Свидетел

Нямах намерение да се прибирам с автобус, тъй като имах нужда да повървя. Да работиш на каса в голям супермаркет не е лесна работа. Седнал си осем часа, около теб навалица… След дълъг работен ден претъпкан автобус определено не влизаше в плановете ми.

Тогава я видях. Рус ангел, слязъл от небесата. Късо яке, протрити дънки с гол глезен, кецове – толкова обикновена и толкова вълшебна. Бял шал висеше свободно на раменете ѝ вместо криле, а сините ѝ очи побираха едновременно цялото небе и целия океан. Тя извърна глава и се усмихна – не знам дали на мен, или на живота, който със сигурност беше прекрасен за нея. Нещо в мен се надигна, но не онова мъжко, перверзно чувство, което ни връхлита при вида на красива жена. Беше другата ми част, бащинската, на закрилника. Това момиче – толкова крехко и невинно – ми напомни за дъщеря ми като малка и някак изпитах желание да я пазя. От какво, и аз не знам.

Отминах спирката все още с мисъл за нея, когато го видях. Беше отвратителен. Разкривено, подпухнало лице, от пиене или скорошен бой – не знам. Очите му бяха мътни и потънали в черепа, походката – нестабилна, дрехите – смрадливи. Инстинктивно се обърнах след него. Той отиваше към спирката. Спрях и го проследих. Ами ако чака същия автобус, като нея? Прошлякът седна точно до прекрасното същество и се изсекна върху плочките. Извърнах поглед от погнуса, но се поколебах дали да продължа пътя си. Категорично не исках да се качвам в автобус, но… не пречеше просто да изчакам, докато се уверя, че той не е в нейната посока. Купих си цигари от павилиончето малко след спирката, за да не изглеждам подозрителен, когато се върна. Запалих и зачаках. Русият ангел не обръщаше особено внимание на противния мъж, който отблъсна останалите чакащи да станат прави. Аз не го зяпах, но улавях всяко негово движение, пушейки до кошчето с лице към него.

Автобусите минаваха, чакащите намаляваха, но Русият ангел и потенциалният изкормвач все още стояха на спирката. Но ето че откъм тунел се зададе 99. Ангелът извади от портмонето картата си и се приготви да се качи. Бях готов да си отдъхна, когато ужасният тип се изправи и застана точно след нея на опашката. Сърцето ми заби учестено. Този автобус щеше да ме отведе в противоположния край на града. За части от секундата пред очите ми преминаха зловещи картини – мръсното тяло се притиска в бялата кожа, гърлото се раздира от вик, но не на наслада, после очите угасват… Разтърсих глава. Явно с годините бях станал параноик. Нищо не може да се случи в претъпкан автобус. Няма да я последвам! Това беше окончателното ми решение. Ще се прибера пеша, както бях решил.

***

Сутринта пуснах телевизора, докато си приготвях закуска. Бях в почивка и се канех да отида за риба. Докато подреждах такъмите, чух зловеща новина. Брутално убийство в автобус 99 вчера в късния следобед. Разтреперах се и се свлякох на пода, като разсипах живата стръв и около мен запляскаха симиончета. Нима Русият ангел беше мъртъв заради моята небрежност?

„…на крайната спирка шофьорът се обърнал да провери пътниците и се вцепенил от ужас. На седалката точно зад него лежал мъртъв мъж с дълбоко прерязано гърло и грозно облещени очи. А над обития мъж се била надвесила руса жена, която невъзмутимо пиела прясната му кръв.“ 

Присъдата

 

 Нощта беше прекрасна. Навън мразовит вятър вилнееше и с всеки порив се опитваше да преодолее дограмата, за да се настани на топло до камината, където се намираше спалнята. Там спеше красива жена – тъмнокоса, дребничка, свита на кълбо като коте, тя се беше унесла в приказните си сънища, а един кичур висеше опасно близо над открехната уста. Тялото ѝ се притискаше плътно до това на съпруга ѝ, сякаш топлината на камината не ѝ беше достатъчна. Пламъци се накланяха един към друг, докосваха се страстно и се преплитаха тяло в тяло, като ставаха все по-големи, а техните ласки – по-шумни. Дърветата припукваха под огнените боричкания, но техните стенания още повече унасяха спящата жена. Кой не би спал с наслада в такава романтична идилия?

Влади не можеше да заспи. Изостреният му слух долавяше всяко изсвирване на вятъра: ту силно и напористо – заповядващо, ту тихо и нежно – молещо. „Отвори най-после този прозорец, за да вляза при теб. Моля те, Влади!“ От другата страна огънят говореше: „Стой си в леглото и не мърдай! Изгарям за теб! Впрочем, жената е убийствено гореща!“. Часовникът пък не спираше да брои: „Три и пет, трак, три и шест, трак…“ Мъркането на съпругата му насън разхлаждаше ухото му и го възбуждаше. Досещаше се какво сънува по извивките, които правеше тялото ѝ, но тази нощ в главата му имаше твърде много гласове, за да я събуди и да пренесе съня в действителността.

Влади мислеше за него. След дълги перипетии, безсънни нощи и упорит труд, най-после беше заловил безмилостния убиец Владимир, когото преследваше отдавна. Преди да си легне, го беше затворил на сигурно място – в студеното пропито с мухъл мазе, и сега обмисляше как да продължи (или по-точно как да приключи)  с него.

Когато Влади започна да преследва Владимир, той имаше прост план – да го хване, да го убие и да спаси света. Но сега, когато го беше заловил, се оказа, че не е толкова лесно. Най-малкото, досега не беше мислил как точно щеше да убие злодея. В главата му се въртяха най-различни сценарии – от това просто да го застреля и да приключи бързо до зловещи изтезания, непознати дори на испанската инквизиция. Влади си представяше цветно всеки детайл – как слиза в мазето, стъпва върху някакъв боклук, който изскърцва, Владимир вдига поглед към него и вижда сянката на Влади, която насочва пистолета срещу главата на пленника, после Влади излиза на светло под мъждукащата светлина на единствената слаба висяща крушка, поглежда в сините празни очи и дърпа спусъка… Не! Не става. Не можеше просто да убие злодея след всичко, което беше причинил на света. Трябваше да го накара да страда, да се покае. Мислено превъртя речта, която щеше да произнесе преди да му тегли куршума: „Ти, гадино долна, си осъден на смърт, заради всичкото зло, което причини на света през дези две десетилетия. Заради хилядите убити по твоя поръчка. Заради семействата им. Заради…“ По дяволите! Влади се чу отстрани – звучеше като евтин екшън герой или още по-зле – като партизански водач. Определено трябваше да стане без предкуршумно слово. А дали щеше да бъде куршум? Все още не беше взел окончателно решение.

Мисълта на Влади се пренесе. Вече не си представяше актът на убийството, а осъденият на смърт. Дали сега, там в мазето, се разкайваше за престъпленията си? Дали съжаляваше истински, но не себе си, а своите жертви? Представяше ли си страданията им и копнееше ли да върне времето назад? Видя сините му очи – пълни с болка, в тях проблясваше сълза… Влади разтърси глава. Не, Владимир не беше способен да плаче – вероятно очите му и сега бяха празни и лишени от човечност. Вероятно не съжаляваше за нищо. Щеше да посрещне смъртта безизразно, както изживя и живота си дотук. И както възнамеряваше да живее поне до сто години.

„Какво толкова има да му мисля! – ядоса се сам на себе си Влади. – Просто ще стана и ще приключа с него веднъж завинаги! После ще бъда свободен.“

Взел това решение, той стана толкова тихо, че дори да се намираше в „безеховата стая“, пак нямаше да се чуе движението му. Съпругата му сякаш това и чакаше – веднага се намести на неговото затоплено място и продължи да спи като човек, чиято съвест е изпрана с „Первол“. Влади я остави в удобното легло и слезе бос по стълбите, за да не издаде никакъв шум, отиде в кухнята и включи компютъра.

„…Владимир стоеше наведен в ъгъла, но не спеше. Ръцете му бяха вързани все така с дебело въже, което подръпваше с едната си ръка, но не защото си правеше илюзии, че ще го развърже, а просто от скука.“

Влади започна да пише бавно по клавиатурата, само с един пръст, сякаш го беше страх от предстоящото.

„Слязох по стълбите – с десния крак настъпих нещо чупливо, което изхрупа под тежестта на тялото ми и привлече вниманието на злия Владимир. Сините му очи разпознаха силуета ми на стената, после сянката на пистолета…“

Влади спря да пише. От челото му се стичаше пот, макар кухнята да беше неотоплена. Пръстите му сякаш се бяха вкаменили и той не успя да довърши абзаца, който съчини в спалнята само преди пет минути.

„…после сянката на пистолета се появи, след което излязох на светло…“

Влади спря отново. Втрисаше го. Стана, направи си силно горещо кафе, зави се с едно одеяло и се върна пред компютъра. „Какво ми става?“ – помисли си той, докато отпиваше от напитката си.

„…след което излязох на светло, насочих пистолета право към главата на Владимир, той ме погледна право в очите и аз ст…“

Влади отново спря, защото усети, че се задушава, и изтри последното изречение. Излезе на терасата – вятърът временно се беше укротил, а може би беше само под прикритие? Все едно, Влади стоеше бос, със запалена в ръка цигара. Не беше пушил от години, но тази нощ имаше нужда да вкара малко дим в белите си дробове. Прекара в тази поза няколко минути – погледът му блуждаеше, ръката с цигарата висеше отпуснато през парапета навън, другата подпираше русата му глава. Стоя така няколко минути, сякаш в друго измерение, след което раздвижи босите си крака – едва сега беше усетил студа под тях, – хвърли цигарата, която загасна сама без да стигне нито веднъж до устните му, в коша и се прибра вътре. Събуди компютъра и този път ръцете му напипаха правилните клавиши безпогрешно…

***

 – Къде беше, скъпи? – съпругата му го посрещна будна, леко недоволна.

– Извинявай, просто трябваше да завърша романа си – Влади се намести в леглото и  я прегърна.

– Е? Какво стана с Владимир? Уби ли го най-сетне? – тя се намести върху гърдите на съпруга си и завъртя един къдрав кичур от косата му около финото си пръстче.

– Пуснах го.

– Моля? Защо? Как така? Нали планираше отдавна как ще се разправиш с този злодей? – съпругата му недоумяваше.

– Имам по-добра идея. Ще го оставя да изпълни мечтата си. Ще доживее до сто години…

„Във вина“ – мислено добави той, след което угаси лампата и се мушна под завивките със съпругата си.

Реалност

            – Разказвала ли съм ти преди за моята приятелка Пролет?

– Не си. Не знаех дори, че имаш такава приятелка. Никога досега не е идвала у вас на чай.

– И никога няма да дойде.

– Защо? Да не е починала?

– Не, не, жива е, за щастие… Всъщност, не знам доколко има щастие в живота ѝ…

– Разкажи!

– Започвам…

Беше моя съученичка в гимназията. Красиво момиче, най-красивото в цялото училище. И името ѝ беше красиво, като самата нея – свежа и млада, невинна в своя цъфтеж, същинска пролет. Момчетата я боготворяха, но тя не прояви интерес към никого. Не искаше да се омърси в техните хищнически ръце и да се отрови от лютиви целувки. Търсеше нещо отвъд плътта.

Завършихме, станахме студентки, всички момичета от компанията се омъжихме, освен Пролет. Много прекъснаха учението, за да гледат деца. Само ние с Пролет останахме докрай, макар че последната година и аз забременях. По това време тя срещна един красив студент, чужденец, не помня откъде беше. Уинтър. Описваше го като съчетание между студено излъчване и топло отношение. Беше горд млад мъж, но за нея беше готов да даде и душата си. И като снежна буря омая нашата Пролет. Не я бях виждала досега влюбена. Беше странно, но ѝ отиваше. А Уинтър, разказваше тя, бил невероятен мъж, нереален… Сякаш не бил създаден от сливане на жена с мъж, а от ангел с херовим. Винаги бил точен на срещите, носел цветя, отварял вратата, целувал ѝ ръка, но не престорено. Бил съчетание на всички прекрасни качества, за които пише в книгите.

Един ден Пролет реши, че е време да ми представи нейния загадъчен любим, за когото ми разказваше с обожание… После я затвориха…

– Един момент! Как така затвориха? Да не би да е убила Уинтър? Не разказваш хубаво.

– Ами… тук е трудната част.

– Хайде, продължи!

– Продължавам…

Пролет често казваше за Уинтър, че е нереален. И един ден, когато се бяхме събрали у тях с момичетата, реши, че е време да го покаже на всички. „Ще ви го покажа само на снимка обаче. Засега. Не искам някоя от вас да ми го открадне.“, уж на шега подхвърли тя, но аз усетих ревност в гласа ѝ. Пролет извади албум, и отвори. „Ето го моя Уинтър!“, посочи тя. Момичетата погледнаха снимката, после се спогледаха уплашени.

– Защо?

– Пролет беше сама на снимката.

– Моляяя?

– Когато останалите ѝ показаха какво виждат, самата тя не можа да повярва, че Уинтър е изчезнал. Кълнеше се, че е била с него, разплака се и си тръгна първа. Ние останахме дълго след като тя си отиде, и не знаехме как да постъпим. В крайна сметка, решихме да се свържем с майка ѝ. Оказа се, че тя никога не беше виждала Уинтър, само беше чувала за него от дъщеря си. И така, Пролет се озова в психиатрия. Остана там дълго време, след това излезе, но се затвори вкъщи. Не е излизала от години. 

– Колко тъжна история. Горкото момиче. Шизофренията е страшна.

– Не съм убедена, че Пролет наистина имаше шизофрения. Нещо в тази история не се връзва, защото…

– Но нали сте видели снимката? Не е имало мъж, и ти си видяла.

– Така е. На снимката наистина нямаше мъж, но… когато снимах, определено Уинтър беше там, с Пролет…

Натрапник

Лятото

е хвърлило

котва

в шарените

листа

и отказва да

отплува

на юг

с първите

дъждове.

15 септември: От другата страна на оградата

 

За първи път от 1997 година насам учебната година ще започне без мен. Откакто тръгнах на училище, съм свързана с образованието – първо като ученичка, после – студентка, накрая бях и учителка, докато системата в един момент не ми каза: „Край! Стига! Писна ми от теб. Мястото ти вече не е тук. Махай се!“. И тъй като не обичам да стоя  там, където съм нежелана, тази година посрещам 15 септември зад решетките. На училищната ограда, имам предвид, да не си помислите нещо лошо – чак такива правила не съм нарушила.

Всъщност, до известна степен, решетките не са чак толкова метафорични. Българските училища си имат такива. Някъде ги боядисват, за да са по-приветливи, но като цяло, училището винаги е оградено с решетки от външния свят. И функционира сякаш независимо от него. Светът вътре не се интересува от този навън, а навън се интересуват твърде много какво става вътре. И колкото и високи огради да издигат строителите, винаги някоя родителска организация или синдикат успява да провре нос, за да обясни на учителите как се прави правилно. Но това са дребни проблеми и вече, за щастие, не са мои.

Има си огради училището, има си и окови. И парадоксално е, че колкото повече искаш да се издигаш, толкова по-тежки вериги ти слагат. Затова издигането се случва с пълзене, а не с полет. Само че малцина са тези, които са съгласни да пълзят до пътя към върха, мъкнейки тежест след себе си. Изисква се наистина огромна сила, много самоувереност и никакво самоуважение. Поздравявам ги най-вече за последното.

Но нека амбициозните хора пълзят към своите цели. Те не бива и днес да се превръщат в главни герои и да отнемат вниманието от истинските учители. Искам да поздравя всички онези, които посрещат днешния ден от вътрешната страна на решетките. Поздравявам ги за смелостта да останат, въпреки оковите. За достойнството, с което ги носят доброволно, в името на каузата. Започвам да разбирам, че не винаги учителят приема унижението, защото няма характер. Понякога го прави от любов към професията и учениците си. Аз нямах смелостта да търпя и избягах още при първото издрънчаване, при първата поставена тежест, при първото по-сериозно стягане на веригите. И не съжалявам за избора. Учител, останал без класна стая е за предпочитане за класни стаи без учители.

11 септември

           – Пожар… бягат… още един… НЕЕЕЕЕЕ!

– Скъпи, какво има, пак ли този кошмар?

Той отвори очи. Беше облян в пот, в леглото си, а до него беше жена му – светнала лампата и приседнала в леглото, тя нежно галеше лепкавото му рамо и го утешаваше с нежния си глас. Той преглътна, посегна към чашата студена вода, която тя му подаде, и остана изправен в леглото, загледан безмълвно пред себе си.

– Значи и тази година се върна – тя заговори отново, когато усети, че дишането му се нормализира, а погледът му се проясни.

Той кимна и отговори с прегракнал глас, все още гърлото му беше много сухо:

– Да…

– Миличък, виж, не искам да те притискам, но… заедно сме от пет години и винаги в нощта срещу рождения ми ден ти се събуждаш с вик. Дали не е време да ми разкажеш? – тя го погледна умолително и видя, че сега е още по-объркан. Той се колеба няколко минути.

– Мислех, че един ден… че просто ще забравя… само да порасна… Явно е по-силно от мен – той все така не събираше смелост да ѝ разкаже какво го мъчеше насън винаги в нощта преди рождения ѝ ден.

– Ако не ти се говори с мен, може би… знаеш ли, в днешно време не е срамно човек да отиде на психотерапевт. Дори…

Тя не успя да довърши. Гласът му все още трепереше неуверено, но все пак този път, след петия кошмар, който преживяваха заедно, той най-после се отпусна да сподели с нея.

– Бях само на десет, когато се случи онзи атентат – започна той. – Сещаш се, когато взривиха кулите близнаци.

– Господи! Не знаех, че си бил там по това време – тя го прегърне през раменете и погали нежно рошавата му глава.

– Не… тоест, не бях точно там. Със сестра ми гледахме телевизия. „Фокс кидс“ – любимото предаване на всички от моето поколение. Но ти си била прясно родена, няма как да помниш.

Тя се притисна още по-близо до него и уви нежно чаршафа около голите му рамене – от прозореца влизаше хладен вятър, а той все още беше изпотен.

– Тъкмо доглеждахме „Принцеса Сиси“ – любимото филмче на сестра ми, и аз нямах търпение да започнат „Виртуални рейнджъри“, когато на екрана се появи надпис: САМОЛЕТ СЕ ВРЯЗА В СЕВЕРНАТА КУЛА НА СВЕТОВНИЯ ТЪРГОВСКИ ЦЕНТЪР В НЮ ЙОРК. ОЧАКВАЙТЕ ИЗВЪНРЕДНО ВКЛЮЧВАНЕ НА ЖИВО. „Какво пише там, бате“, попита ме сестра ми, която беше само на 6 годинки и още не можеше да чете. Аз прочетох надписа, макар че не разбирах какво става. Майка ни обаче спря да подрежда дрехите в гардероба и се обърна към мен: „Какво? Прочети пак!“. След това последва пряко включване, дори не видяхме края на серията на „Сиси“. Сестра ми се разрева и си взе куклата, с която отиде в другата стая, но аз останах пред телевизора заедно с мама… – той си пое въздух, затваряйки очи. Тя сложи ръката си върху неговата и я стисна. Той усети подкрепата ѝ и продължи да разказва: – Точно когато журналистите показваха бягащите по улиците объркани хора, на живо, по телевизията, камерите уловиха втори самолет, който се заби в другата кула. Майка ми извика, а аз… аз бях като хипнотизиран. Даже бях спрял да дишам и не можех да разбера какво точно се случва. В началото се ядосах като сестра ми, че ни прекъснаха детското… буквално. В същото време обаче бях привлечен от мащаба на разрушенията. И ми беше мъчно за хората там, особено за децата. Помислих си какво ще стане с нас, ако мама и татко отидат на работа и… – той не успя да изкаже гласно мисълта си.

– Защо не си ми разказвал досега? – попита го тя със загрижен тона.

– Защото… вече съм голям и всяка година се надявам, че кошмарът няма да се върне. Тогава бях само на десет и не разбирах защо загинаха онези непознати хора, но разбрах, че лошите са истински. И за първи път разбрах, че… – той преглътна няколко пъти, гласът му пресипна. – Разбрах, че мама, татко и сестра ми могат да умрат… че аз мога да умра…

Тя усети желание да го целуне, но се въздържа. Не искаше да му натрапва женската си нежност точно в момент, когато той стоеше толкова уязвим пред нея. Реши да запази достойнството му и да не го третира като болно малко момче. Затова само попита:

– Каза ли на родителите си, че имаш кошмари?

Той се изсмя.

– Разбира се, че не. Какво трябваше да им кажа? Че ме е страх да умра? Че не искат да ходят на работа, за да не ги убият терористите? Знаеш ли… глупаво е, но дълго време след атентата, когато нашите се прибираха от работа, аз се затичвах и ги прегръщах силно – нещо, което дори сестра ми вече не правеше, след като тръгна на училище. Може би се досещаха, че ме притеснява нещо, но когато бях малък, не беше прието да се говори за психологически травми. Не исках да ме мислят за лигльо и страхливец.

– Как може да си си го мислил – упрекна го тя. – Бил си дете и си се уплашил. И аз бих се уплашила, ако бях достатъчно голяма да помня.

Тя се замисли нещо, а после допълни:

– Не е ли странно, че си си взел жена, родена в деня, в който си станал мъж?

– Интересно съвпадение – едва сега се замисли той.

– А може би не е съвпадение? – в очите ѝ за миг блясна дяволито пламъче, но тя прецени, че моментът е неподходящ, затова побърза да го угаси. – Но както и да е, разкажи ми, какво виждаш насън?

– Много е странно. Всеки път, когато самолетите ударят кулите, аз съм в различна роля. Спомням си, че в нощта след терористичната атака се видях като мъртъв, сред отломките, а майка ми и сестра ми плачеха над тялото ми. Бил съм пожарникар, който намира мъртво дете, бил съм заклещен в кулата баща, който оставя прощално съобщение на съпругата си... Сякаш наистина съм бил там в онази нюйоркска сутрин и сега, всяка година, преживявам нечия болка отново и отново. Миналата година пък бях пилот…

– Миличък, но ти си пилот – напомни му тя.

– Така е. А знаеш ли защо всъщност станах пилот? – той се обърна към нея, погледът му беше се прояснил, гласът – добил увереност.

– За да се пребориш със страховете?

Той направи знак за отрицание с глава.

– За да контролирам полетите и за да мога да решавам къде да разбия отвлечен самолет. И ако терористи се качат на самолета ми, колкото и да ме заплашват, дори да избият всички стюардеси, ще го разбия насред океана, ще пожертвам пътниците, които така или иначе ще са обречени, но няма да позволя да загинат още хора. Няма да позволя никога нечие детско да бъде прекъснато с убийство… – той млъкна, защото имаше опасност да се разплаче, а това беше неприемливо – сълзи пред любимата жена.

Тя притисна глава в гърдите му, сякаш тя, а не той, се нуждаеше от утеха. Постоя така няколко минути, докато усети, че тази прегръдка подейства на самочувствието и му даде спокойствие. После попита, без да вдига глава от гърдите му:

– А тази нощ какъв беше?

Той замълча, погали я нежно, после я стисна силно към себе си и заговори с глух глас, който премина през сърцето, раздвижи въздуха в дробовете и отговорът достигна до ухото ѝ още преди думите да бъдат изречени на глас:

– Тази нощ… тази нощ бях… тази нощ бях терорист…

9 септември

Вън се чува страшна глъчка, 

грее ярка петолъчка,

а във фейсбук публикация:

"Почва се манифестация!".

 

Насъбрали са се стари

комунисти и другари

се здрависват и наричат,

а отвсякъде се стичат

 

бабички с походки дръзки –

всичките с червени връзки –

и възпяват те в слова

Ленин – тяхната звезда.

 

Подир тях със бодра песен,

че животът им е лесен,

маршируват ученици

с униформи на войници.

 

Изведнъж, докато пеят,

всички спират да се смеят.

Виждат ме – стоя безстрастно.

Някой нареди ми властно:

 

„Следвай ни! Светът е наш!“.

Тогава проявих кураж

и извиках: „Свобода!“,

но тълпата се събра…

 

Тоз кошмар благополучно

свърши – телефонът звучно

изввъня и ме събуди,

комунистите прокуди.