"13 за късмет" с Виктория Видевска

 

Автопортрет: Виктория Видевска

 Още когато видях за първи път работата на Виктория Видевска разбрах, че ако един ден моя книга види бял свят, тя и никой друг ще облече думите ми. За щастие, след малко повече от година тази моя мечта се сбъдна. Виктория е артист от най-висока класа, със собствен стил, който никога не мога да сбъркам. Въображението и професионализмът ѝ са безгранични и си заслужава човек да пропише, само за да види как тя си представя сюжетите му.

1.  Какво четеш с удоволствие?

Чета с удоволствие всичко, което ми привлече вниманието. J

2.  Как започна да се занимаваш с дизайн на книги?

Всичко започна с два проекта за илюстрации, които направих през първия си семестър в университета, когато за да избягам от ученето се върнах към рисуването: един за „Снежната кралица“ на Андерсен и един по африкански приказки. Предложих ги, съответно, на издателствата „Коала прес“ и „Ерове“, и имах големия късмет те да ги харесат и издадат.

3.  Имаш ли си любима корица от твоите?

Може би бих могла да посоча Топ 10, но не и една любима, хаха.

4.     Рисувала ли си корица за книга, която не харесваш?

Да, има такива случаи, НО това че дизайнера не харесва книгата не означава, че той не дава 100% от уменията си, за да направи корица за нея. Това ни е работата, все пак.

5.     Може ли добрата корица да продаде лоша книга и обратното?

Да, затова и ролята на дизайнера е толкова важна. Чувала съм колеги да казват: „Това е прекалено добра корица за тази/такава книга“, което ясно показва, че май максимата от последния ми отговор не важи за всички. J 

6. Какво мислиш за навлизането на изкуствения интелект в дизайна на книги?

Твърдо против съм, затова и се радвам, че повечето български издателства осъзнават проблема и не прибягват до използването на изкуствен интелект.

7. Има ли книга, която ти се иска да илюстрираш, но още не си имала възможност?

„Илиада“ и „Одисея“.

8.  Как би изглеждала корицата на твоята (авто)биографична книга? 😉

Задължително ще има котки и археология.

9.  Черно-бяло или цветно предпочиташ?

И двете, според контекста.

10. Дават ли ти свобода авторите да изобразиш творбите им по твой си начин?

Някои дават пълна свобода, други ти казват, че ти я дават, но не го правят (тези са най-много), а трети имат строго определени идеи какво искат. С първите и последните се работи по-лесно. J

11. Важно ли е в книгата да има илюстрации?

Не бих казала, че е задължително, но ако могат да допринесат в развитието на създадения от автора свят, защо не.

12. Имаш ли и писателски заложби? 😉

За момента съм ограничила писането само до научни статии и дисертация, хаха.

13. Има ли нещо, което би отказала да нарисуваш?

Да, отказвала съм да рисувам неща, които са ми се сторили прекалено вулгарни и гнусни или такива, които са в разрез с моите възгледи.    

Какъв будител си ти, даскале?

Я ми кажи, даскале, какъв будител си ти и как се осмеляваш да се наредиш до Паисий? Какъв будител си ти, който живееш живот по-недостоен от квартален пияница? Какъв будител си, щом вечно мислиш какво си дал – време, любов, пари – на своите ученици? Нали учителят трябва да даде от себе си на тези, които имат по-малко от него? Нали мечтае постоянно за равенство, а не иска да направи равни на себе си своите ученици. Равни като знания, възпитание, ценности. Но за какви ценности си говорим, даскале, когато и ти като децата се перчиш с нов телефон и скъпи почивки? Парите са единствената ти ценност, даскале. И колкото и да ги имаш, не достигат на алчната ти душа. Затова плащаш сметката до последната жълта стотинка и си търсиш рестото най-педантично и завиждаш на касиерката в магазина за заплатата, която получава без да има твоето образование. Защото твоята единствена кауза е да обогатиш себе си, даскале, а не света. Какъв будител си, ми кажи?

Какъв будител си, даскале, щом нямаш срам да клеветиш и доносничиш? Какъв будител си, щом се занимаваш с клюки и сплетни и не гледаш своите си дела, а тези на съседа по класна стая? Какъв будител си ти, който си подлец в живота и не заслужаваш да се наречеш човек, камо ли учител? Защото учителят е най-висшата форма на човек; човек извисен морално и духовно, комуто са чужди малките неща. А ти, малки даскале, защо нямаш срам да се наричаш будител?

Какъв будител си ти, който се плашиш и от сянката си? Ти, който трепериш пред стоящите в канцеларии министри, експерти и други полуграмотни без твоя практически опит, без твоите знания, без твоя ум? Защо се гърчиш като червей пред недостойните и неуките, само защото някой някак си ги е поставил над теб? Нима същите тези – недостойните и неуките – могат да извадят знанията от ума ти или да изтръгнат уменията от ръцете ти? Не, даскале, те не могат да ти попречат да бъдеш учител, дори да те прогонят от класната стая, защото учител не е професия, а мисия, начин на живот. Учителят е роден да води, а не да се влачи след стадото; роден е да се извисява, а не да се крие в низините, сред кал и прахоляци, където не могат да го застигнат бурите. Но какъв будител си ти, даскале?

Какъв будител си ти, даскале? Какъв будител си, щом се боиш да се отличиш от масата? Защо оставаш послушен, когато трябва да се бунтуваш срещу неправдите? Защо все търсиш да се слееш с тълпата, вместо да изпъкнеш сред нея? Да, разбирам, страх те е да не те сочат с пръст, да те забележат. Но нима ти самият си забравил, че също имаш пръст, който не сочи, а се навира в лицето на онези, които искат да те обезличат и подчинят? Забравил си, даскале, или не смееш да признаеш, че помниш. И затова самият ти заличаваш учениците си. Първо ги набутваш в униформи, после заменяш имената им с номера и пречупваш у тях всеки порив към свобода, към собствена мисъл. Правиш ги по свой модел, а после роптаеш защо обществото ни е заспало и безхарактерно. Заради тебе е, даскале! Заслугата е изцяло твоя! Ти си този, който приспива света!

"13 за късмет" с Йорданка Маринова

Йорданка Маринова: кралица на краставиците, авторка на романизираната биография на Райна Княгиня и откривателка на местоположението на кривата круша, е най-новата ми любимка в съвременната българска литература. Тази мистериозна дама, чието лице остава скрито за читателите, ме впечатли с умението си да подрежда думите, така че дори най-баналната история да се превърне във вълнуваща вълшебна приказка. 

 

1. Защо точно „Кривата круша“?

Всички в България знаят как някои неща стигат до под Кривата круша, но никой не знае коя е тя, къде точно се намира и защо е последна инстанция за несретните проекти Е, аз знам. Познавам я по-добре от всеки друг. И знам какво е станало с нея. И защо нещата са такива, както са. Какво е изживяла, през какво е минала и защо крушите ѝ са най-сладки и свободни за всички. И защо тези, които стигат по една или друга причина до нея не са несретници, а избранници. Намъчи се тя, ама си струваше. Трябваше просто да изчака да дойде нейното време. Сега цъфти, зрее и ражда.

 

2. А съществува ли В., ако не е тайна?

Да, съществува. Даже ще получи безплатно една книга. Без автограф.

3. Какво те привлече в Райна Княгиня, за да напишеш книга за нея?

Винаги ми е било мъчно за нея, от малка. Нямаше правилната книга за нея, нямаше книга за живота ѝ, за личността ѝ, за жената и човекът Райкя. Всички книги за Райна Княгиня ми стояха изкуствени и свършваха с развяването на знамето. А това е по-скоро началото на живота ѝ, на истинският ѝ живот. С узряването си  се убедих, че правилната книга за Райна Княгиня просто не е написана. Почудих се защо толкова колосални имена в българската литература са подминали Райкя. С времето и това разбрах. И понеже аз не съм колосално име в българската литература и нямам какво да вардя от последствия (нито бих, дори да съм), и понеже не може да ми бъде платено, за да пиша по специфичен начин на специфични теми, последвах отличният съвет: „Ако искаш да прочетеш определена книга, но не я намираш – напиши я ти.“ Така и направих – без уговорки и указания, без реклами, без милиметър отстъпление от истината. Писането е отговорност – към белия лист, към читателите, към истината, а в случая с тази книга – най-вече към Райкя. Постоянно мислех какво ли би казала, ако чете редовете ми иззад гърба ми... Това ме държеше на пръсти през цялото време на създаването на книгата. Гордея се с Райкя. Имала е две висши (за времето си) образования – акушерство и учителство, родила е и отгледала петима прекрасни сина, не се е огънала никога под нищо. Страдала е безмерно, но е устояла на всичко. Каква жена! За сравнение Жана Дарк си е била просто едно невзрачно селско момиче, (без да подценявам възможностите и заслугите ѝ, разбира се).

4. Изпитваш ли носталгия по българското минало?

Изпитвам носталгия по българското бъдеще.

5. Рекламата определяща ли е за успеха?

Зависи от определението за „успех“. За финансов успех – сигурно. Който е вложил в теб го е направил, за да умножи парите и реномето си. За литературен успех – не, защото истински такъв идва само след проверката на времето.

6. Има ли място за конкуренция в литературата?

Там, където са намесени парите, винаги има конкуренция. Парите са намесени в съвременната литература, по времето на всяко съвремие. Когато едно съвремие отмине и дойде друго съвремие, времето пресява авторите и творбите им, и конкуренцията спира. Остават добрата литература, която се превръща в класика и се чете и от следващите поколения, и изчезващата литература, която събира прахта по рафтовете на домове и библиотеки известно време преди да отпътува към печките и вторичните суровини. 

7. Коя твоя книга смяташ, че ще бъде успешна и на английски?

Предстои да разберем.

8. Да очакваме ли от теб стихосбирка?

Да, започвам я веднага след като завърша успешно копието на Мона Лиза.

9. Ходила ли си на финал на „Уимбълдън“?

Само по телевизията.

10. Кой е любимият ти тенисист?

Всеки спокоен, уравновесен, постоянен, неотстъпно подобряващ играта си, методичен, скромен, стойностен мълчаливец, който е на манежа на тениса за момента. Такъв беше Сампрас, такъв в момента е Синер.

11. Какво четеш, когато не пишеш?

Слушам книги и се движа. Предпочитам биографии, историческа документалистика, конспирации. Позволявам си и по малко поезия, но гледам да не преяждам с нея.

12. Какво мислиш за съвременната българска литература, като цяло?

Много съм щастлива да бъда свидетел на един пост-демократичен разцвет на българската литература. Бях млада, но помня времената, когато издаването на книга се случваше само за определени хора и то след много филтри от всякакво неприятно естество. Ако бяха продължили онези времена, нямаше да има начин аз да съм една от издаваните автори. Благодарна съм, че мога да наблюдавам промяната и в литературата. Радвам се на всяко ново заглавие, от всеки жанр, на всеки нов или утвърден автор, радвам се на многотията и шаренията на издателства, писатели, поети, илюстратори и труженици на нивата на словото. Горда съм, че сме такова кадърно племе и при толкова намален състав и разпръснатост на населението по света и въпреки всичко успяваме да творим и да обогатяваме света с многобройни и в голямата си част стойностни  произведения. Същото се отнася и за художниците ни, за музикантите и останалите ни творци. Културата ни е жива! Не се гаси туй, що не гасне, истина е!Браво на нас!

13. Какво трябва да знаят за теб твоите читатели?

Че ги обичам и меря строго всяка написана дума, преди да изпратя посланията си към тях. Че ги уважавам за това как усещат мислите ми и между редовете и успяват да разчетат изпратените послания. Че им благодаря за искреността, с която четат книгите ми и за чувствата, които изпитват и за които не се срамуват да говорят. Че на верността им отвръщам с вярност. 

Проклятието на редактора

 Поздрав за Христо Банов 😜

Редакторката се събуди посред нощ от страховито тракане по клавиатурата. Някой сякаш набиваше като с чук буквите върху цифровия бял лист, с цялата злоба и ненавист, която можеше да се скрие в десет пръста. Редакторката стана от скърцащия диван, на който често заспиваше от мързел да се премести към удобната широка спалня, и се запрепъва в тъмния коридор. Който и да беше престъпникът, осмелил се да докосне работния ѝ лаптоп, щеше да си изпати здраво от лявото ѝ круше.

- Кой си ти и как си позволяваш да се ровиш в компютъра ми, мръсно копеле? - опита се да звучи заплашително редакторката, но някакъв необясним страх започна бавно да се надига в душата ѝ.

- Хихихи, не ме ли позна? Аз съм шериф Бъд.

- Бъд? Невъзможно! Ти не си истински!

- Хайде, пак едно и също. Да, да, не съм. Т.е. не бях. Но благодарение на теб сега съм.

- Не разбирам.

- Онзи глупак, на когото написа бележка за мен днес, те послуша. Помниш ли?

Редакторката онемя. Сега си спомни как по-рано днес изпрати доста остра бележка на автора по отношение на героя му - шериф Бъд. "Нереалистичен персонаж. Твърде добър за хорър жанра. Или го махни, или го направи да е истински злодей."

Редакторката замръзна.

- Значи той ме е послушал?!

Зловещ смях изпълни стаята.

- Да, послуша те, и още как. Но тъй като доброто му наивно сърце отказва да убива, дори измислени хора, реши да ме направи зъл. И така, г-це Редактор, нека ви убедя, че вече съм истински. И че съм лош.

Шерифът протегна ръка и вкопчи в здравата си хватка нещастната редакторка.

- Е? Избери какво да ти счупя първо.

- Да ми счупиш... - редакторката пелтечеше уплашено. - Защо да ми чупиш...

- А може би предпочиташ рязане?

Редакторката само завъртя глава, а на лицето ѝ се четеше истински ужас, без правописни грешки.

- Какво ще кажеш да ти резна пръстчетата? А може би езичето? Или пък... Не, имаш късмет, че си жена, иначе и онова щях да ти резна.

- Не, не, не, моля те, не! - крещеше редакторката. - Моля те, не ме наранявай!

- Но нали ме искаше по-лош, за да съм убедителен? Всички жени сте еднакви. Искате ни лоши, а после се молите.

- Прости ми, сгреших. Аз съм само една тъпа смотана гъска, която си мисли, че си върши работата.

- Късно е либе за китка. И като казах китка... - Бъд хвана китката на редакторката, сложи я на масата и с един удар я строши, отделяйки пръстите от лакътната кост.

Писък в нощта. Очите се наливат с мрак. Отварят се рязко, като почти скъсват клепачите. Редакторката е будна и лежи в локва лепкава течност. Кръв! Изтръпва. Не е било сън. Святка уплашено лампата. Проклятие! Наистина е кръв, при това засъхнала, тъмна, не червена, а кафеникава... и е навсякъде... и мирише кофти... Момент... Какво прави тази ръка тук? Цяла? Не, не е кръв това, дори не е точно течност... Майната му. Жива е. Утре и без това е ден за пране.

- Ще види този скапан Бъд - заканва се редакторката. - Ще убедя Х. да го направи гей и ще го пратя в леглото с разплутия магазинер Хари. Ще убедя Х., че това е нужно за развитието на сюжета.

Редакторката злорадо потрива ръце и заспива блажено. Както може да спи само наакано бебе.

"13 за късмет" с Христо Банов

Снимка: Христо Банов

Христо Банов е автор, когото ми е трудно да опиша, защото той стои извън всякакви клишета. Той е онова добро ченге от филмите, което всички обичаме заради вярата в справедливостта и безкористната борба със злото в името на доброто на света. Той е и онзи чудат романтик от филмите, за които отдавна не мечтаем, тъй като реалността ни е убедила в тяхната нереалност. Той е онзи учител по призвание, който е приел за своя мисия да направи света по-добро място чрез знанието. Но за да разберете наистина кой е истинският Христо, прочетете дебютния му роман „Докоснат“. Така самите вие ще се почувствате докоснати и вдъхновени от неговите доброта и вяра, че можем да победим злото в света. И в самите себе си.

1. Полицай, учител, писател – кой е истинският Христо?

Бих започнал с това, че истинският Христо е доста сложна личност. Чувал съм някои от близките ми хора да казват, че преминавам от крайност в крайност и не мога да намеря правилния баланс. Аз лично смятам, че е нормално, когато човек търси своето място, към което принадлежи, животът му да лъкатуши. Не всичко пасва на всеки и не навсякъде можеш да реализираш вложения в теб потенциал. Защото ние определено имаме такъв. Нашите решения, избори и постъпки стават свързани с него, когато осъзнаем съществуването му.

За себе си мога да кажа, че винаги съм бил воден от разбирането, че добрият пример е истинската ни сила, способна да трансформира живота на хората, до които се докосваме по някакъв начин. Тук не говоря за физически контакт. Преди, вече повече от десетилетие, в мен се появи желанието да стана полицай. Бях изпълнен с увереност, че чрез работата ми сред обществото, като част от институцията МВР, ще мога да донеса положителна промяна в живота на тези, с които дейността на полицията, щеше да пресече пътищата ни. Въпреки големия брой кандидати и малкото места, бях приет от първия път, което затвърди в мен усещането, че съм направил стъпка в правилната посока. Толкова години по-късно, се надявам, че някъде все ще се намери човек, който да го потвърди. 😊 Наскоро обаче започнах да усещам призив за ново поприще. Мисля си, че може би тук вече съм постигнал това, което е трябвало или съм достигнал до тези, които са имали нужда от мен в живота си. А и аз от тях в своя. Миналата година направих първата си стъпка в новата посока, записвайки се да уча за висше образование в „Инженерно-педагогически факултет и Колеж - гр. Сливен“, който е филиал на Технически Университет – София. Специалността е „Педагогика“. Желанието – работа с деца, а мотивът – безграничният потенциал заложен в тях. В практиката си като полицай съм установил, поне за себе си, че повечето проблеми, с които институцията се сблъсква, са причинени от хора с проблемно детство или лоша социална среда, както и такива, страдащи от липса на перспектива, стремеж и амбиции за реализиране на собствения потенциал и постигане на някакви по-значими цели, които биха били от полза за цялото общество. Разговарял съм с хора, които са ми споделяли, че още от малки са били „убеждавани“ в това, че не стават за нищо и няма да могат да постигнат нищо в живота. Естествено, това породи в мен въпроса: „Колко ли много потенциал, който е можел да доведе до положителна трансформация на обществото ни, е бил похабен, само защото някой с негативно мислене е проектирал върху тези хора в детската им възраст, своите собствени страхове от провал?“. И ето, че плодът от това е налице. Надявам се един ден, когато завърша образованието си, да имам своята възможност да помогна на младите хора в принасянето им на добър и качествен плод, в живота им и този на обществото ни като цяло.

Писането?! Много хора се чудят как точно си пасва то с работата в полицията. Еми, получава се някак си. Истината е, че още когато бях в пети клас, поетесата Яна Стефанова (която тогава водеше литературен кръжок в училището, където учех) успя да види в мен потенциал, за който тогава не подозирах изобщо. Бях започнал да пиша кратки стихове, които не считах за кой знае какво. Все пак бях пети клас. 😊 Нямах усет за това. Тя обаче видя невидимото за мен (и ето, че тук се вижда на практика колко е важно педагогът да забележи потенциала в детето и да му помогне да го развие). През следващите години подобрих уменията си в писането на стихове, благодарение на нея. Взех участие в клубната стихосбирка: „За да няма болка в очите на врабчетата“, която бе издадена през 1998 година. В гимназията имаше приливи и отливи, а след нея спрях да пиша изцяло. През 2016 година, поради някои неприятни обстоятелства, се върнах към писането, което използвах като отдушник за чувствата и емоциите в мен. Тогава започнах да пиша разкази. Няколко години по-късно се върнах към поезията и започнах работа по първия си роман, носещ името „Докоснат“.

Така че, както казах и в началото, истинският Христо е доста сложна личност. 😊

 

2.      Смяташ ли себе си за докоснат?

Това е въпрос, чиито отговор може да бъде всестранно тълкуван, според въображението и подсъзнанието на всеки. 😊 Ако го насочим към контекста на романа „Докоснат“ обаче, бих казал: „Да“. Много често в живота ни се случва да се намираме именно в положението на главния герой, Сами, без да осъзнаваме това. Всяка сутрин се събуждаме, закусваме, отиваме на работа, връщаме се, борим се със семейни и битови проблеми, вечеряме и заспиваме. На следващия ден всичко започва от начало. И без да осъзнаваме, живеем живота си в един затворен цикъл. Докато един ден в него не се случи нещо необичайно. Нещо ново и различно. Нещо неочаквано, което да ни предизвика да излезем от своята цикличност и да видим, че всъщност нещата около нас са много по-големи и по-значими от самите нас. Тогава осъзнаваме, че сме призвани за повече от работа и сън. Че от нас зависи какъв ще бъде светът ни, защото чрез нашите всекидневни решения и действия, ние го правим по-добро или по-лошо място за живеене. Бих казал, че тогава ставаме способни да видим цялата картина на съществуването ни. И се надявам, че читателите на книгата няма да преминат само повърхностно през нея, а ще вникнат в скритият, зад иначе обикновените на пръв поглед думи, смисъл. Тогава, тя ще успее да докосне и тях!

3.      Да очакваме ли от теб полицейски роман?

Ако под „полицейски роман“ се разбира тип „криминале“, отговорът ми е категорично: „Не“! Тези, които са ме последвали в социалните мрежи или са гледали интервюто ми в издателство BlurPaper вече знаят, че съм любител на фентъзи и хорър жанровете. И ако романът „Докоснат“ може да се причисли към първия тип, тук само ще загатна, че следващият най-вероятно ще клони повече към втория. 😉 Въпреки това, присъствието на полицията определено може да бъде забелязано в романа „Докоснат“, макар и в доста косвена форма. А, ако все пак реша да я включа като главен герой в някоя следваща книга, със сигурност няма да бъде в светлината, в която всички ние я познаваме. 😊

4.      Вярваш ли, че доброто побеждава и в реалния свят?

Вярвам, че както е казал английският държавник и философ Едмънд Бърк: „Единственото нещо, от което се нуждае злото, за да триумфира, е добрите хора да не правят нищо“. Ако се вгледаме малко по-задълбочено в това, което всекидневно се случва по лицето на земята, със сигурност ще забележим, че на определени места, в отделни животи и събития, именно доброто е доминиращата сила. Но също така ще видим, че в останалата част на света, е точно обратното. Това би трябвало да ни накара да се замислим за причините, които определят коя е доминиращата сила в реалния свят. И да осъзнаем, че в основата на доброто стои активността. Но не тази на „останалите“, а нашата собствена. Ние сами определяме курса на живота си. Избираме в какво да вярваме, какво да изповядваме с устата си, какво да постигнем с действията си. Не може да искаме доброто просто да ни се случва. Не така е устроен светът и не затова ни е дадена свободната воля. Ние трябва да изберем да бъдем негови воини. Тук доста хора ще кажат: „Е, аз правя добро на другите, но на мен ми се случват само лоши неща!“. Моето лично убеждение е, че без значение от това, което получаваме в замяна, ние трябва да продължаваме да бъдем добри. И вярвам, че в тези моменти нашите дела имат способността да отключат верижна реакция в хората около нас, водеща до цялостна трансформация на обществото ни. И колкото повече стават тези, които правят добро, толкова повече ще бъдат и тези, които го получават. Тогава ще има възвращаемост. В противен случай, бивайки пасивни в доброто войнстване, всичко ще бъде сведено до цитата, с който започнах.

5.      Реален герой от твоя живот ли е злият Тодор?

Мисля, че не само от моя. 😊 Убеден съм, че опознавайки образа на лирическия герой, много хора ще посочат с ръка на сърцето, че имат по един такъв Тодор и на своето работно място. 😊 С този човек ни бяха събрали, очевидно не случайно, обстоятелства от моя живот, още преди да завърша училище. От бюрото по труда ми намериха работа за през лятната ваканция, преди дванадесети клас, в една местна фирма. Както се вика, докато започна да свиквам с обстановката и трябваше пак да се връщам на училище. Всичко беше ново и непознато за мен. Бях притеснен. Може би по тази причина, тогава не бях обърнал достатъчно внимание на характера и поведението на моя Тодор. 😊 След завършване на средното си образование, отново потърсих работа в същата фирма и ме взеха. От него време имам прекрасни спомениq свързани с различни преживявания. През следващите години все повече опознавах чудатите привички и поведение на тогавашния си началник, който в действителност не беше „зъл“ човек, според буквалния смисъл на думата. В последствие, всичко което видях тогава, вдъхнови образа, който създадох в романа. Тук искам да вмъкна, че никога не съм хранил някакви лоши чувства към него. За мен, той си остана, и след напускането ми от там, близък човек, на когото можех да разчитам при необходимост, и който никога нямаше да откаже да ми помогне.

6.      Ако един ден се сдобиеш с крила, какъв ще бъде цветът им?

Този въпрос е много интересен! Предполагам, че моите ще бъдат сиви. 😊 Въпреки че се опитвам да бъда добър човек и се старая винаги да правя добро, не мога да отрека, че имам и своята тъмна страна. Но, не е ли именно това и проблемът на главния герой, Сами? 😉 Колкото и да ми се иска, не съм съвършен. Точно като всички останали, защото истината е, че такива хора не съществуват. И ако някой смята себе си за съвършен, то той се самозаблуждава. На мен лично са ми казвали, че най-лошата ми черта, която трябва да променя разбира се, е склонността ми да си изграждам прибързани изводи за хората, без да съм ги опознал достатъчно добре. Признавам, че много пъти ми се е случвало да го правя и после да съжалявам. В тази връзка, една българска поговорка казва: „Капка катран, бъчва мед разваля“. Та, така е и с мен. Винаги ще се намери нещо, което да оцвети белите ми криле. Но с това да станат катранено черни – ще се боря докрай!

7.      Вярваш ли в свръхестественото?

Смятам, че малко или много, повечето от нас вярват в него, но по свой собствен начин. И тук нямам предвид тези, които изпадат в някакви странни крайности и биват отхвърлени заради тях от обществото. За някои свръхестественото се оприличава с Бог, за други със съществуването на ангели и демони, някои биха го описали като обикалящи земята на живите духове на мъртъвци и т.н. Много са хората, които осъзнавайки или не, описват свръхестественото с думата: „съдба“. Често пъти, като такова се определя всичко онова, на което просто не можем да намерим рационално обяснение. В контекста на казаното, мога да споделя за себе си, че вярвам в това, че има нещо (дали е Бог, ангел-хранител, съдба или друго – не зная), което бди над мен и прави всичко възможно, за да ме пази от злото, което иначе би ме сполетяло в определени ситуации, в които попадам.

8.      Тамара или Люси?

Тук отговорът е лесен – Люси! Нейният цялостен образ е одухотворен от реален човек, изиграл изключително важна роля в живота ми! Моята истинска „Люси“ е жената, която ме привдигна, когато бях стигнал психически и емоционално дъното, след като бракът ми се разпадна. Както се казва: „Тя ме видя тогава, когато бях невидим“ и разпали в мен истински пожар от емоции и чувства. Тя ме вдъхнови за нов живот, върна ме към писането на поезия и ми даде нужната сила, за да се устремя към мечтата си да напиша и издам своя първи роман.

9.      Ще има ли втора част на „Докоснат“?

Това е въпрос, на който не мога да ти дам точен отговор засега. 😊 Той зависи от цялостния интерес на читателите към самия роман, съответно и към съдбата на героите в него. На този етап, все още събирам отзиви и впечатления, като същевременно работя и по друг проект, който обаче е извън сюжетната линия на „Докоснат“. Колкото по-голям е читателският отзвук по вече издадения роман, толкова по-близо ще бъда и до възможността да ти дам конкретен отговор относно евентуалното негово продължение. 😉

10.   Какво четеш, когато не пишеш?

Книгите са различни, но стиловете едни и същи – фентъзи и хорър. Случвало се е да прочета и някои извън тях, като например: „Тетрадката“ и „С дъх на канела“, на Никълъс Спаркс. Преминал съм през някои от големите, световноизвестни фентъзи епоси – „Хари Потър“, на Дж. К. Роулинг; „Хобитът“ и „Властелинът на пръстените“, на Дж. Р. Р. Толкин; „Игрите на глада“, на Сюзан Колинс; „Игра на тронове“, на Дж. Р. Р. Мартин. Миналата година започнах грандиозната поредица: „Колелото на времето“ на Робърт Джордан, която се състои от цели четиринадесет романа. Поради ограниченото ми свободно време обаче, трудно напредвам с нея. 😊 А от прочетените книги на Стивън Кинг, мога да посоча доста.

11.   Стремиш ли се да подражаваш на любим автор?

Да се стремя – определено не. Смятам, че всеки автор трябва да изгради свой собствен стил, който да го прави уникален и различим за читателите. За себе си мога да кажа, че многото и различни по съдържание книги, които съм прочел, неминуемо оказват своето влияние върху начина, по който създавам образите на героите и ситуациите, в които попадат. И разбира се, върху начина, по който ги възпроизвеждам на белия лист хартия. Смея да твърдя, че именно това разнообразие от автори, всеки от които оставил своята неповторима черта в съзнанието ми, правят стила ми на писане „уникален“ за самия мен.

12.   Виждаш ли романа си като бъдещ филм и на кого би поверил главните роли?

Не съм мислил по този въпрос. Предполагам, че като автор бих се радвал труда ми да бъде екранизиран. Това ще ми даде възможност да добия представа как някой друг вижда, в своето въображение, случващото се в романа. По отношение на актьорския състав, със сигурност бих поверил главните роли на наши актьори. През последното десетилетие, българската киноиндустрия се разви изключително много. Бяха създадени редица филми с международни признания и награди. Защо на световна премиера да не излезе още един такъв. 😊

13.   Вярваш ли, че „Докоснат“ ще бъде успешен?

Зависи от коя страна гледаме на нещата. Някои определят успеха според броя продадени хартиени копия. Но аз лично смятам, че романът „Докоснат“ ще бъде успешен, ако читателите му успеят да вникнат под повърхността на събитията в него и видят скритият много по-дълбок смисъл, който е пряко свързан с живота на всеки един от нас. Битката на главния герой Сами е само преобраз на тази, която ние неспирно водим вътре в себе си. Решенията, които взимаме на него бойно поле, се превръщат в действия, които реализираме физически в заобикалящата ни среда. А те от своя страна, определят кои сме ние, както и в какъв свят искаме да живеем. Хубаво е да мечтаем той да бъде едно по-добро място за живот, но още по-хубаво би било, ако изберем ние лично да го превърнем в такова. Ключът към промяната е в ръцете на всеки един от нас.

"13 за късмет" с Кръстю Мушкаров

Снимка: Кръстю Мушкаров

Кръстю Мушкаров е един от най-интересните за мен съвременни български автори. Истински еднорог – представител на писателите интелектуалци; създател на изчезващия вид романтично фентъзи, в което детската наивност побеждава кървавия реализъм ала Мартин. Ако имаше повече писатели, които да създават светове и герои като тези на Кръстю, вероятно щях да чета повече книги от жанра.

 

  1.      Да очакваме ли нов дракон да се роди под перото ти в годината на дракона?
Имам идея за един интересен и забавен разказ на "драконова" тематика, надявам се да се получи добре.

  2.      Вярваш ли в съществуването на митологични създания?
Не, но това не ми пречи да си мечтая за срещи с тях. Смятам, че всеки има нужда от капчица вълшебна и необяснима загадъчност, която да придаде цвят на сивото му ежедневие.

3.      В какво митологично създание би се преобразил?
В дракон, разбира се. Мисля, че драконите са любимите ми вълшебни същества, защото съчетават в себе си два от най-древните човешки копнежа - огъня и свободния полет. Има нещо омайно и вдъхновяващо в това да се рееш над света, както и в силата да създаваш огън, колкото и унищожителен да е той...

4.      Кой ще победи в битка между змей и дракон?
Легендите за върколаците идват от германския фолклор ("върколак" буквално означава "човек-вълк"). Това е митично създание, което се превръща от човек във вълк и обратно. В славянския фолклор пък си имаме "змей", който може да се превръща от човек в дракон. Кой би победил в една битка между човек-дракон и истински дракон е много трудно да се каже, но предполагам, този, който е по-мотивиран да надделее, който по-непреодолимо иска да опази любимите си същества (разчитащи на помощта му).

5.      Обижда ли те, когато те наричат „детски писател“?
Не, това дори би ме поласкало, защото аз самият не смятам себе си за такъв. Истината е, че за деца се пише много по-трудно, отколкото за възрастни. Не е лесно да "опазиш детето в себе си", защото като деца имаме много по-буйно, живо и ярко въображение, което още не е "опитомено" и вкарано в калъп от ограниченията, рамките, правилата и предразсъдъците на света, в който живеем.

6.      Кои са любимите ти фентъзи и фантастика (филми и книги)?
Много са, но ще спомена например "Магьосникът от ЗемлеМория" на Урсула Ле Гуин, "Стената около света" на Теодор Когсуел, "Трудно е да бъдеш бог" и "Обитаемият остров" на братя Стругацки, "Непобедимият" на Станислав Лем, "Ланголиерите" на Стивън Кинг, "Хора като богове" на Сергей Снегов, филми като "Звездни войни", "Сърцето на дракона", "Ерагон", "Джон Картър", творбите на Петър Бобев, Тери Пратчет, Айзък Азимов, Артър Кларк, Хари Харисън и много, много други...

7.      За каква жена мечтае Кръстю – принцеса или вещица?
Силна, смела и решителна, способна да отстоява това, в което вярва. По-скоро - свободолюбива вещица, владееща магията и познаваща билките, отколкото капризна принцеса, която не може да се похвали с друго, освен с образцов етикет, изящни обноски и кралско потекло.

8.      Мислиш ли, че от книгите ти биха излезли сполучливи филми?
Винаги, когато описвам дадена сцена, се потапям в нея и си я представям като страничен наблюдател. Ако носех и камера със себе си със сигурност щях да заснема страхотни кадри. А дали от тях би се получил добър филм, само зрителите биха могли да кажат?

9.      Какво мислиш за развитието на изкуствения интелект?
Като всяка друга човешка технология, и тази е нож с две остриета. Може да бъде много полезен или много опасен, зависи как и за какво се използва. Смятам, че ролята му трябва да е на "интелектуален кран", който да се използва за решаване на скучни, повтарящи се и рутинни задачи, за да може да освобождава времето и ума на хората, а те да се занимават с изкуство. Той е много по-добър в намирането и съчетаването на вече известни идеи и похвати и лесно би могъл да обезсърчи хората и дори напълно да ги откаже да се занимават с писане, рисуване, композиране и т.н. Но не мисля, че някога би могъл да създаде нещо принципно ново, различно и оригинално, защото му липсва цел и способност за самооценка. За истинския творец процесът на създаването е по-важен от крайния резултат, а пътуването е по-интересно от пристигането. Освен това изкуственият интелект не би могъл да се въодушеви и вдъхнови от обратната връзка, която получава от доволните читатели, слушатели и зрители...

10.   Като човек, мразещ насилието, харесваш ли „Игра на тронове“ (все пак, има дракони вътре)?

Това, което видях, определено НЕ МИ хареса. Не е важно дали има дракони, а за какво се "използват" те в сюжета. Дали имат самосъзнание и "свободна воля", или са просто инструменти за плашене и убиване, не по-различни от големи, летящи и пламтящи копия и брадви.

11.   Какво мислиш за набиращите популярност фентъзита с български фолклорни елементи?

Определено им се радвам, защото нашият фолклор е много богат - както на вълшебни създания, така и на приказни сюжети. Преди време написах един разказ - "Закрилницата на гората", в който главната героиня е самодива. Но докато проучвах легендите и се опитвах да ги използвам и "опитомя", се натъкнах на неща, които не ми се връзваха и "спъваха" историята ми. Затова реших да си дам известна свобода в тълкуването на това, което ни е "известно" за самодивите и да го разширя със собствените си представи за тях.

Снимка: Милена Сърнева

12.   Доколко, според теб, рекламата определя успеха на даден автор или книга?

По принцип мразя рекламите, но истината е, че няма как читателят да хареса писател или творба, за чието съществуване дори не подозира. Колкото повече хора отделят от свободното си време и дадат шанс на дадена история и герои, толкова повече ще ги харесат. Ако само един процент от 100 милиона читатели харесат една книга, те пак ще са хиляди пъти повече от десетимата човека, които са прочели и до един са харесали друга. Така че, за съжаление, рекламата има ако не определящо, то поне много голямо значение за успеха на дадена книга.

13. Ще има ли някога край историята на Риналу и Алгира? 

В сегашния си вид историята им е повече или по-малко завършена. Но доколкото познавам умението на двамата (и главно на Алгира) да се забъркват в неприятности, приключенията им едва ли някога ще имат край. Само се надявам да допускат по-близо до себе си своя смирен битие-описател, без да го изядат или омагьосат...

Книгите на Кръстю Мушкаров може да изтеглите безплатно от сайта му. Съветвам ви да го направите. 👇💖  

Илюстрация: Кръстю Мушкаров

https://deadmagica.wordpress.com/Books/DragonsTears/?fbclid=IwZXh0bgNhZW0CMTAAAR38AEl2eTwsnusMx-Nq1790RysaJ0QXE7iEylQHM00dcfS5zTbJU4PiRSA_aem_3mK74VdztPMfycsHKxBy7Q