще заложи пътуването до незнайни планети като основен приоритет в програмата си?

Министерството на труда и социалната политика отива в ръцете на Робин Худ. Тук отново няма да има промяна – просто продължавам политиката да се взимат пари от работещите и да се дават на неработещите малцинства. Освен ромския вот, очаквам да привлека и почитателите на шумкарството.

Министерството на туризма се оказва доста проблематично, но все пак се спирам на Хитър Петър, който ще възроди магарешките междуселски турове. Стига вече круизи, чартъри и глезотии. Време е да се върнем към корените си.

Остана ми само един министерски пост – този на министър-председател. Тук обаче се затруднявам. Не че не познавам подходящи герои, напротив, но не знам как биха се сработили с екипа, който току-що ви представих. Крал Артур беше моят избор, но отказа категорично, поради монархическите си настроения. Пък и с такъв като него само ще загубя гласове – държи на реда и справедливостта. Все неща, на които гражданите на Република България държим само на думи, но опита ли се някой да ги въведе – почват протести.

Ангел в сърцето

 

- Дядо, дядо! Бързо! Баба пак получи пристъп! Отново вика онзи Ники… - Ани се задъхваше пред вратата, водеща към цветния двор, където дядо й тъкмо разсаждаше пролетните цветя.

- Идвам, миличка, не се притеснявай! – обади се възрастният човек с лека тревога в гласа.

Ангел влезе в спалнята, където жена му, по избеляла нощница, разчорлена, с отдавна небоядисвана и неподстригвана коса и боса сновеше из стаята като бяло привидение и крещеше:

- Ники, Ники, защо не идваш? Спаси ме от тези луди, които ме затварят и не ме оставят и секунда насаме с теб! – жената ту тихо хлипаше, ту изпадаше в истерични крясъци.

- Тук съм, глухарче мое! – Ангел изрече вълшебните думи, които винаги успокояваха Ана. Тя спря да вика, на лицето й се появи мила усмивка, тя се хвърли на врата на мъжа си като младо момиче, а той кротко я поведе към леглото.

Не за първи път на Ангел му се случваше да завари жена си в такова състояние. От три години насам, откакто алцхаймерът се настани в главата й, Ана не беше същата жизнена, достолепна жена. Повече от четиридесет години тя и Ангел бяха живели безметежно, отгледаха три деца и шестима внуци, но ето, че болестта сложи край на красивата приказка. Очарователната възрастна дама се беше превърнала в жалко, безпомощно същество, което все по-рядко идваше на себе си и разпознаваше своите близки. Лудостта беше прогонила интелигентността от погледа й, но все още беше милостива към красотата на синия океан, сред който зеницата приличаше на малко островче.

- Как е баба, дядо? – попита загрижено Ани, когато Ангел се върна в дневната и седна в креслото с напрегнато и посърнало лице.

- Заспа, мила, не се тревожи за нея. – Ангел целуна по челото внучката си, която се беше сгушила в него – любим навик от детските години.

Ани – неговата най-голяма слабост. Обичаше всичките си внуци еднакво – пет момчета, вече млади мъже, които съвсем скоро щяха да го зарадват с правнуци. Беше много щастлив, когато преди двайсет и пет години снаха му му подаде един вързоп малък Ангел – най-големия му внук. С трепет поемаше в прегръдките си и следващите внуци и плака повече от уплашените бебета, до ден днешен остана техен добър приятел, до когото те се допитваха за съвети за какво ли не – за първата цигара, за тийнейджърските стъпки към ракията, за жените, за всичко. Но Ани си беше неговата кукличка – осемнайсет годишна малка дама, която с годините все повече му напомняше Ана на младини.

- Дядо, може ли да те питам нещо? – малко несигурно започна Ани.

- Разбира се, съкровище. Кажи на дядо – какво те тормози? – Ани никога не беше чувала не от устата на дядо си, каквото и да беше поискала от него, но тя вече не използваше неговата слабост, за да го манипулира, както когато беше мъничка.

- Чудех се… кой е този Ники? – Ани беше смутена от въпроса си. Когато баба й се разболя, започна да говори с някакъв Ники и дори я беше чувала да нарича с това име дядо й, който пък реагираше, когато чуеше Ана да вика Ники и й казваше глухарче мое, откакто тя спря да го разпознава. Никога дядо й не беше наричал баба й така, преди да се разболее. Всичко това не убягна от впечатлителната Ани, но все не събираше смелост да попита дядо си, който, очевидно, криеше някаква тайна не само от нея.

Ангел въздъхна. Тази тайна му тежеше цял живот, а не беше сигурен дали иска да сподели този си товар с друг. Особено с Ани. Вероятно тази дълго пазена болка щеше да натъжи внучката му – чувствителна натура, която по-трудно понасяше чуждата мъка, отколкото своята.

- Дядо? – Ани го побутна леко – Ангел за момент се беше отнесъл в спомени и сякаш беше напуснал стаята.

- Извинявай, душичката ми, бях се замислил. Трябваше малко да си поровя в паметта, защото дълго време не съм се връщал към тази случка. Всъщност, тя дори не е моя – ще ти разкажа за Ники това, което баба ти ми разказа преди много години, когато се запознахме. – Ангел си пое дъх, затвори очи за момент, после прикова поглед някъде в пространството, където сякаш виждаше киноекран, и започна: - Това се случи преди почти петдесет години. Тъкмо се бях прехвърлил в университет в София, когато се запознах с баба ти – най-красивата и най-тъжна първокурсничка на света. Никога не идваше на студентски купони, не излизаше по кафенета с приятелки, не участваше в общите забавления. Започнах да разпитвам за нея и научих, че след смъртта на годеника й Ана се затворила в себе си и насочила цялата си енергия само към ученето.

- Ники… - промълви Ани.

- Да, казвал се е Ники и е бил някъде на твоите години, когато пиян шофьор го е блъснал. Баба ти ми разказваше след години, че там в болницата, когато Ники починал, тя също загубила живота си. И така уроците се оказали нейното единствено спасение и единствена форма на живот. Стана ми мъчно за това красиво момиче и реших, че моята мисия е да й върна щастието. Но ми отне много време, преди да успея да я заговоря – толкова необщителна и недостъпна беше станала тя.  Мина година, преди да ме приеме за свой приятел и още толкова й отне, за да се престраши да сподели с мен за трагедията с Ники. Аз бях много търпелив с нея, не я притисках с въпроси и явно така съм успял да я предразположа към разговори. Бавно се сближихме, Ана започна лека-полека да отваря сърцето си за мен, даже започна да се усмихва, макар и рядко. Постепенно желанието й за живот се възвръщаше, в даден момент тя започна да мечтае отново за онези неща, които е искала да има с Ники – дом, семейство, деца…

- И така се оженихте. – завърши историята Ани.

- Да, в общи линии, така се случи, само че трябваше да извървим дълъг път до олтара. – подсмихна се Ангел.

- Дядо, а баба обичаше ли те, когато се оженихте? – попита Ани.

- Разбира се, миличка. Обичаше ме и когато се оженихме, и през целия ни съвместен живот.

- Но… - Ани спря, преди да зададе въпроса си – прецени, че е неуместен.

- Да, Ани, баба ти още обича Ники. Той беше и си остава нейната голяма любов,  докато аз съм нейната малка, вечна любов. – Ангел се усмихна топло на внучката си.

- Дядо! – проплака Ани. – Но как си живял с тази мисъл толкова години. Искам да кажа, как си живял с жена, която винаги е била влюбена в друг?

- Щастливо. – разсмя се Ангел.

Ани не разбираше. В главата й се прескачаха мисли, а в очите – сълзи. Беше й мъчно за всички – за баба й, която беше загубила голямата си любов, за Ники, загубил живота тъй рано, но най-вече за дядо й, който цял живот е бил на второ място в сърцето на баба й.

- Дядо, но това е много тъжно. Значи всичко е било…

- Ники, Ники, ела, мили, защо ме остави пак сама? – плачевният глас на Ана прекъсна разговора между дядо и внучка.

- Не го мисли, миличка. Аз съм голям щастливец. – Ангел намигна на Ани и стана от дивана. – Идвам, глухарче мое!

- Ники! – Ана се затича и разцелува поостарелите устни на мъжа си, щом го видя да влиза в стаята. – Не ме оставяй повече сама с непознати и в чужди къщи, чуваш ли? Аз само теб обичам. – Ана се давеше в щастливи сълзи и се глезеше като момиченце.

- Знам, глухарче мое. Тук съм. Няма да те оставям повече сама. Ники е тук… - Ана се беше сгушила в него като малко зверче, а той галеше нежно мръсната й сплъстена коса, докато тя се унасяше в блажен сън.

Ангел имаше напрегнат вид – отново чувстваше онази болка в гърдите си, която се появяваше всеки път, щом чуеше Ана да го споменава с името на мъртвия си годеник. Въпреки че каза на Ани, че двамата с баба й са били щастливи цял живот, той знаеше, че Ана така и не беше успяла да забрави Ники (вероятно дори не беше опитвала), нито любовта й към него беше намаляла с годините. Разбира се, тя обичаше и съпруга си, беше нежна и мила с него, не беше му казала лоша дума цял живот, нито повдигаше темата за мъртвия си любим, за да не му причинява мъка. Но Ангел знаеше, че всяка нощ Ана вижда лицето на Ники и че него прегръща в своите сънища. Знаеше, че Ники е бил там, между тях в леглото, докато са правили любов, дори докато бяха зачевали трите си деца. И това присъствие на друг мъж причиняваше мъка на Ангел, но въпреки това той я понасяше мълчаливо, защото знаеше, че това, което за него е болка, за съпругата му е утеха. Никога не попита Ана дали беше обичала Ники повече от него и дали й липсваше сега, не я попита дали би заменила съпружеския им живот за един миг с него. Той не искаше да чуе изречени на глас отговори, които сам знаеше. За Ангел не беше важно как и колко го обича Ана. Важно беше, че той я обичаше безкрайно много и беше готов да страда, за да я направи щастлива. Когато тя се разболя, той се почувства длъжен да й върне дните на щастие от преди катастрофата, да й върне отнетия живот с отнетата без време любов и започна да я нарича глухарче мое – Ана му беше споделила веднъж, че някога така я бил наричал Ники, а с годините тя наистина беше заприличала на пухкаво глухарче. Цял живот Ангел се беше стремил да компенсира чужда, погубена любов и затова сякаш обичаше жена си не с едно, а с две сърца. И макар да знаеше, че Ана отвръща с истинска гореща любов само на едното сърце, другото също се сгряваше от щастие, щом видеше над океана в очите й да изгрява слънце.

- Ангеле мой, единствен в моето сърце. – мърмореше си Ана в просъница.

При тези думи Ангел трепна. Не беше сигурен неговото име ли изрече жена му насън, или зовеше друг свой ангел. Не знаеше и не го интересуваше. Ана спеше щастлива в неговите прегръдки и причина за щастието й беше той. Дори да беше в образа на някой друг.