Най-идиотските Фейсбук статуси от 2019

• Сланината е плод, който расте в кочината.
• Невинен човек е този, който не пие вино.
• Бъди с покойна... и внимавай къде оставяш интервали.
• Търся сериозен мъж с чувство за хумор.
• Щом любовта минава през стомаха, значи е лайно.
• Загрях за грях.
• Светът е оцелял, защот` се е ебал.
• Ако сте бели и червени, значи сте кръвни телца.
• При резервация в хотел уточнявайте дали искате "стая" или "с тая", че като нищо ще нощувате с рецепционистката.
• Правете любов, а не секс.
• Първо пробвай с добро, а после удряй с дърво.
• Накрая всичко щяло да е наред, ама файда, като е накрая.
• Имам проблем с паметта - не забравям.
• Ти избираш дали да си черната овца или бялата лястовица.
• Да се смееш е талант, като да разсмиваш.
• Единственият мъж, който кара жените да плюят, е зъболекарят.
• Всеки ден започва и завършва с пикане.
• Душата ти е чиста като тоалетна.
• Глупостта е по рождение, лошотията - по избор.
• Призванието на кокошките е да кълват.
• Да разопаковаш подарък от Кристо смята ли се за унищожаване на произведение на изкуството?

Майсторът на играчки

Онзи ден, докато седях на бюрото си и преглеждах документите за продажба на голям имот, които преди малко ми донесе секретарката, на вратата се почука. Леко се ядосах, защото бях предупредил да не ме безпокоят в следващите два часа – чаках важно обаждане за голяма сделка – и бях инструктирал секретарката да не приема никого.

Но настоятелното чукане ме учуди. Реших да се направя, че ме няма и останах тих на бюрото, замръзнал с един документ в ръка – страх ме беше натрапникът да не дочуе шумоленето на хартията. Но нямаше смисъл да се крия – вратата се открехна и през нея надникна една побеляла, рошава глава, после две сини живи очи се насочиха към мен и на лицето на неканения гост светна лъчезарна беззъба усмивка.

- Добър ден! – поздрави радостно човекът и влезе, преди да чуе „влезте“. – Сещаш ли се кой съм?

Разбира се, че се сещах, макар да не го бях виждал повече от година и въпреки че днес беше прилично облечен с нова риза и дънки. Преди, когато работех в стария офис в южната част на града, го виждах всеки ден в подлеза – седнал на един вестник, с джобно ножче в ръка непрестанно дялкаше дървени войничета, които продаваше за левче. Всеки ден аз го гледах, мислех си нещо, бърках в джоба си, а после го отминавах. Докато един ден старецът не ме заговори:

- Ей, ти, млади господине, почакай малко, спри!

И аз спрях.

- Виждам, че всеки ден гледаш войничетата ми, но, изглежда, нямаш в джоба парички.

Аз стоях мълчалив и не знаех какво да кажа. Отворих уста да се оправдая, изпитах неудобство, че нито веднъж не купих дървено войниче за левче, когато портфейлът ми беше издут от пари. Но човекът не ми даде възможност да говоря:

- Вземи го. – И ми подаде войникът, който току-що беше довършил. – Няма да ми го плащаш. Подарък е за детето ти.

Трогнах се от жеста на бедния човек.

- Но, моля Ви, имам пари. Ще платя, само че… Чакайте…

- Добре тогава, понеже виждам, че си момче на честта, ще направим така: сега ще вземеш войничето и ще си отидеш, пък когато имаш пари, ще ми ги върнеш. Съгласен ли си? И без това минаваш всеки ден оттук – няма да ми избягаш. – Старецът се засмя.

Не бях съгласен, но приех сделката – вече закъснявах за работа, а ме чакаха важни клиенти. Взех набързо дървената фигурка, благодарих отново и отново и се затичах към офиса. В този ден имах много работа и, както винаги, я свърших перфектно. Направих две успешни сделки, но през целия ден старецът не ми излизаше от ума.

На другия ден тръгнах по-рано и отидох право при стареца, който вече беше заел мястото си и работеше. Зарадвах се много.

- Добро утро! – поздрави ме той весело.

- Идвам да си върна дълга. Синът ми (нямам деца) много хареса играчката и цяла нощ спа с нея, а вчера, за мой късмет, спечелих доста пари и мога да се разплатя. Жена ми (нямам жена) много ми се накара, че съм взел на вересия. – и подадох на човека петолевка.

- Нямам да върна, господине. Ти си ми първият клиент за деня.

- Нищо няма да връщаш. Аз имам пари. Ти имаш повече нужда.

- А аз имам достойнство. – обиди се човекът. – Не приемам подаяния. Не съм просяк, а занаятчия. Едно време знаеш ли колко войничета продавах на ден? Само моментно съм закъсал, но ще се оправя.

- Но това не е подаяние. – опитах се да го убедя. – Това е заем… не заем – инвестиция. Инвестирам в бизнеса ти. Днес ти давам пет лева, а щом почнеш да печелиш, ще ми ги върнеш. И без това минавам всеки ден – няма да ми избягаш.

- С лихвите. – допълни старецът.

- С лихвите. – съгласих се.

Стиснахме си ръцете, после аз продължих по пътя си, после стана така, че се преместих в нов офис и спрях да срещам стареца. До днес.

- Разбира се, че се сещам кой сте! – станах на крака и сърдечно му стиснах ръката. – Какво Ви води насам? Как ме открихте изобщо?

- Идвам да си върна дълга. – отговори старецът и ми подаде шест и петдесет. – С лихвите. За година – точно лев и половина.

Погледнах го учудено. Как ме беше открил?

- Да не сте се замогнали? – попитах.

- И още как. Няма да повярваш какъв късмет ми донесе, млади господине. Нали изчезна малко след последната ни среща, когато направи инвестицията, та не можах да ти разкажа и да ти върна парите. Доста време ми отне да не намеря, ще прощаваш, но наистина ми се случи чудо.

- Е?

- Скоро, след като изчезна, при мен дойде млада дама. Представи се за твоя бизнес партньорка и ми каза, че видяла войничето в ръцете на детето ти, когато ти били на гости със съпруга й. Оказа се, че двамата били собственици на магазин за детски играчки и направи поръчка за десет бройки. Искала да види дали ще се продават. Аз веднага й дадох десет броя – имах готови, за мой късмет. След два дни тя пак дойде и ме помоли за още сто броя до другиден. Аз й обясних, че сто броя са доста, но тя почти се разплака и ми предложи двойна цена. Как да е, направих ги. Мина още седмица. Дамата дойде и поиска да започна да боядисвам войничетата, защото децата обичали шарени играчки. Предложи ми още по-висока цена. После поиска и женски вариант, щото нали сега и жените искат да работят в армията, после ме помоли да правя и танкове. Поръчките нарастваха, цената се вдигаше, печалбата ми също. Само дето теб те нямаше вече. И все ми тежеше, че изкарвам чисто по две хиляди, а още не съм си върнал заема. Но и това време дойде. Не съм от онези, дето завличат хората.

Човекът продължаваше да държи в протегнатата си ръка шест лева и петдесет стотинки. Какво да правя, взех парите, побъбрихме малко и тръгнах да го изпращам. Бързаше – имал голяма поръчка за утре, а и аз очаквах клиенти. На вратата старецът се спря и се обърна към мен:

- Щях да забравя. Ето ти една войничка за детето, от новите модели, боядисаните. Няма да ми я плащаш, подарък е. Щото, ако не беше ти, да ми направиш реклама, нямаше да стигна дотук и да съм пак на върха.

Благодарих му за подаръка и го изпратих. Когато го видях през прозореца, че напуска сградата, повиках секретарката.

- Позна ли те? – попитах я.

- Не мисля. Никога не съм ходила при него гримирана и с очила. Даже не ми обърна внимание.

- Слава богу. – отпуснах се на стола, запуших електронната си цигара и се загледах в дървеното войниче на бюрото ми. – Този старец има силно развито чувство за чест и не ми се иска да го нараня.

- Свободна ли съм? – попита секретарката.

- Да, само последно. Моля те, виж колко войничета има в склада и ги дари пак в някой дом. А другата седмица искам да го помолиш да ти направи малко дървени лекари. Вече се отегчих от войници.

Есен

Есен е. Слънцето се е скрило в гроздово зърно, в коса на царевица, в бодлите на кестен.

Гнойна пъпка

Позната неприятна тръпка - 

да ти излезе гнойна пъпка,

напомпана със жълта течност.

Ще ме грози за цяла вечност!

Защо изби ми на носа?

Поне да беше на гъза -

там няма да се забелязва,

че задникът не се показва

току-така пред всеки втори,

дори да иска да го пори.

Но пъпката, уви, не слуша

и ето я на твойта гуша.

Там място е за страстни смучки,

а не за неприятни случки,

но с израстък като този

забрави за секс и пози.

Затова вземи мехлем

и мажи се всеки ден,

а щом циреят се спука,

някой пак ще те изчука.

Кондоми

Всеки уважаван дом
запасен е със кондом,
чиято цел е да предпази
бебе в хола ти да лази.

Щом мъжа се прибере,
почва да му се ебе,
но на голо е опасно -
ей това да ви е ясно.

Херпес, гонорея, СПИН -
ще ви гътнат до един,
но наденеш ли латекса,
става безопасен секса.

Е, понякога се случва,
докато ти го набучва,
в теб капута да се спука
и тогава сте дотука...

Лекарят, който разболя света

… и така приключи дългогодишната ми кариера на психиатър. След толкова излекувани и благодарни пациенти трябваше да дойде онзи проклетник Добрин, за да ми покаже, че греша, че през всичките тези години съм заблуждавал себе си… по – лошо – заблуждавал съм хората, лъгал съм ги най-безобразно, че им помагам, а всъщност… само съм пречил. Пречил съм на света! Разбирате ли?

–     Не разбирам. Обяснете ми.

Един ден при мен дойде пациент с име Добрин. И той наистина беше самата добрина. Да си призная, макар да съм истински професионалист и да не влагам сърце в работата си, този път нещо там вътре трепна, докато изслушвах проблемите на този човек. Добрин без съмнение беше добър човек, изглежда беше свикнал да помага на всички и да се грижи за всички – от паяка в банята до непознатия костюмар на улицата, който внезапно получава инфаркт. Този добър човек обаче не беше щастлив. И не заради собственото си нещастие, не. Той имаше прекрасен живот – хубава жена, две малки опашати момиченца, платена работа, собствено жилище… Добрин страдаше заради проблемите на другите. Оплака се, че нощем не можел да спи, защото мислел как да спаси света, а сърцето го стягало от болка, защото той, макар да беше тотално луд, все пак си даваше сметка, че не може да го спаси сам. Затова аз предприех обичайната стратегия – дръпнах му една назидателна реч за това как трябва да мисли и да живее само за себе си, да не страда за чужди хора и да не се мъчи да оправя света. Успокоих го, че и него ще излекувам от тази лудост, както мнозина преди него, предписах му лекарства и го изпратих с уговорката да се видим след месец.

– И видяхте ли се?

Миналата седмица Добрин пак дойде. Изглеждаше видимо по-добре, беше спокоен, нямаше и помен от уплашените очи от преди месец. Благодари ми за лекарствата и съветите, каза, че откакто се е отказал да спасява света, е станал щастлив човек. Вече не се интересувал от чуждото нещастие, бил се научил да игнорира плача около себе си и да се забавлява въпреки всичко негативно.

Вечерта се почувствах зле. Нетипично за човек с моята професия, нали? Нещо сякаш ме удари по главата и изведнъж разбрах защо светът е станал лош. Заради мен! Аз разболях света с егоизъм. Мислех си, че лекувам лудите хора, че ги правя щастливи, а всъщност съм разболявал малкото здрави, нормални хора, защото истински болните са нелечимо и безнадеждно болните. От алчност. От злоба. От себелюбие. Какво направих с хората? Какво направих със света? Аз, аз и само аз съм виновен за цялото зло, за всичко. Не Бог. Не съдбата. Не Силата. Аз!

…

Усмирителна риза. Инжекция здрав разум. Бавно потъвам в спокоен, блажен сън сред розови облачета от захар.

Пералня за човешки души

Сложих лекясаната си блуза в торбичка и тръгнах да търся химическото, за да изперат спомена от последната изядена череша в началото на лятото. Оглеждах се в уличката, за да не пропусна ръждивия надпис с липсващо „х“.

Докато се мотах между изрисувани със спрей гаражи и веещи се простори между панелките, видях интересна табела на една къща – „Пералня за човешки души“ и стрелка, сочеща към мазетата. И тъй като ми беше станало досадно да се оглеждам за ИМИЧЕСКО, реших, че и тук ще ми свършат работа.

Влязох в къщата, където ме лъхна миризма на мухъл и на старо. Не се притесних от нея, нито от висящите паяжини, и заслизах по стълбите към мазето. Исках само да нося отново блузата в цвят пепел от рози, без червеното петно в областта на гърдите. Зелена стрелка ме насочи към „Пералня за човешки души“ – в дъното, средната врата, на която имаше обозначено работно време, адрес, име на МОЛ, всичко. Имаше и звънец. Позвъних. Почаках около минута, през която имах възможността да забележа, че пералнята работи денонощно. „Мърлячите не спят“ – засмях се наум. През това време вратата се отвори и един симпатичен белокос човек ме покани да вляза.

За мое учудване, в помещението видях само една пералня, съвсем обикновена, доста старичка.

–         Можеш да сложиш душата си в този кош. – каза ми старият перач с мек глас.

–         Ама… аз нося блуза. – малко се обърках.

–         А не видя ли какво пише на табелката? – усмихна се перачът.

–         Видях но… Маркетинг стратегия. Всеки иска да привлече клиента с някакво интересно име.

–         Съжалявам, но щом си дошла за блуза, тук не можем да ти помогнем. Тази пералня пере само човешки души.

–         Да бе. – погледнах недоверчиво. – Това си е нормална пералня, „за разлика от теб“ – помислих си.  Как може в нея да се пере друго, освен дрехи. Как могат да се перат души изобщо?

–         Както се перат дрехи, мила моя. – спокойно отговори човекът. – Ето, виж. – и ме поведе през пералното помещение. – Тук, в този кош събираме всички души. После ги разпределяме по цветове – ей там. Делим ги основно на бели, черни и цветни, защото, както знаеш, не е хубаво да се перат заедно бели и черни неща, нали? Черните души, например, пускат страшно много мръсотия, затова не допускаме да попадат между цветните или, още по-малко, при белите. В противен случай рискуваме да върнем душите още по-замърсени след пране.

–         Ами тези? – посочих един кош, в който имаше души в различен нюанс на сивото, с петна с различна интензивност и размер.

–         С тях е много трудно. Ето тази тук, например – перачът извади една почти чиста душа, с малки черни точици по нея – има само няколко петна, от дребни пороци. Предполагам, тютюнопушене и чревоугодничество. А на онази там петното е само едно, но е по-голямо, от изневяра или може би, проституция. Номерът е при пране петното да изчезне или поне да избледнее, ако притежателят е продължил да носи душата неизпрана прекалено дълго време, обаче има вероятност да се разлее и да омърси цялата душа. Затова внимаваме много и обикновено перем след накисване, понякога индивидуално.

Любопитството ми нарастваше:

–         А тези изпраните ли са? – посочих един кош с чисто бели души.

–         Не, тези са белите.

–         Ами те нямат нужда от пране. Съвсем чисти са.

–         Основно детски са. На тях им слагаме само омекотител, за да станат съвсем мекички. Защото дори чистите душици понякога загрубяват. Например, ако детето тормози котката или удря съседчето с юмруче, майката носи душичката му тук, да я направим по-нежна.

–         А колко често се перат душите? – поинтересувах се. – И на какви градуси е препоръчително?

–         Знаеш ли, душите са като дрехите. След много пране, центруфугиране и гладене започват да се късат. Затова е най-добре човек да пази душата си възможно най-чиста.

–         Значи каквото и да правя, с времето ще унищожа душата си. Ако не я пера, ще се замърси трайно, ако я пера много – ще я похабя. – разочаровано погледнах стареца. Той само вдигна рамене.

–         Знаете ли… - заговорих плахо – бих искала да изпера душата си. Насъбрала съм някое и друго петънце, несъмнено. Обаче малко ме е страх.

–         От какво? – учудено ме погледна старецът?

–         Да не се очерни при пране от някоя по-мръсна душа. Може би да я пуснете сама? Ще платя допълнително, ако трябва.

–         Бъди спокойна, тук сме професионалисти. Извади душата си и ми я дай, пък аз ще я занеса, където трябва. Обаче не гледай, ако обичаш. Такава ни е политиката – човек не трябва да вижда душата си преди пране.

–         Но аз… не знам откъде да я извадя. – леко се изчервих. – И как ще живея без душа, докато я изперете, изсушите и изгладите?

–         Ще се справиш. – успокои ме старият перач. – Затвори очи и ми подай ръцете си.

Примижах и бавно протегнах ръце към него. Усетих как той ме хвана и леко ме издърпа от лактите към дланите:

–         Не гледай все още. Добре, това беше. Седни отвън и почакай, след час си готова. Имаш късмет, душата ти е в купа, в който вече се събра достатъчно пране и можем да пускаме пералнята.

Поседях навън. Исках да надзърна през ключалката, но вратата беше с топка и не успях да видя нищо.

След час вратата се отвори и едно младо момиче ме извика по име (откъде ли го знаеше?).

–         Ето там, на масичката за гладене. На излизане може да заплатите при колежката на касата.

Странно, преди малко не забелязах да има друг персонал, нито каса. Тази странна история вече започваше да ми омръзва, затова побързах да се разплатя и да си ходя.

Докато си чаках рестото от касиерката, неволно се обърнах назад, където бяха кошовете за сортиране на пране. И с ужас видях, че в този с надпис „черно“ няма никакви души, а само бележка „изпрано на:....“. С днешна дата.