За зарязаните Трифоновци

Простотиите около 14 февруари не спират вече цяла седмица и цяла седмица пръстите ме сърбят да напиша нещо по темата. Добре, че нямах време през последните дни. И сега нямам, ама вече не издържам и трябва да си кажа (в случая - да си го напиша). Та, ето какво ме тормози и дразни този път: показността и демонстрациите на чувства, и по-скоро – на липсата на чувства. И този път не се дразня на влюбените.

Влюбените по принцип са едни големи досадници, които заливат Фейса с лиготии, от които наистина може да му се догади на нормален човек понякога. Има моменти, в които изглежда, че не искат да кажат на любимия "Обичам те", а да демонстрират пред света колко са влюбени и обичани (понякога показват повече любов, отколкото е действителната). Желанието да покажеш на комшийката, че са ти подарили по-големи обеци и че са те завели в по-затънтена джунгла и на мен ми е в повече. Има една прекрасна песен на Орлин Горанов, която се казва "Светът е за двама". На истински влюбените не им е нужно да натрапват голямата си любов на цялата (Фейсбук) общност, а я пазят за себе си и я изживяват сами. Защото за влюбеният човек останалият свят не просто няма значение, той не съществува. Но както и да е - не се сърдя на влюбените, защото те не са нормални хора и често правят големи глупости. Нека са живи и здрави и да се обичат, това е важното. Пък аз ще им лайквам постовете, какво да ги правя. Колкото и да са лигави.

Повече ме нервират невлюбените (или тези, които твърдят, че не са влюбени от яд, че никой не е влюбен в тях), които изливат хейт и алкохол върху любовта и Свети Валентин още от началото на месеца. Натрапчивото демонстриране на любовта към алкохола е по-непоносимо досадно от всички сърчица, ангелчета и глезотии на двойките и в повечето случаи е израз на завист. Защото "гроздето е кисело...". Който остане без секс, пие - това е положението. И как да е по-различно, сладурчета, как да ви заобича друг човек, след като вие обичате само чашката и само на нея се обяснявате в любов? Естествено, че ще останете сами, и то не само на празника, понеже сте недостойни пропаднали пияници, чиято любима е ракията. А няма по-безсмислена любов от тази към пиенето и затова статусите за Трифон Зарезан - любимият светия на зарязаните - ме вбесяват. А вие, пияници, не сте с нищо по-различни от ония "позьори" - влюбените - които обаче ще изпробват различни пози във вторник, а вие...

ВИНО И ЛЮБОВ

Недей да пиеш виното червено,

недей да търсиш истината там.

Чрез него ти се ще да изтрезнееш,

когато ти от друго си пиян.

Но как, когато си се влюбил лудо,

а тя за теб не дава пет пари.

Във виното утеха ще намериш,

че от любов най-силно те боли.

Когато пък коктейл такъв направиш,

усещаш сила, чувстваш прилив нов.

Най-сладко за човека е тогава,

когато смеси вино със любов.

Зарежете „Мартин Идън”!

Чувството да приключиш с „Мартин Идън” на Джек Лондон е подобно на онова облекчение, което изпитваш, след като изриташ скапано гадже. Точно така се чувствам в момента, след като изпратих на дъното на океана един от най-големите литературни досадници, с когото някога съм се срещала.

Впрочем, малко се обвинявам за случилото се. Нали знаете как е, когато започнете връзка с неподходящ човек – още от началото усещате, че нещата няма да се получат. Е, да, ама вие въпреки това упорствате и давате хиляди шансове на неподходящия човек и връзката ви, с надеждата, че нещо хубаво ще се случи. И аз постъпих така с „Мартин Идън” – първите няколко страници не просто предупреждаваха –  те крещяха, че продължа ли напред с г-н Идън, не ме очаква нищо друго, освен скука (в най-добрия случай). Обаче, нали големината на ината ми е обратнопропорционална на големината на мозъка ми, реших да доведа нещата до край и в никакъв случай да не зарязвам Мартин още в начало, преди самата завръзка. Надявах се, че по-нататък, на следващата страница може би, ме очаква нещо интересно и вълнуващо. Вярвах истински, че лошото начало не означава лошо развитие. И допуснах голяма грешка.

Когато някоя от приятелките ви скъса с поредния нещастник, обикновено дотичва разревана и започва да разказва (понякога без да се налага да питате дори) колко много мрази бившия си и с какво я е разочаровал. Та сега и аз ще направя нещо подобно, обаче съвсем накратко. Предупреждавам, следва голям спойлер, но моят съвет е да го прочетете, защото ми се иска да ви предпазя от този боклук „Мартин Идън”.

Въпросното лигаво копеленце, за което ви разказвам от началото, се запознава с Рут – най-тъпата кифла, която можете да си представите и, естествено, се влюбва в нея, защото е хубава. Въпреки че много добре вижда каква куха лейка и превзета пача е тая Рут. Като всеки мъж и той гледа само циците и задника. Щом една жена има тия две (или може би е по-правилно да се каже три) неща, мозък не ù трябва. Кифлата и тя си пада по него, обаче не се усеща. Хем Мартин не бил неин тип мъж, хем ù се ще да се изчука с него, защото е секси пич.  Абе като всяка жена – плаче за к**.

Дотук добре, но логичното е да последва свалка, после секс. И аз чакам, обаче нищо не става – той си мисли за нея, тя за него… голямо мислене падна и нищо. Философстване, писане (Мартин реши да става писател, за да впечатли тъпачката), мислене… Голям зор (и за героите, и за мен).  Разгеле, накрая, след големи мъки, тръгнаха… после се разделиха, защото на Рут нещо ù писна от Мартин, после тя искаше да се събират, обаче на Мартин вече не му се занимаваше с нея… е няма такава простотия. През цялото време се молех Джек Лондон да е прочел в даден момент какво е написал и да насъска Белия зъб, който да разкъса лигльото Мартин Идън и да избави упоритите читатели от мъките. Ама не – 300 страници взел, че изписал тоя жесток човек.

Съмнявам се, че след като знаете сюжета, може да ви е любопитно какво става накрая, ама знам ли – може все пак да се намери сред вас свръх любопитно същество, затова ще издам финала – няма смисъл да се мъчите с всички страници на тази ужасна книга, за да разберете, че лигльото в крайна сметка се самоубива. Впрочем, предполагам, че малко хора знаят какъв е краят на „Мартин Идън”, защото умните читатели със сигурност са зарязали книгата още в началото, когато са разбрали, че е скапана, а инатите, които са видели, че е скапана, но въпреки това са решили да научат края на историята, са се самоубили преди главния герой.

Когато уврят тиквите

Война! Да се събудим! Да сварим тиквите! Да унищожим последователите на Сатаната чрез статуси в социалните мрежи! Паисий да вади перото и да го забива в окото на тиквения фенер! Нека Първи ноември победи!

Всяка война се започва от хора с противоположни идеи, които не могат да съществуват паралелно и единственият начин да просъществува поне едната е да бъде унищожена другата, но войната не се води само от идеалисти. Трябват и редови войници, които да маршируват на там, накъдето им посочат, без да задават въпроси „защо”, „как”, „не може ли иначе…” и да стрелят по врага, който някой друг, по-висшестоящ и (вероятно) по-умен от тях е определил за враг и против когото при други обстоятелства тези мобилизирани редови войници не биха имали нищо против, а кой знае – може би дори биха били приятели. Но, както казваше Андрей Болконски (герой на Толстой от „Война и мир”, в случай, че се чудите кой пък беше този и дали сте му фенове в „Туитър”, а ви е срам да попитате), „ако всички воюваха само по собствено убеждение, не би имало война.” И ако знаеха къде са разминаванията в същността на Хелоуин и Деня на народните будители, бих добавила аз.

В нашия случай войната е предимно медийна и се води с мирни средства, а престрелката е словесна – все пак в нея участват почитатели на книжовността и е нормално тяхното оръжие да са думите, а не гранатите (макар че някои от използваните думи са дефектни, например „Хелоуйн”, „Народни Будители” и „католически празник” като определение за Хелоуин, но нищо – и без това почти никой не забелязва техническата повреда в писането).

 Най-големи щети срещу врага нанасят снимките на млади момичета в народни носии, които държат не кобилици, а лозунги от рода на „НЕ на тъпите Католически празници това е БЪЛГАРИЯ! Пазете нашите Родни традиций и обичай!”, които споделят воюващите ревностни защитници на българщината, като по този начин се грижат за съхранението на българските традиции и обичаи (и рейтинга на разни страници с кое от кое по-националистично име). А пленените американски вампири, които кръстосват фейсбук пространството, бойците за независимост от чуждо културно влияние завързват с мартеници, като за пазачи им оставят Пижо и Пенда.

По всичко личи, че накрая Хелоуин ще капитулира и ще преклони глава пред силата на българското слово, но аз, макар да се гордея с тази славна победа, продължавам да търся причините за избухването на войната между Перото и Тиквата и да питам къде, наистина, се крият тези непреодолими различия между нашия и „католическия американски празник”, който всъщност е келтски и се празнува, още от времето, когато президент на САЩ е бил Седящият Бик (написала съм „Бик” с главна буква, защото е фамилно име, а не защото съм неграмотна). Нима няма нещо, което да обединява двата враждуващи лагера, от които на практика само единият е активен в агресията?

Да вземем за пример облеклото на будителите – всичките носят на раменете си някакви наметала ала Граф Дракула, имат рошави коси като на Баба Яга и сплъстени бради (пак като на Баба Яга). Честно казано, и Паисий, и Кирил и Методий изглеждат малко страшни, а Любен Каравелов, с този свиреп поглед, направо ми смразява кръвта. А като се има предвид, че повечето будители от епохата на Възраждането, освен че са се занимавали с книжовна дейност са били и революционери, което означава, че окървавените лица са присъщи и на тях, така както на Хелоуин героите.

Да оставим външните сходства, защото те са най-несъществени и може да са чисто съвпадение. Да сравним делата на будителите и на шестващите чудовища в нощта на Хелоуин и от там – смисъла на двата празника. Мисията на народните будители е да се преборят с невежеството и да победят тъмнината, казано метафорично, и чрез знанието да победят злото, което властва по нашите земи. Чудовищата, таласъмите, вещиците и всички други изчадия, които ни се зъбят насреща в последната нощ на октомври, макар че изглеждат страшни и грозни (като будителите), имат същата благородна цел – да изплашат злото, да го изгонят от нашия свят и да победят мрака.

Ами дълбането на тиквени фенери и поставянето на свещ в кухината за Хелоуин? Не ви ли напомня на това, което е правел Паисий? И той е дълбал празни тикви – тези на неуките българи, за да постави в тях свещ – тази на просветата, чийто пламък  да гори и да пръска лъчи, които да осветяват пътя.

Прилики, както се оказва, има. И сигурно не са само тези, които изброих, а това ме убеждава още повече в безсмислието на водената война. Всъщност сега ми е трудно да намеря има ли изобщо разлики между двата празника, които са свързани с почитта към празните сурови тикви. Само че у нас, за разлика от англоезичните народи, които си украсяват с тях домовете, ние издигаме тиквите в култ и им се кланяме, докато те гордо се извисяват на „Орлов мост”. А лично мен такива тикви ме плашат повече от побитите на кол или окачените на вратите.

Какво искат българите

От няколко месеца из социалните мрежи се разпространява нещо като декларация, в която са събрани желанията на Българите (така и не разбрах причините за употребата на главна буква при изписването на нашата националност, както и присъствието/отсъствието на някои препинателни знаци в текста,  но както и да е – по-добре да пишеш неграмотно, но смислено, отколото да пишеш глупости, спазвайки правилата за правопис). Притеснителното обаче е, че исканията на българите (позволете ми да се придържам към речника и да пиша „българи” с малка буква, както повелява нормотворецът) са хем неграмотно написани, хем са глупави. Някои от тях са направо абсурдни и взаимно изключващи се или, най-малкото, изпълнението на едното искане обезсмисля другото.

Например желанието за безплатно образование. Пълна глупост! За какво ви е да е безплатно? Все едно имате намерение да се възползвате от тази услуга. По-добре пиенето да е безплатно. Много важно, че няма да се плаща за учебници, като и без това българските родители нямат намерение да харчат парите си за помагала. Ама ракията? От нея всеки има нужда.

Впрочем, образованието и сега е безплатно. За всички… включително за работещите в сферата (не мрънкам по даскалски заради ниските заплати). На всичкото отгоре е и задължително. Пиенето обаче се плаща. Слава богу, поне не е задължително. Та думата ми е, че искане за безплатно образование трябва да се редактира, другари и другарки братя българи. Вместо безплатно образование искайте безплатно пиене. И задължително. Пък образованието  - нека баламите, на които им е притрябвало, да си го плащат. Даже предлагам да му сложат акциз – всички знаем крилатата фраза, че образованието (висшето най-вече) не е простило на никого (както и алкохолът де, но да не издребняваме). И нека бъде по желание, а не по задължение.

Обаче това няма да стане и знаете ли защо? Защото няма как истински ценните неща, каквото е пиенето, да са безплатни. Сега, макар че алкохолът е бая скъпичък, потреблението е стабилно, пък представяте ли си какво ще стане, ако е без пари? Производителите на алкохол няма да смогнат да произвеждат толкова, колкото се изпива. А, от друга страна, образованието никога няма да стане платено, защото търсенето му е ниско, дори когато е безплатно. Стане ли платено – ще изчезне напълно (ако приемем, че все още го има).

Друго глупаво искане е искането за „добре платени работни места”. Абе будали, вие акъл нямате! Защо изобщо се бутате за работни места? По-добре направо искайте да не работите. Но отстоявайте исканията си да получавате заплата – 1200 лв минимална, доколкото помня (защо толкова малко, не мога да разбера).

Иначе съм съгласна за безплатното здравеопазване, пътища, освобождаване от данъци (но не само на хората с увреждания, защото това е дискриминация), безплатни „кибапчита, кифтета и лимонада” и, изобщо, всичко да е безплатно. Това е начинът да се справим с битовата престъпност и да изчезнат кражбите.

И сега става оплетено – след като всичко е безплатно, значи всеки може да си взима, каквото поиска, без да плаща и това няма да се счита за кражба. След като е така, тогава за какво ни е МВР и какво спокойствие искаме да ни осигури? Аз, да речем, съм много неспокойна днес, защото любимият ми отбор Интер гостува на Аталанта, а от известно време все падаме от тях. В такъв случай, мога ли да се обадя в районното, за да ми изпратят някой униформен (по-хубавичък, по възможност), който да дойде и да ме успокои?

Не мога да си обясня още едно от исканията на българите – да се намали броят на депутатите от 240 на 120. Няма да хабя енергия, за да размишлявам доколко е разумно числото им наистина да се редуцира. Хващам се за бройката – 120. Защо пък точно толкова? Защо направо не ги намалим на 1/3 или дори 1/4… и така до 1/10 (само с 1/7 и 1/9 трябва да внимаваме, че се получават дробни числа, а това ще навреди на целостта на нечие депутатско тяло)? Единственото логично обяснение е, че най-лесно се дели наполовина и затова толкова упорито настояваме (не съм убедена дали това е наше желание, или на един гологлав и празноглав шоумен) за парламент със 120 народни представители.

Да се върнем пак на ползите от безплатните стоки и услуги. Мисля си за това и започвам да си задавам още един въпрос – ако искането наистина бъде изпълнено, как ще харчим заплатите от минимум 1200 лв? Да не ни ги дават изобщо тия пари тогава, по-добре. Обаче ако не ни дават пари, тогава защо да работим? Нали трудът трябва да се заплаща, за да не се чувстваме недооценени. А ако не работим, кой ще произвежда безплатните стоки? Ама те пък, като са безплатни, каква ни е ползата да ги произвеждаме, след като няма да спечелим от тяхната продажба?... Ааа, че сложно стана, като се замислих! Да не бях мислила, по-добре.

***

Накрая, да обобщим исканията на българина – да не работи, да получава голяма заплата и всичко да му е безплатно (и 120 броя депутати). И пита българинът толкова ли много иска. А аз питам българина толкова ли малко мисли.