Лудият

Седях на спирката в мрачния следобед и нервно се оглеждах дали вече не идва автобусът. Разхождах се до кошчето за боклук, хвърлях недопушената цигара и се връщах пак до павилиончето за вестници, палех нова и така повече от половин час. Групата от чакащи се увеличаваше с всяка изминала минута. Напрегнати лица върху схванати вратове отнасяха натежали крака обратно вкъщи,след работа, други пък бързаха да заемат поста зад бара и цяла нощ да наливат евтин марков алкохол на местните купонджии, без дори да маскират фейса си с престорена усмивка. Чувах край мен телефонни скандали за ненаписани домашни и безсолна леща, два бабешки гласа сякаш от някакви ужасяващи списъци четяха имена на починали през изминалия месец, а сгъстяващите се облаци усилваха тревогата сред всички ни. Дори тези, които носеха и вероятно винаги носят чадър, гласно изразяваха притеснението си от очертаващия се дъжд.

Само на един човек не му пукаше нито за дъжда, нито за автобуса и вероятно, за нищо въобще. Не, това не бях аз. Едро момче, на двайсетина години някъде, облечено във фланелка на „Ботев” и шорти на „Локо” стоеше на една пейка ухилено до уши, с баничка в ръка. От време навреме си говореше нещо, смееше се и продължаваше да яде. Очевидно луд. Това беше заключението на всички чакащи, които цъкаха с език и си казваха помежду си „пази боже”.

Помислих си същото. Горкото момче! Толкова млад и толкова луд. Стои сам, яде гнусна стара баничка, чака автобус, който може и да не дойде, както върви, времето е лошо, а той е облечен неподходящо, и се смее на всичкото отгоре. Защото не разбира какво се случва. Пълна неадекватност. Само ако можеше да разсъждава… Миличкият. Ставаше ми все по-мъчно за него, като гледах как замеря колите с парчета от баничката и после маха за поздрав на шофьорите, които го псуваха и заплашваха с бой. Същински сладур. Изпитвах такова съжаление към него в този момент, че ми мина през ума да му купя още една закуска, за да го зарадвам поне малко, да види и той нещо хубаво в този скапан живот.

И тогава заваля. Изведнъж, силно. Под козирката на спирката за секунди се събра цяло стадо хора, всички се бутаха в опит да намерят своето място под заслона, псуваха се и се караха кой кого е настъпил и проклинаха автобуса и неговата майка.

Лудият остана под дъжда. По собствена воля. Вероятно никой друг не го забелязваше в този момент, но аз гледах само него и дори вече не поглеждах за автобуса. При първите капки дъжд лудият заръкопляска и замаха весело с ръце и колкото повече се усилваше дъждът, толкова по-мокър и по-щастлив ставаше той. Наистина пълна откачалка.

В този момент пороят отми съжалението ми към него. Почувствах се глупаво заради глупавото ми намерение да го зарадвам със закуска. Той нямаше нужда от този жест. Не можех да му покажа хубавото в живота, защото той не виждаше лошо. Макар че дъждът го намокри повече, отколкото намокри мен и останалите нормални на спирката. Лудият беше роден щастлив и аз му завиждах за това.

Закон за щастие

Никога няма да забравя първото си назначение като млад посланик. Помня с какво вълнение приех заповедта от Външно министерство. Помня и лекото разочарование, когато прочетох името на неизвестна за мен страна. Впоследствие обаче престоят ми там се оказа много вълнуващ и затова искам да споделя с вас впечатленията си от тази малка страна. Няма да ви натоварвам с излишни географски подробности и названия, тъй като те никак не са важни и интересни. Интересни са хората. А жителите на тази страна са наистина чудновати.

Първите дни от моето посланичество там бяха много приятни. Харесаха ми хората – усмихнати, добронамерени, позитивни. Никой от нищо не се оплакваше, по новините не съобщаваха за трагедии, а дори и да имаше лоши новини, водещите ги поднасяха с усмивка и ги наричаха „добри”.

Идилията продължи месец. Минаха още няколко. На шестия вече станах подозрителен. Стори ми се някак неестествено всички винаги да са щастливи и започнах да усещам, че съм попаднал в нереален свят на фалшиви зомбита със схванати в усмивки лица.

Една вечер, на официален прием в посолството реших да попитам вицепрезидента, с когото бяхме установили по-неформални отношения, на какво се дължи щастието в неговата страна. Отговорът на вицепрезидента ме потресе. Оказа се, че причината е закона.

Още когато създали „великата му република”, първият президент издал Закон за щастието, който задължавал всички да бъдат винаги щастливи и съответно, забранявал мрънкането, оплакването и негативните емоции. Тогава хората се вдигнали на ревлив протест, защото смятали, че по този начин ги лишават от чувства, но след като лидерите на безредиците били тикнати в затвора, плачът затихнал.  И така до днес.

Разбира се, в началото хората просто се усмихвали, дори когато не се чувствали щастливи. Страхът от наказание ги карал да крият сълзите си. От поколение на поколение обаче щастието ставало все по-истинско и хората се чувствали щастливи непрекъснато, дори когато им се случвали неприятни неща. Затова днес те са еднакво щастливи, когато им се раждат деца и когато погребват своите близки. И двете събития се придружават от смях и веселие, защото хората не познават друга емоция, освен радостта. Затова до контейнерите стоят усмихнати до уши доволни просяци. А когато в нечий дом влезе крадец, домакинът му изказва благодарност за посещението и щетите. Когато политиците извършват различни далавери, които ощетяват народа, народът пак се радва. Защото законът го задължава и защото не знае какво друго да прави, освен да се радва.

-         Значи, г-н вицепрезидент, вие твърдите, че се чувствате истински щастлив, така ли? – попитах аз.

-         Не се чувствам. Просто съм длъжен да бъда щастлив. – отговори вицепрезидентът.

И тогава ми стана много мъчно. Осъзнах, че да си щастлив насила е голямо нещастие. Да отнемеш правото на нещастие на не един човек, а на цял народ, да го осакатиш емоционално и да го превърнеш в стадо от роботи ми се стори престъпление срещу човечеството и вътрешно се разбунтувах срещу тази несправедливост. Не можах да овладея силните си емоции и заплаках, чисто и от сърце, без да ме е грижа, че се намирах на публично място и че всички ме гледаха и слушаха.

***

Днес най-после изтича наказанието ми. Заради това, че в онази вечер се разплаках на приема, ме осъдиха на 40 години затвор за държавна измяна, но можех само да съм щастлив, защото получих по-лека присъда, понеже бях дипломат. В противен случай, за плач на публично място трябваше да прекарам живота си в затвора. Сега, докато чакам да ми отключат вратата на килията, си припомних цялата тази история. И понеже исках да убия времето до освобождаването ми, я разказах на вас.

Зад решетките

Ще ви разкажа една история за бягство – колкото невероятна, толкова и истинска. Не помня кога точно ми се случи, нито дали се случи точно на мен, но помня, че някога на някого се е случила. Някои детайли може и да ми убягват, но важното е, че краят на историята е щастлив.

А ето и нейното начало: една сутрин се събудих в затвор. Всъщност, не беше истински затвор, а по-скоро – стая без изход. За да съм съвсем точна, беше моята стая. Обаче вратата беше изчезнала някъде, а на големите прозорци някакъв шантав майстор беше направил дебели решетки, и то само за една нощ. Странното е, че въобще не го бях чула, докато е рязал с ъглошлайфа, тъй като спя много леко, но това е излишна подробност. Бях станала затворник в собствената си стая и паниката бързо обхвана всички системи на тялото ми. Потърсих дали някъде на решетките няма оставен катинар, за да мога да отварям и затварям, но не открих. Дебели стоманени пръчки на разстояние около десет сантиметра една от друга, без механизъм за отключване. Помислих си, че мога да се провра през отворите – все пак съм с фина фигура, но още с първия опит установих, че съм дебела за това упражнение. Паниката постепенно ме напусна и ме обзе гняв. Започнах да крещя. Надявах се някой да ме чуе. Навън минаваха много хора, някои от тях дори не носеха слушалки в ушите си, но пак не ме чуваха. Коли, коне, улични котки – животът навън вървеше със свое темпо и нямаше време за забавяне. Нито пък за избързване. А аз стоях затворена вътре. И постепенно гневът ми премина в тъга – спрях да блъскам и да крещя по хората, седнах зад зарешетения прозорец и отправяйки молба към незнаен спасител, заплаках.

Не знам колко време прекарах в този ужасен затвор, в който се озовах без причина. Редуваха се дни на борба, в които блъсках с ръце, крака и глава по решетките, крещях и проклинах и дни, в които отчаяно плачех, тихичко. И после идваха дни на примирение, в които нямах сили да произведа дори една сълза. Знаех, че дните ми ще свършат вътре, зад решетките, и ми беше все едно. Важното беше да свършат.

В един такъв ден, когато гледката на света през решетки ми беше омръзнала, просто дадох гръб на решетките. Не исках повече да гледам навън. Огледах се в стаята и за първи път забелязах уюта – нежносини тапети с фини флорални декорации, светла приветлива библиотека с любими книги на етажерките, удобно легло с меки възглавнички… Оглеждах се около себе си, спирах поглед на всеки детайл и преоткривах обикновената малка стая. И в този момент се почувствах удовлетворена. Бях осъществила своето жадувано бягство. Вече не бях зад решетките. Те бяха останали зад гърба ми. Сега светът е затворен зад решетките. Аз съм свободна!

„Хаджи Димитър” извън учебниците

Една от любимите теми на даскалите литератори е „Образът на Хаджи Димитър в поезията на Ботев”. Героичен, мъжествен, безсмъртен – децата редят клишета в тетрадките и пропускат истината, която може и да е неудобна, но е вярна - Хаджи Димитър е разхвърлян младеж, който не пази вещите си и това разбираме още от втория куплет, където самият Ботев е написал за него:

„На една страна захвърлил пушка,

на друга сабя на две строшена;

очи тъмнеят, глава се люшка,

уста проклинат цяла вселена.”

От този куплет става ясно и друго – Хаджи Димитър е страдал от ниско кръвно, което почти е написано в текста, наподобяващ епикриза, само че индиректно. Как иначе бихте обяснили причерняването пред очите и световъртежа? Макар че тук се намесват и други фактори. Най-напред, спомнете си самото начало на стихотворението, в което е посочено местоположението на героя – „там, на Балкана”. Както знаем, голямата надморска височина причинява т.нар. височинна болест, която се характеризира с дезориентация и загуба на съзнание. Освен това, той е изложен дълго време на пряка слънчева светлина, което пък може да е довело до слънчев удар. Затова е неправилно предположението, че припадъкът се дължи на кървящата рана. Да, героят наистина лежи „потънал в кърви”, но кръвоизливът е вследствие нараняване след припадъка или поради слънчево изгаряне.

За нещастие на Хаджи Димитър горските животни са първите, които му оказват първа долекарска помощ, но това само влошава здравословното му състояние. Вълкът започва да ближе раната с недезинфекциран и нестерилен език, което е абсолютно противопоказно. Още повече, всеизвестен е фактът, че вълците са преносители на бяс, който се предава чрез попадане на слюнка в отворена рана. Соколът не става ясно как точно се грижи за юнакът. Вероятно просто се суети като свекърва без дарове над припадналия и по-скоро пречи. Единствена орлицата донякъде прави нещо смислено, като се опитва да пази сянка на пострадалия. Но инфектираната рана и ниското съдържание на хемоглобин в кръвта си казват думата.

И ако дотук Хаджи Димитър все още има шансове да оцелее, с настъпването на нощта положението му все повече се влошава. След като е лежал изложен на пряка слънчева светлина цял ден, силно дехидратиран от кървенето и потта, която със сигурност е избила по дрехите му (следва със златни букви):

„Настане вечер – месец изгрее,

звезди обсипят сводът небесен;

гора зашуми, вятър повее, –

Балканът пее хайдушка песен!”

Усетихте ли вятъра, който шуми в листата? Уж само повява, но и най-лекият полъх е достатъчен, за да простуди нашия герой с отслабен имунитет.

И чак на другата сутрин пристига екип на „Бърза помощ”. Самодивите в бяла премяна всъщност са медицински сестри, което разбираме първо от облеклото им – неслучайно Ботев е наблегнал на бялата премяна, и от обръщението „сестро”, което Хаджи Димитър отправя към една от тях, и то два пъти. За съжаление, намесата на трите мед.-сестри е изключително неадекватна. Първата веднага започва да превързва раната с билки, без да си направи труда да прегледа пострадалия. Всеки изкараш шофьорски курс знае, че превръзка се прави с чиста марля, напоена в йод, а не с подръчни материали. Втората го пръска с вода – несериозно действие, с което се опитва да върне в съзнание припадналия Хаджи Димитър. Само третата прави някакъв адекватен опит да го реанимира – започва да му прави изкуствено дишане. Забележете как се е изразил Ботев: „третя го в уста целуне БЪРЖЕ”. За съжаление, учениците се хващат за целувката и започват разсъжденията си в романтична насока, без да обърнат внимание, че тя е реагирала бързо и е започнала навреме животоспасяващо дишане уста в уста, неправилно представено от автора като целувка. Адекватно, но закъсняло действие. Накрая „с песен хвръкват те в небесата”, т.е. тръгват да транспортират Хаджи Димитър с хеликоптер до най-близката болница, но е вече късно. Вероятно дори не достигат дотам, защото още в следващия куплет заварваме героя отново да лежи на поляната под силното слънце. Може би трите медицински сестри са се сетили да проверят и са установили, че лицето Хаджи Димитър не е здравноосигурено и са го върнали обратно, за да не умре в тяхната болница и за да няма разследване на случая.

Сетих се, че в момента има една много популярна в социалните мрежи провокация – „Вадят Ботев от учебниците по литература”. Всъщност, това не е чак толкова лошо. Защо децата трябва да учат творчеството на класиците, след като пак не разбират какво е искал да каже авторът? Стихотворенията се разнищват дума по дума, търсят се хиперболи, метафори, сравнения, алегории и не знам ти какви още дивотии, но не и смисъла. А литературата трябва да ни кара да мислим като детективи и да четем повече редовете, отколкото между тях, защото всичко, което трябва да знаем, е написано ясно в текста и за да го разберем, не са ни нужни учебници, а мисъл. Гениалността на Ботев се изразява в това, че е закодирал в баладата следите към едно престъпление, което остава неразкрито повече от 100 години. И все още чака да се роди гений, който да разчете правилно уликите и да покаже на света, че Хаджи Димитър е поредната жертва на лекарска небрежност.

Дамска превръзка

Настъпят ли "онези дни",
от теб започва кръв да пръска,
но място за тревога няма -
затуй е дамската превръзка.

Разперила крилца на ангел,
с кръвта ти силно напоена,
създадена е да поддържа
интимната ти хигиена.

И аромат на лавандула
във гащите ти се разпръсна
и вече няма грам остатък
от миризма на путка мръсна.

Но ако искаш да обуеш
модерни бели панталони,
превръзката хвърли във коша
и замени я със тампони.

Похабено

Аз съм размазан на тротоара дюнер,
изтърван след първата хапка,
преди да усетят наслада от свежите ми краставички.
Лежа, безславно потънал в кетчуп
и чеснов сос.

Аз съм горещо кафе върху нова бяла блуза,
разлято още преди първата горчива глътка,
похабило безвреме чистата дреха.
Само грозно кафяво леке ще остане след мен
от мен.

Аз съм кристална чаша,  строшена в мивката,
без никога никой да е налял в мен вино,
без да е докоснал с червилени устни стените ми
и без мустак да е погъделичкал ръба ми.
Парчета стъкло в сапунена пяна -
това е смъртта.

Живее ми се!

 Искам да живея! 
Заради любовта. Заради децата ми. Заради хората,  които ме обичат. Заради сбъднатите мечти.  Заради несбъднатите. 
Живее ми се заради всичко онова,  което имам. 
....
Това написа в предсмъртното си писмо самоубиецът. И дръпна спусъка.