Как да кажем „Не” на расизма

„Не! Не! Не на расизма!” Ето – казах го – нали така ни подканват всички важни световни организации. Само че те не са първите, решили да се борят срещу това явление. Далеч преди това Хитлер е казал „Не” и  го е премахнал (или поне се е опитал), и то по най-лесния начин – изтрепал е ненужните етноси. Ако се замислим, ще стигнем до извода, че този проблем нямаше да го има, ако не съществуваха негри, цигани, евреи и всевъзможна сган. В интернет пространството се върти една мъдрост: „Расизмът е като негъра – просто не трябва да го има”. Разбира се, не е нужно да прилагаме методите на Хитлер – най-малкото те вече са остарели. Пък и той не е проявил голямо въображение, като е унищожавал излишните раси по общ принцип. Ние ще внесем разнообразие, като най-напред си ги разпределим по цветове подобно на прането и след това, на базата на тази класификация,  можем да изберем най-ефективния начин за изтребление на всяка една от тях.

Така в първата група автоматично попадат циганите и негрите. Те се размножават най-бързо и затова срещу тях трябва спешно да се предприемат действия. Веднага ми хрумва баналният призив: „Циганите на сапун!” Идеята да се използват за нуждите на парфюмерията и козметиката не е лоша като цяло, но е необходимо да бъде осъвременена. Не можем да ги похабим за един прост сапун. Освен на калъпи, спокойно може да бъде произведен и течен. А ако продуктите се харесат, трябва да има  готова стратегия серията да се разшири с различни шампоани, пяна за вана, душ гелове, балсами, кремове, парфюми и какво ли още не. Черните са идеалната суровина за тази индустрия – хем имат аромат, хем са мазни – също като етеричните масла. Добивът от едно малко цигане е по-голям, отколкото от една маслодайна роза например. По този начин спадат производствените разходи за сметка на производителността, а полученият продукт е 100% натурален.

С жълтурките е малко по-трудно, защото не притежават кой знае какви ценни качества и не могат да се използват в промишлеността. Това, което съществува като възможен вариант е частта от Азия, която населяват тия с дръпнатите очи, да се обособи като ловно стопанство. Така ще се реши още един проблем – този с бракониерството. Вместо да убиват невинния дивеч, ловците ще могат да отстрелят по някой и друг китаец, а ловният сезон ще продължава целогодишно заради изобилието от гадинки.

Накрая остава да се освободим от арабите и евреите. Най-добре е да го направим като ги оставим да се унищожат взаимно. На някой стадион може да се организира нещо от рода на популярните в миналото гладиаторски боеве. Ще се излъчат два отбори от определен чрез регламент брой състезатели, които ще се бият до смърт. Отборът победител ще получи право неговият етнос да унищожи всички представители на врага, а приходите от подобно зрелище ще надминат в пъти тези от мача между Кличко и Кобрата. Нека не забравяме и залаганията  на спортни срещи – сблъсъкът между Чаршафите и Мошениците със сигурност ще изкуши любителите на хазарта и ще напълни джоба на някой предприемчив букмейкър. Накрая трябва да решим как да се отървем от победителите. Най-хуманно ще бъде да използваме нещо познато и любимо на съответното племе. Така ако спечелят арабите, ще сложим края им с взрив, а на евреите можем да предложим добре познатият им метод с газта.

В случай, че сме пропуснали да споменем някоя гадна раса и съответно нямаме план за нейното премахване, можем просто да убиваме нейните представители за удоволствие. Така убийците ще могат да практикуват законно хобито си и престъпността ще намалее.

Светът безспорно ще се избави от расизма, ако следваме тези препоръки. Остава въпросът дали наред с това ще изчезне омразата или тя просто ще се пренасочи към нов обект и ние ще продължим да се мразим вече не заради цвета на кожата, а заради цвета на косата, на очите, номера на обувките, размера на бельото или дори без причина? И не е ли омразата без причина синоним на расизъм?

Viva la musica... ама и текстът е важен

Обичам да слушам песните, за които ще стане дума по-нататък (и аз мога да обичам, колкото и да не ви се вярва) и обичам и другите хора да ги слушат. Много мразя обаче да не се разбират правилно посланията на тези песни и текстовете да се възприемат метафорично. Вашият подход към тълкуването на посланията е дразнещ и показва истеричното ви, неистово желание да бъдете умни и отчаяната потребност да докажете на другите колко сте умни. Е, аз пък имам доказателство, че е точно обратното (т.е. колко не сте умни).

За какво, предполагате, се пее в песента на Принс Purple rain? Естествено, за вас това е лигава любовна балада („лигава” е моя добавка), не очаквах и да мислите друго, като имам предвид ограничените ви, романтично настроени розови мозъчета. Затова и не ви прави впечатление, че дъждът е с необичаен цвят. Красиво, а? За вас розовият дъжд е символ на любовта, която се посипва върху любимата на лирическия герой. Пълни глупости! В розовия дъжд няма никаква красота – той издава тревога, внушава напрежение, защото не е нормално дъждът да бъде цветен. Оцветените валежи са признак за замърсяване, вероятно с цианидини, съдейки по розовото. Затова и Принс почти изплаква тази песен – защото е притеснен за бъдещето на планетата. Purple rain е наситена с болка балада, обаче не любовта  е причина за страданията. Съжалявам, ако някоя тийнейджърка е останала разочарована – това е положението. Песента, която обичате да си припявате не е посветена на жена, а на екологията и се радвам, че точно аз разбих романтичните ви илюзии.

Да опитаме с друга любима песен – Dust in the wind на Kansas. „Прах във вятъра” – какво ви говори това? Каквото и да мислите, не е вярно. Съдържанието на прах във вятъра е признак за недобросъвестно отношение на отдел „Чистота”. Вашите интерпретации на текста със сигурност са много красиви, но действителността е съвсем прозаична – Kansas сигнализират за прахоляка, който дишаме всеки ден, защото улиците не се метат редовно. И чак когато духне вятър, се вижда мръсотията. Така че в тази песен изобщо не се пее за вас и за вашата съдба, нито за бързо отминаващото време и няма никакви екзистенциални истини и философски дивотии, закодирани между редовете – всичко е само на редовете. Надявам се само, след като научихте истинския смисъл все още да харесвате и да слушате с удоволствие песента, защото е наистина прекрасна, макар и с малко повече смисъл, отколкото ви се иска.

Предполагам, че вече загряхте и ще се справите поне със следващата известна песен – обещавам да дам нещо лесно като... да кажем... например... айде нека бъде Love is in the air, защото така или иначе си говорим за въздуха. За какво се пее? За любов ли? Въздух? Я! Някой каза ли за замърсяване? Точно така. Според REC (идея нямам каква е тая организация) „въздухът е смес от азот (78%), кислород (21%), въглероден диоксид CO₂, някои инертни газове и известно количество водни пари. Във въздуха се наблюдават естествени замърсители, като прах и вулканична пепел, както и замърсители, които се отделят вследствие на човешката дейност.” (http://education.rec.org/bg/air/air_composition/index.shtml). Ако възприемем любовта като вещество, отделяно вследствие на човешката дейност, тя автоматично попада в групата на замърсителите и присъствието ù във въздуха, дори и да е естествено, е нежелателно и вредно. Така че браво на вас, този път се справихте.

Стига с този въздух, хайде малко да поговорим за водата (а после пак ще се върнем на околната среда, за да ни е по-интересно), пък и е време за нещо по-хард. Всички обичате Deep Purple и всички (дори и чалгарите) сте чували Smoke on the water. Преди години е бил популярен и преводът на заглавието – „Дим над водата”. Smoke on the water, fire in the sky… пее Йън Гилън и всички си умирате от кеф, тръскате буйни гриви и куфеете (и аз го правя, така че това не е упрек). Обаче аз знам и за какво се пее. Някой от вас, рокаджии, замислял ли се е досега за текста (ето сега вече ви упреквам) и за това, че този дим над водата и този огън в небето сигнализират за пожар вследствие на разлят петрол в морето (тук се сетих за един любим филм от детството ми – „Волният Уили”, в който се поставя същият проблем). Действията, по моя преценка, се развиват в района на Персийския залив, където се е спукал петролопровод за транспорт на „черно злато”. Заради сериозните проблеми, с които се занимава тази песен напълно заслужава да бъде определяна като една от най-великите за всички времена. Жалко обаче, че репутацията на Smoke on the water се дължи на музикалните ù характеристики и великолепното изпълнение, а силното послание на текста остава незабелязано. Дори феновете на Purple я смятат за безсмислица, но пък с готин риф и изпята жестоко, обаче са в голяма заблуда.

Няма как да пропусна, особено след като съм споменала вече Smoke on the water, песента с най-готин и запомнящ се риф в хард рока – Thundurstuck на любимите ми AC/DC. В тази песен, както и в парчето на Purple, никой не търси смисъл. Пък и кой слуша текста, когато музиката е трепач. Само че Thundurstuck не е песен с безсмислен текст от една дума – тя е призив да внимаваме, когато сме сред природата по време на гръмотевична буря, защото иначе ще ни порази мълния. Вярно, че не е точно на екологична тема, но пък ни кара да се замислим и да бъдем отговорни и внимателни с природните стихии.

Понеже стана много хард, зарязвам за малко метъла и ви пускам едно леко и приятно парче от 1987 година на Белинда Карлисъл – Circle in the sand. Симпатична изпълнителка, която пее предимно за любов, както е и в тази песен. Да, съгласна съм – и за любов се пее, ама освен любов, има и още нещо, както казваше Катето Евро. За мен е много важно да знам какви са тези кръгове в пясъка, защо и как са се образували (всъщност кръгът е един, но кой знае дали скоро няма да станат стотици). Разбира се, отговорът ми е известен отдавна, защото умея да разсъждавам логично и да възприемам буквално, вместо да тълкувам, но ми се ще и вие малко да помислите, докато се наслаждавате на песента. Ще ви дам и малко насоки, защото хич не ми харесва, че започнахте да говорите за космически кораби, които кацат по плажа. Няма никакви космически кораби, мили ми сладурчета, тези кръгове са отпечатъци от вашите палатки, които разпъвате нерегламентирано по плажната ивица. Палатките са кръгли и когато престоят известно време, омачкват пясъка и нарушават структурата му, а следите са неестетични и заради тези неприятни последствия от вашия престой на плажа правителството реши (правилно) да забрани къмпингуването.

Ами сори, ама пак се връщам на метъла – влече ме и това е. Ще ви препитвам още съвсем малко, обещавам. Просто няма как да пропусна Брус Дикинсън и неговата песен The power of the sun, която сигурно и вие обичате. А знаете ли, че тя предупреждава за опасните ултравиолетови лъчи, които излъчва слънцето и за необходимостта да се ползват слънцезащитни кремове на плажа? Споменавам тази песен, защото така и така от одеве сме на темата за морето, поне да я приключим.

Накрая искам все пак да поговорим и за летуването в планината. Докато слушате The fire burns forever на Hammerfall е хубаво да си мислите за опасностите от горски пожари, които, както знаете, се потушават много бавно и трудно, унищожават декари растителност и причиняват смъртта на и без това изчезващите животни.

Наистина съжалявам, че вашите любими песни носят съвсем различен смисъл от този, който бихте искали. Знам, че харесвате песни за любов и за силен дух и че искате в музиката да откриете собствената си житейска история, а певците да са вашата утеха и вдъхновение, но истината е, че вашите житейски истории не са толкова важни, колкото съдбата на нашата планета. И какво по-хубаво от това точно любимите ви изпълнители да са природозащитници, пропагандиращи опазването на околната среда (и водите), които като истински супергерои да спасят света от екологична катастрофа, и то само чрез силата на словото и музиката. Затова слушайте хубаво какво ви пее радиото и умната това лято.

Космическите кораби ще се задвижват от педали

През следващите години ни предстои да наблюдаваме истинска революция в „Междузвездни войни”. Педали ще задвижват тайфайтърите, W-wing, X-wing и... и..., а защо не дори „Хилядолетния сокол”.

Знам, че любителите на технологиите ще оспорят думата „революция”, защото за революционно може да се смята нововъведение, което рязко променя досегашната ситуация в положителна насока, казано най-общо, а педали имаше и колата на Фред Флинстоун, с която той си джиткаше из Бедрок по време на Каменната ера. Да не говорим, че летящи превозни средства трудно биха се задвижили по този примитивен начин – дори бързите крака на Юсейн Болт не биха били достатъчно бързи, за да развият скоростта, необходима за излитане.

Може би аз не се изразих ясно и затова излезе, че Джей Джей Ейбрамс, чиято е идеята за педалите, е непрогресивен малоумник – в масово производство няма да бъдат пуснати космически кораби, задвижвани с крака. Не за такива педали става въпрос, а за онези другите (май правилният термин беше „хомосексуалисти”, но аз ще си карам по народному).

Идеята на Ейбрамс вече има доста противници, но аз този път (изненадващо) не съм сред тях. Точно обратното (изненадващо), приветствам я. Нямам нищо против педалите... извинете, гейовете... хомосексуалистите да живеят в една далечна галактика (и да ги няма в нашата), да са част от фантастичните филми, също като Звездата на смъртта и еуоките, например, които съществуват само в измисления свят на „Междузвездни войни” (но ги няма в нашия) и нямам нищо против да ги срещна в кръчмата „Мос Айсли” (стига да не ги срещам в баровете из Студентски град).

Опа, май шегичките станаха по-груби от расисткия хумор на Кид Рок, който той изля върху черните си братя и сестри по време на 88-та церемония по връчването на наградите „Оскар”. Истината е, че нямам нищо против пед... хомосексуалистите. Приемам, че те са равноправна част от обществото ни и след като „Междузвездни войни” до известна степен е проекция на нашата действителност, тогава защо да не населят и космоса с педерасти? Проблемът е другаде – да си гей (по-готино ли ви стои от педераст?) днес е право, но с тенденция скоро да се превърне в задължение. С други думи – всички трябва да станем хомосексуалисти, за да не ни смятат за старомодни и нетолерантни. (Май хомосексуалист е най-готино, а?). Тази засилваща се задължителност на хомосексуализма изисква появата на персонаж педал-гей-хомосексуалист (харесайте си термин, а може да добавяте и още синоними) и затова вероятно още в Епизод 8 ще си имаме джедай-гей (аз си избирам тази думичка, защото завършва на „-й”).

 Тук идва логичният въпрос на последователите на Тъмната страна – „а защо геят да не е сит? Само джедаите ли са готини?”

Темата е много деликатна и имам лошото предчувствие, че феновете ще се хванат за гушите заради новия персонаж. Защо, наистина, геят трябва да бъде джедай? Ами много просто – ако го направят сит, гей общността ще скочи срещу сценаристите и режисьора с мотива, че педалите не могат да бъдат отрицателни герои, защото са прекрасни, чувствителни, мили хора и принадлежността им към Тъмната страна ще се изтълкува като опит за оронване на престижа им. Така че педалът задължително трябва да бъде джедай – спор няма. И тук червените си мечове вадят почитателите на ситите – „значи е по-престижно да следващ Светлата страна, така ли?” Ако пък, да не дава Силата, направят гея сит, пак същите зачулени с качулки фенове ще изпищят като прободени от Кайло Рен: „Първо негър щурмовак, сега пък педал сит. Все на наш гръб гаври и все джедаите да са много убавите...”

Вече назря хипотетичен конфликт, затова от „Дисни” ще трябва да помислят за включването на поне двама педали в сагата (дори в техниката педалите са минимум чифт), за да са доволни и феновете на Тъмната, и феновете на Светлата страна. Ще бъде прекрасно, ако между новите герои пламне любов, която да стане причина за обединение на двата воюващи лагера и по този начин в Галактиката най-после да настъпи междузвезден мир. Надявам се само продуцентите да си дават сметка, че при така създалата се мирна ситуация няма да могат да изпълнят плана си за безкрайното разтегляне на франчайза във времето, защото педалската любов между джедай и сит ще сложи край на „Междузвездни войни”.

П.П. А защо героят хомосексуалист непременно трябва да е педал, не може ли да е лесбийка? Това е сексизъм и не знам защо си траят феминистките.

Въздух в любовта

Air in the love… си тананикам от вчера, защото цял ден любовта беше пълна с въздух.... или се пееше обратното? Извинете, обаче нацяло се обърках от толкова романтика, която разтопи шоколадовото ми сърце (май не трябваше да го държа дълго време на слънце) и то остави кафяви петна по тениската ми (добре, че не се размаза по панталоните, защото хората щяха да си помислят, че не сърце, а нещо друго се е разтекло).

Вчера влюбените си размениха такива страхотни подаръци, че чак малко (добре, много) им завидях. Всяка жена си мечтае да получи за празника (седмица по-рано или по-късно подаръкът няма стойност) едно голямо сърце, пълно с обич и всеки мъж иска да притежава нежното сърце на своята половинка. Е, мисля, че всички останаха доволни – господата поднесоха на любимите си (да се надяваме, жени) своите огромни надуваеми сърца, пълни с въздух (почти като в женските мечти, само че с различен пълнеж, но мисля, че не е фатално), при това завързани с канап, защото жените обичат да държат изкъсо. Дамите пък дадоха на своите кавалери в замяна по едно мекичко плюшено сърце – изключително красив жест от тяхна страна. Защото, както казах, всеки мъж заслужава да спечели поне едно меко сърце и след като истинското сърце на любимата е твърдо и грубо, изкуственото е за предпочитане.

Love is in the air… май така беше истинската песничка. Все едно, текстът не е толкова важен. Важно ми е друго – а днес къде е любовта?

Любовта е пак там, където беше и вчера – във въздуха. Днес дамите пускат канапа, кухите сърца отлитат в атмосферата... и влюбените си остават без любов (нищо, че всъщност е отлетял само обикновен балон). Някои въздушни сърца пък се спукаха (или бяха спукани умишлено) и сега ми е любопитно кой от двамата е по-разочарован и изпитва повече болка– този, който е подарил надуваемото сърце или този, който го е получил? Може би и двамата са разочаровани по малко, защото в Деня на влюбените всеки се бори да притежава фалшивото сърце на любимия човек и е склонен да даде същото в замяна. И в този ред на мисли, най-разочаровани би трябвало да са тези, които са получили истинските сърца на своите половинки (и днес вероятно вече не са заедно заради тази проява на лош вкус при избора на подарък). А може би никой не е разочарован от загубата на една красива опаковка с невидимо съдържание (някои истински сърца са също толкова празни като балоните, но не са чак толкова големи). Да не говорим за болка – как да те боли разбито сърце (в случая спукано), при положение, че е било празно и, от друга страна, как може да те боли, че си загубил нещо, което е било пълно само със сгъстен въздух?

Любовта вчера беше толкова красива, защото Валентин беше с двойките (включително и в леглото). Но какво става днес с любовта и сърцата, когато Валентин си е тръгнал и е останал само Гошо, Тошо, Мишо или... Иван?

Трябва да призная, че колкото и да съм против всички тези захарни, хартиени, плюшени, надуваеми и какви ли не още фалшиви сърца, в крайна сметка именно те спасиха празника. Защото, както се оказва днес, ден след Деня на влюбените, ако не са изкуствените сърца, „влюбените” нямат други сърца за разменяне.

...любовта е във въздуха... въздухът е в любовта.... въздухът е любов... любовта е въздух...

Расова дискриминация и на АО

Всички, които ме познават знаят, че обичам спортните залози. Ако и вие искате да спечелите малко пари, приемете един приятелски съвет – залагайте винаги на черно. Имате спестена хилядарка? Смело слагайте всичките си спестявания на Серена Уилямс, защото със сигурност  ще приберете доста парички.

Аз обаче няма да послушам съвета си. Не обичам да играя на сигурно (всички, които ме познават знаят това) и точно затова нямам спестени хиляда лева, които да сложа на сигурната победа на Уилямс, за да ги удвоя. Ще сложа скромните 10 лева на Анджелик Кербер, защото за мен е важно да съм в играта (сбогом, 10 лева).

***

Извинявайте, че ви подведох и че се разорихте заради моите съвети, но как можех да предположа, че германците все още са такива расисти. Русокосата левичарка Анджелик Кербер, макар да няма татуиран пречупен кръст (поне на видимо място) показа, че също като Хитлер ще се бори с всички сили, за да може арийската раса да установи доминацията си над останалите. Кербер се прояви като истинска нацистка още в самото начало на мача – осъществи ранен пробив и макар че на свой ред допусна да бъде пробита, сравнително лесно и напълно неочаквано спечели първия сет с 6-3. Уилямс обаче не се предаде и като същинска огнена маймуна продължи да се бори настървено за двайсет и втората си титла от Големия шлем. Срещу Кербер сякаш се беше изправил не човек, а Кинг Конг –  американката засипа съперничката си с мощни удари, на корта се носеха животински крясъци и това поведение даде резултат – вторият сет беше спечелен от Серена, а рекордът на Щефи Граф все още беше в опасност. В този момент облечената в екип с цвят на бананова обелка Уилямс вероятно надуши кръв (а вие – печалбата на голяма сума пари). Третият сет обаче започна равностойно – признак за силната мотивация и воля за победа на двете състезателки. Кербер допусна колебание, когато не се възползва от възможността да приключи мача при сервис на съперничката. За момент си помислих, че Уилямс най-после успя да прекърши психиката ù като суха и тънка клонка и че в този мач ще има пълен обрат, но той завърши още със следващия сервисгейм. Германката не допусна да бъде пробита. Човекът победи звяра. Светлата страна победи Тъмната и така още веднъж тази година беше извършена целенасочена расова чистка – след като стана ясно, че нито един чернокож няма шанс да спечели „Оскар”, сега е ясно и че всички шампиони в Откритото първенство на Австралия ще са бели. Случайно ли е според вас? А дали пък белите наистина не са по-добри?  (Да бе, как не). Вие пък не станахте тотомилионери.

 Ако това ще ви успокои – аз също не спечелих. Мързелът ме победи рано сутринта, не отидох до близкия Еврофутбол и пропуснах шанса да умножа десетте си лева. Как ли да се отърва от тях утре?

Пол Нюман

Да пиша за най-най-най-любимия ми актьор, и то точно в годината, когато той трябваше да навърши 90 – това занимание щеше да ми бъде много приятно, ако не ме беше страх. Ами да, точно така – страхът е единственото чувство, което изпитвам в този момент. Защото ако не напиша нещо безупречно, това за мен ще означава, че съм се подиграла с един човек, на когото се възхищавам изключително много.

Първият ми проблем се появява още с избора на заглавие. Размишлявам върху хиляди варианти, но всички ми се струват прекалено банални и така ги отхвърлям един по един, за да остане накрая най-баналното заглавие, което можа да роди фантазията ми. Наистина не проявих никакво въображение при озаглавяването на този текст, но след като опитах безкраен брой комбинации от думи осъзнах, че най-хубавото словосъчетание, с което мога да опиша Пол Нюман, е самото му име. Иска ми се да измисля нов език, за да мога да говоря за него без досадни клишета, за да не омаловажавам величието му с обикновени прилагателни, които вече са използвани за някой друг. Искам да кажа неща, които никой преди мен не е казвал и те да са най-хубавите, най-точните и най-ефектно произнесените досега. Но ако наистина си създам за случая нова езикова система, ще остана неразбрана и така няма да постигна целта си. Затова все пак ще се придържам към установените изразни средства, колкото и изтъркани да са те, като ще вложа цялото си старание да създам портрета на този велик актьор и човек, такъв какъвто го виждам и усещам, за да го видите през моите очи и да усетите обичта ми към него чрез собствените си сърца.

Леко нацупени устни, по които винаги прибягва една незабележима усмивка, многозначително повдигната лява вежда и прозрачносини очи в съчетание с елегантна фигура и характерен дрезгав глас – Пол Нюман е единственият, за когото словосъчетанието „красив мъж” не звучи нелепо. Той притежава най-изящно изписаното лице, което някога се е появявало на екрана, но това по никакъв начин не прави по-малко мъжествена неговата горда осанка. Съвършената визия обаче едва ли би била достатъчна да превърне красавеца, в чиите вени тече славянска кръв (майка му е словачка, а баща му – евреин, от когото наследява търговския си нюх) в една от най-големите кинозвезди на всички времена, ако не беше божественият му талант.

Пол Нюман започва да учи актьорско майсторство в Йейл, а след това посещава школата на Лий Страсбърг, където с него работи и Елиа Казан. Изглежда буйният младеж най-после е открил своето истинско призвание, след като вече е изключван от няколко университета заради лошо поведение. Актьорската му кариера започва на сцената на „Бродуей”. За първи път се снима в киното през 1954 година в неуспешния филм на Виктор Савил „Сребърният потир”. Големият му пробив идва две години по-късно, когато Робърт Уайз го кани да замести трагично загиналия Джеймс Дийн в  „Там горе някой ме обича”. Биографичната драма разказва историята на Роки Грациано, който от разглезен хлапак се превръща в легендарен боксьор, а за тази роля Пол Нюман печели и първата си награда като актьор.

През следващата година той отново получава отличие, този път за участието си в „Дългото горещо лято”. Освен журито в Кан, младият актьор успява да  впечатли и режисьора Мартин Рит, който през следващите години заснема още два филма с негово участие – „Хъд” (1963) и „Той се казваше Омбре” (1967).

Една от най-запомнящите се роли на Пол Нюман е тази на Брик Полит в екранизацията по пиесата на Тенеси Уилямс „Котка върху горещ ламаринен покрив” (1958). Неговият герой е пияница със сложен характер, чийто чар и мъжкарско поведение пленяват както зрителите, така и главната героиня (в ролята Елизабет Тейлър). Нюман успява убедително да се превъплати в образа на кипящия от емоции Брик, в очите му се отразява цялата тази буря от чувста (за щастие филмът е цветен и това допълнително допринася за ефекта от пронизващия му поглед), а всеки негов жест излъчва елегантност и класа. Двамата с Елизабет Тейлър са може би най-красивата екранна двойка в историята на киното, което се дължи на тяхната обаятелност и първокласна актьорска игра. И ако до този момент е имало някой в Холивуд, който да смята, че новоизгряващият актьор залага единствено на външността си, след това негово изпълнение със сигурност не е останало съмнение, че природата го е надарила с красота и талант в еднаква степен.

През същата тази 1958 година Пол Нюман играе и в първия си уестърн – „Несръчният бандит”, където изпълнява ролята на Били Хлапето. През 1963 година се снима в „Хъд” на Мартин Рит – филм, който представя съвременния каубой. Героят му е заядлив скандалджия, безкрупулен, арогантет, вулгарен грубиянин с огромно его, който на моменти отблъсква с поведението си, а Пол Нюман е великолепен дори в тази негативна светлина.

Участието му в екранизации за дивия запад допълват „Той се казваше Омбре” (1967) и „Бъфало Бил и индианците” (1976) – филми, в които е засегната темата за коренното население на САЩ. Отново под режисурата на Мартин Рит, в „Той се казваше Омбре” Нюман влиза в ролята на Джон Ръсел – бял мъж, отгледан от индианци. За разлика от комедийните уестърни, в които се снима по-късно, тук изгражда един хладен, лишен от емоции образ. Героят му остава статичен и хладнокръвен в ситуации, които не го засягат лично, но с напредването на действието претърпява развитие и накрая спасява пленената жена, като за тази си постъпка заплаща с живота си. Пол Нюман изиграва финалната сцена гениално –  той върви с уверена крачка към своята гибел, а лицето му остава каменно, езикът на тялото не издава никакви вълнения. Смъртта му е красива, защото той загива като герой – изправя се срещу врага, за да спаси непозната жена, когато дори собственият ù съпруг няма куража да го направи. За разлика от изпълнението му в „Котка върху горещ ламаринен поглед”, където можем да разгадаем душевността на Брик Полит без никакво усилие, тук Пол Нюман не ни позволява да се докоснем дори мъничко до вътрешния свят на героя му Джон Ръсел. Това преобразяване в типажи, които нямат нищо общо помежду си, е доказателство за неговите неограничени възможности като актьор.

През 1969 година, след като вече е играл Били Хлапето, поверява ръката си и на друг известен стрелец и престъпник от Дивия Запад – Буч Касиди в „Буч Касиди и Сънданс Кид” на Джордж Рой Хил. В този забавен филм Нюман изгражда образа на безгрижен банков обирджия, който се наслаждава на живота, приема го като приключение и нищо не е в състояние да помрачи доброто му настроение. В тази лента той поднася поредната изненада – разкрива своя комедиен талант и вроденото си чувство за хумор. Незабравима е сцената, когато Буч, на фона на весела песничка, изпълнява акробатични номера върху старо колело, като по този начин се опитва да впечатли момичето на своя приятел Сънданс. Целувката, която изпраща на ядосаната крава след сблъсъка с оградата е толкова непринудена, че няма как да не предизвика смях, а лъчезарната усмивка, която не слиза от лицето му, го прави още по-убедителен. Очевидно Пол Нюман може да бъде любимец на жените не само като трагичен герой, а и като непохватен и глупават разбойник.

Присъствието на Робърд Редфорд  в този филм допринася съществено за начина, по който „стои” на екрана героят на Пол Нюман. Сънданс Кид е пълен антипод на вятърничавия Касиди – той е мрачен, мълчалив и трезвомислещ. Именно този сблъсък на различните характери придава очарование на цялата атмосфера. Финалната сцена е толкова умилителна и симпатична, че не бих могла никога да я забравя: двамата главни герои лежат ранени в изоставена колиба и водят спор за това кой е виновен за положението, в което се намират, а междувременно, докато сипе обвинения по адрес на безотговорния и неразумен Буч, Сънданс Кид грижовно превързва простреляната му ръка. Мила и сладка картинка, която предизвиква едновременно смях и съчувствие към тези симпатични нарушители на закона.

Пол Нюман се е снимал с повечето холивудски звезди, сред които се открояват имената на Джийн Хекман, Том Крус, Том Ханкс, Брус Уилис, но най-добре си партнира с Робърд Редфорд. Очевидно режисьорът  Джордж Рой Хил е на същото мнение, защото през 1973 година тримата се срещат отново в „Ужилването”, където Нюман се справя блестящо с поредната роля на престъпник. Героят му Хенри Гондорф е ментор на младия Джони, който все още прохожда в занаята с измамите. С много чувство за хумор той се превъплащава в образа на безочливия крадец с поведение, което далеч не е пример за подражание. Тънките мустачки, които му стоят някак странно, му придават почти комичен вид. Макар че изглежда и говори смешно през повечето време, самият Нюман е изключително сериозен и това е доказателство за неговия голям професионализъм. За убедителното изпълнение на роли като тази може би му помага собственото му минало на хулиган, който не веднъж е нарушавал правилата в университета и в отбора по американски футбол.

Въпреки че е толкова добър комик, все пак неговата голяма сила е в драматичните изпълнения. В „Мошеникът” (1961) Нюман за първи път играе ролята, която 26 години по-късно ще му донесе най-важната и най-дълго чакана награда – „Оскар”. Бързия Еди е талантлив играч на билярд, наивен и емоционално нестабилен младеж, уязвим и податлив на манипулации. Не бих казала, че „Мошеникът” е сред любимите ми филми с негово участие, но пък ирата му е великолепна, както винаги.

Срещаме се отново с Бързия Еди през 1986 година, благодарение на  Мартин Скорсезе. Героят сега е по-зрял и улегнал (както и самият актьор), станал е по-прагматичен и... вече не играе билярд. Изпълнението на Нюман е пестеливо откъм емоции, за разлика от по-старата лента, и така зрителят вижда колко много се е променил Еди през годините. Само любимото уиски J.T.S. Brown и неизменният му чар са си същите като едно време.

Странен е фактът, че Академията номинира Пол Нюман за „Оскар” цели 10 пъти, но му присъжда наградата само веднъж, чак през 1987 година именно за ролята на Бързия Еди в „Цветът на парите”, която в никакъв случай не е най-запомнящата се в кариерата му.  Най-съвършеното му изпълнение остава недооценено от Академията, след като през 1968 статуетката отива при Род Стайгър за филма „Среднощна жега”.

Непокорният Люк – това е образът, който се появява спонтанно в съзнанието ми всеки път, когато се сетя за Пол Нюман. Героят от едноименния филм е невъзможен за пресъздаване, защото не подлежи на типологизиране. Люк съчетава в себе си качествата на всички герои, които актьорът е играл в кариерата си – той е емоционалнен като Брик Полит, но и  непукист като Джон Ръсел, а за още повече колорит е и шегобиец като Буч Касиди („Той се казваше Омбре” и „Буч Касиди и Сънданс Кид” не са заснети по това време). Комични ситуации се сменят с драматични и тежки сцени, но нито за миг Пол Нюман не губи най-важната черта в характера на своя герой – неговото упорство, граничещо с твърдоглавие и даже чист инат – той отказва да се подчинява, въпреки че това негово поведение никога не остава ненаказано. Люк е човек, който винаги си поставя налудничави цели извън границите на човешките възможности, сякаш сам търси провала. Той се бие с очевидно по-силния от него Драглайн и въпреки, че знае, че не може да го победи, продължава да се изправя всеки път, за да получи нов, още по-силен удар. Обзалага се, че ще изяде 50 яйца и самият той остава изненадан, когато успява. Продължава да бяга от затвора отново и отново, макар да знае отлично как завършва всеки път тази дързост. Пол Нюман безупречно улавя и пресъздава решителността и хладнокръвието на героя, като същевременно успява да разкрие неговата чувствителност. Непокорният Люк е може би най-сложният образ в киното, интересен със своята богата душевност, но и труден за интерпретация. А Пол Нюман се справя безпогрешно, сякаш без никакво усилие. Това, което той прави като актьор в този филм, е съизмеримо с изяждането на 50 яйца. Филмовата Академия обаче преценява, че не е бил достатъчно добър, за да получи „Оскар” и по този начин извършва едно от най-големите престъпления в историята на киното.

Пол Нюман е от онези актьори, които само с присъствието си вдигат класата на филмите, в които участват. В „Писмо в бутилка” (1999) той играе второстепенна роля – бащата на главния герой (Кевин Костнър). За разлика от повечето филми с негово участие, тук героят му не се отличава с ярка индивидуалност – той е просто един симпатичен старец, който обича сина си и желае неговото щастие. Пол Нюман изгражда един почти безличен образ, като оставя зрителя да се съсредоточи върху сюжета и любовната история между Робин Райт Пен и Кевин Костнър. Никакъв егоцентризъм и желание да „засенчи” останалите актьори – поведение, присъщо само на великите хора. Една от малкото сцени, в които неговият герой попада в центъра на вниманието, остава незабравима заради начина, по който стария Додж съобщава по телефона за смъртта на сина си Гарет с равен глас, който не трепва, въпреки огромната болка, която изпитва в този момент.

Със същия този басов глас старият шампион Хъдзън Хорнет издава присъдата на наперения младок МакКуин Светкавицата в анимацията на „Дисни” „Колите” (2006), която е един от последните му проекти. В тази роля има и биографичен характер – Пол Нюман е известнен със страстта си към ралитата, освен това е бил не лош автомобилен състезател.

Самият актьор е не по-малко интересна личност от героите, в които се превъплъщава. Като млад се увлича по спорта и известно време играе американски футбол – странен избор предвид неговата „скромна” физика. Искал да стане летец, но когато служи в армията през Втората Световна война, му откриват далтонизъм и така се разделя с тази своя мечта.  Занимава се с политическа и обществена дейност. Заради демократските си убеждения е бил обявен за враг на президента Никсън. През 1970 година участва в първата демонстрация по случай Денят на Земята, която се провежда в Манхатън на 22 април. Има собствена компания за храни – Newman`s Own, приходите от която дарява за различни благотворителни каузи. Никога няма да забравя едно негово интервю, в което споделя мнението си относно гейовете, защото то е толкова разумно, логично и дяволски правилно, че неволно го цитирам винаги, когато се дискутира темата. Ето какво казва Пол Нюман: „Човешките същества имат толкова качества. Когато свърша прегледа на всичко, от което наистина се възхищавам при даден човек, онова, което той прави с интимните си части се оказва толкова назад в списъка, че няма никакво значение.”[1]

Финалните надписи наближават,  т.е. заключителните изречения, а аз така и не споменах кои всъщност са значимите филми в кариерата му, просто защото един филм не може да бъде незначителен, щом е с участието на Пол Нюман. Освен това почти не казах нищо за наградите, които е спечелил в своята богата кариера. Дано заради това някой не остане с впечатлението, че той няма такива, напротив. Само че не наградите правят един актьор обичан от хората, а ролите, с които ги е развълнувал. Затова го представих не чрез „Оскар”, „Еми” и „Златен глобус”, а чрез Непокорният Люк, Брик Полит и Буч Касиди. Казано накратко – май не успях да „нарисувам” истински портрет. Вместо това надрасках само груби щрихи, които дават най-бегла представа за това, което представлява Пол Нюман като актьор и като личност. Мислех си, че ще бъде лесно, защото пред себе си имах съвършения модел. Но сгреших. Лесно щеше да бъде, ако обектът имаше някакъв недостатък, на който да наблегна. В този случай, дори да сгрешах за останалата част, дефектът, който щях да открия и да извадя на показ, щеше да направи изображението разпознаваемо и близко до реалността.  Но когато насреща ми стои някой толкова идеален, осъзнавам, че нито човешката ръка, нито думите могат точно да пресъздадат перфектните линии и накрая образът върху хартията винаги ще е по-грозен от действителния, което означава провал.

И накрая, когато се очаква да отговоря на въпроса в какво всъщност се изразява приносът на Пол Нюман към киното и доколко той e значим наистина за изкуството и човечеството, аз няма да го направя, защото това означава да се позова на суха статистика и претенциозни анализи. Вместо това ще дам за пример красноречивия начин, по който го оценява публиката – актьорът вече е там горе, но тя продължава да го обича.

---

[1] http://www.dnes.bg/world/2008/09/27/pochina-pol-niuman.58021

Дори хейтърите обичат това-онова

                              

Да попиташ един хейтър какво обича, е доста глупаво... и рисковано, тъй като отговорът е ясен – нищо (освен Реймънд, но това се подразбира, защото него всички го обичат), а ако попаднеш на някой по-избухлив, като нищо ще отнесеш боя. Всъщност е глупаво и невъзпитано да питаш когото и да било какво обича (и кого). Това означава, че очакваш отсрещният да ти разкрие слабите си страни доброволно. Защото когато човек обича нещо (и някого), той се страхува за него, започва да изпитва омраза към тези, които искат да му го отнемат... а страхът, гневът и омразата водят към Тъмната страна, както казва учителят Йода. (СЛЕДВА СПОЙЛЕР за „Междузвездни войни” 3 – който не е гледал епизода, да прескочи следващото изречение!). Практически любовта превърна Анакин Скайуокър в Дарт Вейдър и само този пример ми е достатъчен, за да ми напомня да бъда предпазлива винаги, когато говоря за нещата, които обичам. Сега обаче съм изправена пред дилема – да проявя голяма смелост (и глупост), като разкрия малко секретна информация по опасната тема... или да се покажа като последната бъзла и да не участвам в предизвикателството...

1. Обичам клишетата. Наистина. Дори си имам едно много любимо, което ни призовава да обичаме простите неща – простите числа, простите изречения, простите захари... Следвайки тази логическа прогресия (идея нямам има ли такъв термин, но ще го ползвам), трябва да обичаме и простите хора (които усложняват живота), а това пък автоматично те поставя в списъка ми „Хора, които обичам”. Сещам се за един филм – „Десет неща, които мразя в теб” и за да стигна още по-далеч в това обяснение, ще перифразирам заглавието с положителен знак и ще изброя десет конкретни неща, които обичам в теб: на дясната ти ръка обичам палеца, показалеца, средния, безименния и кутрето, а на лявата – палеца, показалеца, средния, безименния и кутрето. Точно 10 неща – точно в десетката.

2. Обичам да готвя. Какво като грахът ми спокойно може да бъде използван при изпълнение на екзекуции, вместо смъртоносна инжекция например? Наистина не съм добра в готвенето, но кой е казал, че любовта винаги е споделена? Това не я прави по-малко истинска, дори напротив. Лесно е да правиш това, което можеш (и да обичаш този, който те обича). Аз обаче не се отказвам от това любимо занимание, колкото и да не ме бива. Нищо че създавам дискомфорт на околните. Понякога любовта е неудобна за обществото, но това е положението.

3. Като споменах захари и заговорих за храна, сетих се колко много обичам вафли. Знам, че са вредни, че причиняват кариеси, че доставят само енергия на организма, но не и полезни хранителни вещества и че са по-опасни даже от наркотиците. Обаче на мен не ми дреме – аз ги обичам и не мога без тях. Не е ли същото и при любовта – пристрастяваш се към някого и макар да знаеш, че тази любов те разрушава отвътре, че ти причинява само вреди и че рано или късно ще те убие (емоционално, ако не физически), ти не спираш, защото в момента имаш отчаяна нужда от нещо, което да ти подслади живота? На същия принцип, аз пък ще се тъпча с вафли, дотогава докато не започне да ми горчи... че и след това.

4. Интер. Вярно, че когато гледам мачове на любимия ми отбор обезумявам – викам по нашия треньор, псувам по собствените ни играчи, хвърлям предмети... Но и в любовта е така – само този, когото обичаш, може да те вбеси до крайна степен – толкова, че дори да приложиш насилие върху него – и да извади на показ най-лошите черти от характера ти. Любовта е страст, а страстта ни прави първични, заличава човешкото в нас... и така ставаме самите себе си (демек говеда).

5. Обичам да нося червени кецове. Честно казано, идея нямам защо точно този цвят. Но кой може да обясни любовта? Чувствата не са подчинени на разума и ако някой може да ги обясни рационално, значи всъщност не изпитва чувства, а следва интереси. Моите кецове непременно трябва да са червени (по възможност с бели връзки, но не издребнявам в това отношение). Вярно е, че сините може да са също толкова удобни, а дори по-удобни (а също така белите, черните, лилавите, шарените, и..., и...). Обаче аз си имам изисквания, така както имам изисквания за човека до себе си – да е рус (непременно, иначе да не се доближава), да е с тъмни очи (светлооките веднага да се разкарат), да е точно 1,83 (ни повече, ни по-малко), да има бенка на лявата буза (ако е на дясната – хич да не си пробва късмета)... Щом като се съобразявам с маловажни критерии при избора на партньор, значи мога да си имам безсмислени критерии и за избора на обувки. Така че държа да са червени. Пък ако ще, да са неудобни.

***

„Обичам шопската салата, мастика ледена да пия...” – списъкът стана прекалено дълъг, аз почувствах сътресение в Силата (ми) заради любовта, която се носи във въздуха, но съм спокойна, защото няма опасност да я прихвана по въздушно-капков път, тъй като отдавна съм се имунизирала против нея и антителата действат с пълна сила и към днешна дата.