"Падането на Икар"

"Падането на Икар" от Битър Брьогел Стария. Снимка: Уикипедия

Интересни хора сте това, интелектуалците. Все търсите скрития смисъл там, където изобщо го няма или където е очевиден и го обяснявате по най-сложния начин, докато повярвате, че безсмисленото има смисъл, а обикновеният човек, който ви слуша, загуби смисъла и за смисленото. Ето сега и за тая картина – „Падането на Икар” – стоите и се чудите какво виждате на нея. Сега ще ви обясня, за да не си губите напразно времето.

На картината има море, хора, овце, скали, град в далечината. Пече слънце. Това значи, че е лято. Затова не мога да разбера защо тия двама балъци са се навлекли така. Иначе ясно се вижда, че са много глупави – единият разорава плажната ивица (така вероятно започва застрояването на Черноморието), а другият пасе овце. На тяхно място всеки нормален човек ще иде на плаж да се попече малко и да зарибява мадами. Този с овцете е малко по-глупав. Не че е много умно да ореш пясъка, ама тоя може поне да изчака колегата му да засее нещо, пък тогава да си пусне стадото да го опасе. Селяндури, какво да ги правиш – кърската работа ги влече повече от това да се изтягат на шезлонгите. В крайна сметка тяхна си работа. Единият гледа нагоре и сега вие, интелигенцията, си мислите, че търси знак от Бог за дъжд или кой знае какво. Много грешите – човекът се опитва да кихне. Сигурно е настинал и това обяснява защо е облечен така посред лято. Това обаче не опровергава твърдението, че е глупак.

И сега за Икар. Първо, защо решихте, че това е същият Икар от легендата. Този е друг пич, пак със същото име. Сигурно майка му е била такава любознателна като вас и е измислила това изчанчено име. Иначе е същият тъпанар като човека, на когото е кръстен. Само че тоя е скочил от яхтата, която е близо до него. Там е имало купон, той се е напил и е решил да поплува малко. Ами да, прави сте – това е много глупаво. Обаче не е по-умно да се опиташ да летиш с криле, залепени с восък. И двете са си чисти самоубийства от фукане. Само че единият е герой – тоя с крилата, а другият – глупак. Митологичният Икар сигурно ви харесва повече, защото е изобретателен глупак. А тоя, за когото твърдите, че иска да го спаси, няма такова намерение. Той просто се облекчава в морето, понеже е изпил прекалено много бира и размахва среден пръст към яхтата, защото не са го взели на купона по-рано.

Сега питате и за града в далечината. За него не знам, прилича ми на Несебър, но не съм сигурна. Така или иначе, ако беше толкова важно, щеше да има зуумната табелата, за да разберем. Да приемем, че е Несебър и толкова.

И сега, след като ви изясних как стоят нещата в действителност, ще ви разкрия и смисъла. Не че има нещо неясно, ама с вас, интелектуалците, трябва човек да прояви търпение, защото загрявате по-бавно. Както разбрахте, всички хора, които са нарисувани, правят глупости. Обаче на тях им доставя удоволствие и си ги правят, нищо, че е налудничаво. При това са упорити, което е похвално. Ето, например, тия двамата не се срамуват, че са от село – искат да развиват растениевъдството и животновъдството на брега на морето и го правят, без да им пука, че условията не стават за това. Икар пък обича купона. Не го интересува, че може да се удави заради каприза да поплува, защото точно в този момент той иска да прави точно това – да плува. Ако ще да му струва живота. Брьогел пък е обичал да рисува идиоти и го е направил. Това е искал да каже и на вас – че трябва да правите, каквото ви харесва, колкото и да е тъпо,  независимо от времето и мястото, без да мислите как ще го възприемат другите и каква цена ще платите. Животът не трябва да се съзерцава през стъкло, както вие зяпате тази картина, а трябва да се стремите да бъдете един от шантавите персонажи в нея. Защото докато вие, интелектуалци, се мъчите да проумеете какво виждате на картината, да разберете живота само чрез наблюдения, някой пада и си разбива главата в опит да осъществи своя откачена мечта, а друг успява да се приземи плавно. А аз загубих време и пожертвах миг от живота си в името на това да спася остатъка от вашия, като ви накарам да зарежете тъпата картина и да отидете на плаж. Какво като е зима.

За мишките сред хората

Както винаги, и тази нощ опитът ми да заспя е неуспешен. Нещо гризе, навярно е съвестта ми. Обаче много шумно хрупа тази съвест. И цвърчи. Да не би да пържи нещо – вероятно грешната ми душа? Святкам лампата. Съвестта притича през стаята и се опита да се шмугне под вратата, само че не успя – залових я.

Моята среднощна, гризяща съвест се оказа малка, сладка сива мишка с розово носле, къси мустачки (единият от ляво стърчи нагоре – вероятно мишките си извиват мустаците, така както жените - миглите) и дребни ушенца (едва ли може да си сложи пиърсинг). Сега е временно арестувана под един буркан. Обмислям съдбата ù, т.е. опитвам се да реша как точно да я екзекутирам. А защо пък да не я освободя (как пък не)?

Да си призная, никак не обичам мишките. Хубавки са, но са жалки. Крият се по цял ден, а нощем, когато няма никой, излизат тихомълком, правят поразии и после пак се скриват. А на сутринта единствената улика, оставена на местопрестъплението, е едно дребно мише ако. Сякаш ти се подиграват. Ах, че малки подлеци! Тези факти ме ядосват и затягат примката около врата на моята мишка, която подскача в стъклената си килия, вре симпатичната си физиономия в стените и ми се усмихва угоднически. За малко да се поддам на манипулацията и да я пусна веднага. Само че няма, поне веднъж ще се опитам да бъда справедлива и да взема решение, без да обръщам внимание на негативни емоции, обиди или подкупни мили личица.

Тази нощ моята малка сладурана, която вече се клатушка като надрусана в буркана, вероятно поради намаляващия кислород, наруши тишината след 22:00 часа, влезе с взлом в дома ми и нанесе непоправими щети върху имуществото ми (нагриза някакви записки от лекции и един шоколад, които бях оставила на пода, вече не помня кога) – по мое мнение си е закоравял рецидивист. Но всъщност мишката няма вина за поведението си. Защото тя е родена да бъде мишка. В нейния живот човешките закони и морални принципи не важат. При нея действа само един закон – природният закон да оцелее.

Хората обаче не са създадени просто да оцеляват, те са създадени да живеят (достойно). Ама не живеят (достойно). Сред човешкия род има екземпляр, наречен Човека мишка, който подобно на супергерой се спотайва под (привидно) безлична същност и крие истинското си лице с маска. Само че в това поведение няма нищо суперско и нищо геройско. Човекът мишка, за разлика от Човека паяк, не се разкрива не защото иска да помага на околните инкогнито, а за да може да им вреди инкогнито. Когато наоколо се разхождат „опасни” хора, които могат да разкрият самоличността му, Човекът мишка стои кротко в своята дупка и чак когато усети, че е в безопасност, излиза навън, гризе ти репутацията, незабелязано от теб, и щом се усети застрашен, се шмугва обратно в своето тясно скривалище. И накрая заварваш само лайната, които е изсрал отгоре ти, но не знаеш чие дело са и дори и да подозираш, не можеш да докажеш кой е мръсникът, пробил дупка в живота ти. А Човекът мишка продължава да бъде неутрален – не защитава приятелите си (с действия), нито пък напада враговете си (освен с постове във ФБ, в които не споменава имена).

Мишките първи напускат потъващия кораб, Човекът мишка прави същото. Щом усети, че се е качил на неправилния кораб (с неправилния екипаж), той оставя и кораба, и екипажа и се спасява, вместо да помогне на приятелите си да запушат пробойните. Но как може хората да се сърдят на една безполезна мишка и да очакват от нея да прояви смелост и лоялност?

Мишките и хората живеят заедно, често в една и съща сграда, така че няма как да се избегнат и да не си оказват взаимно влияние. Само че животът сред хората не е превърнал нито една мишка в човек. Между хората обаче има много мишки. Явно не е готино да си човек. Моята малка затворница сигурно е на същото мнение – веднъж опита да бъде човек – прояви смелост и излезе открито пред врага, т.е. пред мен, рискува да бъде заловена… и беше заловена. Сега ме гледа нагло и дори си позволява да ми обръща гръб. Мамка му, кефи ме тази мръсна гадинка! Човекът мишка обаче не ме кефи, ама изобщо. Той се скатава в колонията от себеподобни и тази колония опустошава всичко, което създава нормалният човек. И оцелява за негова сметка. Защото никой не може да спре набралата инерция мишочовешка маса.

Вече не съм толкова убедена, че мишката, която залових преди малко, е толкова лоша. Дори ми стана някак симпатична, като я сравних с Човека мишка. Няма да изпълня присъдата. Ще я пусна. Та тя е напълно невменяема, не съзнава вредата, която причинява и не изпитва психопатска наслада от нещастието на човека, останал без здрави чорапи за сутринта, за разлика от злорадия Човек мишка. Но преди да я освободя, ще ù покажа, че съм човек и ще ù дам малко сиренце  – нали това обичат мишките (само че моето не е сирене, а имитиращ продукт, дано ме извини).

Сега стоя с подута ръка. От разкъсаната кожа не тече кой знае колко кръв, но ме боли сериозно. По всичко личи, че до сутринта мястото ще се инфектира и ще имам големи неприятности заради проявената добрина. Добрина – трънки! Глупост. Но как да подозирам, че толкова малко и сладко същество с такива малки зъбки може да ми причини толкова проблеми. Ааа, да, ето какво стана: отрязах едно голямо парче от сиренето на мира, бръкнах под буркана, улових уплашената мишка за опашката и я сложих върху ръката, в която държах сиренето, за да може да си  хапва удобно. А тя ме погледна подло, ухапа ме, грабна парчето и побягна нанякъде (знаех си, че не трябва да ù пробутвам фалшиво сирене). Сигурно се е обърнала миг преди да се скрие, за да ми се оплези, но аз не я видях, защото разглеждах пораженията от зъбите ù върху ръката ми. Ама че надълбоко са проникнали!

Ето това е то – мишка. Никаква благодарност.

Все пак не вярвам едно ухапване да ме убие. Надявам се само да не ме сполети съдбата на Питър Паркър – оня пич, който беше ухапан от тарантула и после почна да се катери по стените. Той поне имаше късмет с животинката и сега живее на тавана, като паяк, високо над мишките и хората, а аз ще трябва да потъна на дъното на смрадливата канализация или да се навра в някоя тясна, непроветрена, студена дупка без отделен санитарен възел.

Нееее, моля ви! Помощ! Не искам аз да бъда Човека мишка! Моля ви, не позволявайте да ми се случи! Спасете ме!

Цената на знанието

Квитанция за платена семестриална такса и фиш за заплата – два документа, които удостоверяват покупко-продажбата на стоката – Знанието. Студентът е купувачът, преподавателят – продавачът – от икономическа гледна точка всичко е ясно. Извън финансовата сфера обаче именно преподавателите – тези, които получават заплащане срещу извършената услуга по доставка на Знанието, плащат неговата истинска цена.

Студентите кредитират своята сметка за семестриална такса, квартира, учебни помагала, Осми декември и други по-дребни разходи, а за Знанието изобщо не се тревожат. Достатъчно е да отворят капака на черепчетата си, където да се излее цялото Знание (ако след това, при нужда от Знание, по някаква причина капакът заяжда – отварянето на Гугъл върши същата работа). Понякога капки от него попадат отвън, друг път огромно количество изтича отстрани – няма значение, нищо фатално не се е случило. Младежите имат други грижи, за които трябва да намерят решение – на дискотека ли да отидат довечера или да се съберат „на домашно”, уиски или водка да купят, да вземат ли и бира? И как на другия ден, след тази тежка, безсънна нощ, когато главите им се пръскат, да натъпчат в тях и Знанието до Махмурлука?

Безсънна нощ е прекарал и преподавателят. С чаша кафе цяла нощ преглежда курсови работи, подготвя материали за следващия ден, проверява контролни и си скубе косите от отчаяние, че и този път е разлял Знанието извън мозъка на студентите. Дали защото е преливал невнимателно, или съдът, в който се опитва да го изсипе е прекалено плитък? В повечето случаи студентите затварят херметически своите умове и пречат на всеки опит на отсрещната страна да капне дори мъничко от това Знание вътре. Излиза, че преподавателят е произвел една безполезна, никому ненужна стока и целият му труд е бил безсмислен. И след като предлага на пазара продукт, за който няма търсене, всички производствени разходи си остават за негова сметка.

Днес всичко на този свят има цена. Това обаче не означава, че има стойност. Образованието има цена – то може да бъде купено, дори буквално. Но образованието е само услугата. За да оцениш качеството и ценността на самия продукт – Знанието, е необходимо да го приведеш в експлоатация. А за да го използваш правилно, трябва преди това добре да си прочел инструкциите. Проблемът възниква тогава, когато изхвърлиш тези инструкции, старателно написани от специалистите в твоя услуга, било от невнимание или от самонадеяност, че ти е ясно какво трябва да правиш със закупената стока.

Господи, колко си некадърен

Не са луди хората, които вярват, че светът е създаден от симпатично беловласо старче, защото това е истината. Аз дори знам името му. Знам и точната дата, на която започва всичко. Естествено, ще ви издам с кеф тази несекретна информация, защото важните неща не ги пише в Библията и ако разчитате само на нея, ще си умрете в неведение. Датата е 25 май 1977, а истинското име на Създателя... името му е... неговото име е... Джордж Лукас.

Впрочем, ако сега някой си мисли, че сравнението между Лукас и Бог е неприемливо, прав е. Защото Лукас създаде „Междузвездни войни”, а какво създаде Бог – само един калпав свят. Господ яко е претупал работата – трудил се Нашия само шест дни, ама толкова се е и трудил – ръцете си е оставил. За сравнение, Джордж Лукас, макар и постигнал съвършенството, продължава да работи върху творението си и до днес, докато Бог отдавна е изоставил проекта си на произвола.

По отношение на качеството Космосът на Лукас е на светлинни години пред Света на Бог. Нищо чудно, че днес много хора са заменили принципите от Книгата на книгите с тези от Филма на филмите и охотно бягат при Дарт Вейдър, Люк Скайуокър и Хан Соло (вместо на Терминал 2). Не че преди милиони години в една далечна галактика животът е бил по-различен от нашия – същите взаимоотношения между мъжа и жената, същото противопоставяне на расите, мафиотски организации, които контролират бизнеса и т.н. Само че в тази далечна галактика Доброто и Злото непрекъснато се борят за надмощие – веднъж на власт е Републиката, после невидимата заплаха става видима и Федерацията прави преврат, после клонираните атакуват, но ситите си отмъщават, след това се появява нова надежда за добрите, веднага Империята отвръща на удара, но джедаите се завръщат... и така до безкрайност. На Земята такава битка няма – все лошите командват, откакто свят светува и всички са ок с това. Обаче аз не искам да вярвам, че Светът на Бог е несправедлив, по-скоро съм склонна да се съглася, че в него въобще няма друга страна на Силата, освен Тъмната, и заради това липсва разнообразие. В тази връзка е интересно да се обърне внимание на отношението на героите от космическата сага към политическите лидери. Обикновените хора (и другите видове) не подкрепят злодеите, като императора и Дарт Вейдър, а същевременно земните фенове на „Междузвездни войни” ги обожават – доказателство, че тук хората са свикнали със злото дотолкова, че дори го харесват. Понякога се чудя как може да носят тениски и всякакви дрънкулки с лика на Вейдър и как може да симпатизират на Империята. Но на нашата планета открай време си падаме по диктатурите и лудите водачи (за справка виж учебника по история, няма значение на кое издателство). Днес нещата не са по-различни и щом като Путин има привърженици, защо и Дарт Вейдър да няма? При всички положения не е по-лош от Владимир Владимирович или от който и да било съвременен политик.

Всеки свят се крепи на морални устои, изграждащи религията. За нас това са Десетте Божи заповеди (а също така Петте стълба на исляма и какви ли не още дивотии), а за героите от „Междузвездни войни” – Джедайският кодекс. Мисията на мъдреците Мойсей, Мохамед, Буда и Йода е да проповядват тези добродетели сред непросветените и да им помогнат да намерят правилната посока в живота. Естествено, и много отдавна, и по наше време, и в една далечна галактика, и в познатата ни има хора, които не спазват правилата на възприетото от общността философско учение. Интересно е взаимодействието между моралните и не чак толкова моралните обитатели в Света на Лукас и в Света на Бог. При нас се казва, че с какъвто се събереш, такъв ставаш. Тази древна мъдрост е доказана отдавна, но има разлика в начина, по който протича метаморфозата на персонажите в „Междузвездни войни” и тази на земните жители. Мошеникът Хан Соло, например, попада в компанията на идеалиста Люк Скайуокър и на учителя Оби-Уан Кеноби и скоро се превръща в нравствено извисена личност с принципи. Ако обаче те тримата бяха родени в света, създаден от Бог, щеше да се случи точно обратното – не Хан щеше да стане благороден като Люк и Оби-Уан, а Люк и Оби-Уан щяха да станат негодници като Хан. Вероятно младият Скайуокър щеше да се откаже от идеята да спасява някаква си луда принцеса, вярваща в утопии, да започне да се занимава с контрабанда като новия си приятел и да изпълнява поръчки на подземния свят с цел бърза и сравнително лесна печалба. Разбира се, не всички герои от „Междузвездни войни” избират да вървят по пътя на джедаите, защото Тъмната страна дава повече възможности за професионално развитие. Пътят на джедая е труден и дълъг, но най-смелите и най-упоритите успяват да се докажат, дори когато следват правилата. В Света на Бог начинът да успееш е само един – да се съюзиш с лошите. Не искаш ли да играеш задкулисни игри и да манипулираш другите, трябва да се примириш, че ще си винаги последен. И докато пред героите от филма стои изборът дали да успеят честно или нечестно, т.е. по-бавно или по-бързо, пред нас изборът е между това да успеем или да бъдем честни. Голям избор ни е оставил Бог, няма що.

Двата свята си приличат не само като съдържание и идеен замисъл, но и визуално. Специалните ефекти са важна част от работата на Лукас и до голяма степен на тях се дължи очарованието на „Междузвездни войни”. Бог също си служи с много специални ефекти – при него се наричат „природни бедствия”. Ефектите придават зрелищност на произведенията и на двамата творци, но докато Лукас ги използва, за да гради с тяхна помощ своя свят, Бог ги пуска в действие с цел да руши нашия. Доста груби разбирания за ентъртейнмънт.

Сходствата между Света на Бог и Света на Лукас се откриват във всеки дребен детайл, като се започне от момента на сътворението. В началото Бог изрече „да бъде светлина!”, а Лукас – „камера...и снимаме!” (който не вярва, че това са били точните думи, може да върви по дяволите... или по ситите), но и в двата случая „в началото беше словото”. И въпреки, че святмейкърите са използвали еднакви материали и обща схема, хората все пак предпочитат действителността на „Междузвездни войни” пред действителността, в която живеят, защото Лукас просто се е справил по-добре от Бог с изпълнението. Нещо като задачата в предаването „Мастър шеф”, когато всички получават кошница с едни и същи продукти, работят по една и съща рецептата, само че крайният резултат при някои е ужасна помия, а при други – шедьовър. Да го кажем направо – има талантливи хора (може би думата „хора” в случая е неуместна) като Джордж Лукас, има и некадърници като Бог. И, за съжаление ние принадлежим на света, създаден от некадърника, така че колкото и да се опитваме да избягаме, накрая, подобно на всички нелегални бежанци биваме върнати насилствено там, където ни е мястото. Затова НЕКА СИЛАТА Е С НАС!

No water, no cry

На Марс откриха вода, ако някой все още не е разбрал, и най-накрая зелените човечета (които сигурно ще си сменят цвета, след като се изкъпят) ще заживеят като хората: ще почнат да плащат сметки, ще им спират водата редовно през лятото и чат-пат – през зимата, ще има безкрайни ремонти на ВиК инсталацията... Затова тука, на Земята, толкова се радваме на тая новина – защото злорадстваме.

Обаче аз, като едно човеколюбиво (в случая може би е по-правилно да кажа извънземнолюбиво) същество, искрено съчувствам на марсианците. Защото откриването на водата ще породи необходимости, които досега не са съществували на тяхната планета, а наред с нуждите ще възникнат и затруднения, свързани с удовлетворяването им. Например прането и миенето на чинии. Сега ще се сетят жителите на Марс, че дрехите трябва да се перат, ще почнат да въртят ония ми ти перални, след време в тях ще се натрупа котлен камък и ето ти проблем. И това е нещо съвсем дребно. Представям си, като настъпи дъждовният сезон, как ще се наводнят жилищата им. Ние, че си имаме шахти (само където ги имаме), берем ядове всяка година, а те, милите, никакви си нямат. Ама ще трябва да се справят все някак – нали са уж по-напреднала цивилизация от нас, няма да им давам акъл. Зимата обаче не ги виждам, когато топлофикация им спре топлата вода.

Не им се бъркам, но ще направят добре извънземните, ако започнат да бутилират марсианска вода и да я изнасят за Земята. За рекламно лице може да привлекат Григор Димитров, защото той си пада по медийните изяви, пък и някои от върлите му фенове го определят като „извънземен тенисист”. И така, вече никой няма да пие тъпата Евиан по тенистурнирите. Изобщо марсианците могат да нанесат сериозен удар по търговията с минерална вода и това да доведе до сериозен конфликт и истински „Междузвездни войни” още преди премиерата на Епизод 7.

А защо пък не построят и един СПА комплекс и не развият туризма около района с лечебна вода (просто няма начин водата на Марс да не е лечебна)? Представям си като се почне едно копане, едно застрояване – релефът ще стане също като на Луната (или като на Сопот).

Не е лоша идея като се почне да се строи, да се построи и  металургично предприятие. Ако на Марс не им достига работна ръка, от Земята ще им осигурим на първо време (но като заработят пак заводите ни на пълни обороти, ще си приберем кадрите). А отпадъците от производството могат да изхвърлят директно във водата, каквато е практиката при нас. Само че ние си имаме пречиствателна станция (поне в моя град) и можем да си го позволим, а те си нямат. Поради това ще си замърсят яко питейната вода, ще развият стомашни разстройства и ще осерат Марс, така както ние вече сме осрали Земята.

Да пийнем боза и да поговорим за...

* Текст с високо съдържание на спойлери

Романтичните истории винаги са оказвали гадно влияние върху стомаха ми, също като бозата. Сигурно точно заради сходното им физиологично въздействие с тази кофти напитка, хората с несантиментална храносмилателна система ги наричат „бози”. Обаче колкото и да не обичам бозата, съвсем наскоро реших да си организирам дегустация, като за тази цел опитах една от старите марки и една съвсем нова. Хората, и особено жените (колкото и да ми е неприятно, че това е истината), винаги са имали склонност към производството на боза, както и към нейната консумация, и на мен ми беше крайно любопитно да направя съпоставка между някогашната технология и сегашната. И така, с известно мръщене и мърморене погълнах двете най-големи чаши боза, предлагани някога: произведената през 30-те години на миналия век „Отнесени от вихъра” и една прясна-прясна, сварена наскоро боза с необичайно сиви оттенъци – „Петдесет нюанса сиво”.

Боза с изтекъл срок на годност – това в общи линии представлява първата чаша – „Отнесени от вихъра”. Съдържа солидно количество любовна драма и сълзи – двете задължителни суровини, които за литературната боза са толкова важни, колкото са пшеницата и водата за истинската. Бозата (който иска, нека се придържа към традиционния термин „любовна история”) на Скарлет О`Хара и Рет Бътлър преминава през процес на ферментация по време на Гражданската война в САЩ. Скарлет е яка мацка, която сякаш принадлежи на бъдещето – държи се разкрепостено, говори цинично и се облича неприлично (естествено, според критериите на епохата). Рет пък е лошо момче със секси тяло, мъжкарско поведение и модерно мислене, заради което се превръща в обект на хейтърски атаки. Производителката, т.е. авторката на книгата, е проявила добър усет, като е вложила умерено количество подсладители, така че бозата има изненадващо приятен сладък вкус, без да става захаросана. Г-жа Мичъл е постигнала здравословен баланс между лигавщините и интересните исторически аспекти – съотношението им е като на мазнините и въглехидратите в бозата. И ако се извади любовната драма на Скарлет, романът всъщност представлява много интересна гледна точка върху Гражданската война и робовладелството. Събитията са интерпретирани по един доста скандален начин (не само за времето си), но пък тази интерпретация води до любопитни заключения. Така въпреки предубежденията ми към „Отнесени от вихъра” в началото, тази боза се оказа с по-плътна консистенция, отколкото очаквах, и с наистина приятен вкус (като за боза).

Отварям втората боза – „Петдесет нюанса сиво” – и си наливам още една чаша. Бозаджийката Е. Л. Джеймс е била прекалено пестелива, що се отнася до съставките, затова съдържанието на етикета се изчерпва с една единствена дума: секс. Главната героиня Анастейжа Стийл е доста смотано и задръстено момиче, което все още не е разбрало, че 19. век отдавна си е отишъл. Влюбва се в „загадъчния” Крисчън Грей – най-безинтересната загадка, на която някога съм попадала - модерен млад мъж по отношение на стила на живот и облекло, но пък много изостанал в начина на мислене. Двамата се забъркват в безвкусна боза с добавки от некачествено, за да не кажа фалшиво садо-мазо, което трябва да подчертае усещането за доминантно-подчинената връзка между Ана и Крисчън. Героите имат само едно състояние – перманентно възбудени, на ръба на оргазма, и ако се извадят секс сцените, от книгата няма да остане абсолютно нищо. Иначе казано, авторката е вложила само една гола вода и, очаквано, крайният резултат е пак същият – гола вода.

Още щом вкусих втората боза, веднага ми направи впечатление приликата с първата. Е. Л. Джеймс изглежда е откраднала рецептата на Маргарет Мичъл, но некадърното техническото изпълнение е довело до появата на имитиращ продукт с ниско качество. Все пак между имитацията и оригинала има много сходства, най-вече по отношение на основните персонажи. И в двете книги главните герои изобщо не се вписват във времето, в което живеят – Скарлет и Рет са твърде модерни, а Анастейжа и Крисчън – прекалено старомодни. Иначе между готината Скарлет и невзрачната Анастейжа няма почти никакви прилики, освен че и двете не обичат да бъдат командвани и че майките им са родом от Савана. Маргарет Мичъл успя да ме убеди, че едрогърдата, зеленоока ирландка с тънка талия е хубавица, но за госпожица Стийл няма кой знае какви доказателства, освен субективното мнение на Крисчън Грей. От поведението на двете дами (които не са никакви дами) обаче можем да си извадим ценно  заключение за методите, чрез които жените от Джорджия свалят мъже – повръщат в тяхно присъствие. След като бременната Скарлет изпразва вътрешните си органи пред бъдещия си съпруг, години по-късно пияната Анастейжа повтаря същото пред своя възлюбен. Но щом тези излияния на стомашно съдържание носят успех, срамът си струва.

От своя страна двамата джентълмени (които всъщност не са джентълмени) също използват органите си, за да впечатлят жените, но се доверяват на по-традиционен метод от драйфането, какъвто е сексът. И, естествено, постигат успех –  две независими жени започват да им играят по свирката (едната мацка го прави буквално), поне за известно време. Все пак постижението на Рет Бътлър е по-значимо от това на Крисчън Грей, защото Скарлет има сравнително богат сексуален опит и много по-опърничав характер от Анастейжа Стийл. Крисчън трябва да се справи просто с една девственица, която и без това си пада по него, затова и не му се налага да положи особени усилия в свалката. „Господин Петдесет нюанса” обаче се отличава с отговорно поведение в леглото, въпреки че е все още много млад. Той непрекъснато носи презерватив в джоба си и така предотвратява усложненията, за разлика от немарливия Рет Бътлър, който на два пъти докарва главоболия на своята съпруга. Най-после един показател, по който героят на Е. Л. Джеймс бие този на Мичъл.

Господата си приличат много като типажи, но в ключови ситуации действат коренно различно. Рет и Крисчън са заклети ергени и разбивачи на женски сърца, но особнячките Скарлет и Анастейжа се справят с тях на бърза ръка. Само че Рет, който твърди, че няма жена, заради която да промени статуса си във Фейсбук на „женен”, дори когато осъзнава, че ситуацията е критична, т.е. че е влюбен, все пак се съпротивлява и инати до края и опитва всичко, преди да наруши този си принцип – да остане „необвързан”, а процесът по укротяването му е бавен и остава незавършен. Кръсчън обаче се оказва прекалено лесен – той уж не правел любов, а чукал, уж не спял с други хора в едно легло и какви ли не други негови щуротии, но още на първата среща сам се отказва от измислените си правила, за да вкара мацката в леглото и да получи все пак някакъв секс. И на всичкото отгоре, по собствено усмотрение и без никакви молби от страна на Ана, Крисчън я оставя да преспи в леглото му, сладко сгушена в него. В крайна сметка се оказва, че съвременният мъжкар е всъщност въздухар и мухльо. Иначе и двамата пичове притежават моден усет и винаги носят в джобовете си копринени кърпички със своите инициалите, в които често завиват женски сополи. Авторките са се поовлекли във физическото описание на своите герои, докато за героините сякаш са си броили думите, така както се броят калории – около 143354 пъти са споменати тъмните очи на Рет и поне още толкова – сивите очи на Крисчън. Течащите ми лиги са доказателство, че Маргарет Мичъл е успяла да внуши колко апетитен е наистина мургавият Рет Бътлър с космати гърди и мускулести ръце.  Е. Л. Джеймс обаче така и не ме накара да пожелая сивоокия блондин с изваяно тяло Крисчън Грей, и то не защото проявявам специални предпочитания към тъмнокоси мъже. Явно самата аз имам сексуални отклонения, щом не се възбудих нито ведвъж, докато чета за небрежно разрошената му коса и висящата около кръста хавлия, под която няма бельо. Но вече е време да спра с капризите и приказките за мъже, че се олях и ще ми остане петно от боза.

И във връзката между Скарлет и Рет, и във взаимоотношенията между Ана и Крисчън има по един извратеняк и по един будала. Будалата в „Отнесени от вихъра” се казва Рет Бътлър, а в „Петдесет нюанса сиво” – Анастейжа Стийл. Тези двамата изхабяват всичките си нерви, сълзи и други телесни течности, за да спечелят любовта на едни егоистични комплексари, маниаци на тема хранене, които показват по извратен начин любовта си –  причиняват болка (от всякакво естество) на хората, които ги обичат. И накрая, когато на Скарлет и Крисчън най-накрая им идва акълът в главите, Рет и Ана демонстрират простотия (за пореден път) и ги зацепват, въпреки молбите и жалката гледка на влачещи се по пода, изпаднали в истерия бивши (?)  любими. Общо взето, всички си счупват дървените главите от инат.

Въпреки че за моя претенциозен вкус „Петдесет нюанса сиво” се оказа прекалено блудкава боза, признавам, че от гледна точка на маркетинг и реклама удря „Отнесени от вихъра” в земята. Даже топлият хляб не се продава толкова бързо, колкото сивата боза и в това няма нищо изненадващо, след като при пазарната икономика търсенето определя предлагането, а сред потребителите се наблюдава силна жажда за скандални истории. Само че, ако потребителите имаха възможността и уменията да направят химичен анализ на двете бози, щяха да открият, че нивото на скандалност, изненадващо, е по-високо в „Отнесени от вихъра”. Защото колкото и да е смешно, някога наистина се е смятало за крайна проява на вулгарност бременна жена да се показва пред хората и да говори открито за състоянието си, докато днес е съвсем нормално дамите да псуват като каруцарки, както правят героините на Е. Л. Джеймс. И това е само един незначителен пример. Маргарет Мичъл е провокативна и дръзка, и то не само за времето си, както вече споменах в началото. „Отнесени от вихъра” може да се възприеме като скандална книга дори и в наши дни, защото засяга деликатната тема за расизма. Отношението на южняците към негрите и към робството, което изглежда съвпада с отношението на самата Мичъл, е категорично неприемливо в съвременния етнически толерантен свят. Героите на Маргарет Мичъл с пълно право могат да бъдат наречени ексцентрици, защото са живели във време на прекалено строг морал и ограничения, докато героите на Е. Л. Джеймс живеят в общество без абсолютно никакъв морал и във време на пълна свобода. Гей браковете вече са разрешени, по дяволите, всички сме гледали Ем Ти Ви и „Планета”, така че „нетрадиционен” секс в наши дни няма. Затова не виждам нищо скандално и новаторско в „Петдесет нюанса сиво”. Не виждам и нищо смело от страна на Джеймс, що се отнася до избор на тема, защото отдавна вече няма табута и затова не може да ме впечатли с няколко пошляпвания по дупето и връзване в леглото.

Като цяло втората боза, която опитах, се оказа рядка, прокисната и с отвратителен вкус. Липсват ù онези стабилизатори, които ще я съхранят във времето, така както се е съхранила „Отнесени от вихъра”; липсват оцветителите, които да придадат пъстрота и изразителност на езика; липсват подсладителите, които да смекчат изкривената представа за любов. Бозата „Петдесет нюанса сиво” е носител на празни калории, тя утолява жаждата, но не носи полза на организма. За сметка на това обаче може да навреди на здравето и да предизвика обилно повръщане.

Аз все още не обичам боза и едва ли ще се изкуша някога да опитам нещо и от известната фабрика на Бронте или пък оригинална турска боза в предизвикателна червена опаковка, след като току-що преглътнах цели две. Но всяка дегустация трябва да завърши с обобщение на резултатите и евентуални изводи и по този начин упражнението да има някаква полза за бъдещите консуматори. Обстойният анализ на двете проби категорично сочи, че технологията на първата контролна проба, т.е. на „Отнесени от вихъра”, и вложените в нея съставки са по-качествени, процесът на ферментация е бил значително по-продължителен и всичко това се е отразило на крайния резултат. Произведената през 20. век  боза се отличава със сравнително висока хранителна стойност и въпреки че сладникавият ù вкус със сигурност няма да се хареса на всички, нейната консумация е препоръчителна.