Пералня за човешки души

Сложих лекясаната си блуза в торбичка и тръгнах да търся химическото, за да изперат спомена от последната изядена череша в началото на лятото. Оглеждах се в уличката, за да не пропусна ръждивия надпис с липсващо „х“.

Докато се мотах между изрисувани със спрей гаражи и веещи се простори между панелките, видях интересна табела на една къща – „Пералня за човешки души“ и стрелка, сочеща към мазетата. И тъй като ми беше станало досадно да се оглеждам за ИМИЧЕСКО, реших, че и тук ще ми свършат работа.

Влязох в къщата, където ме лъхна миризма на мухъл и на старо. Не се притесних от нея, нито от висящите паяжини, и заслизах по стълбите към мазето. Исках само да нося отново блузата в цвят пепел от рози, без червеното петно в областта на гърдите. Зелена стрелка ме насочи към „Пералня за човешки души“ – в дъното, средната врата, на която имаше обозначено работно време, адрес, име на МОЛ, всичко. Имаше и звънец. Позвъних. Почаках около минута, през която имах възможността да забележа, че пералнята работи денонощно. „Мърлячите не спят“ – засмях се наум. През това време вратата се отвори и един симпатичен белокос човек ме покани да вляза.

За мое учудване, в помещението видях само една пералня, съвсем обикновена, доста старичка.

–         Можеш да сложиш душата си в този кош. – каза ми старият перач с мек глас.

–         Ама… аз нося блуза. – малко се обърках.

–         А не видя ли какво пише на табелката? – усмихна се перачът.

–         Видях но… Маркетинг стратегия. Всеки иска да привлече клиента с някакво интересно име.

–         Съжалявам, но щом си дошла за блуза, тук не можем да ти помогнем. Тази пералня пере само човешки души.

–         Да бе. – погледнах недоверчиво. – Това си е нормална пералня, „за разлика от теб“ – помислих си.  Как може в нея да се пере друго, освен дрехи. Как могат да се перат души изобщо?

–         Както се перат дрехи, мила моя. – спокойно отговори човекът. – Ето, виж. – и ме поведе през пералното помещение. – Тук, в този кош събираме всички души. После ги разпределяме по цветове – ей там. Делим ги основно на бели, черни и цветни, защото, както знаеш, не е хубаво да се перат заедно бели и черни неща, нали? Черните души, например, пускат страшно много мръсотия, затова не допускаме да попадат между цветните или, още по-малко, при белите. В противен случай рискуваме да върнем душите още по-замърсени след пране.

–         Ами тези? – посочих един кош, в който имаше души в различен нюанс на сивото, с петна с различна интензивност и размер.

–         С тях е много трудно. Ето тази тук, например – перачът извади една почти чиста душа, с малки черни точици по нея – има само няколко петна, от дребни пороци. Предполагам, тютюнопушене и чревоугодничество. А на онази там петното е само едно, но е по-голямо, от изневяра или може би, проституция. Номерът е при пране петното да изчезне или поне да избледнее, ако притежателят е продължил да носи душата неизпрана прекалено дълго време, обаче има вероятност да се разлее и да омърси цялата душа. Затова внимаваме много и обикновено перем след накисване, понякога индивидуално.

Любопитството ми нарастваше:

–         А тези изпраните ли са? – посочих един кош с чисто бели души.

–         Не, тези са белите.

–         Ами те нямат нужда от пране. Съвсем чисти са.

–         Основно детски са. На тях им слагаме само омекотител, за да станат съвсем мекички. Защото дори чистите душици понякога загрубяват. Например, ако детето тормози котката или удря съседчето с юмруче, майката носи душичката му тук, да я направим по-нежна.

–         А колко често се перат душите? – поинтересувах се. – И на какви градуси е препоръчително?

–         Знаеш ли, душите са като дрехите. След много пране, центруфугиране и гладене започват да се късат. Затова е най-добре човек да пази душата си възможно най-чиста.

–         Значи каквото и да правя, с времето ще унищожа душата си. Ако не я пера, ще се замърси трайно, ако я пера много – ще я похабя. – разочаровано погледнах стареца. Той само вдигна рамене.

–         Знаете ли… - заговорих плахо – бих искала да изпера душата си. Насъбрала съм някое и друго петънце, несъмнено. Обаче малко ме е страх.

–         От какво? – учудено ме погледна старецът?

–         Да не се очерни при пране от някоя по-мръсна душа. Може би да я пуснете сама? Ще платя допълнително, ако трябва.

–         Бъди спокойна, тук сме професионалисти. Извади душата си и ми я дай, пък аз ще я занеса, където трябва. Обаче не гледай, ако обичаш. Такава ни е политиката – човек не трябва да вижда душата си преди пране.

–         Но аз… не знам откъде да я извадя. – леко се изчервих. – И как ще живея без душа, докато я изперете, изсушите и изгладите?

–         Ще се справиш. – успокои ме старият перач. – Затвори очи и ми подай ръцете си.

Примижах и бавно протегнах ръце към него. Усетих как той ме хвана и леко ме издърпа от лактите към дланите:

–         Не гледай все още. Добре, това беше. Седни отвън и почакай, след час си готова. Имаш късмет, душата ти е в купа, в който вече се събра достатъчно пране и можем да пускаме пералнята.

Поседях навън. Исках да надзърна през ключалката, но вратата беше с топка и не успях да видя нищо.

След час вратата се отвори и едно младо момиче ме извика по име (откъде ли го знаеше?).

–         Ето там, на масичката за гладене. На излизане може да заплатите при колежката на касата.

Странно, преди малко не забелязах да има друг персонал, нито каса. Тази странна история вече започваше да ми омръзва, затова побързах да се разплатя и да си ходя.

Докато си чаках рестото от касиерката, неволно се обърнах назад, където бяха кошовете за сортиране на пране. И с ужас видях, че в този с надпис „черно“ няма никакви души, а само бележка „изпрано на:....“. С днешна дата.

Квартирата

Квартирантката разчистваше вещите на хазяите, за да отвори място за своите. Бяха й казали да запази всичко, което смята, че ще й върши работа, а непотребното да изхвърли. Никой вече нямаше да ползва вещите. Възрастните хора, живели тук над петдесет години бяха починали преди около шест месеца – почти едновременно, и дъщеря им бързаше да даде жилището под наем. Нямаше желание да продава – кой знае, един ден цените може да се вдигнат, защо да се набутва сега. Петстотин лева на месец от наем я устройваха. Мъжът й работеше в голяма фирма, където плащаха големи пари, и тя не разчиташе на наема. Ама пък кой ти ги дава ей така тия петстотин.

Квартирантката събра в един чувал старите палта от гардероба, чаршафите и хавлиите и ги приготви за дарение. Доста работа я чакаше днес. Хазяите не живееха в града и нямаха време да чистят апартамента. Чу се с тях по телефона веднъж, когато след огледа каза „да” на брокера. И вероятно нямаше ги чуе повече, нито да ги види, стига да превеждаше парите навреме.

Докато чистеше килера, квартирантката попадна на странен предмет – дълго парче дърво, завършващо с метално острие, подобно на шило, но плоско. В края беше много тънко, а нагоре се разширяваше. Цветът на предмета беше неопределен – на места жълтееше, на други зеленееше и преминаваше към кафяво. От единия край дървото беше леко нагризано. Квартирантката въртеше в ръцете си странния предмет и се опитваше да се сети за какво се използва.

Тя беше само на двайсет години и досега не беше виждала перодръжка. Тази перодръжка някога, преди повече от петдесет години, всеки месец беше писала писма, които друга двайсет годишна жена изпращаше на любимия си войник. Хиляди нежни думи бяха излезли под острия връх, хиляди капки мастило бяха капали до сълзите върху жълтата хартия, хиляди пъти белите зъбки на жената се бяха забивали в дръжката от нервно напрежение. Тази перодръжка съобщи на младия войник месец след като влезе в казармата, че ще става татко, после му разказваше за малката му дъщеричка – за първото зъбче, първата дума, първата крачка… докато не си дойде вкъщи, където го чакаха жена му и двегодишното му момиченце, което днес даваше под наем бащиния си дом. Оттогава перодръжката не беше писала писма – нямаше нужда – и стоеше тихо и кротко в килера.

„Сигурно е някакъв шиш за плетене, но е останал само единият. И, на всичкото отгоре, изглежда счупен.” – помисли си квартирантката и хвърли перодръжката в боклука.

Сърцето помни най-важното

Ана стоеше на гарата и нервно пушеше. Нямаше търпение влакът да дойде и да я отведе от този ужасен град. Още помнеше как телефонът запя Bailando, после Енрике Иглесиас й съобщи страшната новина. Всъщност, беше майка й, но тя намрази Енрике. После болницата, лекарите, миризмата на спирт, мониторът в болничната стая… Ана отново преживяваше онзи кошмарен ден преди две години.

Малко преди да замине да учи в София, преди две години и половина, Ана беше срещнала Ники. Банална история – запознанство на рожден ден на общ приятел, няколко дни зарибявка по Вайбър, после кафе, целувка… и шест месеца щастие. После се случи трагедията. Някакъв надрусан шофьор беше помлял колата на тийнейджъра на светофар. Закарали го в болницата в клинична смърт. Когато Ана пристигна от София разревана и в истерия, родителите на Ники вече бяха взели трудното решение – да изключат системите, които поддържат жизнените функции на Ники. Нямаше надежда за момчето им.

Надежда обаче имаше за други двама младежи, които лежаха в същата болница. Единият беше с размазана глава вследствие падане от тераса и само мозъчна трансплантация можеше да спаси живота му. Друг младеж със сърдечна недостатъчност береше душа, оставаха му часове живот, освен ако не се намереше донор. И този донор дойде с линейката преди час.

Бащата на Ники подписа документите. Майката не искаше да се отделя от леглото на сина си до последния му дъх, а Ана дори не успя да влезе да се сбогува с него. Вместо това лежеше натъпкана с успокоителни в една малка стая, докато някъде в хирургичното отделение режеха на парченца любимия й, за да дадат частите му на други хора. Сякаш беше стара и ненужна кола за скрап...

-         Здравей, Ана! – мъжки глас я извади от кошмара на спомените.

-         Извинете, познаваме ли се? – изненада се тя. Никога преди не беше виждала младия мъж, който се обърна към нея по име.

-         Нали се казвате Ана? – попита той, вече учтиво, леко смутен от реакцията на Ана.

-         Да, само че нямам никакъв спомен да съм Ви виждала преди. – отговори тя. – Да не ме бъркате с друга Ана? Името е популярно.

-         Честно да Ви кажа, и аз не помня да съм Ви виждал преди, но когато Ви видях, бях сигурен, че Ви познавам и че името Ви е Ана. Моля да ме извините, че Ви обезпокоих.

-         Няма проблем. Приятен ден Ви желая.

Ана се опита да си спомни кой беше този човек. Може би смотан зубър съученик, разхубавил се с годините? „Все тая” – помисли си тя.

-         Обичам те! – чу отново мъжки глас, пак непознат. Ана се огледа, но нямаше други жени наоколо. Явно говореше на нея.

-         Извинете… на мен ли говорите? – обърна се тя към младежа, който се приближи към нея. – Да не се припознавате? Може би приличам на приятелката Ви.

-         Не. Не мисля. Нямам приятелка.

-         Тогава…

-         Не знам. – отговори младежът. – Не знам дори името Ви. Но когато Ви видях тук, сърцето ми подскочи от вълнение. Усетих, че Ви обичам. Сякаш и преди съм Ви обичал. Отдавна усещам някакво странно чувство в сърдечната област, но не знам на какво се дължи. И лекарите не успяха да дадат отговор. Много е странно.

-         Да, наистина. – потвърди Ана.

-         А трябва да се пазя от силни емоции.

-         Да не сте прекарали инфаркт случайно? – опита се да се пошегува Ана.

-         Де да беше. – засмя се непознатият. – Преди две години ми трансплантираха ново сърце. Бях в критично състояние, но за мой късмет се намери донор. Лекарите казаха да се пазя много, защото втори път няма да извадя такъв късмет. С времето се възстанових почти напълно, но ми остана някакво особено чувство в сърцето. Лекарите казват, че нямам причина да се тревожа, но преди трансплантацията не бях усещал такова особено пробождане, което е по-скоро сладко, отколкото болезнено.

Погледът на Ана беше започнал да блуждае. Младият човек забеляза разсеяността й и реши да не досажда повече:

-          Извинете, едва ли Ви интересуват моите проблеми. Желая Ви лек път… глухарче мое.

***

Ана трепереше през целия път до София. Никога не беше се замисляла какво ще направи, ако ги срещне някой ден. Дали ще ги познае? Какво ще изпита към тях? Ще ги заобича ли, така както обичаше него?

В този момент Ана не беше сигурна какво чувства към двамата непознати, чиито животи беше спасил Ники. Но беше сигурна, че е още в мислите му, скрити в черепа на непознат. Знаеше и че тя, неговото глухарче, винаги ще е в сърцето му, макар сърцето му вече да не беше в него, а в гръдния кош на друг непознат.

Лудият

Седях на спирката в мрачния следобед и нервно се оглеждах дали вече не идва автобусът. Разхождах се до кошчето за боклук, хвърлях недопушената цигара и се връщах пак до павилиончето за вестници, палех нова и така повече от половин час. Групата от чакащи се увеличаваше с всяка изминала минута. Напрегнати лица върху схванати вратове отнасяха натежали крака обратно вкъщи,след работа, други пък бързаха да заемат поста зад бара и цяла нощ да наливат евтин марков алкохол на местните купонджии, без дори да маскират фейса си с престорена усмивка. Чувах край мен телефонни скандали за ненаписани домашни и безсолна леща, два бабешки гласа сякаш от някакви ужасяващи списъци четяха имена на починали през изминалия месец, а сгъстяващите се облаци усилваха тревогата сред всички ни. Дори тези, които носеха и вероятно винаги носят чадър, гласно изразяваха притеснението си от очертаващия се дъжд.

Само на един човек не му пукаше нито за дъжда, нито за автобуса и вероятно, за нищо въобще. Не, това не бях аз. Едро момче, на двайсетина години някъде, облечено във фланелка на „Ботев” и шорти на „Локо” стоеше на една пейка ухилено до уши, с баничка в ръка. От време навреме си говореше нещо, смееше се и продължаваше да яде. Очевидно луд. Това беше заключението на всички чакащи, които цъкаха с език и си казваха помежду си „пази боже”.

Помислих си същото. Горкото момче! Толкова млад и толкова луд. Стои сам, яде гнусна стара баничка, чака автобус, който може и да не дойде, както върви, времето е лошо, а той е облечен неподходящо, и се смее на всичкото отгоре. Защото не разбира какво се случва. Пълна неадекватност. Само ако можеше да разсъждава… Миличкият. Ставаше ми все по-мъчно за него, като гледах как замеря колите с парчета от баничката и после маха за поздрав на шофьорите, които го псуваха и заплашваха с бой. Същински сладур. Изпитвах такова съжаление към него в този момент, че ми мина през ума да му купя още една закуска, за да го зарадвам поне малко, да види и той нещо хубаво в този скапан живот.

И тогава заваля. Изведнъж, силно. Под козирката на спирката за секунди се събра цяло стадо хора, всички се бутаха в опит да намерят своето място под заслона, псуваха се и се караха кой кого е настъпил и проклинаха автобуса и неговата майка.

Лудият остана под дъжда. По собствена воля. Вероятно никой друг не го забелязваше в този момент, но аз гледах само него и дори вече не поглеждах за автобуса. При първите капки дъжд лудият заръкопляска и замаха весело с ръце и колкото повече се усилваше дъждът, толкова по-мокър и по-щастлив ставаше той. Наистина пълна откачалка.

В този момент пороят отми съжалението ми към него. Почувствах се глупаво заради глупавото ми намерение да го зарадвам със закуска. Той нямаше нужда от този жест. Не можех да му покажа хубавото в живота, защото той не виждаше лошо. Макар че дъждът го намокри повече, отколкото намокри мен и останалите нормални на спирката. Лудият беше роден щастлив и аз му завиждах за това.

Закон за щастие

Никога няма да забравя първото си назначение като млад посланик. Помня с какво вълнение приех заповедта от Външно министерство. Помня и лекото разочарование, когато прочетох името на неизвестна за мен страна. Впоследствие обаче престоят ми там се оказа много вълнуващ и затова искам да споделя с вас впечатленията си от тази малка страна. Няма да ви натоварвам с излишни географски подробности и названия, тъй като те никак не са важни и интересни. Интересни са хората. А жителите на тази страна са наистина чудновати.

Първите дни от моето посланичество там бяха много приятни. Харесаха ми хората – усмихнати, добронамерени, позитивни. Никой от нищо не се оплакваше, по новините не съобщаваха за трагедии, а дори и да имаше лоши новини, водещите ги поднасяха с усмивка и ги наричаха „добри”.

Идилията продължи месец. Минаха още няколко. На шестия вече станах подозрителен. Стори ми се някак неестествено всички винаги да са щастливи и започнах да усещам, че съм попаднал в нереален свят на фалшиви зомбита със схванати в усмивки лица.

Една вечер, на официален прием в посолството реших да попитам вицепрезидента, с когото бяхме установили по-неформални отношения, на какво се дължи щастието в неговата страна. Отговорът на вицепрезидента ме потресе. Оказа се, че причината е закона.

Още когато създали „великата му република”, първият президент издал Закон за щастието, който задължавал всички да бъдат винаги щастливи и съответно, забранявал мрънкането, оплакването и негативните емоции. Тогава хората се вдигнали на ревлив протест, защото смятали, че по този начин ги лишават от чувства, но след като лидерите на безредиците били тикнати в затвора, плачът затихнал.  И така до днес.

Разбира се, в началото хората просто се усмихвали, дори когато не се чувствали щастливи. Страхът от наказание ги карал да крият сълзите си. От поколение на поколение обаче щастието ставало все по-истинско и хората се чувствали щастливи непрекъснато, дори когато им се случвали неприятни неща. Затова днес те са еднакво щастливи, когато им се раждат деца и когато погребват своите близки. И двете събития се придружават от смях и веселие, защото хората не познават друга емоция, освен радостта. Затова до контейнерите стоят усмихнати до уши доволни просяци. А когато в нечий дом влезе крадец, домакинът му изказва благодарност за посещението и щетите. Когато политиците извършват различни далавери, които ощетяват народа, народът пак се радва. Защото законът го задължава и защото не знае какво друго да прави, освен да се радва.

-         Значи, г-н вицепрезидент, вие твърдите, че се чувствате истински щастлив, така ли? – попитах аз.

-         Не се чувствам. Просто съм длъжен да бъда щастлив. – отговори вицепрезидентът.

И тогава ми стана много мъчно. Осъзнах, че да си щастлив насила е голямо нещастие. Да отнемеш правото на нещастие на не един човек, а на цял народ, да го осакатиш емоционално и да го превърнеш в стадо от роботи ми се стори престъпление срещу човечеството и вътрешно се разбунтувах срещу тази несправедливост. Не можах да овладея силните си емоции и заплаках, чисто и от сърце, без да ме е грижа, че се намирах на публично място и че всички ме гледаха и слушаха.

***

Днес най-после изтича наказанието ми. Заради това, че в онази вечер се разплаках на приема, ме осъдиха на 40 години затвор за държавна измяна, но можех само да съм щастлив, защото получих по-лека присъда, понеже бях дипломат. В противен случай, за плач на публично място трябваше да прекарам живота си в затвора. Сега, докато чакам да ми отключат вратата на килията, си припомних цялата тази история. И понеже исках да убия времето до освобождаването ми, я разказах на вас.

Зад решетките

Ще ви разкажа една история за бягство – колкото невероятна, толкова и истинска. Не помня кога точно ми се случи, нито дали се случи точно на мен, но помня, че някога на някого се е случила. Някои детайли може и да ми убягват, но важното е, че краят на историята е щастлив.

А ето и нейното начало: една сутрин се събудих в затвор. Всъщност, не беше истински затвор, а по-скоро – стая без изход. За да съм съвсем точна, беше моята стая. Обаче вратата беше изчезнала някъде, а на големите прозорци някакъв шантав майстор беше направил дебели решетки, и то само за една нощ. Странното е, че въобще не го бях чула, докато е рязал с ъглошлайфа, тъй като спя много леко, но това е излишна подробност. Бях станала затворник в собствената си стая и паниката бързо обхвана всички системи на тялото ми. Потърсих дали някъде на решетките няма оставен катинар, за да мога да отварям и затварям, но не открих. Дебели стоманени пръчки на разстояние около десет сантиметра една от друга, без механизъм за отключване. Помислих си, че мога да се провра през отворите – все пак съм с фина фигура, но още с първия опит установих, че съм дебела за това упражнение. Паниката постепенно ме напусна и ме обзе гняв. Започнах да крещя. Надявах се някой да ме чуе. Навън минаваха много хора, някои от тях дори не носеха слушалки в ушите си, но пак не ме чуваха. Коли, коне, улични котки – животът навън вървеше със свое темпо и нямаше време за забавяне. Нито пък за избързване. А аз стоях затворена вътре. И постепенно гневът ми премина в тъга – спрях да блъскам и да крещя по хората, седнах зад зарешетения прозорец и отправяйки молба към незнаен спасител, заплаках.

Не знам колко време прекарах в този ужасен затвор, в който се озовах без причина. Редуваха се дни на борба, в които блъсках с ръце, крака и глава по решетките, крещях и проклинах и дни, в които отчаяно плачех, тихичко. И после идваха дни на примирение, в които нямах сили да произведа дори една сълза. Знаех, че дните ми ще свършат вътре, зад решетките, и ми беше все едно. Важното беше да свършат.

В един такъв ден, когато гледката на света през решетки ми беше омръзнала, просто дадох гръб на решетките. Не исках повече да гледам навън. Огледах се в стаята и за първи път забелязах уюта – нежносини тапети с фини флорални декорации, светла приветлива библиотека с любими книги на етажерките, удобно легло с меки възглавнички… Оглеждах се около себе си, спирах поглед на всеки детайл и преоткривах обикновената малка стая. И в този момент се почувствах удовлетворена. Бях осъществила своето жадувано бягство. Вече не бях зад решетките. Те бяха останали зад гърба ми. Сега светът е затворен зад решетките. Аз съм свободна!

„Хаджи Димитър” извън учебниците

Една от любимите теми на даскалите литератори е „Образът на Хаджи Димитър в поезията на Ботев”. Героичен, мъжествен, безсмъртен – децата редят клишета в тетрадките и пропускат истината, която може и да е неудобна, но е вярна - Хаджи Димитър е разхвърлян младеж, който не пази вещите си и това разбираме още от втория куплет, където самият Ботев е написал за него:

„На една страна захвърлил пушка,

на друга сабя на две строшена;

очи тъмнеят, глава се люшка,

уста проклинат цяла вселена.”

От този куплет става ясно и друго – Хаджи Димитър е страдал от ниско кръвно, което почти е написано в текста, наподобяващ епикриза, само че индиректно. Как иначе бихте обяснили причерняването пред очите и световъртежа? Макар че тук се намесват и други фактори. Най-напред, спомнете си самото начало на стихотворението, в което е посочено местоположението на героя – „там, на Балкана”. Както знаем, голямата надморска височина причинява т.нар. височинна болест, която се характеризира с дезориентация и загуба на съзнание. Освен това, той е изложен дълго време на пряка слънчева светлина, което пък може да е довело до слънчев удар. Затова е неправилно предположението, че припадъкът се дължи на кървящата рана. Да, героят наистина лежи „потънал в кърви”, но кръвоизливът е вследствие нараняване след припадъка или поради слънчево изгаряне.

За нещастие на Хаджи Димитър горските животни са първите, които му оказват първа долекарска помощ, но това само влошава здравословното му състояние. Вълкът започва да ближе раната с недезинфекциран и нестерилен език, което е абсолютно противопоказно. Още повече, всеизвестен е фактът, че вълците са преносители на бяс, който се предава чрез попадане на слюнка в отворена рана. Соколът не става ясно как точно се грижи за юнакът. Вероятно просто се суети като свекърва без дарове над припадналия и по-скоро пречи. Единствена орлицата донякъде прави нещо смислено, като се опитва да пази сянка на пострадалия. Но инфектираната рана и ниското съдържание на хемоглобин в кръвта си казват думата.

И ако дотук Хаджи Димитър все още има шансове да оцелее, с настъпването на нощта положението му все повече се влошава. След като е лежал изложен на пряка слънчева светлина цял ден, силно дехидратиран от кървенето и потта, която със сигурност е избила по дрехите му (следва със златни букви):

„Настане вечер – месец изгрее,

звезди обсипят сводът небесен;

гора зашуми, вятър повее, –

Балканът пее хайдушка песен!”

Усетихте ли вятъра, който шуми в листата? Уж само повява, но и най-лекият полъх е достатъчен, за да простуди нашия герой с отслабен имунитет.

И чак на другата сутрин пристига екип на „Бърза помощ”. Самодивите в бяла премяна всъщност са медицински сестри, което разбираме първо от облеклото им – неслучайно Ботев е наблегнал на бялата премяна, и от обръщението „сестро”, което Хаджи Димитър отправя към една от тях, и то два пъти. За съжаление, намесата на трите мед.-сестри е изключително неадекватна. Първата веднага започва да превързва раната с билки, без да си направи труда да прегледа пострадалия. Всеки изкараш шофьорски курс знае, че превръзка се прави с чиста марля, напоена в йод, а не с подръчни материали. Втората го пръска с вода – несериозно действие, с което се опитва да върне в съзнание припадналия Хаджи Димитър. Само третата прави някакъв адекватен опит да го реанимира – започва да му прави изкуствено дишане. Забележете как се е изразил Ботев: „третя го в уста целуне БЪРЖЕ”. За съжаление, учениците се хващат за целувката и започват разсъжденията си в романтична насока, без да обърнат внимание, че тя е реагирала бързо и е започнала навреме животоспасяващо дишане уста в уста, неправилно представено от автора като целувка. Адекватно, но закъсняло действие. Накрая „с песен хвръкват те в небесата”, т.е. тръгват да транспортират Хаджи Димитър с хеликоптер до най-близката болница, но е вече късно. Вероятно дори не достигат дотам, защото още в следващия куплет заварваме героя отново да лежи на поляната под силното слънце. Може би трите медицински сестри са се сетили да проверят и са установили, че лицето Хаджи Димитър не е здравноосигурено и са го върнали обратно, за да не умре в тяхната болница и за да няма разследване на случая.

Сетих се, че в момента има една много популярна в социалните мрежи провокация – „Вадят Ботев от учебниците по литература”. Всъщност, това не е чак толкова лошо. Защо децата трябва да учат творчеството на класиците, след като пак не разбират какво е искал да каже авторът? Стихотворенията се разнищват дума по дума, търсят се хиперболи, метафори, сравнения, алегории и не знам ти какви още дивотии, но не и смисъла. А литературата трябва да ни кара да мислим като детективи и да четем повече редовете, отколкото между тях, защото всичко, което трябва да знаем, е написано ясно в текста и за да го разберем, не са ни нужни учебници, а мисъл. Гениалността на Ботев се изразява в това, че е закодирал в баладата следите към едно престъпление, което остава неразкрито повече от 100 години. И все още чака да се роди гений, който да разчете правилно уликите и да покаже на света, че Хаджи Димитър е поредната жертва на лекарска небрежност.