(Не)извинителна бележка

Случвало ли ви се е да си лежите в разхвърляното легло, да гледате тъпо в петното от шоколад на тавана и да кроите подли планове да срежете паяжината на изкачващият се към полилея паяк алпинист? Разбира се, че не, как можах да си го помисля – вашите тавани са безупречно бели, по тях няма петна от шоколад, нито пък катерещи се по паяжини паяци (а може би вместо полилеи имате висящи стоватови крушки… енергоспестяващи) и понеже сте чистофайници, чаршафите по леглата ви са винаги изпънати идеално (дори след бурен секс).

Не за битовизми обаче ми се говори. Чувствам вина и искам да я споделя. Може би сте ми нужни като слушатели (по-скоро читатели), защото отчаяно търся прошка за злите си деяния. Аз не мога да си простя за тях. А дали вие ще можете – това ще ми кажете, след като изслушате (изчетете) (само)обвиненията.

Хората са лоши и с всеки изминал ден стават все по-лоши. По-безчувствени, по-безчовечни, по-безсърдечни… И вината за това… е моя (намусено смайлче).

Сега ще ви обясня как го правя (имам предвид изродяването на хората, а не това, което си помислихте) и ако все още има някой сред вас, който не е убеден във вината ми, след като ме изслуша, ще ми разпише командировъчно за електрическия стол (твърде хуманно, благодаря).

Нали знаете какво работя? А така. И част от работата ми е да пиша отсъствия на децата, които не идват в училище. Например, когато някой младеж избяга от час, за да се натиска с девойка от съседния клас в парка, мое задължение, като на всеки отговорен възрастен, е да му дръпна една лекция за това как си проваля живота и да го убедя, че за любов има време, но с математиката (да кажем) не е така. Изпуснеш ли сега възможността да научиш как се намира дискриминанта на квадратно уравнение – край. Цял живот ще си останеш незнаещ. Или ако не изчетеш всички класически романи и ако не разбереш драмата в любовта на Ана Каренина и Вронски, на Жулиен Сорел и мадам Дьо Ренал, на Скарлет О`Хара и Рет Бътлър и които още литературни двойки се сетите (пропуснах Ромео и Жулиета, но ми се стори прекалено клиширан пример, а аз не искам да обиждам общата ви култура), няма да разберете нищо за любовта. Напротив! Не, не, не, не е вярно и аз протестирам срещу себе си всеки път, когато трябва да убеждавам младите в глупости, в които самата аз не вярвам. За любовта няма време. Любовта не трябва да се отлага за утре. Любовта не трябва да се принизява до математически сметки, химични уравнения и физични закони. Нито пък трябва да се опознава чрез чужда любов – на литературните герои. Теория на любовта няма. Децата я практикуват. И то с голям успех. И ако не сме ние, възрастните, да им налагаме по-висши ценности от любовта, като успешната кариера и парите, те нямаше да се превръщат в нещастни, сърдити стари (и често самотни) мърморковци… като нас.

Обаче какво, по дяволите, правим ние, уж разумните, възрастни? Когато децата бягат от училище, за да се обичат, ние им се караме и им казваме, че отсъствието от часове води до „дефицит в знанията”, който дефицит няма да им позволи да отидат в университет, да учат и да постигнат много повече в живота от това, което имат в момента. И така ние им заявяваме, че знанията, кариерата, парите и славата са много повече от любовта. Глупост!  В училище човек може да научи много неща (включително полезни), но тези знания са ненужни (всъщност, нужни, но недостатъчни), ако не се научи да обича. Благодарение на придобитите знания и умения (включително в училище) човек може да направи успешна кариера и да натрупа купища пари, но единственият значим успех е да накара друг човек да го обича. А именно в значимото се провалят повечето от нас. 

Какво се случва обаче? Някои деца се вслушват в разумните (да бе) съвети, спират да „ходят по гаджета”, „сядат си на гъза” и почват да учат. Научават всички тайни на вселената и получават академични титли, други се оказват „по-тарикати” и без да знаят чак толкова информация наизуст, съставят успешни стратегии и спечелват много пари. Е, в повечето случаи остават сами с парите и славата си, но това са подробности – именно славата и парите са важни. Аз ги научих на това.

Други деца обаче си казват „абе я не ми давайте акъл” (всъщност изразът е „еби си майката”) и продължават да свалят гадже след гадже. Дори през учебно време. А гаджетата искат внимание, затова понякога се налага… знаете как е – да се отсъства от часове. Обаче отсъствията не са хубаво нещо. Освен когато са извинени. Тогава може. Да, ама мама и тате на детето и те са на моя страна – не оправдават да се бяга от училище заради някакъв си хубавец с бръснати крака или мацка с… брада (шегувам се, но знае ли човек – може и тая мода да дойде). Затова малките тарикати прибягват до престъпления – фалшифициране на бележки. Представяте ли си! Те писмено се извиняват за любовта си, скривайки се зад фалшива диагноза… Да се оправдаваш, че си влюбен е по-тежко престъпление от фалшификацията на здравни документи, това е неуважение към любовта и ако зависеше от мен, щях да изключа всички хлапета, провинили се в това неуважение… Но вината е моя. Аз ги научих, че да се обичат е престъпление и ги тласнах към измамата.

…………………………………………………………………………………………………………………………………….

 – Подсъдимата има ли последно желание?

 – Обичайте се!

– Последни думи?

– Извинявайте, деца!

………………………………………………………………………………………………………………………………………………

–        … иии… Огън!...

………………………………………………………………………………………………………………………………………………..
Край.

Историята на малкия дебел злобояд, който, след като беше подложен на диета, реши да напусне дома си, за да не гладува никога повече

Тази вечер малкият дебел злобояд заспа гладен. Прибра се вкъщи, но не намери нищо в хладилника… Ааа, момент! Не мога да разказвам история на хора, които ме прекъсват с въпроса „какво е злобояд”. Уж сте ходили на училище, уж гледате „Дискавъри ченъл”, пък сте тъпи. Срамота! Но аз не се учудвам, че не знаете за злобояда. Поредното доказателство, че образователната система е… абе скапана, какво си играем на думи. В часовете по биология се учи за кръстосване на синеока с едноока муха, за това как от бял петел и черна кокошка може да се излюпи лилаво пиленце, за глистите, дървениците, тенията и разни други страшни паразити, които ни изяждат червата през нощта. Но никъде не споменават за най-страшния паразит – злобояда, който също ни яде отвътре, само че не гризе червата, а душата. Не знам, наистина, на какво се дължи това пренебрежение към малката гадина. С какво са по-добри от него тенията и глистите? Сигурно те са по-важни, защото ядат материята, а злобоядът се задоволява с нематериалната част от човека, която не е чак толкова съществена. Така че имат право авторите на учебници – не ви трябва да знаете за злобояда. Но след като събудих любопитството ви, ще ви обясня набързичко какво точно представлява. Хубаво е да знаем какво живее в нас, нали така? Само че преди това ми обещайте, че няма още утре сутринта да се веснете пред кабинета на хирурга и да го накарате да ви оперира, за да извади от вас злобояда. Много ще ме изложите. Себе си също.

Злобоядът е малко, миниатюрно, направо микроскопично животинче с два големи остри предни зъба (обикновено при мъжките десният е по-податлив на кариес), които могат да бъдат видени само под микроскоп. Злобоядът има дълги, остри нокти, които женските екземпляри понякога лакират, тънко като игла хоботче, с което понякога женските шият, и опашка с шип като таралежче. С този шип мъжкият злобояд прави любов, а понякога, за разнообразие, разбива пчелните кошери и после маже шипчето си с мед, за да залепва мухи и да разваля удоволствието им да летят и бръмкат (малка гад).

Злобоядът е от типа ендоядови (научно име Endo yadikus), подтип човекояди (научно име Homo yadikus), семейство душояди (научно име Anima yadikus), род нощнояди (научно име Noctu yadikus) , вид злобояди (научно име Zlobom yadikus). За съжаление, не мога да ви покажа снимка, защото, макар да са истински малки гадинки, злобоядите са много срамежливи пред камера и никак не обичат кифленските пози. Затова ще минете без визуално изображение. Разчитайте на въображението си.

Стига толкова терминология – пренасям текста от научната в художествената сфера, за да ви доразкажа историята, която започнах, а вие прекъснахте с глупавия си въпрос, който почти уби желанието ми да довърша разказа. Та, започвам отначало.

Малкият дебел злобояд се прибра гладен в човека, в когото живееше от години, отвори душата му – хладилника на злобоядите – но не намери нищо, което да става за ядене. Изненада се неприятно. Обикновено хладилникът винаги беше зареден със злобосъдържащи продукти:  тлъста като салам „Камчия” омраза, пушено лицемерие, сушени клюки – голямо разнообразие, сплетени като спагети интриги, замразени лъжи, но тази вечер нямаше нито едно от тези лакомства. С надежда малкият дебел злобояд отвори тайното бурканче от лютеница, в което държеше завистта, но се разочарова – не беше останала нито капка.  Ужас! Пълна катастрофа! А сега какво ще вечеря? Някакви странни, непознати му храни заемаха рафтовете на любимото му сладко – отмъщението. Взе една опаковка и с любопитство се вгледа в етикета, където с големи букви пишеше ЧЕСТНОСТ. Малкият дебел злобояд скъса опаковката и недоверчиво отхапа с острите си предни зъби.

– Блякс, гадост! – беше реакцията на малкия дебел злобояд. – Няма да го ям това! Ще пробвам от другите нови неща, може пък да стават за ядене.

Злобоядът взе някакъв плод – свеж и с приятен аромат.  Дебелакът беше свикнал да яде за десерт гнилия плод на предателството, но сега не беше подходящият момент за капризи. Хапна и… изплю парченцето на пода (разбирайте в стомаха на човека). Вкусът не му хареса никак.

 – Ебати гадното! – разочарован измърмори малкият злобояд, който с напредване на вечерта все повече озверяваше от глад.

Гладният злобояд опита още няколко храни с етикети ЕМПАТИЯ, ЩЕДРОСТ, НЕЖНОСТ, ОБИЧ… Всичките се оказаха гадории.

„Какво се е случило тук? Не разбирам.” – мислеше си гладният малък злобояд, докато гладеше дебелото си шкембенце, под чиято тлъстина проскърцваше празното стомахче. – Само до вчера хладилникът беше пълен с вкусотии и аз преяждах, а днес? Вместо омраза – обич, вместо обиди – комплименти хиляди видове… Повръща ми се! Една псувня не е останала, колкото да млящя нещо!” – продължаваше да се възмущава злобоядът, който в началото беше гладен и разярен, после стана гладен и ядосан, след това – гладен и разочарован, гладен и тъжен… и накрая усети, че е само гладен. Докато стоеше умислен, неволно зачете един от етикетите, на който беше написано със ситен шрифт: ДИЕТИЧНО. НЕ СЪДЪРЖА ЗЛОБА. Разгледа внимателно останалите етикети – същият надпис. Малкият дебел злобояд въздъхна и подпря малката си, празна злобоядска главица с тънките си пипалца, покрити с фина прозрачна ципа.

А какво беше станало всъщност? Озлобеният и сърдит човек, в когото живееше малкият дебел злобояд, се беше влюбил. И беше се променил към добро. Затова сега душата му беше изпълнена с прекрасни чувства, а хладилникът на злобояда – пълен със здравословна храна, чийто вкус той никак не хареса.

 – Няма да се зарибя по тая откачена мода с диетите. – мислеше си малкият гладен злобояд преди да заспи. – Още утре напускам това скапано жилище и се местя другаде, където хладилникът е пълен с вредни вкусотии и ще се тъпча и ще трупам килца. – заплаши наум. И заспа с празно коремче.

Дъждовно

Чух гърмеж. Вдигнах очи и го видях надвесен над мен. Беше голям, черен и сърдит. Приближаваше ме бързо и аз знаех, че ще ме хване. Въпреки това побягнах. Гърмежите се усилваха, усещах, че е съвсем близо, но не спирах да тичам. Успях да стигна до вкъщи. Хлопнах вратата под носа на облака. Чак сега заваля.

Тайна вечеря или явен обяд?

Снимка: Уикипедия

 

 

 

 

 

 

 

 

Най-известното светско събитие евър е Тайната вечеря, която вълнува клюкарите и към днешна дата, почти толкова колкото последната ваканция на Гришо и Никол. Теолози, учени, философи, артисти и обикновени разтегачи на локум от векове се опитват да разбулят тайнствеността, с която е обвита последната вечеря на Исус Христос и да задоволят научния си интерес и още повече – чисто клюкарското си човешко любопитство.

Тайната вечеря обаче изобщо не е тайна, така както не е тайна, че мач между Кобрата и Джошуа няма да има. Ако става въпрос (а то става), дори не е била вечеря, но няма да бързам и ще разнищвам загадката дума по дума.

Макар да се е състояла при строга секретност,  няма човек на този (нито на онзи свят), който да не е чувал за Тайната вечеря. Тя е документирана подробно в Библията – първият таблоид в историята – в цели четири обширни статии (по онова време наричани евангелия) от евангелистите Матей, Марко, Лука и Йоан  - основоположници на съвременната журналистика, от които по-късно ще се учат всички светски хроникьори, като Николета Лозанова, например. Благодарение на тях знаем точното място (домът на някой си йерусалимски гражданин), деня (четвъртък) и часа на събитието (добре де, това точно не го знаем, но е било вечерно време); знаем кои са били гостите (дванайсетте апостоли), какво са яли (хляб) и какво са пили (вино), кой кого е целувал (това става по-късно), с кого си е тръгнал и т.н. Затова можем смело да твърдим, че в Тайната вечеря няма никакви тайни.

Заслуга да сме добре осведомени има и големият ренесансов художник Леонардо Да Винчи – първият папарак в историята, който овековечава момента във вид на внушителна фреска в църквата Санта Мариа Деле Грацие в Милано. Тук трябва да споменем за огромния късмет на Леонардо, а именно, че е бил художник, а не фотограф.  Ако вместо картина беше направил папарашка снимка и беше я пуснал в пресата или в нета, трудът му щеше да завърши безславно в кошчето на тоалетната, след обърсване на нечий насран задник, или щеше да събере няколко стотин лайка в социалните мрежи… и дотам. Изписано върху стените на църквата, обаче, изображението остава за вечни времена и продължава да подклажда любопитството на вярващи и невярващи в Христовото Възкресение. Непрекъснато се публикуват нови и нови статии, посветени на творбата „Тайната вечеря”, които твърдят, че са разкрили скритото послание на Да Винчи, което трябва да обърне представите ни за християнската религия.

Предположения много, но едно е ясно със сигурност –Тайната вечеря не е тайна и това е вън от всякакво съмнение. През изминалите векове библейските текстове и картината на Леонардо са проучени до такава степен, че вече няма място за въображение. Наскоро Дан Браун се заигра с темата за присъствието на Мария Магдалена на Тайната вечеря и връзката ù (интимна) с Исус Христос и, логично, беше анатемосан от Римокатолическата църква.

Както казах, изследователите са се занимавали с какво ли не (вероятно някой ентусиаст знае рецептите на ястията, които са се сервирали по време на вечерята, името на сервитьора, който е обслужвал масата и размерът на бакшиша, който са оставили Исус и неговите ученици). За мен обаче има нещо по-интересно, има съмнителен факт, който е пред очите на всички, но никой до сега не е повдигнал въпроса. И преди да ме пратите по дяволите, моля да се вгледате внимателно в едноименната картина на Леонардо. Виждате ли синьото небе, полето и планината през прозорците? Виждате ги. Това значи, че кръчмата се намира в околностите на града, безспорно. Но освен местоположението, пейзажът показва и друго и аз ще ви кажа какво, но първо да попитам колко лампи светят в стаята? Не виждате нито една, нали? Лампи не светят, но не защото Томас Едисон все още не е бил роден, а защото „вечерята” в действителност се е състояла на обяд (или, ако не се е състояла изцяло по обяд, поне е започнала тогава) и не е имало нужда от изкуствено осветление, тъй като през прозореца влиза достатъчно слънчева светлина. И именно защото е светло, виждате пейзажа навън.

Всъщност, едно пиянско събиране може да започне още сутринта и да завърши след полунощ или дори на другия ден. Тук обаче  случаят не е такъв. На картината се виждат пълни чаши, но опитното око на професионалиста веднага ще забележи, че това не са типичните чаши за червено вино, а най-обикновени чаши за безалкохолно, пълни с някаква червена течност, която категорично не е червено вино, защото никой уважаващ себе си сервитьор не би налял вино в такива чаши.

Знаем още, че едно парти обикновено свършва в момента, в който свърши алкохолът. А тук алкохол въобще няма, макар в евангелията да се твърди друго, следователно парти въобще не е започвало. Въпросът е какво, освен алкохола, може да събере 13 трезви мъже и да ги накара да прекарат заедно целия ден, без да им дотегне. Идва ми наум, че Исус може да е събрал приятелите си, за да ги почерпи със сок от череши, които е откраднал по-рано  през деня от Гетсиманската градина. И тази тайнственост на събирането да е с цел прикриване на престъплението, от една страна, и, от друга, с цел предпазване от нашествие на още любители на скъпите плодове. Но тази идея ми се струва наивна и донякъде обижда мъжествеността на събралите се.

Продължавам да разсъждавам за мъжките компании и за изобразеното от Да Винчи събитие. Знае се, че денят, в който се е състояло, е бил четвъртък (освен ако не поставим под съмнение и този неоспорим факт). А в четвъртък се играят мачове от Лига Европа. Да, обаче те са късно вечер, а вече установихме, че Тайната вечеря всъщност е явен обяд. Гледането на футбол е едно от любимите мъжки занимания, а като се има предвид, че всички присъстващи са седнали от единия край на масата (виж още в Уикипедия – „Тайната вечеря”), можем да допуснем, че срещу тях стои телевизор. Разпалените разговори, които очевидно водят мъжете, подкрепят тезата за футболна сбирка. А причината да се съберат тайно е да не бъдат заловени от жените си.

Само че нещо липсва в картинката. Липсва бирата. А футболните фенове без бира не сядат пред телевизора. Освен ако не допуснем, че всички присъстващи са пристигнали с личните си автомобили и заради това не консумират алкохол.

На рисунката се вижда ясно, че петима от присъстващите носят сини екипи и точно те са хората, които се карат с останалите. Това ме навежда на мисълта, че са левскари, защото те имат навика да хленчат и да се псуват с другите фенове. Първият от ляво си разменя остри реплики с апостола в червено, стоящ от другия край на масата. Седящият в десния ъгъл на картината апостол пък ръкомаха и обяснява на останалите двама за засадата, която съдията не е забелязал, а фенът, застанал от дясно на Исус (наше ляво) е облегнал глава на рамото на другия фен със син екип и плаче. По всяка вероятност събралите се гледат мач на Левски, загубен драматично от сините. Още повече, че последното участие на Левски в Евротурнирите датира някъде точно от времето на Христос. Така че хипотезата за футболна сбирка е достоверна донякъде. Стига да не се виждаше ясно дневната светлина. Но пък, от друга страна, някои мачове от Лига Европа се играят в по-ранните часове, така че нищо чудно Да Винчи наистина да е изобразил сбирка на футболни фенове, може би първата в историята. И това да е причината въпросният четвъртък да е известен като Велики четвъртък.

Всъщност, няма никакво значение какво е изобразено на картината. Излишни са усилията на изкуствоведите, които изчисляват разстоянията между главите на апостолите, анализират цветовете, търсят Светия граал на масата и се занимават с какви ли не още щуротии, без да забелязват колко явно е истинското послание на Да Винчи – Тайна вечеря изобщо не е имало поради простата причина, че Исус не се е криел. Иначе защо ще събира приятелите си посред бял ден, без дори да спусне щорите? Вероятно Да Винчи иска да ни покаже, че Исус не е имал претенции да е Божи син, нито пък е стоял начело на тайнствен орден (на Сион), нито пък е искал да сваля римският император.

Според мен обаче Леонардо е искал да покаже и друго и за да достигнем до неговото послание, не се нуждаем от символите, цветовете, перспективата, библейските сюжети, Исус и т.н. Важно е да се вгледаме не в Христос и учениците, не в хората, а да отправим поглед навън, през прозореца, към света. Ние, човеците, сме способни да се самозаблуждаваме и имаме склонността доброволно да се оставяме и другите да ни заблуждават. Склонни сме да виждаме мрак, там където струи светлина. Вглеждайки се прекалено много в незначителните детайли и обекти от картината (така подхождаме и към живота), ние не виждаме, че навън е ден, не виждаме истината или я виждаме, но не я разпознаваме, защото имаме предварителна нагласа, че около нас е тъмно. И вярваме, че е нощ. Защото някой така е казал. Макар да виждаме светлината.

Отвориочи и „Затворисърце”

Много неща му липсват на дебютния роман на поета Константин Трендафилов, но това е нормално – „Затворисърце” е първият опит на автора в прозата – смекчаващо вината обстоятелство, което критиците непременно трябва да вземат под внимание, преди да произнесат строгата си присъда.  Аз обаче съм отвориуста и нямам никакво намерение да проявявам снизхождение към автора, въпреки че и той, и романът му привличат внимание още на прима виста, с приятната си визия, и се изкачват все по-високо в класациите по продажби на книжариците заради умението на ИК „Жанет – 45” да продава.

Чели ли сте любовна история, от чиято блудкавост не ви се повдига и чийто край не знаете, още преди да сте прочели началото? Не сте ли? И аз не бях. Докато не отворих „Затворисърце”. Сюжетът е банален – нещастна любов, оставила дълбок отпечатък върху живота на двамата главни герои в драмата – Юлиян и Антон. Любов, която им отнема свободата по всички възможни начини и ги превръща в затворници. Докато те разказват своите житейски истории, в които по необичаен начин влизат Лидия и Катя,  читателят има възможност да погледне любовта от две различни гледни точки – от позицията и на отхвърлящия, и на отхвърления. В крайна сметка, отхвърлянето довежда и единия, и другия герой до едно и също място.

Сюжетът, както казах, е банален. Персонажите също са някак шаблонни – в първата разказана история задръстенякът Юлиян по щастлива случайност си хваща за гадже страхотна мацка, но получил мечтаната цял живот близост с друго човешко същество, той се отегчава. Втората любовна история проследява връзката между две утайки на обществото в началото на прехода – престъпникът Антон и проститутката Катя. Смотльо и красавица, отрепка и… отрепка – типажи, които авторите на такава литература си умират да събират и разделят, разплаквайки тийнейджърките, пенсионерките и скучаещите домакини. И всичко това в началото на 90-те – любимият период на съвременната българска литература (и кино).

Клиширан сюжет, клиширани герои – на пръв поглед изглежда, че Трендафилов стриктно се подчинява на правилата на жанра и всички предпоставки за създаването на поредния лигав, сантиментален роман, от и върху чиито страници ще се леят сълзи, сополи и… сперма, са налице. Въпреки това, обаче, авторът се проваля и не успява ни най-малко да се доближи нито до някой класически роман, като „Любов по време на холера”, който причинява по-силно повръщане от споменатата болест, нито до съвременните нашумели книги, разнищващи темата за голямата, вечна, всепопеждаваща и не знам си каква още любов, като „Нощта е също слънце” на Божана Апостолова. Както самият Трендафилов казва в едно интервю за Офнюз, неговият роман „не е боза”.

Езикът, който Константин Трендафилов използва е жив и младежки, главните герои разказват своите драматични житейски истории с много свежо чувство за хумор и без никакъв патос и превземки, характерни за този тип литература и за трагичните герои, каквито безспорно са Юлиян и Антон. Авторът нарича лайното лайно, циганинът – циганин (нулева политическа коректност), курвата – курва, без да преувеличава, за да придаде чрез цинизми по-екстравагантно звучене на речта на героите и за да бъде харесан от съвременното цинично поколение, нито се скрива зад евфемизми, с които да създаде изкуствено усещане за изтънченост в стил… някой от родния хайлайф.

В реалния живот представата ни за любов е силно повлияна от тази в романите. В „Затворисърце” е точно обратното – любовта е такава, каквато я познаваме от живота. Неподсладена. Неразкрасена. Неочаквана. Нежелана. Несподелена. Незабравима. Нещастна… Любимите жени отсъстват физически от реално случващите се събития – те са само спомен, съществуват единствено в разказите на двамата мъже и така се създава усещането за божествения им произход (единият от героите точно така определя любимата си жена – като богиня – и дори се съмнява, че е истинска). И макар никой от двамата герои да не е виждал любимата на своя приятел, тяхното съществуване, съществуването на любовта, е неоспоримо, за разлика от съмнителното съществуване на Бог, защото последствията от любовта са доловими с просто око – не се нуждаят от задълбочени интерпретации и големи познания. Бог наказва и възнаграждава само вярващите в него; любовта спасява и разрушава всички, без значение дали вярват в нея.

Константин Трендафилов тотално се проваля в опита си да залее книжния пазар с поредната безвкусна боза на любовна тема. Насред разказите на героите са подхвърлени уж между другото философски реплики, които стоят като кръпка и в същото време са си точно на мястото – ту няколко реда, цитиращи библията, ту разказана накратко случка без пряка връзка с историята или размисли на автора, който сякаш на моменти, докато следи разказа на героите, спира да ги слуша и се отнася в собствени размисли за любовта и смисъла на човешкия живот. И сякаш, без да иска и без да знае, го открива… и разкрива на читателите. Кога човек живее истински – когато е влюбен, или след като любовта си отиде? А може би преди изобщо тя да се появи и да направи промени в ритъма на живот и приоритетите? И кои сме ние в любовта – егоистът Юлиян, неблагодарната Катя, мечтаната Лидия или недооцененият Антон? Всеки ще зададе собствени въпроси и няма начин да не си отговори на тях. Достатъчно е само да отвори очи. И „Затворисърце”.