Голата истина е гола вода

Отдавна съм се отказала от съвременното българско кино, но след бурната реклама на „великия шедьовър“ на „големия“ Виктор Божинов и след двегодишна съпротива, най-после и аз поддадох и изгледах „Голата истина за група „Жигули“. 🚗

Още през 2021 г., когато родните киномани и критиката ми проглушиха ушите с този нов български филм, имах предчувствието, че той всъщност не е нов, а е префасонирана версия на класиката „Оркестър без име“. Както винаги, оказах се права и въпреки че все още ми се повдига от снощи, като след возене в „Жигули“ по троянските завои, не мога да се сдържа да не избълвам цялото насъбрало се отвращение към този отвратителен филм. 🚗

Голата истина е, че „Жигулито“ е гола вода, която преповтаря почти до най-дребния детайл, с леки козметични промени, „Оркестъра“. И за да не бъда голословна, преминавам към примерите. 🚗

Започвам с героите. Там двата филма най-много се припокриват. Като начало, ръководителите, които се нагърбват с цялата организация, обират позитивите и в още по-голяма степен негативите – Велко в „Оркестъра“ и Фори в „Жигулито“ (в ролята Михаил Билалов – единственото нещо, което не ме дразнеше в съвременната версия). Следва мъжкарят, който не цепи басма никому и се замесва в не един скандал – Павката и, съответно, Васо (противният ми Филип Аврамов). Ролята на добродушния и леко наивен мечтател Жоро в „Голата вод… истина“ е поверена на Димитър Рачков (Киша). Донякъде съм приятно изненадана от актьора, че не се лигави, като в „Капките“, но като цяло – едно към едно с Мамалев. Разликата между Жоро и Киша е само в музикалния инструмент. Остана мълчаливецът, който пострада при концерт, подобно на Филип – Пухи (в ролята Герасим Георгиев - Геро). И съвсем накрая, двете певици конкурентки – една бездарна (Рени Ковачева в „Оркестъра“ – Дарина в „Жигулито“) и една талантлива (Ваня – Соня). По отношение на дамите все пак има малка разлика – в „Оркестър без име“ Миташки, на чийто купон трябваше да свири бандата, държеше на некадърната хубавица Рени, докато героят на Август Попов предпочете оригиналния състав с по-добрия глас Соня (Ирини Жамбонас) да пее на рождения му ден на морето. Има и още една съществена разлика – Рени се омъжи за италианец, а героинята на Лилия Маравиля – за французин. Е, все жабар, ще каже заядливият (като мен) зрител. 😊

В сюжета приликите също са многобройни, а там, където има различия, „Жигулито“ сякаш прави опит да продължи историята на „Оркестър без име“. В началото и на двата филма виждаме всеки герой в ежедневните му занимания – кой поправя коли, кой човешки лица… Приликите с познати събития са случайни. 😉 Появява се и онази влиятелна фигура, която може да изкара от всяка свирка певица, стига да е доволен (от свиренето, не от пеенето 😉), и притиснатият до стената композитор, който трябва да направи компромис със съвестта си в името на успеха. Е, има и разлики – в „Оркестър без име“ бездарната държанка беше само една Рени, докато в „Голата истина…“ се появиха две и се заговори за още една, но това са само цифри. Важното е, че нещата не са се променили от соца насам. След кратки перипетии, колебания и сръдни и двете групи в крайна сметка потеглят към морето с автомобил, шофиран от нервака на бандата. Чиста случайност, какво да се прави. Но пък събитията, на които свирят, са съвсем различни – какво общо намирате между соц-сватба и мутренски рожден ден? 😉 А и подаръците, които раздадоха Миташки и Боби Чаев, са къде-къде различни: какво е общото между „Москвич“ и „Жигули“, а? Освен това, едната кола отиде за младоженците, а другата – за музикантите. Разбира се, след издънката по време на купона и нещата вече съвсем не си приличат – Велко трябваше да плати счупената техника, докато Фори – да я продаде, за да върне капарото, което изхарчи неблагоразумно. 😉 Но и двата филма не се разминаха с пострадали музиканти на сцената – на Филип му счупиха ръката в пиянското сбиване, а Пухи просто си припадна зад барабаните. В крайна сметка, и двамата попаднаха в утешаващите ръце на любимите жени, които нямаше как да се сърдят повече на ранените герои. И накрая, и „Оркестъра“, и „Жигулито“ остават, за още едно участие, за още емоции, и като цяло, има хепиенд. Единствено музиката е наистина много различна (и в това отношение предпочитанията ми са към тази от „Оркестър без име“). 🚗

Разбира се, наясно съм, че абсолютно никой не споделя това мнение, но нали знаете как е при гадене? Трябва да изхвърлиш лошото навън, за да ти олекне и да забравиш. 😉

Снимка: 
https://www.dreamstime.com/editorial-stock-image-vaz-moscow-russia-august-soviet-compact-sedan-car-exhibited-retro-motor-show-vdnkh-image49470944#_

Трусове

Районът беше отцепен от полицията, екипи на „Гражданска защита“ разчистваха бетонните парчета, до вчера стени на домове, и с помощта на военните изваждаха тела. Мобилизираните лекари просто констатираха смъртта – нямаше оцелели след разрушителното земетресение, изненадало спящия град.

Сред настъпилата суматоха никой не забеляза, че една жена броди като привидение между разрушените сгради и оглежда труповете, с надеждата да намери точно определен.

 Елена търсеше Виктор. Не таеше никаква надежда да го види жив, след като вторичен трус с магнитут 9,8 по Рихтер буквално срина на сол целия жилищен комплекс, заедно с живота на хиляди хора. Само ако не се беше върнал, ако беше останал с нея и децата, сега Виктор – млад баща на четиримесечни близначки – щеше да е жив. Но той знаеше, че за Елена пръстенът е много важен. С такъв отчаян поглед го изгледа, когато след първия трус се озоваха в двора на комплекса, с по едно сънено, все още неревящо бебе на ръце. „Пръстенът“ – прочете в безмълвните ѝ устни Виктор и веднага бе оставил малкото момиченце в ръцете на съседката. После беше целунал младата си съпруга и без да каже дума, беше влязъл обратно в блока.

Какво ли си бе мислил, питаше се Елена. Че просто ще влезе набързо на първия етаж, ще отвори нощното шкафче, ще вземе кутията и ще се върне при семейството си. Можеше да остави проклетия пръстен – какво толкова? Тя нямаше да го обвинява, макар този пръстен да означаваше много за нея. Само той ѝ беше останал от бившият ѝ съпруг – нейната голяма любов. Илия беше съученик на Виктор, красив младеж и луда глава, моторист. Загина в катастрофа само 20-годишен, още преди медения месец, като не остави на Елена нищо след себе си, освен траурни дрехи и венчална халка. След година Елена се омъжи за Виктор – най-близкият приятел на Илия – влюбен в нея още от ученик. Дори след като им се родиха близначките, Виктор знаеше, че Елена продължава да обича починалия си съпруг. Повече, отколкото някога щеше да обича него, макар да беше баща на децата ѝ. Но това не му пречеше да я обича с цялото си сърце. Затова се върна за пръстена от Илия, който Елена държеше в чекмеджето до главата си и неизменно целуваше за лека нощ, уж тайно от съпруга си. Виктор никога не показа, че знае за този ритуал, въпреки че всяка целувка разтърсваше влюбеното му сърце в неистова болка.

Крачейки сред мъртъвци, кръв и разруха, Елена видя познатата татуировка върху стърчаща изпод купчина развалини лява ръка. Два розови гълъба с инициали Л. и М. на гърдите. Лили и Мария – двете момичета на татко, двете му малки пиленца. Под нещо, което някога трябва да е било шкаф, се виждаше част от лице – познато лице, само че бледо, като на мъртвец. Елена изпищя. Няколко пожарникари се затичаха в посока на вика и подхванаха уплашената жена, за да не припадне сред руините. Опитаха се да я разпитат какво прави там, познава ли убития, но тя беше сякаш в друго измерение.

– Вижте, вижте, момчето помръдна! – извика един пожарникар.

– Дайте да го извадим! Бързо! – разтичаха се още няколко мъже.

– Повикайте лекар, жив е! – крещеше някой.

Двама медици тутакси се спуснаха към мястото и с облекчение констатираха, че човекът наистина беше жив, макар и тежко  ранен.

– Ели… - шепнеше слабият глас на Виктор. – Ели… аз… - той не намери сили да продължи, пък и лекарите не му дадоха шанс – сложиха го на носилка, опасаха кислородна маска на лицето му и го повлякоха към линейката.

– Почакайте! – Елена се затича към екипа, отвеждащ съпруга ѝ към болницата.

Под маската Виктор се усмихна с болка и само отвори ръка. Стискаше пръстена на Елена.

– О, Боже, обичам те! – извика тя. Грабна бързо пръстена от ръката на ранения Виктор и го целуна страстно.

Небиблейският Исус

 

Около Коледа и всичкото плюскане, взех, та се замислих и за рожденика, в чиято чест (незнайно защо), аз получавам подаръци. Такъв ли е бил, какъвто ни го представя Библията, бил ли е въобще, вършил ли е чудеса и защо дори и след смъртта му (ако е умирал изобщо, което няма как да стане, ако не се е родил, следователно няма как и да е възкръснал, защото неродените не възкръсват… това ще го оставя за втори текст, около Великден), в модерно-технологичния ни век, неговата личност все още е такава загадка.

Ще разгледам няколко случки от живота на Исус Христос, които не само не смятам за чудо от съвременна гледна точка, а смятам за абсолютно прости, та чак се чудя как така прости хора като нас не се сещат какво се крие зад библейските текстове.

Редно е да започна с раждането, но аз се връщам назад, девет месеца по-рано, за да проследим чудото на непорочното зачатие. Няма как да стане, нали? Нито обикновен дърводелец, нито самият Господ не може да забремени жена, без да е имал полов контакт с нея (да не говорим, че самият акт не е достатъчен, но да не навлизаме в науката чак толкова). Истината е, че в наши дни все повече деца са плод на непорочно зачатие. Ние го познаваме като ин витро. Та, не ви ли е хрумвало, че Господ всъщност е лекарят, извършил процедурата, а щастливата майка го е благославяла като божество заради „чудото“, решило проблема с импотентния Йосиф? И именно заради това празнуваме и до днес раждането на първото в историята бебе, плод на изкуствено оплождане. Твърде просто, ще кажете, но за простите умове отговорите непременно трябва да бъдат сложни.

Photo by Mikhail Villegas on Unsplash

Изяснихме зачатието, прескачам раждането (тук нищо интересно), пропускаме и детството и отиваме направо на младежките и по-зрелите години, когато Исус вече се е осъзнал и ориентирал в живота. От всичко, което е вършил, се вижда, че е имал интереси в доста области, безсъмнено на първо място медицината. Няма да изброявам всичките изцеления, които уж извършва чудодейно, защото в това да си учен сред невежи няма нищо кой знае колко интересно. Няколко чудеса обаче привличат вниманието ми с простотата и явното логично обяснение, което векове наред се подминава (вероятно, под влиянието на ЦРУ, които плащат на християнската църква).

По всяка вероятност, освен с медицина Исус се е занимавал (любителски) с молекулярна кухня. Два са примерите, с които ще докажа, че е колега от УХТ – Пловдив.

Помните ли как Исус превръща водата във вино (Йоан 2:1-11)? Всъщност, това е и неговото първо чудо. Е, аз ще ви кажа – във водата е имало прах тип степче, което при разтваряне във вода може да придобие вкус на каквото си искате – грозде, портокал, лимон и т.н., та даже и зелева чорба. Така че Исус не е направил никакво чудо, а е измамил гостите, така както и до днес правят производителите на „натурални“ сокове. А и, в крайна сметка, след като някои майстори успяват да превърнат виното във вода (в добрия случай, когато не става оцет), защо Исус да не може да направи обратното?

Следващият пример е свързан с яденето, без което пиенето… абе, пак върви, но повръщането е различно. Сещате ли се, че Исус успява да нахрани 5000 души с пет хляба и две риби (Йоан 6:1-14; Матей 14:13-21; Марк 6:32-44; Лука 9:10-17)? Хубаво, ама някъде да пише колко големи са били, а, вас питам? Който е гледал „Риболов на чудовища“ знае какви огромни рибоци хващат хората. Ами рекордът за голям хляб на Гинес? Държи се от румънци, които са направили 107 кг самун. Обаче по времето на Исус все още не е имало книга на рекордите, обаче това не пречи да са пекли и по-големи. А, най-сетне, не сте ли слушали рибарски истории? Ако вземем да вярваме на рибарите, ще излезе, че всички до един вършат чудеса. Какво пречи евангелистите да са разказали поредната рибарска история в Библията, а вие, будали, да им вярвате. Или щом го пише в Библията, значи е истина, все едно го пише в интернет? Впрочем, според Библията Исус още веднъж храни хиляди хора с хляб и риба (Марк 8:1-10; Матей 15:32), но този път, явно осъзнали, че прекаляват, евангелистите намаляват броя на гладните на 4000 и увеличават хлябовете на седем.

Едно от любимите ми „чудеса“ е ходенето по вода (Матей 14:22-33; Йоан 6:15-21; Марк 6:45-52), в което няма нищо необичайно и всеки един от нас не само го може, а го е и правил. Защото никъде в Библията не пише какво е било агрегатното състояние на водата, а то си е просто като нас, че е било твърдо. Исус е ходел върху лед, а нас са ни изпързаляли евангелистите, като са скрили част от информацията и айде – две хиляди години никой не се сеща да приложи елементарни познания по физика. Но защо му е било да ходи по лед на Исус? За мен и това е очевидно – занимавал се е с шорт трек, но щом опитите му са определени като ходене, значи не е бил особено добър. Важното е, че е спортувал… макар че спортът не му е осигурил дълъг живот. Но за смъртта и възкресението ще говорим, както казах и по-горе, около Великден.

Кой се страхува от тикви?

И тази година Хелоуин изпоплаши народа български. От маскирани като вещици деца настръхнаха екстеншъните на не една беге мама, на чийто нокти би завидяла самата Баба Яга, а татуираните Ботев и Левски по бицепсите на патриотите се навряха под ръкавите, от страх пред децата зомбита (този път без телефони). 

Но защо Хелоуин толкова изплаши родните смелчаци, които се бият по барове и окото им не мигва пред миглите на плеймейтките? Може би, защото не е български и роден, а по стар обичай ние си тачим и милеем всичко българско и родно, че дори политиците.

Замисълът на празника Хелоуин наистина си е зловещичък, но на фона на изконни български традиции и обичаи е просто смешен. Да не говорим за други страшни неща, които се случват по света и у нас. И за да успокоя изплашените до припадък мами, баби и други, правещи от Хелоуин драми, ще направя кратък списък на празници, обичаи, традиции и всякакви случки, които са много по-страшни от Хелоуин.

✓Гергьовден - считан за един от най-българските празници, за мен този ден предизвиква ужас още от детските ми години. Свързвам го с пищящи агнета и блеещи майки, чийто деца са обречени да потънат в бездънните стомаси на озверелите Гошовци. И това, ако не е изродски празник... 🐑

✓Тричането на кучета в Странджанско - за тези, които не знаят, според тази гнусна наша родна традиция куче се завързва на въже, върти се и се изстрелва в студената вода на близка река. Целта - да спаси животните от болести. В 21. век... 🐩

✓Коледа - клането на прасе и до днес е гордост за българската селска майка, която не пропуска да качи мъжките си чада на гърба на опърленото прасе, прясно заклано насред двора от група полупияни герои. Всеки път, щом видя подобна снимка в социалните мрежи, нещо някъде в мен се надига и прави опит да излезе навън от устата (за щастие, засега все под форма на думи). 🐷

Дотук с празниците, че ще стане много дълъг текста, а предвид нивото на съвременното будно общество, не вярвам някой да изчете нещо, което е повече от 3 страници, затова минавам на друг тип страхотии.

✓Честванията на Бузлуджа - когато баба ви се премени с червената шуба и тръгне да атакува великата тоалетна чиния, не се ли плашите поне малко? Аз се плаша, но не от похода на бабите, а от този на младите, които вървят след престъпна сган и ни връщат назад във времето. 🧹

✓Безумното шофиране - черната статистика и съобщаването на всяка поредна катастрофа предизвиква у мен гняв и страх едновременно. Но явно не действа на ербап шофьорите, които не само, че не се стряскат, а дори се гордеят, когато нарушат правилата за движение по пътищата. А ченгетата са все лоши...🚔

✓Войните - една от тях се води досами портите ни, но нас не ни е страх, защото ние подкрепяме силния и докато е така, чичко Влади ще ни закриля и снабдява с газ и всякакви блага. Но това робство е страшно. 🥺

Малко празници, малко новинарска хроника, пък дано съм ви убедила, че има по-страшни неща от тиквите. Ако ли пък не съм, наминете през къщи, да ви черпя един тиквеник. Казват, много помагало срещу тиквен страх.

Да останеш без глас

 

Случвало ли ви се е да останете без глас? На мен поне доста често, но това сякаш е типично за моята професия. Случи ми се още в началото на моята вече солидна шестгодишна кариера, още през първия ми работен месец, когато си мислех, че колкото повече викам, толкова по-добре ме чуват учениците. Разбира се, те ме чуха, но това не значи, че ме послушаха. И така, нищо кой знае не се промени в класната стая, освен че ми се наложи една седмица след злополучното повишаване на тон да шепна и да преподавам жестомимично.

Ако си мислите обаче, че след тази случка се отказах да надавам глас всеки път сред побеснялата тълпа тийнейджъри, които обичат да тестват височината на вокалите си точно в моите часове, лъжете се. Цели пет години продължих с опитите да надвиквам сама 26, и всеки опит, естествено, се оказваше все по-неуспешен. Времето обаче ми показа решението и тази година (засега) все още не съм повишавала тон. Едва на шестата година осъзнах колко е безсмислено да крещиш на глухи. Сега говоря, при това тихо, но съм убедена, че с времето говорът ще премине в шепот и един ден ще млъкна. Не защото нямам какво да кажа, напротив, просто няма да има на кого. И тогава, вероятно, ще се намерят желаещи да чуят мълчаливата, която просто стои и брои наобратно от 45 в минути.

На поредните парламентарни избори голяма част от българските избиратели постъпиха така, както аз класната стая. Убедена съм, че замълчаха не защото няма какво да кажат, напротив – няма на кого. Политиците отдавна са глухи за избирателите, които са останали без глас след всичките години на митинги, протести и демонстрации. След всички години, когато крясъкът на бюлетините е бил заглушаван от шум на пари.  Ето затова българският избирател остана без глас на тези последни избори и остави без гласове поредните мераклии да разгледат отвътре сградата на Народното събрание. Мълчанието на негласувалите говори повече от всяка електронна бюлетина, която звъни като биткойн в банковата сметка на някой депутат. Мълчанието към днешна дата не означава безразличие. Напротив – това мълчание е по-страшна присъда от всяка друга, издадена от родната съдебна система. Защото човек мълчи не само когато е съгласен или му е все тая. Понякога гласът просто се уморява.

Изчезвай, лято

    

Голямо реване, голямо чудо, че лятото си отивало. Ами, да си ходи, прав му път, няма да го спирам. И не мога да разбера какво толкова ще ви липсва. И лятото се потихте, и есента ще се потите. Вярно, през лятото – от жега, а през есента – от работа, ама от нея поне можеш да избягаш. Айде, обаче, избягай от жегата.  Не става, нали? Климатикът и той не е опция, с тоя скъп ток. Ама мислете малко с тия слънчасали глави.

Чисто икономически лятото е най-неизгодният сезон. Оставям настрани разходите за ел. енергия. Ами водата? Зимата лесно – и без къпане можеш да минеш, ама лятото? Вярно, че някои по принцип рядко посещават банята, но за тези, чието обоняние се е възвърнало, за съжаление, след прекарания ковид, не е опция. Водата, обаче, не е без пари, а душ след душ кубиците се трупат. Виж, есента е по-лесно – слагаш една кофа под капчука, като в „Бон шанс, инспекторе“ и си се къпеш с безплатна дъждовница. Хем евтина, хем дестилирана. Вярно, може да е по-студена, ама е аванта. Другите сезони, макар и не колкото есента, също са щедри откъм водоснабдяване: зимата предлага (поне в добрите дни) сняг, а той, както знаем всички (поне които сме ходили на училище), е просто друго агрегатно състояние на водата. Пролетта пък ни предлага обилна роса и макар да не може да се сравни с щедростта на есента, пак е далавера. А каква течност, освен собствената ни пот, ни дава лятото, а, разбирачи такива?

В тази връзка, нека да поговорим малко за ароматите на сезоните: есента ухае на печена тиква, зимата – на топли сладкиши, пролетта – на цъфнали цветя, а лятото – то смърди на пот. И щом някой ми каже, че му миришело на лято, ме удря в носа. Никакви морета, никакви морски дяволи. Гадория!

Като казах одеве, че лятото никак не излиза изгодно финансово, сещам се и за други излишни разходи. Традиционно отпускарски сезон, то ни вкарва в разходи за почивки. Вярно, ще кажете, никой не ме задължава да пътувам, ама как така колежката ще се тагва от Миконос, пък аз – от дивана. Ща, не ща, ще давам пари, да се пръсне от завист тая хаймана.

И накрая, ако този текст се чете ученици, искам да ви кажа, мили деца, че и за вас лятото хич не е изгодно. Сигурно още първия ден от ваканцията амбициозните ви майки са ви юрнали по уроци, като че не ви стига потенето от жега. Няма да ви оставят те току-така да си лежите по цял ден у дома, както мислите. Ще ходите на класическа китара, на конна езда, на курсове за астролози… Кой знае какви таланти се крият във вас. Дойде ли септември, лесно – отивате в училище, мютвате госпожата и сте готови, ама я мютнете частния учител, който взима по един славейков на урок. Не става, нали? По-големите пък, които случайно отърват частните уроци през лятото, заминават на морето, да продават палачинки и дюнери на гладни туристи. По 16 часа на ден, за никакви пари, които не стигат за една вечер в бара. Кажете ми, какво хубаво има в това тъпо лято?

На какво не ги учим в училище? (Самопризнанието на един учител)

Модерно е да се говори за излишните неща, на които учим децата в училище и онези, на които не ги учим, а трябва. Даже излезе книга със заглавие от този род преди години (не съм я чела), но аз съм по-скромна и ще се огранича до съвсем кратък текст, в който ще изкажа възмущение от пропуските в образователната система и в частност, в учителския труд. Може да приемете следващите редове като самопризнание на един учител. 

На първо място, признавам, че не съм научила децата на никакви полезни навици, като например, да пушат, при това със стил. Заслугата си е изцяло ваша, уважаеми родители, поздравявам ви за което. Моят принос се ограничава до скромното (и виновно) навеждане на глава, щом мина край група осмокласнички, до една с цигари, които „опъват“ опитно, сякаш цял живот това са правили. Признавам, умението за „опъване“ не е излишно (и за момичетата, и за момчетата) и много скоро ще им потрябва в живота, на друго място. На някои от по-хубавките госпожици (и господа) това умение дори ще носи пари, но кой от нас, задръстените даскали, да ти мисли за тия неща, покрай излишните уроци, с които ги занимаваме… Не обръщам внимание на полезните свойства и на други вещества, които децата харесват – алкохол, енергийни напитки, трева, райски газ… Причината? Сами си отговорете (жокер: не защото хал хабер нямам от химия). 

Като друг голям пропуск отчитам, че не съм научила дори един ученик да се държи правилно в обществото, т.е. нагло, безпардонно, безочливо. Добре, че децата си го могат и сами (поне някои), че да се оправят в живота. Тук отдавам заслуженото на добрите примери у дома, на улицата, в градския транспорт, дискотеката и в „Тик-ток“. Като споменах „Тик-ток“, там децата имат наистина отличен пример в лицето на известните инфлуенсъри, които, за разлика от загубена даскалка като мен, успяват (т.е. стават известни с това, че са известни), без да влагат много труд, а да извлечеш максимум резултат с минимум разход на енергия си е основен принцип във физиката.

Като стана дума за лесното в живота, не уча децата, че мечтите се сбъдват. Осъществяват се цели. Разликата не е голяма за някои от вас, но всъщност прилика между двете твърдения няма. И никога не ги уча да оцеляват, а да живеят (по възможност, смислено за себе си и за света).