За лошите предчувствия, падащите звезди, големите разбирачи... и изкукалите пенсии

* Текстът е фрашкан със спойлери!

 „Имам лошо предчувствие” – повтарям си тази реплика от момента, в който разбрах, че ще излезе нов филм за „Междузвездни войни”, при това режисиран вече не от Лукас. Представях си как „Дисни” ще превърнат най-великия филм за всички времена (никой да не ми противоречи, че ще премина към Тъмната страна и... не отговарям какво ще направя) в лигава мелодраматична боза, например, или че ще заложат само на визуалните ефекти, като по този начин ще прецакат историята; че ще вкарат нови, невзрачни и безлични герои; че новите актьори ще се изложат.... и допреди няколко месеца упорито твърдях, че няма да гледам филма (че си и вярвах даже).

Естествено, гледах „Силата се пробужда”, при това чаках премиерата с такова нетърпение, че през последните седмици виждах герои и мотиви от „Междузвездни войни” навсякъде – кошът за боклук се трансформира в R2-D2, кофата – в Дарт Вейдър, а парцалът за пода – в светлинен меч (така започнах да го ползвам по-честичко).... но лошото предчувствие си остана.

Джей Джей Ейбрамс, нещастникът, обаче, противно на очакванията ми, си е свършил работата отлично и ме лиши от удоволствието след  като гледах филма да кажа със самодоволно-саркастична усмивка: „Аз казах ли ви, че тия олигофрени от „Дисни” и скапаният им режисьор ще развалят всичко?”. Внушителните специални ефекти не бяха за сметка на историята – динамично развиваща се и в същото време достатъчно вълнуваща, макар и предвидима. Това е и основната критика на част от феновете – че не видяхме почти нищо ново в сюжета – въртят се познати мотиви, но с други герои, така че не е трудно да се предвиди какво ще се случи в следващата сцена. Точно това пък ми допадна и ме спечели, убеди ме, че Ейбрамс не е предал идеята на Лукас и че за него филмът значи не по-малко, отколкото за създателя му или за феновете – подходил е с уважение към предишните филми и преходът към новата трилогия е плавен и логичен. Много екшън, като в предисторията и препратки към оригиналната трилогия в сюжета – отлична комбинация!

Познатите ни герои – Лея, Чуи, Трипио и R2 са си хем  същите, хем  вече са по-зрели и за разлика от по-старите филми, тук разкриват по-широка гама от емоции. Определено се забелязва израстване дори при най-големите шматки, като Трипио. Принцеса Лея вече не е онази малка, капризна лигла, която иска да се налага над другите, а разумна, улегнала стара дама с много класа. Кари Фишер никога досега не ми е правила такова добро впечатление. Май вече я харесвам (въпреки неизменната завист към нея). Люк Скайуокър също е променен в положителна насока – вече не е някогашното хилаво, смотано хлапе, а закръглен, симпатичен старец, който със сигурност ще бъде в основата на събитията, също като в доброто старо време. Няколко секундната му поява в самия край ми дава основание да смятам, че ще видим един много по-интересен, не толкова идеализиран Люк и изпълнение на Марк Хамил, с което най-после ще докаже актьорските си качества, тъй като в оригиналната трилогия се залага основно на визията му (то пък една визия... но това е друга тема).

Не очаквах, че ще се случи, но наистина се влюбих в новите герои, моментално, без да се налага да премислям дълго отношението си към нях. Младите актьори са прекрасни и се вписват отлично в обстановката, до големите звезди. Крехката принцеска Дейзи Ридли е неузнаваема на екрана, в ролята на мъжкараната Рей,  която щеше да ми стане новата любимка, ако беше пречукала тъпото копеле Кайло Рен.

Като казах Кайло Рен, ще ме извинява Адам Драйвър, обаче много се е объркал. В едно интервю беше споделил, че не възприема героя си като злодей. Явно този човек не е съвсем наред, защото Кайло Рен е самото въплъщение на злото, в него няма дори частица добро (не знам къде го видя Лея това добро у него) и той е героят, към когото не изпитвам абсолютно никаква симпатия и чиято смърт искам да видя още в Епизод 8 (в момента това е единствената причина, поради която искам да го гледам). Иначе много силно изпълнение на Адам Драйвър, моите поздравления – накара ме да го мразя истински.

Абсолютният ми любимец от Новата генерация герои е пилотът Поу Дамеран. Щеше да е страхотно, ако го бяхме видели в повече сцени, за да се насладим на силното мъжко присъствие на Оскар Айзък. За момент се притесних, че хубавкият нов пилот може наистина да е загинал след катастрофата в самото начало, но имах предчувствието, че е оцелял и ще се появи отново. Ето едно предчувствие, което се оказа вярно. Надявам се, че в Епизод 8 ще отделят повече внимание на Поу, защото е интересен персонаж, за когото за съжаление не научихме много до момента (втора причина да гледам и следващия епизод).

За да завърша темата за героите – мисля, че всички, които бяха настроени срещу Джон Бойега и които щяха да бойкотират филма заради присъствието на чернокож, сега не трябва да си замълчат, а да поднесат големи извинения, защото той е страхотен в ролята на щурмовака Фин. А симпатягата ВВ-8 сигурно няма да заеме мястото на R2 във фенските сърца, но е сигурно и че в сърцата на феновете вече има място за него, точно до R2-D2. Изобщо, доста звезди изгряха в „Силата се пробужда” (отговарям на собствения си въпрос от една предишна публикация).

Филмът не се оказа това, което очаквах, и слава богу. Лошите предчувствия не се сбъднаха и сега, вместо да напиша най-хейтърския си текст, пиша може би най-положителния. Безспорно „Дисни” имат много безумни идеи, но за момента поне ще си позволя да се успокоя, защото тези идеи са все още само във вид на проекти и защото най-големият ми страх не се сбъдна – Епизод 7 категорично не е боклук.

Накрая бих искала да кажа все пак и нещо негативно, защото не се ли заям поне за една дреболия, няма да съм аз (точно една е и забележката, която имам и наистина е дребна, но все пак няма да си затрая). Субтитрите са ужасно направени. Хората, които са превеждали филма са се подиграли с перфектно свършената работа на целия снимачен екип. Недопустимо е филм с космически размери като „Силата се пробужда” да излезе на екран с правописни грешки и английски субтитри да вървят под българските, когато героите разговарят на непознати езици. Сякаш са правили превода в нощта преди премиерата и не е имало време за намеса на редактор. Но пък, от друга страна, нека на всеки филм само това да му е кусурът – лошо направените субтитри.

... и не, малкият, съвършенството не може да се усъвършенства. Може обаче да се запази положението и за момента точно това се случва с „Междузвездни войни”. За момента...

***

П.П. Знам, че накрая все ще се намери идиот, който да ме апострофира, че съм забравила нещо (или някого), затова бързам да кажа: „Я си затваряй всезнаещата човка, тъпако!” Нищо не съм забравила, а го пропуснах съвсем умишлено, защото просто не ми се говори за Хан Соло (може би някога, съвсем скоро, ще му отделя специален материал, защото за мен е прекалено важен и не искам да го коментирам наред с останалите герои, просто като най-обикновена част от цялото... пък и нека първо ми мине малко мъката от случилото се). Така че нито дума за изпълнението на Харисън Форд – този побъркан пенсионер, който със сигурност има вина, че видяхме падаща звезда от моста (който е гледал филма – знае за какво говоря, а който не е, се досеща. Ах, ти любопитна сврако, казах ли да не четеш, защото има спойлери!?). Наистина не ми се говори за играта му – ако зависи от мен, ще спечели „Оскар” (обаче не Айзък, него бих искала аз да го спечеля) за ролята си на поостарелия, още по-чаровен Хан Соло. Ама няма да спечели „Оскар” (между другото, тъпата статуетка е копие на Трипио –  не че е важно, просто го отбелязвам като факт, от който не следват никакви изводи), дори няма да бъде номиниран, защото Хан Соло не е достоен за награда герой (и защото Академията не се интересува от мнението ми... а аз пък не се интересувам от нейното) – той не е нито хомосексуалист, нито умиращ в агония болен старец, наркоман, черен... или някакъв друг шизофреничен типаж, любим на филмовите разбирачите. Просто е прекалено готин за сухарските вкусове на критиците, така че посмъртно (буквално) няма да спечели тяхното признание... Но сега наистина не ми се говори за Хан. Може би следващия път... или пък не...

Избрани тъпотии от 2015 година

Бурна любов

Не знам дали ти ме хвана или аз теб. Дори не помня кога беше първата ни среща и как започна всичко. Но оттогава си ми се лепнал, не ме оставяш да живея спокойно. Правя всичко възможно да те държа далеч от мен, гоня те с всякакви средства, но след време ти пак се връщаш - по-силен от всякога и ме тръшваш в леглото. Не знаеш колко добре се чувствам без теб. Искам вече да ме оставиш на мира, да се разкараш, да изчезнеш и да не се връщаш повече при мен, ти скапан, гаден, досаден, мръсен, коварен, противен... грип!

Празна свобода

Аз съм празна... Вече непотребна. Захвърлена и подмятана от вятъра. Само допреди минути с него бяхме заедно, чувствах неговата топлина в себе си, отъркваше в гладките ми стени кадифеното си тяло, усещах силния му аромат и се потях от удоволствие... А проклетият машинист ми го отне... Сега съм студена. Сега съм без съдържание. Сега съм празна пластмасова чаша.

Аз съм свободна... Вече не изпълнявам насила предназначението, което хората ми отредиха. Освободена и носеща се по вятъра. Само допреди минути той ме беше обсебил, заемаше вътрешното ми пространство, пареше ме, оставяше тъмни петна по чистото ми тяло, задушаваше ме със силна миризма  и  ми причиняваше болка... Докато онзи машинист не ме спаси от него... Сега чувствам прохлада. Сега съм незаета. Сега съм свободна пластмасова чаша. 

Криминално

Снощи извърших серия от убийства. Шест трупа все още лежат на пода в стаята ми, всичките размазани вследствие удар с тъп предмет, а до тях - оръжието на престъплението. Сцената, напомняща за жестокото кръвопролитие обаче явно не е достатъчна, за да уплаши притаилия се в пердето и готов да атакува последен оцелял гигантски комар. 

3:30 to Karlovo

Три часа и половина до тръгването на влака. Време за поне три кафета, кутия цигари и един вестник, плюс игрословиците. Само дето нито пия кафе, нито пуша... пък и нямам вестник.

Ще падне звезда или ще изгрее звезда

Тази година Осми декември, Коледа и Нова година се обединяват в един по-мащабен, глобален, космически празник, който ще се чества в целия свят точно в 00:00 часа на 18-и декември. Има нещо много символично в часа и датата на прем... на празника. Най-напред – полунощ. Тайнствен час на чудеса, в който обикновено по това време на годината очакваме да се роди Спасителят, а седмица по-късно пък отброяваме оставащите секунди, след чието изтичане новата година заема мястото на старата. После имаме 18-и. Осем. Числото, символизиращо безкрайността. От „Дисни” вече заявиха, че искат да превърнат „Междузвездни войни” във вечен, безкраен франчайз. Едно – (филмово) събитие номер 1, до момента номер 1 по предварителна продажба на билети... с една дума – създателите са си поставили за цел филмът да е пръв във всяко едно отношение. И накрая – декември... за избора на месеца нямам обяснение, но все едно (и без това вече доста телета излязоха изпод вола).

Събрани в едно, тези факти предопределят, че точно на този ден, в този час Силата трябва да се пробуди и да постави едно ново, вълнуващо (да се надяваме) начало. Рождеството на новата трилогия ще даде отговор на въпроса „може ли съвършенството да бъде подобрено”, който зададе героят на Лео Ди Каприо в „Бърз или мъртъв”. Може би ще се сбогуваме с любимите Люк, Лея, Хан и Чуи (както вече се сбогувахме с други обичани персонажи: Оби-Уан Кеноби, Йода и Дарт Вейдър), а на тяхно място ще дойде Новата генерация от герои и злодеи, която ще поеме щафетата, т.е. светлинните мечове и ще продължи битката между Светлата и Тъмната страна, като по този начин ще запълни (евентуално) празнината в сърцата на феновете (макар че не виждам кой би заместил Хан Соло, например).

Тази част от земното население (обзалагам се, че това е по-малката част), която не живее в света на „Междузвездни войни”, съвсем естествено (и противоестествено по мое мнение) не разбира техния... нашия свят и се дразни на лудостта, която ни е обхванала от известно време насам. Има много причини, поради които хората не харесват филма и, разбира се, всичките са неоснователни. Едни го критикуват, защото е по детски наивен, други директно го определят като глупав, но това не означава, че трябва да извадим бластерите и да започнем да стреляме без предупреждение по тези хора, защото те имат право да не са прави. Лично аз дори се радвам, че не всички са така обсебени от „Междузвездни войни”, защото в противен случай намирането на билети, особено за първата прожекция, щеше да е по-трудно от намирането на Люк.

Съгласна съм единствено (и то само донякъде), че истерията с пазаруването наистина е прекалена. Месеци преди премиерата всеки уважаващ себе си фен трябва да се е сдобил със солидно количество мърч. Кайло Рен, Дарт Вейдър и ВВ-8 изскачат от кутии със зърнени закуски и пакетчета носни кърпички; появяват се върху долни и горни гащи, презервативи (дали има и дамски превръзки?)... а цените на всичките тези играчки, очаквано, са доста надути. Наистина е безсмислено да похарчиш цели 2 лева за обикновена пластмасова чаша, върху която едва се различава образът на любимия ти герой (в това отношение феновете на Хан Соло и Люк Скайуокър сме облагодетелствани, защото никой не се е сетил да ги сложи поне на картинка в обикновени дъвки). От друга страна, обаче, как може празник да мине без практически ненужни подаръци? Та нали и на Коледа, докато чакаме да се роди малкият Исус, с още по-голямо нетърпение чакаме да дойде Дядо Коледа?

Един от любимите ми упреци към нас, вманиачените последователи на джедаите и ситите, е че се вълнуваме от измишльотини, когато светът е на прага на война,  винетките са по-скъпи от частите на „Хилядолетния сокол” и в общи линии сме заплашени да изживеем реално сценария от „Междузвездни войни". Само че ние не сме апатични дебили, за каквито ни смятат. Точно обратното. Феновете на филма също се вълнуват от политика -  едните поддържат Светлата страна, а другите – Тъмната. Това обаче не ни пречи да бъдем приятели, защото над всичко стои любовта към „Междузвездни войни”. За сравнение – между привържениците на различните политически партии съществуват вражда и разделение, защото за тях червеният, синият или зеленият цвят са по-важни от любовта към страната (отбелязвам го като факт – мечовете на лошите са червени и това ме кара да се замисля дали Лукас не е противник на една конкретна политическа партия?). Дори спортът ни разделя на червени и сини, омразата ескалира и се стига до фатални инциденти. Да сте чули обаче фенове на „Междузвездни войни” да са извадили мечовете и да са си рязали ръцете заради това, че нямат общо становище по вечния въпрос „кой стреля пръв”? Или защото едните смятат за по-добра оригиналната трилогия, а другите – предисторията? Или защото според част от хората Лукас е съсипал филма, като е направил промени в някои сцени след повече от 20 години, докато другата част счита,  че по този начин е постигнал съвършенство?

Изобщо всичко на този свят, за което се сетите – политика, религия, спорт, дори музика – разделя хората, а различните убеждения пораждат насилие: бият се леви с десни, християни с мюсюлмани, левскари с цесекари, чалгари с метъли... Така че, уважаеми рационално мислещи, здраво стъпили на земята, пораснали хуманоиди, може би все пак има какво да научите от нас – вятърничавите, вдетенени фенове на „Междузвездни войни”. Не виждам нищо лошо в това, че някои от нас ще влязат в киното с черна маска и светлинен меч (при това бутафорен). По-добре, отколкото с черна маска и бомба (истинска), нали?. И може би, ако си направите труда да изгледате всички епизоди непредубедено, когато си припомните суперлативите по адрес на космическата сага, които някога сте чували от нас, накрая и вие ще признаете: „Истина е. Всичко това е истина” .

"Падането на Икар"

"Падането на Икар" от Битър Брьогел Стария. Снимка: Уикипедия

Интересни хора сте това, интелектуалците. Все търсите скрития смисъл там, където изобщо го няма или където е очевиден и го обяснявате по най-сложния начин, докато повярвате, че безсмисленото има смисъл, а обикновеният човек, който ви слуша, загуби смисъла и за смисленото. Ето сега и за тая картина – „Падането на Икар” – стоите и се чудите какво виждате на нея. Сега ще ви обясня, за да не си губите напразно времето.

На картината има море, хора, овце, скали, град в далечината. Пече слънце. Това значи, че е лято. Затова не мога да разбера защо тия двама балъци са се навлекли така. Иначе ясно се вижда, че са много глупави – единият разорава плажната ивица (така вероятно започва застрояването на Черноморието), а другият пасе овце. На тяхно място всеки нормален човек ще иде на плаж да се попече малко и да зарибява мадами. Този с овцете е малко по-глупав. Не че е много умно да ореш пясъка, ама тоя може поне да изчака колегата му да засее нещо, пък тогава да си пусне стадото да го опасе. Селяндури, какво да ги правиш – кърската работа ги влече повече от това да се изтягат на шезлонгите. В крайна сметка тяхна си работа. Единият гледа нагоре и сега вие, интелигенцията, си мислите, че търси знак от Бог за дъжд или кой знае какво. Много грешите – човекът се опитва да кихне. Сигурно е настинал и това обяснява защо е облечен така посред лято. Това обаче не опровергава твърдението, че е глупак.

И сега за Икар. Първо, защо решихте, че това е същият Икар от легендата. Този е друг пич, пак със същото име. Сигурно майка му е била такава любознателна като вас и е измислила това изчанчено име. Иначе е същият тъпанар като човека, на когото е кръстен. Само че тоя е скочил от яхтата, която е близо до него. Там е имало купон, той се е напил и е решил да поплува малко. Ами да, прави сте – това е много глупаво. Обаче не е по-умно да се опиташ да летиш с криле, залепени с восък. И двете са си чисти самоубийства от фукане. Само че единият е герой – тоя с крилата, а другият – глупак. Митологичният Икар сигурно ви харесва повече, защото е изобретателен глупак. А тоя, за когото твърдите, че иска да го спаси, няма такова намерение. Той просто се облекчава в морето, понеже е изпил прекалено много бира и размахва среден пръст към яхтата, защото не са го взели на купона по-рано.

Сега питате и за града в далечината. За него не знам, прилича ми на Несебър, но не съм сигурна. Така или иначе, ако беше толкова важно, щеше да има зуумната табелата, за да разберем. Да приемем, че е Несебър и толкова.

И сега, след като ви изясних как стоят нещата в действителност, ще ви разкрия и смисъла. Не че има нещо неясно, ама с вас, интелектуалците, трябва човек да прояви търпение, защото загрявате по-бавно. Както разбрахте, всички хора, които са нарисувани, правят глупости. Обаче на тях им доставя удоволствие и си ги правят, нищо, че е налудничаво. При това са упорити, което е похвално. Ето, например, тия двамата не се срамуват, че са от село – искат да развиват растениевъдството и животновъдството на брега на морето и го правят, без да им пука, че условията не стават за това. Икар пък обича купона. Не го интересува, че може да се удави заради каприза да поплува, защото точно в този момент той иска да прави точно това – да плува. Ако ще да му струва живота. Брьогел пък е обичал да рисува идиоти и го е направил. Това е искал да каже и на вас – че трябва да правите, каквото ви харесва, колкото и да е тъпо,  независимо от времето и мястото, без да мислите как ще го възприемат другите и каква цена ще платите. Животът не трябва да се съзерцава през стъкло, както вие зяпате тази картина, а трябва да се стремите да бъдете един от шантавите персонажи в нея. Защото докато вие, интелектуалци, се мъчите да проумеете какво виждате на картината, да разберете живота само чрез наблюдения, някой пада и си разбива главата в опит да осъществи своя откачена мечта, а друг успява да се приземи плавно. А аз загубих време и пожертвах миг от живота си в името на това да спася остатъка от вашия, като ви накарам да зарежете тъпата картина и да отидете на плаж. Какво като е зима.

За мишките сред хората

Както винаги, и тази нощ опитът ми да заспя е неуспешен. Нещо гризе, навярно е съвестта ми. Обаче много шумно хрупа тази съвест. И цвърчи. Да не би да пържи нещо – вероятно грешната ми душа? Святкам лампата. Съвестта притича през стаята и се опита да се шмугне под вратата, само че не успя – залових я.

Моята среднощна, гризяща съвест се оказа малка, сладка сива мишка с розово носле, къси мустачки (единият от ляво стърчи нагоре – вероятно мишките си извиват мустаците, така както жените - миглите) и дребни ушенца (едва ли може да си сложи пиърсинг). Сега е временно арестувана под един буркан. Обмислям съдбата ù, т.е. опитвам се да реша как точно да я екзекутирам. А защо пък да не я освободя (как пък не)?

Да си призная, никак не обичам мишките. Хубавки са, но са жалки. Крият се по цял ден, а нощем, когато няма никой, излизат тихомълком, правят поразии и после пак се скриват. А на сутринта единствената улика, оставена на местопрестъплението, е едно дребно мише ако. Сякаш ти се подиграват. Ах, че малки подлеци! Тези факти ме ядосват и затягат примката около врата на моята мишка, която подскача в стъклената си килия, вре симпатичната си физиономия в стените и ми се усмихва угоднически. За малко да се поддам на манипулацията и да я пусна веднага. Само че няма, поне веднъж ще се опитам да бъда справедлива и да взема решение, без да обръщам внимание на негативни емоции, обиди или подкупни мили личица.

Тази нощ моята малка сладурана, която вече се клатушка като надрусана в буркана, вероятно поради намаляващия кислород, наруши тишината след 22:00 часа, влезе с взлом в дома ми и нанесе непоправими щети върху имуществото ми (нагриза някакви записки от лекции и един шоколад, които бях оставила на пода, вече не помня кога) – по мое мнение си е закоравял рецидивист. Но всъщност мишката няма вина за поведението си. Защото тя е родена да бъде мишка. В нейния живот човешките закони и морални принципи не важат. При нея действа само един закон – природният закон да оцелее.

Хората обаче не са създадени просто да оцеляват, те са създадени да живеят (достойно). Ама не живеят (достойно). Сред човешкия род има екземпляр, наречен Човека мишка, който подобно на супергерой се спотайва под (привидно) безлична същност и крие истинското си лице с маска. Само че в това поведение няма нищо суперско и нищо геройско. Човекът мишка, за разлика от Човека паяк, не се разкрива не защото иска да помага на околните инкогнито, а за да може да им вреди инкогнито. Когато наоколо се разхождат „опасни” хора, които могат да разкрият самоличността му, Човекът мишка стои кротко в своята дупка и чак когато усети, че е в безопасност, излиза навън, гризе ти репутацията, незабелязано от теб, и щом се усети застрашен, се шмугва обратно в своето тясно скривалище. И накрая заварваш само лайната, които е изсрал отгоре ти, но не знаеш чие дело са и дори и да подозираш, не можеш да докажеш кой е мръсникът, пробил дупка в живота ти. А Човекът мишка продължава да бъде неутрален – не защитава приятелите си (с действия), нито пък напада враговете си (освен с постове във ФБ, в които не споменава имена).

Мишките първи напускат потъващия кораб, Човекът мишка прави същото. Щом усети, че се е качил на неправилния кораб (с неправилния екипаж), той оставя и кораба, и екипажа и се спасява, вместо да помогне на приятелите си да запушат пробойните. Но как може хората да се сърдят на една безполезна мишка и да очакват от нея да прояви смелост и лоялност?

Мишките и хората живеят заедно, често в една и съща сграда, така че няма как да се избегнат и да не си оказват взаимно влияние. Само че животът сред хората не е превърнал нито една мишка в човек. Между хората обаче има много мишки. Явно не е готино да си човек. Моята малка затворница сигурно е на същото мнение – веднъж опита да бъде човек – прояви смелост и излезе открито пред врага, т.е. пред мен, рискува да бъде заловена… и беше заловена. Сега ме гледа нагло и дори си позволява да ми обръща гръб. Мамка му, кефи ме тази мръсна гадинка! Човекът мишка обаче не ме кефи, ама изобщо. Той се скатава в колонията от себеподобни и тази колония опустошава всичко, което създава нормалният човек. И оцелява за негова сметка. Защото никой не може да спре набралата инерция мишочовешка маса.

Вече не съм толкова убедена, че мишката, която залових преди малко, е толкова лоша. Дори ми стана някак симпатична, като я сравних с Човека мишка. Няма да изпълня присъдата. Ще я пусна. Та тя е напълно невменяема, не съзнава вредата, която причинява и не изпитва психопатска наслада от нещастието на човека, останал без здрави чорапи за сутринта, за разлика от злорадия Човек мишка. Но преди да я освободя, ще ù покажа, че съм човек и ще ù дам малко сиренце  – нали това обичат мишките (само че моето не е сирене, а имитиращ продукт, дано ме извини).

Сега стоя с подута ръка. От разкъсаната кожа не тече кой знае колко кръв, но ме боли сериозно. По всичко личи, че до сутринта мястото ще се инфектира и ще имам големи неприятности заради проявената добрина. Добрина – трънки! Глупост. Но как да подозирам, че толкова малко и сладко същество с такива малки зъбки може да ми причини толкова проблеми. Ааа, да, ето какво стана: отрязах едно голямо парче от сиренето на мира, бръкнах под буркана, улових уплашената мишка за опашката и я сложих върху ръката, в която държах сиренето, за да може да си  хапва удобно. А тя ме погледна подло, ухапа ме, грабна парчето и побягна нанякъде (знаех си, че не трябва да ù пробутвам фалшиво сирене). Сигурно се е обърнала миг преди да се скрие, за да ми се оплези, но аз не я видях, защото разглеждах пораженията от зъбите ù върху ръката ми. Ама че надълбоко са проникнали!

Ето това е то – мишка. Никаква благодарност.

Все пак не вярвам едно ухапване да ме убие. Надявам се само да не ме сполети съдбата на Питър Паркър – оня пич, който беше ухапан от тарантула и после почна да се катери по стените. Той поне имаше късмет с животинката и сега живее на тавана, като паяк, високо над мишките и хората, а аз ще трябва да потъна на дъното на смрадливата канализация или да се навра в някоя тясна, непроветрена, студена дупка без отделен санитарен възел.

Нееее, моля ви! Помощ! Не искам аз да бъда Човека мишка! Моля ви, не позволявайте да ми се случи! Спасете ме!

Цената на знанието

Квитанция за платена семестриална такса и фиш за заплата – два документа, които удостоверяват покупко-продажбата на стоката – Знанието. Студентът е купувачът, преподавателят – продавачът – от икономическа гледна точка всичко е ясно. Извън финансовата сфера обаче именно преподавателите – тези, които получават заплащане срещу извършената услуга по доставка на Знанието, плащат неговата истинска цена.

Студентите кредитират своята сметка за семестриална такса, квартира, учебни помагала, Осми декември и други по-дребни разходи, а за Знанието изобщо не се тревожат. Достатъчно е да отворят капака на черепчетата си, където да се излее цялото Знание (ако след това, при нужда от Знание, по някаква причина капакът заяжда – отварянето на Гугъл върши същата работа). Понякога капки от него попадат отвън, друг път огромно количество изтича отстрани – няма значение, нищо фатално не се е случило. Младежите имат други грижи, за които трябва да намерят решение – на дискотека ли да отидат довечера или да се съберат „на домашно”, уиски или водка да купят, да вземат ли и бира? И как на другия ден, след тази тежка, безсънна нощ, когато главите им се пръскат, да натъпчат в тях и Знанието до Махмурлука?

Безсънна нощ е прекарал и преподавателят. С чаша кафе цяла нощ преглежда курсови работи, подготвя материали за следващия ден, проверява контролни и си скубе косите от отчаяние, че и този път е разлял Знанието извън мозъка на студентите. Дали защото е преливал невнимателно, или съдът, в който се опитва да го изсипе е прекалено плитък? В повечето случаи студентите затварят херметически своите умове и пречат на всеки опит на отсрещната страна да капне дори мъничко от това Знание вътре. Излиза, че преподавателят е произвел една безполезна, никому ненужна стока и целият му труд е бил безсмислен. И след като предлага на пазара продукт, за който няма търсене, всички производствени разходи си остават за негова сметка.

Днес всичко на този свят има цена. Това обаче не означава, че има стойност. Образованието има цена – то може да бъде купено, дори буквално. Но образованието е само услугата. За да оцениш качеството и ценността на самия продукт – Знанието, е необходимо да го приведеш в експлоатация. А за да го използваш правилно, трябва преди това добре да си прочел инструкциите. Проблемът възниква тогава, когато изхвърлиш тези инструкции, старателно написани от специалистите в твоя услуга, било от невнимание или от самонадеяност, че ти е ясно какво трябва да правиш със закупената стока.

Господи, колко си некадърен

Не са луди хората, които вярват, че светът е създаден от симпатично беловласо старче, защото това е истината. Аз дори знам името му. Знам и точната дата, на която започва всичко. Естествено, ще ви издам с кеф тази несекретна информация, защото важните неща не ги пише в Библията и ако разчитате само на нея, ще си умрете в неведение. Датата е 25 май 1977, а истинското име на Създателя... името му е... неговото име е... Джордж Лукас.

Впрочем, ако сега някой си мисли, че сравнението между Лукас и Бог е неприемливо, прав е. Защото Лукас създаде „Междузвездни войни”, а какво създаде Бог – само един калпав свят. Господ яко е претупал работата – трудил се Нашия само шест дни, ама толкова се е и трудил – ръцете си е оставил. За сравнение, Джордж Лукас, макар и постигнал съвършенството, продължава да работи върху творението си и до днес, докато Бог отдавна е изоставил проекта си на произвола.

По отношение на качеството Космосът на Лукас е на светлинни години пред Света на Бог. Нищо чудно, че днес много хора са заменили принципите от Книгата на книгите с тези от Филма на филмите и охотно бягат при Дарт Вейдър, Люк Скайуокър и Хан Соло (вместо на Терминал 2). Не че преди милиони години в една далечна галактика животът е бил по-различен от нашия – същите взаимоотношения между мъжа и жената, същото противопоставяне на расите, мафиотски организации, които контролират бизнеса и т.н. Само че в тази далечна галактика Доброто и Злото непрекъснато се борят за надмощие – веднъж на власт е Републиката, после невидимата заплаха става видима и Федерацията прави преврат, после клонираните атакуват, но ситите си отмъщават, след това се появява нова надежда за добрите, веднага Империята отвръща на удара, но джедаите се завръщат... и така до безкрайност. На Земята такава битка няма – все лошите командват, откакто свят светува и всички са ок с това. Обаче аз не искам да вярвам, че Светът на Бог е несправедлив, по-скоро съм склонна да се съглася, че в него въобще няма друга страна на Силата, освен Тъмната, и заради това липсва разнообразие. В тази връзка е интересно да се обърне внимание на отношението на героите от космическата сага към политическите лидери. Обикновените хора (и другите видове) не подкрепят злодеите, като императора и Дарт Вейдър, а същевременно земните фенове на „Междузвездни войни” ги обожават – доказателство, че тук хората са свикнали със злото дотолкова, че дори го харесват. Понякога се чудя как може да носят тениски и всякакви дрънкулки с лика на Вейдър и как може да симпатизират на Империята. Но на нашата планета открай време си падаме по диктатурите и лудите водачи (за справка виж учебника по история, няма значение на кое издателство). Днес нещата не са по-различни и щом като Путин има привърженици, защо и Дарт Вейдър да няма? При всички положения не е по-лош от Владимир Владимирович или от който и да било съвременен политик.

Всеки свят се крепи на морални устои, изграждащи религията. За нас това са Десетте Божи заповеди (а също така Петте стълба на исляма и какви ли не още дивотии), а за героите от „Междузвездни войни” – Джедайският кодекс. Мисията на мъдреците Мойсей, Мохамед, Буда и Йода е да проповядват тези добродетели сред непросветените и да им помогнат да намерят правилната посока в живота. Естествено, и много отдавна, и по наше време, и в една далечна галактика, и в познатата ни има хора, които не спазват правилата на възприетото от общността философско учение. Интересно е взаимодействието между моралните и не чак толкова моралните обитатели в Света на Лукас и в Света на Бог. При нас се казва, че с какъвто се събереш, такъв ставаш. Тази древна мъдрост е доказана отдавна, но има разлика в начина, по който протича метаморфозата на персонажите в „Междузвездни войни” и тази на земните жители. Мошеникът Хан Соло, например, попада в компанията на идеалиста Люк Скайуокър и на учителя Оби-Уан Кеноби и скоро се превръща в нравствено извисена личност с принципи. Ако обаче те тримата бяха родени в света, създаден от Бог, щеше да се случи точно обратното – не Хан щеше да стане благороден като Люк и Оби-Уан, а Люк и Оби-Уан щяха да станат негодници като Хан. Вероятно младият Скайуокър щеше да се откаже от идеята да спасява някаква си луда принцеса, вярваща в утопии, да започне да се занимава с контрабанда като новия си приятел и да изпълнява поръчки на подземния свят с цел бърза и сравнително лесна печалба. Разбира се, не всички герои от „Междузвездни войни” избират да вървят по пътя на джедаите, защото Тъмната страна дава повече възможности за професионално развитие. Пътят на джедая е труден и дълъг, но най-смелите и най-упоритите успяват да се докажат, дори когато следват правилата. В Света на Бог начинът да успееш е само един – да се съюзиш с лошите. Не искаш ли да играеш задкулисни игри и да манипулираш другите, трябва да се примириш, че ще си винаги последен. И докато пред героите от филма стои изборът дали да успеят честно или нечестно, т.е. по-бавно или по-бързо, пред нас изборът е между това да успеем или да бъдем честни. Голям избор ни е оставил Бог, няма що.

Двата свята си приличат не само като съдържание и идеен замисъл, но и визуално. Специалните ефекти са важна част от работата на Лукас и до голяма степен на тях се дължи очарованието на „Междузвездни войни”. Бог също си служи с много специални ефекти – при него се наричат „природни бедствия”. Ефектите придават зрелищност на произведенията и на двамата творци, но докато Лукас ги използва, за да гради с тяхна помощ своя свят, Бог ги пуска в действие с цел да руши нашия. Доста груби разбирания за ентъртейнмънт.

Сходствата между Света на Бог и Света на Лукас се откриват във всеки дребен детайл, като се започне от момента на сътворението. В началото Бог изрече „да бъде светлина!”, а Лукас – „камера...и снимаме!” (който не вярва, че това са били точните думи, може да върви по дяволите... или по ситите), но и в двата случая „в началото беше словото”. И въпреки, че святмейкърите са използвали еднакви материали и обща схема, хората все пак предпочитат действителността на „Междузвездни войни” пред действителността, в която живеят, защото Лукас просто се е справил по-добре от Бог с изпълнението. Нещо като задачата в предаването „Мастър шеф”, когато всички получават кошница с едни и същи продукти, работят по една и съща рецептата, само че крайният резултат при някои е ужасна помия, а при други – шедьовър. Да го кажем направо – има талантливи хора (може би думата „хора” в случая е неуместна) като Джордж Лукас, има и некадърници като Бог. И, за съжаление ние принадлежим на света, създаден от некадърника, така че колкото и да се опитваме да избягаме, накрая, подобно на всички нелегални бежанци биваме върнати насилствено там, където ни е мястото. Затова НЕКА СИЛАТА Е С НАС!