Вместо поздрав

Проф. Аретов представя "Бленувани и плашещи" в Пловдив, 2023 г

„Посредственият учител разказва. Добрият учител обяснява. Изключителният учител демонстрира. Великият учител вдъхновява“ е казал големият Уилям Артър Уорд (който и да е той). През живота си съм попадала и на посредствени (единици, но ги има), и на добри учители,  за щастие, на страшно много изключителни, но за всеки ученик (или студент) има само един Велик учител.

Николай Аретов. Така се казва Великият учител, за когото ще разкажа, или още по-точно – проф. д.ф.н. Николай Аретов (т.е. този човек е наистина много нависоко в йерархията на съсловието, както ще сатен ясно, но не само заради буквите преди името). И ми се иска днес, в чест на юбилея му (и без неговото разрешение) да го представя пред скромната (ми) аудитория през моите очи – на една случайно попаднала в СУ, във възможно най-последния момент, студентка (успешно завършила с помощна на своя Велик учител). Защото за него е писано много (което не значи достатъчно) от уважавани в литературните среди светила, но досега не съм чела нищо от негови студенти. Освен това, във всички публикации става дума единствено за научните му постижения, които, разбира се, са от  първостепенно значение, но никъде (поне аз) не съм чела да пишат за него като за нормален човек, извън академизма. Изключвам „Семейни истории“, писана от главния герой на днешния „разговор“, в която той почти не пише за себе. Затова на мен се пада да запълня тази ниша, макар такива текстове да не са престижни в биографията на учения. В настоящата публикация ми се иска да насоча вниманието единствено и само към юбиляра, но пишейки за него от първо лице, няма как да не ви занимая поне малко и със себе си. Ще се опитам това да е наистина минимално, и то само за да покажа защо определям проф. Аретов като Велик учител.

Не всеки има моя късмет да се срещне с този единствен учител, който го вдъхновява и благодарение на когото той се развива (успешно) в избраното поприще. Връщайки се назад, ми става смешно плод на каква глупава и нелепа логика е тази среща (моля, не ми се присмивайте много заради следващите редове и – проф. Аретов – извинявайте със задна дата за това, което… ще видите).

През 2014 г. попаднах в СУ, магистърска програма „Преводач-редактор“. В седмичната програма, която получих, имаше както задължителни, така и избираеми дисциплини, от които трябваше да избера 4. Тъй като по всички редовно изучавани предмети щяха да ми преподават дами, реших, че е добре да разнообразя с няколко господа. Пред едно от имената стоеше някакво безкрайно съкращение, което в началото ме отблъсна (кой знае какъв сухар е човекът зад многото букви с точки, си помислих тогава), но все пак реших да посещавам дисциплината „Превод и редактиране на хуманитаристика“. Ако не се разберем с преподавателя (вероятно няма, защото сигурно е комунист на 90 години или дори по-лошо… ако е възможно), винаги мога да се преместя, се утеших и в един ноемврийски (?) следобед зачаках пред номера на стаята, в която трябваше да се проведе първата лекция при „сухаря“. Изненадах се, че няма опашка от желаещи и си казах нещо от рода на „ето, знаех си, че ще е голяма гад този с многото букви пред името, щом никой не иска да кара лекции при него“, но вече бях дошла и ми беше любопитно на кого ще попадна, затова продължих да чакам и да дочитам спортния вестник (любимото ми четиво, когато влязох в СУ). По едно време по коридора се зададе човек на не повече от 60 – висок, с брада, усмихнат и неглиже облечен (да се чете „готино“). Поздрави ме доста  приятелски и отключи вратата. Навярно параджията или електротехникът, си помислих тогава – само майсторите са толкова учтиви и дружелюбни с всички без академични титли (и само те се обличат нормално, без вратовръзки). Симпатичният господин обаче се застоя в стаята и аз се престраших да вляза и да попитам дали преподавателят ще дойде за лекцията, или да си вървя. От отговора, който получих, стана ясно, че преподавателят вече е в стаята (първи гаф още за добър ден). И, изненадващо, не беше изобщо „сухар“ (поне на първо впечатление). Нищо общо с представата ми за професор, всъщност (да се приема като комплимент 😊). Нито на 90, нито комунист (оттук нататък всичко друго е бонус). По-късно от колеги научих за богатата биография на приятния и дружелюбен професор и ми се зави свят. Даже се оказа, че е не просто обикновен професор, а доктор на филологическите науки (ето какво било другото съкращение пред името, за което добре, че не попитах лично него какво значи, да се изложа съвсем).

Останалото, както се казва, е история (в спомените ми доста забавна). Излишно е да казвам, че часовете по Хуманитаристика се превърнаха в мои любими. Благодарение на проф. Аретов разбрах за себе си, че редакторската работа е тази, която ме влече повече от преводаческата. Смея да се похваля, че прихванах от неговия редакторски педантизъм дотолкова, че да си позволя да намирам грешки дори в текстовете, които самият той публикува. Първият път, когато си позволих да му посоча грешки в негова публикация, си спечелих малко коректорска работа (вместо наказание 😉). Известно време ми трябваше да се адаптирам към този начин на общуване с преподавател – бях свикнала да работя с хора, които не зачитат различно мнение, да не говорим за търпимост към „критики“ или доверие към нищо и никакви студенти (особено четящи спортни вестници). Днес в работата си се старая да подхождам по същия начин към моите ученици – с уважение и отворено съзнание да науча нещо от тях. Мисля, че се получава доста добре (особено последното).

Друго нещо, което попих от проф. Аретов (за ужас на авторите, с които се случва да работя) е непоносимостта към русизмите (която и без това ми е заложена). А по отношение на тях той е същински радар. Един весел пример от времето, когато писах магистърската си теза (познайте кой си избрах за научен ръководител… или той мен 😉). В дългия над 70 страници текст бях написала случайно някакъв русизъм (вече не си спомням точно какъв), който си открих при проверката. Реших обаче да пробвам (извинявайте, професоре 😊) дали научният ми ръководител ще открие тази незначителна думичка сред всичките таблици с книги, години, бележки под линия и какво ли не. След няколко дни получих работата с бележки и една от тях беше към въпросната дума „замени дразнещия русизъм“ (нещо от този род, но думата дразнещ я помня добре). И до днес видя ли подобна дума в текст, тази бележка изкача пред очите ми и не оставям нещастния автор на мира, докато не намери по-приемлив синоним (например, безконечен на нескончаем 😊).

Разбира се, останаха и ненаучени уроци. Например, и до днес не се научих да харесвам Селинджър. 😉 Така и не разбрах в какво се изразява гениалността му и не очаквам някога да успея. Между другото, доста често с професора сме на различно мнение за книги и филми, писатели и режисьори (например Кристофър Нолан) и винаги се разминаваме в отношението към българската история, но това по никакъв начин не намалява уважението ми.

Колкото и да се старая, не успявам и до днес да усвоя хладнокръвието, с което проф. Аретов разрешава спорове с неприятни личности. Винаги съм се възхищавала на умението му да казва истината в очите, без намерението да обижда другата страна (която винаги се обижда, но това е друга тема) и да остава (поне външно) напълно спокоен, когато го нападат. Неведнъж съм била свидетел на такива ситуации, включително в социалните мрежи, но най-много се впечатлих като студентка как той се справи с нахална колежка от курса, която се опитваше да го провокира и ядоса. Може и да е успяла с второто, но не пролича, а въпросната госпожица не излезе победител от този „спор“. Мисля, че така и не се дипломира впоследствие, но това е друга тема. В тази връзка, чудя се какво би било, ако днес проф. Аретов влезе в класна стая с ученици и дали те ще успеят да го провокират да повиши поне тон… (не предстои да стане ясно 😉).

Изкушавам се да кажа вече наздраве и да спра да пиша, но се сетих за още една забавна случка с вино (вероятно не помните, професоре, но аз я помня като поредния ми гаф 😊). Бяхме на представянето на сборника „Искам шестица“ на СУ. На една от задните редици от едната ми страна беше седнал проф. Аретов. Имаше скромна почерпка (малиново вино, което така и не опитах, защото не пия), но той си беше взел чашка и я беше закрепил на подлакътниците на двата съседни стола (моя и неговия). Докато се обръщах назад и настрани и, като цяло, се въртях навсякъде, за да говоря с колеги, някак съм преместила моя стол и виното се изля… познайте върху кого. За късмет, обаче, професорът беше дошъл с червен пуловер (предвидливо), върху който изобщо не личеше огромното (предполагаемо) петно. Добре, че до мен не беше седнал някой костюмар с бяла риза… но като се замисля, такъв тип никога нямаше да седне сред студентите, с чаша вино, като един от многото гости, без да се (само)натрапва в събитието.

Приключвам вече с този непоздравителен адрес, защото знам колко скромен е рожденикът. Няма да се опитвам да бъда оригинална в пожеланието – най-вече, професоре, бъдете здрав! Надявам се, че сте се забавлявали с тези няколко събрани случки из не толкова академичната Ви дейност. Беше удоволствие да се разровя из паметта си и да открия, че помня доста неща. Весел празник и НАЗДРАВЕ!

П.п. Все още чакам да напишете криминален роман. Убедена съм, че ще ми хареса дори повече от „Арабски нощи“.😊

Среща между професор и (бивша) студентка,
Пловдив 2023 г.

"13 за късмет" с Мелани Шакири

Снимка: Мелани Шакири 

Когато за първи  път видях слънчевата красавица Мелани Шакири и разбрах, че е писателка, предположих, че любовният роман е нейният жанр. Нищо подобно! Зад миловидната външност се крие талант на звяр, готов да разкъсва на парчета своите герои и да източва и последната им капка кръв. За щастие, всичко това се случва единствено във въображението на младата авторка.

1.      Страх ли те е от тъмното?

Рационалната част от мен би желала твърдо да заяви, че изобщо не я е страх, но реално честичко подскачам, когато остана сама в тъмна стая (дори и вкъщи). Отдавам го на факта, че доста повече ме плашат свръхестествените неща, които по принцип живеят в тъмното, отколкото реалните опасности. Основно, защото първите си нямам никаква идея какво се предполага да представляват (всяко въображение си ги създава по свой си начин) и как да се боря (хипотетично) с тях. Така че не ме е толкова страх от самата тъмнина, а от нещата, които те чакат, в мрака. Опасно си е, „когато настане мрак“...

2.      Ще видим ли „Когато настане мрак“ и на италиански език?

Силно се надявам, че ще дойде и такъв момент, тъй като съм обещала на роднини и приятели по едно копие. Намирането на преводач за българо-италианска литература обаче е сложно начинание, а аз самата не вярвам достатъчно в познанията си за книжовния италиански език, тъй като го владея повече разговорно. Затова първо следва превод на английски и пускане сред англоезичното книжно общество, така че сборника да достигне по-широка читателска аудитория. А и да зарадвам пък приятелите си в Америка, понеже не разбраха много от българските издания, които им изпратих 😄

3.      Откъде идва мракът в творчеството ти?

Колкото и странно да звучи – от сънищата ми. Още от малка сънувам всякакви кошмари, даже преди да започна да ги гледам и чета. Когато съм будна, съм една лъчезарна и позитивна личност, “второто ми Аз“ обаче май не е на същото мнение. Повечето от историите ми всъщност са създадени върху основа, положена от кошмарите ми.

4.      Как се чувстваш, докато пишеш хорър разкази?

Понякога, в бързината да запиша мислите си върху белия лист, така че да ги запечатя преди да са избягали, сърцето ми се разтуптява по-бързо. Понякога тръпна в очакване да разбера какво ще се случи, какво ще ми разкрият героите, защото за мен самата също е мистерия. Понякога стоя и се усмихвам глуповато, забавлявайки се на остроумните диалози между персонажите или на доброто хрумване в развитието на някоя случка. На моменти обаче ми се е налага да спра и да се огледам наоколо, особено когато пиша на публично място, понеже ме обсебва притеснението, че всички покрай мен могат да прочетат/чуят налудначивите ми мисли и зловещите сцени, които създавам.

5.      Да очакваме ли скоро и роман?

Как разбра? *смее се* Всъщност в момента работя по първата част от една поредица. Засега само че единственото, което ще издам, е че първата книга ще бъде фентъзи/хорър/романтика, а втората – научна-фантастика/хорър. За останалите части ще се договорим с писателските духове, обитаващи творчеството ми, в по-късен момент. Едно е сигурно - всичките ще се преплитат... но не точно.

6.      Какво може да научи за писането Стивън Кинг от теб?

Много ласкателен въпрос, имайки предвид, че Кралят е най-големия ми кумир. Определено повечето от нещата, които аз знам за изграждането на добър стил на писане, съм попила от неговото творчество. Какво би могъл той да научи от мен обаче? Може би, само може би... Всъщност няма такова нещо. Все още не сме достигнали момента, в който ученикът да надмине учителя. А и с този учител, не мисля че някога би могло да се открие такава възможност. Не случайно той е Кралят!

7.      Стоят ли зад кървавите убийства в историите ти твои намерения към реални хора? 😉

Разбира се, че не! *хаха* Старая се да се обграждам само с хора, които харесвам и на чиято компания се наслаждавам, така че да нямам никакви поводи да желая гибелта им. Сега като се замисля май даже трябваше да добавя едно – “Всяка прилика с действителни лица, места и събития е случайна.”, в началото на сборника… За другия път ще си знам.

8.      Ако се налага да убиеш, как би го направила? 😉

Едно нещо, което съм научила от всичките филми и книги, то е че женските хитрини, понякога са най-ценните. Така че ще бъде тиха, но безмилостна, смърт чрез отрова. Ако пък ми се налага да мисля бързо, най-вероятно ще бъде нож, тъй като предпочитам хладните пред огнестрелните оръжия. А и съм се заигравала няколко пъти да науча по една-две техники за бой с ножове 😌

9.      Вярваш ли в призраци и живот след смъртта?

Както със страха ми от тъмното, донякъде ми се ще да отрека, но няма да го направя. Реално вярвам в призраците, магията и всякакви паранормални проявления. Смятам че след като хората използваме максимум 10% от мозъка и сетивата си, то покрай нас преспокойно би могла да се крие цяла една друга реалност (или даже няколко), която само някои от нас са способни да усетят.

10.  А вярваш ли в любовта отвъд смъртта?

Вярвам че, ако наистина обичаш нещо, любовта никога не умира, дори когато то физически вече не е сред живите. Когато обичаш, ти приемаш частица от душата на човека в своята, и му даваш частица от твоята душа. Затова, когато умре, частица от душата ти умира с него, но тази частица от неговата душа - продължава да живее в теб.

11.  Коя е най-страшната ситуация, в която си попаднала?

След дълго мислене осъзнавам, че не съм имала много такива. Една ситуация, която по уплаха бих сравнила със сцена от прословутата “Куджо” на Стивън Кинг, бе когато на петгодишна възраст бях нападната от няколко доста гневни кучета. Членовете на тази глутница просто изскочиха озверели и пръскащи слюнка с лая си, докато аз треперех пребледняла, вкопчила се в полата на майка ми. Опа, сетих се и за нещо друго, също толкова страшно като това изживяване – филмът “Коралайн” по книгата на Нийл Геймън. Казах каквото казах! До ден днешен ме е страх от този филм...

12.   Усещаш ли завист от страна на своите връстници заради ранния успех в литературата?

До преди година щях да кажа “Да, определено!”, но средата ми вече е различна, затова и отговора ми ще бъде различен. Нещо, което осъзнах обаче едва наскоро е, че всичко много зависи от начина, по който ти самия възприемаш нещата. На повечето мои връстници не им харесваше, че правя нещо с живота си, нещо което обичам, и още повече нещо, в което малко или много имам определен успех. С времето обаче приех идеята, че аз не мога да контролирам техните реакции и мисли, а само собствените си. Промених погледа си над тези ситуации и сега животът ми, както и общуването ми с останалите, е далеч по-приятно преживяване, дори и те да таят негативизъм към мен и творчеството ми.

13.  Кой от разказите ти би предложила за сценарий на страшен филм?

Ууу, страхотен въпрос! Значиии *започва да ги изброява подред* Ох, много ми е сложно да реша! Най-вероятно на големия екран най-добре би изглеждал “Първият разрез е най-дълбок “, заради възможността да се предадат чрез различни игри със светлината и чрез музика, “емоциите” които се крият в чистата лудост на един човек. Друг свой разказ, на който залагам, е „Като истинско семейство“  – в киното, по време на прожекцията, със сигурност ще има доста наплашени и подскачащи зрители 😁

 

Благодаря много за интервюто! 🥰

 

Защо 3 март?

„Вие, учените, сте големи диванета“, казваше Бай Ганьо и макар да не е еталонът ми за българин, тук съм съгласна с него. Защото вие за всичко се заяждате, всичко опорочавате с вашите знания и познания, все под вола теле търсите и разваляте всичко хубаво, постигнато от не толкова начетения, но сърцат народ.

Последната ви жертва от известно време насам е националният празник. Трети март. Една пошла, според вас, дата, която трябва да бъде зачеркната. Мотивът – свързана е с Русия.

Тези, които ме познават добре (а и не само) знаят, че съм доста краен русофоб и с готовност изхвърлям всичко руско като влияние, но в случая нещата ми се струват пресилени. Вие, учените историци и всякакви други, наблягате на руското участие в освобождението, на политиката, на последствията, защото имате възможност да проследите събитията отзад напред. Това обаче ми се струва нечестно и мисля, че трябва да се върви хронологично, по стъпките на нашите предци, за да се оцени подобаващо датата 3-и март, която така мразите.

За какво са се борили българите, докато са били 5 века под османско (робство, присъствие, съжителство – не искам да влизам в спор и за термина, все едно)? Свобода! Няма нужда да припомням какво е извезано на знамето на панагюрските въстаници, надявам се. Свобода или смърт! Не съединение, не независимост, а свобода. Свободата е била съкровената мечта на Левски и Ботев, които в момента много сънародници лекьосват с дюнер по тениски и суичъри (друга тема) и върху чиито лица някои патриоти режат мезето за ракията. За свобода са се борили и загинали. Разбира се, когато тя идва, не е точно тази, която са си представяли героите, но въпреки това денят е бил празник за предците ни. Все едно е било дали я постигаме изцяло сами (наивно е да се смята, че е възможно), или с помощ отвън. Договорът между Русия и Османската империя, в който големите държави включват тънките си сметки на наш гръб, е отделен въпрос. Важното е, че на 3-и март  България се връща на картата. Мечтата се сбъдва. Може да е за кратко, но всички усилия, всичката пролята кръв и сълзи се материализират на тази свята в 1878 г. дата. Какво става после – това е тема на друг разговор. Неслучайно не празнуваме 13 юли (подписването на Берлинския договор).

И без да съм историк съм наясно, че според идеологията на Левски България е трябвало сама да се освободи. Но един народ/една държава не съществуват изолирано от останалия свят (дори Северна Корея). Каквото и да е ставало в нашата история и предстои да се случи, винаги е било и ще бъде част от световната история, вследствие на взаимодействие с други страни. Съединението е важна дата, която много сънародници смятат за истински национален празник, другият претендент е денят на независимостта, но тези две дати (6-и и 22-и септември за не толкова учените) са вследствие освобождението (и разделянето на България) и също в голяма степен са свързани с омразните Велики сили.

Освен свързването на празника с Русия (която и аз недолюбвам като учените „диванета“), другият силен мотив срещу празника е провалът на свободата от идеала на Левски. И все пак, добре че се е случила, нали? Защото по тази логика и 10-и ноември трябва да е черна дата в историята (за 9-и май не смея да спомена). Хубавото в тези дати е, че един наивен идеал, макар и за кратко, става реалност. И само защото след това някой е прецакал нещата не прави събитията по-маловажи. Дори да не се е осъществило всичко, за което са мечтали предците ни, все пак нещо хубаво се е случило. Така е и с 3 март, и  с 9  май (не е честно да го пропускам), и с 10 ноември. Нещо лошо е свършило. Вярно, след него е дошло друго лошо, (вероятно) дори по-голямо, но това го знаем ние, от дистанцията на времето, които можем да се върнем назад, после напред, да спрем в средата на историята и да я оценим трезво. Но в далечната 1878 г. нашите прадеди са гледали само напред, с надежда в бъдещето, развълнувани сърца и опиянен ум. Нека празнуваме това. Без да ни интересува Русия. Нито Запада. Нито Турция. Мечтата си е само наша, българска. И на 3 март 1878 г. се осъществява. Затова нека приказката свърши дотук. С развято българско знаме (и никакви други чужди знамена)!

 

        ЧЕСТИТА СВОБОДА!           

Дядо Пешо и вълшебната каруца

На Дедето

– Извинявай, но тази вечер не мога. Вече имам планове.

– Какви планове? Нищо не ми каза по-рано.

– На рожден ден съм.

– Е, хубаво. Ще остане за друг път. Не знаех, че обичаш купоните, обаче. На мой рожден ден не си идвала никога.

– Не ги обичам. А и няма да е точно купон. По-специален празник е.

– Ахаа, ясно. Мъж.

– Да, мъж.

– И в кой бар ще те мъкне?

– Няма да има бар. Ще бъдем у нас… ако рожденикът дойде, де.

– Как така той да дойде? На рожден ден се ходи, не се идва…

– Ох, стига вече! Не ми се обяснява сега. Отивам да се приготвям. Чао.

– Добрее, весело с твоя тайнствен…

***

Наближава девет, в стаята се чува само цъкането на стария червен будилник, който по чудо все още работи, след стотици… не – хиляди ремонти. Аз съм в леглото поне от час, защото нямам търпение за срещата. Но все още не мога да заспя и да дам началото на празника.

И ето, че вече чувам изтропване на каруца. После чаткане на магарешки копита. А после… ето го и него!

– Деде! – викам с всичка сила и тичам с широко разперени ръце и още по-широка усмивка. Дядо скача от каруцата, по-пъргав от всякога, и засмян до уши се навежда за целувка.

– Ще се повозим ли пак! – пита той, а аз само кимам, като малко момиче, на което току-що са предложили най-голямото забавление.

– И този път дойде – сгушвам се до него, когато се намествам на мястото до „шофьора“, а той дърпа леко юздите и Мартин понася вълшебната каруца по познатия път, после леко я издига, на няколко педи над земята, и накрая, докато се усетя, тича из облаците, сякаш е попаднал в магарешката Формула 1.

– Как няма да дойда, след като има кой да ме чака? – дядо и този път е в добро настроение, той никога не е сърдит или нещастен, когато се виждаме.

– Къде ще ме водиш този път? – питам нетърпеливо.

– Ей така, ще се повозим и ще си побъбрим, бива ли? – отговаря той, а аз се съгласявам. Какво значение има къде ще отидем, важното е да сме заедно на този специален ден. – Сложил съм нови гуми, уж не затъвали в облаците, ама да видим.

– Деде, а може ли да идем в твоята къща, само един път?

– Там не може, дедко, не е разрешено.

– Ще ми се и тях да видя.

– При мен са. Не се притеснявай за нищо. Гледаме се. През деня беснеят из двора, а през нощта влизат да спят при мен.

– Ама ти не обичаш да спиш с кучета и котки.

– Така е, само с малки агънца – смее се дядо, но ми става по-спокойно, че се грижи добре за Бети, Голди и Зоро. Вероятно затова вече почти не идват да ме виждат.

– Деде, защо не дойде с колелото? Нали пак можеш да ходиш? Щяхме да покараме заедно, а може да ме повозиш, като някога.

– Мога да ходя, защото ти така ме помниш. И много се радвам за което. Защото ако се сещаш за мен както бях последните години… но нека си говорим само за хубавите неща, в Истинския свят само то има значение. Значи, за другия път ще напомпя гумите и ще мина да те взема.

– Вече нямам търпение за следващия път.

– Хайде да мислим за този път засега – смее се дядо. – И да изядем тортата. Баба ти я направи.

– Знам. Днес ѝ се обаждах. Утре вечер ще се събираме, в твоя чест.

– Няма кой да чака официалности. Направо я режа.

– А свещички?

– Аа, стига с тия свещи, да не съм…

– Така е, не си. Не и за мен.

– Яж сега.

– Ама това парче е огромно.

– Не е като на баба ти.

– Така е, по-нормално е – смея се и забивам вилицата в тортата.

– Деде? – стоя и го гледам с огромна усмивка как похапва вкусната торта.

– Да?

– Нищо, ей така. Много те обичам. Честит рожден ден.

 

"13 за късмет" със Светослав Дончев

Снимка: Светослав Дончев

Светослав Дончев е от онези автори, които се обичат трудно, заради стила, заради историите, заради това, което е той като писател (а вероятно, и като човек). Ще излъжа, ако кажа, че любовта ми към него пламна веднага, напротив, но когато вече я има, си мисля, че ще пребъде. Обичам неговото първично мъжко писане, в което жените са женствени и обожавани, без да се стремят да изместят мъжете, без да потискат тяхната природа. Светослав е магьосник в пресъздаването на красота - както женска, така и природна, и макар до момента да е издал само две книги, заслужава напълно титлата писател. 

1.Кога разбра, че имаш талант да пишеш?

Пиша от най- ранна възраст, но дали имам талант би следвало да кажат читателите ми, авторът не е обективен.

2. Кое е най- великото изкуство за теб?

Изкуството на опростеният изказ.

3. За кого се сещаш, когато чуеш думата талант?

За всички творци, към които съдбата се е оказала несправедлива.

4. Към какво се стремят мъжете – към секс или към любов?

Ако се появят предпоставки плътското влечение да прерасне в любов би било чудесно.

5. Кое е първото нещо, което ти прави впечатление в една жена?

Вероятността да си кажем нещо смислено след сношение.

6. Има ли оправдания за изневярата?

Не са необходими оправдания след като се е случила.

7. Изневерявал ли си някога?

Наистина не си спомням всички случаи.

8. А на теб изневерявали ли са ти?

Разбрах за един- единствен случай, но той се оказа достатъчен.

9. Може ли да има оправдание за мъж, който посяга на жена?

Никак не го оправдавам, макар че познавам жени....ах, какви жени познавам!!

10. Карло – това си ти. А коя е Ефросина?

Всяка похотлива жена с червена коса, която не се страхува да гледа дръзко.

11. Изпитва ли и Светослав уважението към проститутките както Карло?

Тези радетелки на наивност, доброта и любов винаги са ми били крайно интересни.

12. Към днешна дата коя е жената до Карло – Ефросина, Елисавета или непозната за нас „героиня“?

Жената до Карло е едно прекрасно, пълно с доброта същество, което той се надява да не успее да поквари.

13. Ще издадеш ли книга през 2024? 

Да, нямам основания да не вярвам на издателите си.

"13 за късмет" с Бистра Стоименова

Снимка: Бистра Стоименова

 Бистра Стоименова е една от най-продуктивните млади авторки (мразя уеднаквяването на родовете, сори), които творят във всички възможни жанрове (а понякога - и извън тях… и не само в областта на литературата).  Отдавна искам да напиша публикация за нея и книгите ѝ (които, противно на логиката, харесвам страшно много), но в крайна сметка, какво по-хубаво от това писателите сами да говорят за себе си пред своите читатели? За щастие, имам удоволствието да се познаваме лично, така че с нея слагам началото на рубриката „13 за късмет“, в която любими мои съвременни писатели ще ми отговарят на 13 въпроса. Приятно четене! 😊

 

1.      Ако можеше да препоръчаш само една от твоите книги на читателите, коя би избрала?

Ама така не е честно! Имам си няколко, които са много различни. Слабост ми е историята в „Различен Следовател“, защото е най-дългото нещо, което съм писала и героите живеят на палатка в главата ми. Обаче когато препоръчвам книги, обикновено първо питам какво харесва човекът. Не всяка от моите истории става за всеки и съм забелязала, че читателите на различните истории си имат предпочитания.

2.      В писането или в рисуването се смяташ за по-добра?

Писането. Обичам да рисувам, дори направих илюстрациите в „Различен Следовател“ на майтап, но има много по-добри художници от мен. Всъщност, не бих се нарекла „художник“ още, защото те изкарват пари с това, а при мен е главно за удоволствие. Освен това, с писане съм се занимавала много по-дълго и много по-системно, отколкото с рисуване. Пиша, откакто бях на 10-11 (пети клас) и не помня момент, когато в главата ми да не се е въртяла някаква история. Рисувах много в гимназията, после на 17 се сдобих с първия фотоапарат и зарязах всичко, до 2020 година. Със сигурност съм написала много повече истории, отколкото съм нарисувала картинки - макар че дори и за три години има прогрес в картинките.

3.      Коя е най-добрата книга на 2023 г., според теб?

Няма как да отговоря на този въпрос, защото не се водя по тенденциите, когато си избирам книга за четене. Много е вероятно огромно количество от издадените през 2023 изобщо да не са ми попадали.

4.      А коя е най-надценяваната книга, според теб?

Много са, страшно много, като не всички попадат в категория „модерно заради социалните мрежи“ или „модерно заради това, че тийнейджърите са луднали по него“. За мен най-надценяваните произведения са онези, които стават модерни, заради снобизъм. Един вид, трябва да четеш това или онова (и да си го харесал), за да се водиш част от група ЕнтелЕгенти. Ако започна да изброявам поименно, първо ще ме нарекат „хейтър“, „илитерат“ и тъй нататък. Второ, това интервю ще стане доста дълго. Да кажем така – всяка книга, която стане много популярна заради някаква „мода“, а не заради историята в самата книга, автоматично става надценена. По-малките от мен викат на това overhyped (или нещо такова). За мен подобен тип книги имат добър маркетинг, но твърде големия шум около тях ме кара да ги избягвам и да ги смятам за прехвалени. Има не само прехвалени книги, а и прехвалени автори, между другото.

5.      Защо не пишеш на английски вместо на български?

Българският ми е роден език, така че с него мога да си играя, да го извъртам и огъвам, както ми харесва. Имам доста по-читав речников запас на български, отколкото на английски (нищо че съм преводач и имам ценза да го преподавам), затова смятам, че мога да разкажа една история много по-добре на български. Всеки, който ми каже, че пише по-добре на чужд език, отколкото на родния, откровено лъже или е дете на емигранти, живяло в чужда държава, което автоматично прави уж родния език чужд. Втората причина да пиша основно на български в момента е, че първо искам да събера читатели в България, преди да тръгна да си търся късмета по широкия свят. Да, България е малък пазар, да уж хората не четат (*не е баш така), но това си е нашата държава и е хубаво да почнем от тук. Защото, най-малкото, на един автор в чуждоезичния свят се гледа с други очи ако е вече поне малко популярен в родната си държава. Причина номер три е, че англоезичният пазар е необятен и в него е много лесно да останеш незабелязан. Правилата за издаване на книги в този свят са различни, начинанието е доста по-скъпо, отколкото е тук и маркетингът е в пъти по-труден. Така че аз бих го нарекла нож с две остриета, а плюсовете да започнеш първо от западния пазар (примерно, самопубликуване в Амазон) са силно надценени.

За протокола, пиша и на двата езика. Чисто и просто нямам публикувани книги на английски към момента. Такива по-нататък ще има (имам специални истории, които ще са директно на английски първо), но за момента предпочитам да си гледам в паничката. 😊

6.      Има ли по-талантливи млади писатели в България от теб в момента? 😉

Със сигурност. 😉 Каквото и да правиш, колкото и време да си посветил на едно нещо, винаги има накъде да се развиваш и със сигурност някой е направил повече. Хубавото нещо на таланта е, че ако човек работи над него, той става все по-добър и по-добър.

7.      Би ли се омъжила за някой от твоите герои?

А, не! Като ги знам какви са по характери всичките, ще се избием на третата седмица след сватбата (максимум). Героите в моите истории са особени хора – всеки от тях си има и добри страни, но и много лоши, като всички нас. А като се има предвид, че моето характерче не е от най-сладичките и миличките на планетата, шансовете ни за „и заживели дълго и щастливо“ са около нулата. Плюс, че в някои от историите си хич и не ща да се подвизавам…

8.      Обичаш ли отрицателните герои от твоите книги?

Повечето злодеи от историите ми не мога да ги дишам, честно казано. А някои са си откровено зловещи. Така че – категорично не. Злодеите в книгите не са там, за да ги харесваме, точно обратното – там са да ги мразим. Или да научим нещо от тях. Поне това е моето мнение. Когато героите ми разказват историята, се опитвам да разбера мотивите на всички, на злодеите включително. Учудващо е колко тънка е разликата между добро и зло, между другото. Много често зависи от обстоятелствата и гледната точка.

9.      Какво четеш, когато не пишеш?

Историческа проза – обожавам я! Любим жанр откакто се помня. Чета и други книги, но ако не знам какво да избера за четене, почти сигурно ще посегна първо към исторически роман.

10.   Писала ли си филмов сценарий?

Не, но ми се иска. Звучи много забавно 😊

11.   Повече фикция или повече реалност има в творчеството ти?

Имам истории по истински случай (винаги отбелязвам, че са такива), имам и други, които са основани на реални исторически събития. А имам и измислени истории, които героите ми разказват, които се развиват на реално съществуващи места. Във всичките ми истории е пълно с абсолютно реални факти – места, хора, градове, обичаи. Обичам да ровичкам подробности за истории. Колкото по-далечно е мястото, толкова по-забавно е проучването. Да благодарим на интернет за тази възможност! Дори във фентъзи историите ми има реални факти, които са просто фон за действието. В някои истории пък има реални исторически събития/митология и така нататък. Героите си идват с характера, много рядко (освен при трилърите по истински случай), се основават на една-единствена личност, така че там може да се каже, че има повече измислица. Или пък връзка с паралелна вселена, кой знае? 😉 Не знам дали отговорих на въпроса…

12.   Виждаш ли се един ден в учебниците по литература?

Дълбоко се съмнявам някога да стигна до тях. В учебниците по литература влизат главно и основно произведения, чиято цел е да набият в главите на децата определени ценности и/или да служат като литературен паралел на уроците по история (справка – всичката ни възрожденска литература). Всичко в учебниците по литература, от които съм учила, е било там с цел. Доста дълга тема е да обясня каква точно и защо децата не разбират и половината от произведенията и сега, и по мое време. Да речем, че по мое време имаше адски много произведения, които се изучаваха на възраст, в която имаш нулев шанс да разбереш посланието в тях. Малко се отплеснах, но иронията е, че винаги съм се разправяла точно с преподаватели по литература в училище, нищо че пиша от време оно. Та, моите истории нямат чак такива общочовешки/дълбокомислени послания. Авторът е искал да каже точно това, което е написал (не знам защо учителката ми по литература в гимназията отказваше да разбере тоя елементарен факт). Да не говорим, че не можем и да ги отнесем към България и българското достатъчно, че да имат място в учебника. Честно казано, не ми е и мечта/идея фикс или нещо такова чак в учебниците да влизам. Предпочитам хората да четат и харесват историите ми, вместо поколения ученици да ме проклинат, че мои истории ги прецакват на изпитите, ха-ха.

13.  Колко книги ще издадеш през 2024 г.?

По план, поне толкова, колкото и през 2023 година, НО миналата година ме отучи да давам обещания публично, защото нищо не се знае. Със сигурност, каквото и да стане, ще има поне една нова книга – чакайте нов трилър по истински случай. Историята ми отне две години и половина проучване (защото темата е страшно интересна и на автора просто му хареса да се рови). Ще има и книги в жанрове, които не сте виждали от мен до момента, но засега ще си затрая, за да не ми мине котка път. 

В памет на МОЧА

 "Чухте ли - ще бутат МОЧА?

Няма да оставят плоча" -

шепнат комунисти дърти

и не дават да се кърти

нито камък от гранита,

сякаш някой тях ги пита.

Вадят стари автомати

от ковчега, щом разклати

тежък чук глава гранитна.

Отдели се и политна

върху бабите на пост -

кръв избликна, пукна кост.

И настана олелия,

и изля се куп помия

върху варвари с длета,

причинили таз беда.

Но, другарки, май скелроза

ви е праснала в колхоза

и изтрила от главите

как започнали са дните

на Съветските братушки -

вашите любими дружки -

от Девети, от преврата

и как трепали са "брата"

българин и как рушили,

със бетон как задушили

всяко стръкче, всяко цвете,

въоръжени с чук в ръцете.

Но за тяхна зла бедна

вече други времена

са дошли, дни на разплата

с каменнния нашей брата.

Както е дошъл, така

ще да падне в таз борба.

С кръв издигнат, в кръв умрял -

вечна памет и дотам.

Да остане само спомен,

но да не стърчи огромен

в моята страна свободна,

мила, бащина и родна.