"13 за късмет" с Бистра Стоименова

Снимка: Бистра Стоименова

 Бистра Стоименова е една от най-продуктивните млади авторки (мразя уеднаквяването на родовете, сори), които творят във всички възможни жанрове (а понякога - и извън тях… и не само в областта на литературата).  Отдавна искам да напиша публикация за нея и книгите ѝ (които, противно на логиката, харесвам страшно много), но в крайна сметка, какво по-хубаво от това писателите сами да говорят за себе си пред своите читатели? За щастие, имам удоволствието да се познаваме лично, така че с нея слагам началото на рубриката „13 за късмет“, в която любими мои съвременни писатели ще ми отговарят на 13 въпроса. Приятно четене! 😊

 

1.      Ако можеше да препоръчаш само една от твоите книги на читателите, коя би избрала?

Ама така не е честно! Имам си няколко, които са много различни. Слабост ми е историята в „Различен Следовател“, защото е най-дългото нещо, което съм писала и героите живеят на палатка в главата ми. Обаче когато препоръчвам книги, обикновено първо питам какво харесва човекът. Не всяка от моите истории става за всеки и съм забелязала, че читателите на различните истории си имат предпочитания.

2.      В писането или в рисуването се смяташ за по-добра?

Писането. Обичам да рисувам, дори направих илюстрациите в „Различен Следовател“ на майтап, но има много по-добри художници от мен. Всъщност, не бих се нарекла „художник“ още, защото те изкарват пари с това, а при мен е главно за удоволствие. Освен това, с писане съм се занимавала много по-дълго и много по-системно, отколкото с рисуване. Пиша, откакто бях на 10-11 (пети клас) и не помня момент, когато в главата ми да не се е въртяла някаква история. Рисувах много в гимназията, после на 17 се сдобих с първия фотоапарат и зарязах всичко, до 2020 година. Със сигурност съм написала много повече истории, отколкото съм нарисувала картинки - макар че дори и за три години има прогрес в картинките.

3.      Коя е най-добрата книга на 2023 г., според теб?

Няма как да отговоря на този въпрос, защото не се водя по тенденциите, когато си избирам книга за четене. Много е вероятно огромно количество от издадените през 2023 изобщо да не са ми попадали.

4.      А коя е най-надценяваната книга, според теб?

Много са, страшно много, като не всички попадат в категория „модерно заради социалните мрежи“ или „модерно заради това, че тийнейджърите са луднали по него“. За мен най-надценяваните произведения са онези, които стават модерни, заради снобизъм. Един вид, трябва да четеш това или онова (и да си го харесал), за да се водиш част от група ЕнтелЕгенти. Ако започна да изброявам поименно, първо ще ме нарекат „хейтър“, „илитерат“ и тъй нататък. Второ, това интервю ще стане доста дълго. Да кажем така – всяка книга, която стане много популярна заради някаква „мода“, а не заради историята в самата книга, автоматично става надценена. По-малките от мен викат на това overhyped (или нещо такова). За мен подобен тип книги имат добър маркетинг, но твърде големия шум около тях ме кара да ги избягвам и да ги смятам за прехвалени. Има не само прехвалени книги, а и прехвалени автори, между другото.

5.      Защо не пишеш на английски вместо на български?

Българският ми е роден език, така че с него мога да си играя, да го извъртам и огъвам, както ми харесва. Имам доста по-читав речников запас на български, отколкото на английски (нищо че съм преводач и имам ценза да го преподавам), затова смятам, че мога да разкажа една история много по-добре на български. Всеки, който ми каже, че пише по-добре на чужд език, отколкото на родния, откровено лъже или е дете на емигранти, живяло в чужда държава, което автоматично прави уж родния език чужд. Втората причина да пиша основно на български в момента е, че първо искам да събера читатели в България, преди да тръгна да си търся късмета по широкия свят. Да, България е малък пазар, да уж хората не четат (*не е баш така), но това си е нашата държава и е хубаво да почнем от тук. Защото, най-малкото, на един автор в чуждоезичния свят се гледа с други очи ако е вече поне малко популярен в родната си държава. Причина номер три е, че англоезичният пазар е необятен и в него е много лесно да останеш незабелязан. Правилата за издаване на книги в този свят са различни, начинанието е доста по-скъпо, отколкото е тук и маркетингът е в пъти по-труден. Така че аз бих го нарекла нож с две остриета, а плюсовете да започнеш първо от западния пазар (примерно, самопубликуване в Амазон) са силно надценени.

За протокола, пиша и на двата езика. Чисто и просто нямам публикувани книги на английски към момента. Такива по-нататък ще има (имам специални истории, които ще са директно на английски първо), но за момента предпочитам да си гледам в паничката. 😊

6.      Има ли по-талантливи млади писатели в България от теб в момента? 😉

Със сигурност. 😉 Каквото и да правиш, колкото и време да си посветил на едно нещо, винаги има накъде да се развиваш и със сигурност някой е направил повече. Хубавото нещо на таланта е, че ако човек работи над него, той става все по-добър и по-добър.

7.      Би ли се омъжила за някой от твоите герои?

А, не! Като ги знам какви са по характери всичките, ще се избием на третата седмица след сватбата (максимум). Героите в моите истории са особени хора – всеки от тях си има и добри страни, но и много лоши, като всички нас. А като се има предвид, че моето характерче не е от най-сладичките и миличките на планетата, шансовете ни за „и заживели дълго и щастливо“ са около нулата. Плюс, че в някои от историите си хич и не ща да се подвизавам…

8.      Обичаш ли отрицателните герои от твоите книги?

Повечето злодеи от историите ми не мога да ги дишам, честно казано. А някои са си откровено зловещи. Така че – категорично не. Злодеите в книгите не са там, за да ги харесваме, точно обратното – там са да ги мразим. Или да научим нещо от тях. Поне това е моето мнение. Когато героите ми разказват историята, се опитвам да разбера мотивите на всички, на злодеите включително. Учудващо е колко тънка е разликата между добро и зло, между другото. Много често зависи от обстоятелствата и гледната точка.

9.      Какво четеш, когато не пишеш?

Историческа проза – обожавам я! Любим жанр откакто се помня. Чета и други книги, но ако не знам какво да избера за четене, почти сигурно ще посегна първо към исторически роман.

10.   Писала ли си филмов сценарий?

Не, но ми се иска. Звучи много забавно 😊

11.   Повече фикция или повече реалност има в творчеството ти?

Имам истории по истински случай (винаги отбелязвам, че са такива), имам и други, които са основани на реални исторически събития. А имам и измислени истории, които героите ми разказват, които се развиват на реално съществуващи места. Във всичките ми истории е пълно с абсолютно реални факти – места, хора, градове, обичаи. Обичам да ровичкам подробности за истории. Колкото по-далечно е мястото, толкова по-забавно е проучването. Да благодарим на интернет за тази възможност! Дори във фентъзи историите ми има реални факти, които са просто фон за действието. В някои истории пък има реални исторически събития/митология и така нататък. Героите си идват с характера, много рядко (освен при трилърите по истински случай), се основават на една-единствена личност, така че там може да се каже, че има повече измислица. Или пък връзка с паралелна вселена, кой знае? 😉 Не знам дали отговорих на въпроса…

12.   Виждаш ли се един ден в учебниците по литература?

Дълбоко се съмнявам някога да стигна до тях. В учебниците по литература влизат главно и основно произведения, чиято цел е да набият в главите на децата определени ценности и/или да служат като литературен паралел на уроците по история (справка – всичката ни възрожденска литература). Всичко в учебниците по литература, от които съм учила, е било там с цел. Доста дълга тема е да обясня каква точно и защо децата не разбират и половината от произведенията и сега, и по мое време. Да речем, че по мое време имаше адски много произведения, които се изучаваха на възраст, в която имаш нулев шанс да разбереш посланието в тях. Малко се отплеснах, но иронията е, че винаги съм се разправяла точно с преподаватели по литература в училище, нищо че пиша от време оно. Та, моите истории нямат чак такива общочовешки/дълбокомислени послания. Авторът е искал да каже точно това, което е написал (не знам защо учителката ми по литература в гимназията отказваше да разбере тоя елементарен факт). Да не говорим, че не можем и да ги отнесем към България и българското достатъчно, че да имат място в учебника. Честно казано, не ми е и мечта/идея фикс или нещо такова чак в учебниците да влизам. Предпочитам хората да четат и харесват историите ми, вместо поколения ученици да ме проклинат, че мои истории ги прецакват на изпитите, ха-ха.

13.  Колко книги ще издадеш през 2024 г.?

По план, поне толкова, колкото и през 2023 година, НО миналата година ме отучи да давам обещания публично, защото нищо не се знае. Със сигурност, каквото и да стане, ще има поне една нова книга – чакайте нов трилър по истински случай. Историята ми отне две години и половина проучване (защото темата е страшно интересна и на автора просто му хареса да се рови). Ще има и книги в жанрове, които не сте виждали от мен до момента, но засега ще си затрая, за да не ми мине котка път. 

В памет на МОЧА

 "Чухте ли - ще бутат МОЧА?

Няма да оставят плоча" -

шепнат комунисти дърти

и не дават да се кърти

нито камък от гранита,

сякаш някой тях ги пита.

Вадят стари автомати

от ковчега, щом разклати

тежък чук глава гранитна.

Отдели се и политна

върху бабите на пост -

кръв избликна, пукна кост.

И настана олелия,

и изля се куп помия

върху варвари с длета,

причинили таз беда.

Но, другарки, май скелроза

ви е праснала в колхоза

и изтрила от главите

как започнали са дните

на Съветските братушки -

вашите любими дружки -

от Девети, от преврата

и как трепали са "брата"

българин и как рушили,

със бетон как задушили

всяко стръкче, всяко цвете,

въоръжени с чук в ръцете.

Но за тяхна зла бедна

вече други времена

са дошли, дни на разплата

с каменнния нашей брата.

Както е дошъл, така

ще да падне в таз борба.

С кръв издигнат, в кръв умрял -

вечна памет и дотам.

Да остане само спомен,

но да не стърчи огромен

в моята страна свободна,

мила, бащина и родна.

Мечта за котенце

 – Моля те, мамооо, само за тази нощ! – глезено изхленчи Миши и протегна дебелите си ръчички към Ева.

– Така каза и снощи – засмя се младата жена. – Ето, бебе такова – подаде в ръцете на момченцето си плюшения котарак, с който заспиваше неизменно всяка нощ, откакто го получи за първия си рожден ден.

– Тимиииии! – запищя радостно Миши и потърка меката играчка в ябълково червените си тлъсти бузки.

– Ех, глезанко, глезанко! – присмя му се шеговито Ева. – А мислех, че щом тръгнеш на училище, ще станеш голямо момче.

– Но, мамо, аз толкова обичам Тими! Знаеш ли, понякога, докато го гушкам нощем, си представям, че оживява и ме близка с езиче. Даже понякога чувам как мърка, съвсем тихичко. Мамо, а ти знаеш ли защо са създадени котенцата, а, мамо?

Ева завъртя глава, показвайки, че и представа си няма.

– За да бъде светът мекичък – отговори Миши и зарови пръстчета в козината на плюшения котарак, кискайки се весело.

Майката се разсмя от сърце, а момченцето продължи да бърбори превъзбудено:

– Знаеш ли какво, мамо, иска ми се целият свят да се пренасели с котенца. И къщите, и улиците, и училището – всичко да е пълно с едни такива мънички сладички рошавки жълтички и чернички и белички и шаренки… и аз да си ги храня и после да ги гушкам всичките и да ги слагам да спинкат и пак да ги гушкам, гушкам, гушкам… и да се борим, да ги слушам как мъркат….

– Глупчо малък, ами той светът и сега е пълен с котенца. Знаеш ли, че дори Космосът… Ева млъкна нарочно, за да провери дали Миши вече не се е уморил и дали няма да заспи, но той, очаквано, продължи интересния разговор:

– Какво за Космоса? Ти знаеш ли за него, мамо?

– Разбира се – засмя се майката. – И ако обещаеш да заспиш като добро дете, ще ти разкажа какво всъщност представлява нашата планета. Обаче след това затваряш очички и край на приказките. Разбрахме ли се?

Миши кимна, като продължаваше да стиска Тими в дебелите си ръчички.

– Нашата планета – започна Ева – се нарича още и земно кълбо. А както знаеш, кълбетата са…

– Любимите играчки на котенцата! – прекъсна я нетърпеливият Миши.

– Да, едни от любимите, след хартиените торбички. Но това не е толкова интересно. По-интересно е защо земното кълбо се върти.

– За да може да има ден и нощ – включи се Миши, който беше любознателно дете и непрекъснато гледаше научнопопулярни филми по телевизията.

– Да, но каква е причината?

Миши сви рамене.

– В училище ще учите за магнитни полюси, земно притегляне, гравитация и куп други интересни неща, но истинската причина за въртенето на Земята е, че един огромен космически котарак непрекъснато си играе с нея. Върти я с лапички и по този начин се сменят ден и нощ, лято и зима.

– А ако я изпусне?

– Е, и това се случва. Тогава се усещат земетресения.

– Ехааа! А ти откъде знаеш, мамо?

– Учила съм много – ухили му се Ева.

– А пък нашата учителка не ни каза така. Чакай! Утре трябва да ме заведеш по-рано, да съм първи в училище, за да кажа на госпожата защо Земята се върти! – Миши беше страшно развълнуван и в същото време притеснен, че госпожата може да се изложи някъде, като разкаже грешна теория за планетата.

– Нищо няма да казваш на госпожата! – започна да се залива от смях майката.

– Ама защо? Нали това е истината? – Миши недоумяваше защо трябва да остави учителката невежа.

– Виж, Миши, не е нужно всички да знаят истината.

– Но, мамо, нали все ми казваш, че не трябва да лъжа!

– Да не кажеш истината не е същото като да излъжеш. А и не е нужно всички хора да знаят истината. Това няма да промени факта.

– А какво е факт?

– Нещо, което е така, независимо дали знаем за него.

– Разбрах. Нещо като Тими.

– Как така като Тими? – зачуди се Ева.

– Ами, Тими съществува, но децата в Китай, например, не знаят, за него. Обаче Тими е факт.

– Така е, Тими е факт – засмя се Ева. – Умник си ми ти. – Ева целуна Миши по дебелата бузка и загаси лампата. – Лека нощ, момчета, да сънувате…

– Мамо?

– Да, миличък?

– А какъв цвят е котаракът, който върти Земята?

– Жълт. Заспивай!

Ева затвори вратата след себе си и остави първокласника да сънува меки котешки сънища.

 

***

– Заспа ли? – попита Камен, когато жена му влезе в спалнята.

– Мисля, че да. Бърборко, само ако знае…

Камен се усмихна и ѝ направи място до себе си. Ева се намести удобно и целуна нежно мъжа си, после погали сладката пухкава топчица, която невинно спеше върху краката на Камен. Само след няколко часа Миши щеше да се събуди от близване по носа и да намери до себе си Тими от плът и козина. Колко игри очакват двете малки момчета, които ще растат заедно като най-добри приятели… но засега нека се наспят добре.

-  

Вместо „Оскар“

 

В навечерието на рождения ден на Харисън Форд светът отново говори само за него. Поводът – петият, последен епизод от приключенската поредица „Индиана Джоунс и реликвите на съдбата“, който окончателно слага край на кариерата на великия археолог, но не и на актьора (преди дни Харисън Форд заяви, че смята да продължи да работи, защото така се чувства полезен). И въпреки лошите предчувствия, които имам откакто започнаха снимките на „Реликвите“, нито едно от тях не се оправда. (Следват много спойлери, затова който още не е гледал, да приключи с този текст дотук и да се върне, когато изгледа филма).

Началото ни връща към годините, когато Инди е все още млад и се бори с вечните врагове – нацистите. Най-радостното е, че режисьорът е решил да използва компютърно подмладен Харисън Форд, а не друг актьор, който уж прилича на него. За поколенията, израснали с филмите, това е прекрасен спомен от отминалите времена, а за малките зрители – шанс да видят истинският Индиана Джоунс от най-силните му години.

Внезапно сънят на археолога свършва (по-точно, прекъснат е от шумен купон) и камерата ни прехвърля в наши дни, където нашият човек вече не е толкова млад, но побелялата коса и леко понабръчканото лице носят същия чар, като от 80-те години. Напук на критиците и зложелателите, дори на 80 години Харисън Форд продължава да е истински пример за герой и стабилен мъж, какъвто няма да има скоро на екран. И все още предпочита сам да изпълнява каскадите. Няма нищо вярно в твърденията, че е превърнат във второстепенен персонаж, разчитащ на жени. Напротив – когато нещата се оплескат съвсем, старецът яхва коня или подкарва сватбената кола, както само той може, и разрешава проблема.

Преди да изгледам филма, се опасявах, че любимият ми герой ще бъде жалка картинка, но въпреки това и този път скочих с вяра в сърцето в неизвестното, очаквайки да падна в пропастта на провала. Никога не съм искала да видя Индиана Джоунс като дядо (стига ми, че го видях като женен мъж), около когото играят внуци, а той плеви доматите. Нищо подобно. Харисън Форд е остарял с достойнство и е предал това и на героя си. Както самият той каза в едно интервю, искал е да покаже Индиана Джоунс без преимуществата на младостта. Защото той, за разлика от повечето екшън герои, разполага с много повече от груба физическа сила. Той е преди всичко интелект… и идиотско чувство за хумор. 😊

Прескачам подробностите в сюжета и се пренасям в края на филма, който остави най-голяма следа в съзнанието ми. Индиана Джоунс и неговите спътници са преминали през пукнатина във времето и са се озовали 200 г. пр. Хр., където срещат… самия Архимед, чието изобретение търсят (не е толкова важно). Нашият герой е лошо ранен и иска да остане във времето на обсадата на Сиракуза, където неминуемо ще умре от инфекция. Готов да остане в историята, ама друг път. Неговата кръщелница го умолява да се върне обратно, в своето време, защото там все още е нужен. И това е така. Прожекциите на филма и посрещането от публиката е живият пример, че ние, феновете, все още обичаме Индиана Джоунс, все още се вълнуваме от неговите приключения и никой от нас няма да приеме той да окачи завинаги шапката и камшика. И ако се наложи, ще употребим насилие, за да го имаме (който е гледал, знае за какво говоря). 😉

 Естествено, на финала се появява Мериън, но тук нейното присъствие не е дразнещо романтично, а по-скоро доказателство, че Инди все още е неустоим за жените. Няма как историята да бъде завършена по-добре… освен ако Академията най-после не поправи половинвековна грешка. Индиана Джоунс се пенсионира с почести от колежа „Хънтър“. Мисля, че Харисън Форд заслужава същото. Почетният „Оскар“ на Американската филмова академия би бил прекрасен завършек на една блестяща кариера. За съжаление, нищо не зависи от нас, феновете. Ние можем да поднесем само любов и благодарност.

ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, МИСТЪР ФОРД! ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, Д-Р ДЖОУНС! БЛАГОДАРЯ ТИ ЗА ДЕТСТВОТО, ПРЕКАРАНО С ТЕБ! 🤠

Снимка: Dreamstime

България на три пилона и хомосексуалистите

Вече няколко нощи един и същ кошмар (сякаш режисиран от Максим Генчев) не ми дава мира: гола поляна, в средата й стърчи висок кол, чак до небесата. Чакайте... Не ми било кол, най ми било пилон. Навръх пилона седи пищна мома проститутка, гола-голеничка, с развети коси шарени, в бяло като непорочността й, зелено като главите на българите и червено като Партията. Отнейде ми се зачува свирня, ама не каква да е, а самият национален химн... в кючек вариант. Момата почва да играе нагоре-надолу по пилона, а всички революционери, изписани по голия й задник, поглъщат метала в ритъма на горещия патриотичен танц. 

Събуждам се преизпълнена с родолюбие. Сън е било, слава Тебе, господи! Няма мома на пилон, само прайда се вихри насред София. Отдъхвам си с облекчение. 

Ще си призная, че с годините неприязънта ми към хомосексуалистите прерасна в симпатия, а вече съм на път да стана техен най-ревностен поклонник. Защото в цветовете на дъгата днес виждам единственото спасение за света, а и за България.

Като се замисля обективно, хомосексуализмът е съществувал, откакто свят светува. А щом го има в природата, значи, макар да е нещо необичайно, е напълно нормално. По-късно, с идването на християнството, започват проблемите за любещите собствения пол, защото от удоволствие сексът се свежда до скучното задължение да се множи човешкия род. То хубаво да се множи, ама за какво? За да издига пилони и да му отхапват понита пръстите ли?

Като споменавам тези два примера на човешка (или само българска) глупост, се питам дали този "хомобум" не е отговорът на природата срещу нашия род, който откакто се е пръкнал, не е спрял да руши и унищожава планетата. А както знаем, природата винаги намира начин да се регулира сама и да се защити, защото ако чака на нас...

Разбира се, тази ми теория си има противници. Как ще оправим демографската криза у нас, като събираме мъжа с мъж и жената с жена? А защо изобщо трябва да я оправяме, питам аз? И защо да ги правим тия деца, като пияни и надрусани ги трепят по пътищата? Нека изчезва тоя народ - по-добре за света без нас.

Естествено сега, докато аз пиша този хейтърски текст, християнските двойки си седят на по чаша ракия и си говорят нещо приблизително такова:

- Мило, абе ти знаеш ли, че в България е намаляла раждаемостта?

- Да, знам. Искаш ли да направим едно дете, за да се докажем като патриоти?

- Да, ама ако може, не само едно, а поне три, защото съм изчислила, че ако всяка двойка остави двама наследници, които да компенсират майката и бащата и още един, той ще бъде бонус за нацията.

- Хубаво, давай да правим българчета.

И така, мама и тати лягат и надве-натри правят три малки християнчета, възпитани в семейните ценности, а именно да варят ракия, да колят прасе и да псуват на майка, като мъже. После мама и тати хукват по чужбина и оставят децата на грижите на баба и дядо. След година-две, съвсем по християнски, всеки християнски родител си намира любовник и пак в духа на църквата се развеждат със сканда. А децата... Е, хората вече са ги направили, оттук нататък държавата и училището да се оправят.

Толкова за християнското семейство. Надеждата ми е в ЛГБТ общността, защото само тя може хуманно да спре размножаването на човешката глупост. С любов.

Уличният музикант

 Уличният музикант

 

Седмо число на месеца дойде (ще ми се да кажа неусетно) и рано сутринта, още преди да си изпия кафето се облякох, начервисах (някои навици не се променят и след 100 години) и лакирах в яркочервено и тръгнах към банкомата. Надявах се по това време да няма голяма опашка, за да мога да свърша бързо досадната работа и да се прибирам по хлад. За разлика от другите пенсионерки, чийто социален живот беше строго обвързан с взимането на пенсия и пазара след това, аз си имам мой си, доста интересен пенсионерски живот, отдаден на котките в квартала. С тях общувам с огромно удоволствие, защото те никога не клюкарстват, не разпитват за внуците, не говорят за политика и, като цяло, ги предпочитам пред хората. Затова винаги ходя за пенсията или рано сутрин (макар и ранобудни, пенсионерите си имат сутрешни ненарушими навици, като например да пишат на дъщерите в Америка, че и тази сутрин са се събудили, да полеят цветята, да изгледат Гала), или вечер, по време на сериала, с идеята да не засичам познати от квартала или, недей боже, бивши колежки от училище. Никак не съм сантиментална и се отегчавам до смърт (а тя и без това вече ме дебне упорито) от спомени за едно време, за бивши ученици и настоящи клюки за тях, за покойни директори и… не искам да си помисля с какво още биха ме занимавали.

За мой лош късмет, тази сутрин пред банкомата имаше огромна опашка – вероятно изплашените от червения код за опасни жеги старци бяха нарушили педантичните си графици с мисълта да се предпазят от евентуален инфаркт. Затова, макар да нямаше седем, всички пенсионери от града сякаш бяха се отказали от сутрешното кафе (или пенсиите не им бяха стигнали и за тази доза, поради втория 31-дневен интервал между двата превода) и атакуваха нещастния банкомат, въоръжени с пълни карти. Дали защото повечето хора на опашката бяха глухи, или просто така си говореха, но викове огласяха целия площад и атмосферата беше нетърпима, като в учителска стая. Съжалих, че не съм на годините на внучката ми, за да запуша ушите си с огромни слушалки и да надуя на макс Жо Дасен (да запазиш слуха до преклонна възраст не винаги е плюс). Уви, с годините старостта губи мъдростта си. Затова се възхищавам на тийнейджърите – те винаги са подготвени да заглушат неприятните шумове или да се разсеят с телефоните от местата, на които не искат да бъдат.

Като стана дума за музика – някакъв уличен музикант, и той на възраст като всички нас на опашката, разпъна оръфано рибарско столче досами банката, отвори калъфа на акустична китара и започна да се приготвя да припечели нещо допълнително (или просто да си изпроси внимание). Някои хора, за съжаление, с младостта губят и гордостта си. Обърнах се на другата страна с отвращение – ненавиждам просяците, ако и да претендират, че си изкарват честно насъщния.

Опашката от пенсионери се множеше и шумеше все по-непоносимо, дядото на китарата дрънкаше досадни стари шлагери, но след като всички, минали вече през банкомата, прибираха смутено парите в изпокъсани портмонета и найлонови пликчета, той най-после явно осъзна, че импровизираната публика, колкото и да беше сантиментална, нямаше перо в бюджета за изкуство. Затова премина към по-съвременни ритми.

Най-после, след почти час чакане дойде и моят ред (спокойно, не този ред). Докато чаках всичките 240 лв. да излязат от зиналата паст на машината, която всеки път ми задържаше последното левче от пенсията, заради някакви нейни си, машинни правила, до ушите ми достигна позната мелодия, после чух и думите:

Parla più piano e nessuno sentirà

Il nostro amore lo viviamo io e te…

Ако сърцето ми не биеше бясно, щях да си помисля, че вече е спряло и съм се озовала но Оня свят. Но не бях там. Обаче не бях и тук. Бях в онзи парк, на 25, красива и дива, а той ми шепнеше тихо в мрака, че любовта ни е най-голямата, съществувала под това небе. Спомням си, че беше висок и красив, облечен в синьо онзи ден, с бебешки гладко лице, трепереше от вълнение и се потеше, а аз – уверена и надменна, го целунах страстно, както никоя преди мен не го беше целувала. В онази нощ той ми призна неща, които ме уплашиха, но не го показах. Наливах се с бира, като истинска модерна дама от западния свят, смеех се цинично и го потупвах по главата майчински. По едно време станах, като се престорих, че отивам в храстите (сещате се защо) и побягнах надалеч, за да не се върна никога повече. Бях толкова млада и свободна, мечтаех да пътувам, да се веселя, да сменям любовници, а той беше още толкова малък, едва завършил гимназия, невинен и невеж в отношенията с жените. Мечтаеше за любов, деца и дом, а аз бягах от този закостенял живот на домакиня. През годините, в които една по една мечтите ми се сриваха, се сещах за него, питайки се истина ли е било случилото се между нас и дали щях да бъда щастлива с него (въпросът беше реторичен). Дори не си спомням името му, но се надявах, че е намерил любовта, за която ми шептеше в онази нощ, когато ме изплаши мен – смелата – с нежни думи и любовни признания. Но ето, че сега пак съм там, в парка, на 25, а красивия млад мъж реди думите от песента с гласа на уличния музикант.

Някой от опашката доста грубо, макар да ме нарече госпожо, ме сепна и ме подкани да се измета от банкомата. Отместих се с глухо извинение, после минах покрай музиканта и му оставих в калъфа всичките 240 лв. За какво ми е пенсия? Та аз съм толкова млада – само на 25! И докато правех това щедро дарение, музикантът внезапно посегна, хвана ме за ръката и се наведе да я целуне.

***

Събудих се в интензивното. Около мен се суетяха дъщеря ми и внучката, които щом отворих очи, ми обясниха с разтревожени гласове, че съм получила инфаркт, но да не се безпокоя за нищо – щели да ме вземат в техния апартамент и да се грижат за мен. Според лекарите причината за покосилия ме сърдечен удар беше комбинация от жегата и склонността ми да си пийвам силно кафе всяка сутрин. Без пропуск. Мълчах и кимах с разсеян поглед. Само аз си знаех какво беше развълнувало сърцето ми в онази сутрин на седмо число. Припомних си отново уличния музикант, пеещ песента на Джани Моранди и моята набръчката ръка, попаднала за кратък миг в неговата. И там, между палеца и показалеца, бях видяла нещото, което ме удари право в сърцето. Избледняла вече грубо направена по войнишки татуировка с инициали и рождена дата. Със сигурност на жена. И двете съвпадащи с моите.

Голата истина е гола вода

Отдавна съм се отказала от съвременното българско кино, но след бурната реклама на „великия шедьовър“ на „големия“ Виктор Божинов и след двегодишна съпротива, най-после и аз поддадох и изгледах „Голата истина за група „Жигули“. 🚗

Още през 2021 г., когато родните киномани и критиката ми проглушиха ушите с този нов български филм, имах предчувствието, че той всъщност не е нов, а е префасонирана версия на класиката „Оркестър без име“. Както винаги, оказах се права и въпреки че все още ми се повдига от снощи, като след возене в „Жигули“ по троянските завои, не мога да се сдържа да не избълвам цялото насъбрало се отвращение към този отвратителен филм. 🚗

Голата истина е, че „Жигулито“ е гола вода, която преповтаря почти до най-дребния детайл, с леки козметични промени, „Оркестъра“. И за да не бъда голословна, преминавам към примерите. 🚗

Започвам с героите. Там двата филма най-много се припокриват. Като начало, ръководителите, които се нагърбват с цялата организация, обират позитивите и в още по-голяма степен негативите – Велко в „Оркестъра“ и Фори в „Жигулито“ (в ролята Михаил Билалов – единственото нещо, което не ме дразнеше в съвременната версия). Следва мъжкарят, който не цепи басма никому и се замесва в не един скандал – Павката и, съответно, Васо (противният ми Филип Аврамов). Ролята на добродушния и леко наивен мечтател Жоро в „Голата вод… истина“ е поверена на Димитър Рачков (Киша). Донякъде съм приятно изненадана от актьора, че не се лигави, като в „Капките“, но като цяло – едно към едно с Мамалев. Разликата между Жоро и Киша е само в музикалния инструмент. Остана мълчаливецът, който пострада при концерт, подобно на Филип – Пухи (в ролята Герасим Георгиев - Геро). И съвсем накрая, двете певици конкурентки – една бездарна (Рени Ковачева в „Оркестъра“ – Дарина в „Жигулито“) и една талантлива (Ваня – Соня). По отношение на дамите все пак има малка разлика – в „Оркестър без име“ Миташки, на чийто купон трябваше да свири бандата, държеше на некадърната хубавица Рени, докато героят на Август Попов предпочете оригиналния състав с по-добрия глас Соня (Ирини Жамбонас) да пее на рождения му ден на морето. Има и още една съществена разлика – Рени се омъжи за италианец, а героинята на Лилия Маравиля – за французин. Е, все жабар, ще каже заядливият (като мен) зрител. 😊

В сюжета приликите също са многобройни, а там, където има различия, „Жигулито“ сякаш прави опит да продължи историята на „Оркестър без име“. В началото и на двата филма виждаме всеки герой в ежедневните му занимания – кой поправя коли, кой човешки лица… Приликите с познати събития са случайни. 😉 Появява се и онази влиятелна фигура, която може да изкара от всяка свирка певица, стига да е доволен (от свиренето, не от пеенето 😉), и притиснатият до стената композитор, който трябва да направи компромис със съвестта си в името на успеха. Е, има и разлики – в „Оркестър без име“ бездарната държанка беше само една Рени, докато в „Голата истина…“ се появиха две и се заговори за още една, но това са само цифри. Важното е, че нещата не са се променили от соца насам. След кратки перипетии, колебания и сръдни и двете групи в крайна сметка потеглят към морето с автомобил, шофиран от нервака на бандата. Чиста случайност, какво да се прави. Но пък събитията, на които свирят, са съвсем различни – какво общо намирате между соц-сватба и мутренски рожден ден? 😉 А и подаръците, които раздадоха Миташки и Боби Чаев, са къде-къде различни: какво е общото между „Москвич“ и „Жигули“, а? Освен това, едната кола отиде за младоженците, а другата – за музикантите. Разбира се, след издънката по време на купона и нещата вече съвсем не си приличат – Велко трябваше да плати счупената техника, докато Фори – да я продаде, за да върне капарото, което изхарчи неблагоразумно. 😉 Но и двата филма не се разминаха с пострадали музиканти на сцената – на Филип му счупиха ръката в пиянското сбиване, а Пухи просто си припадна зад барабаните. В крайна сметка, и двамата попаднаха в утешаващите ръце на любимите жени, които нямаше как да се сърдят повече на ранените герои. И накрая, и „Оркестъра“, и „Жигулито“ остават, за още едно участие, за още емоции, и като цяло, има хепиенд. Единствено музиката е наистина много различна (и в това отношение предпочитанията ми са към тази от „Оркестър без име“). 🚗

Разбира се, наясно съм, че абсолютно никой не споделя това мнение, но нали знаете как е при гадене? Трябва да изхвърлиш лошото навън, за да ти олекне и да забравиш. 😉

Снимка: 
https://www.dreamstime.com/editorial-stock-image-vaz-moscow-russia-august-soviet-compact-sedan-car-exhibited-retro-motor-show-vdnkh-image49470944#_