За пишките на хората

Всяка жена търси истинския мъж… И още с първото изречение съм сигурна, че вече съм наежила ЛГБТ общността, но това няма да е единственото такова изречение в бъдещия текст, така че се настройвайте да мразите авторката. Откъде накъде пък всяка жена ще търси мъж, алоууу? Тия смърдящи, пърдящи, тестостеронови телесни маси. И откъде накъде само жените ще имат право да използват гъстата бяла течност от жлезите на Купър, която достига до устната кухина чрез дълъг твърд кожен маркуч, разположен между левия и десния крак?

Всъщност, намерението ми не е да отричам правото на ползване на мъжкия полов член (за кратко ще го наричам пишка) от единия или другия пол, нито пък да карам насила всяка жена да бъде пишкоползвател. По-скоро, искам да си отговоря на въпроса що е то истински мъж, респективно истинска жена, и има ли почва половият диморфизъм при хората?

Колкото и да въртим и да сучем (пишките), истински мъж е всеки, притежаващ (поне) израстък между краката. Дали ще е мек или твърд, малък или голям, тънък или дебел – няма значение. Важно е да го има. А дали и как ще бъде използван – това си е работа на притежателя, няма да се бъркам. И така, щом всеки пишкопритежател е мъж, следва жена да е всеки ненадарен от кръста надолу индивид (изключвам хермафродитите). Дотук всичко изглежда просто и ясно, но се оказва, има и такива (доста голям брой) хора (надявам се, определяйки биологичния вид да не обиждам някого), които оспорват този елементарен принцип и имат съмнения за половата (си) принадлежност.

Като че ли по-голям е делът на жените (в настоящия текст с жена ще обозначавам индивид с матка и без пенис), които смятат, че разделението на половете ги обижда и искат да го премахнат, включително в езика. И ето, че постепенно в родната реч изчезва женския род в професионалната сфера. Всички са директор, министър, колега. Да, ама това пък обижда мен, да речем, обезличава ме, отрича моето съществуване и право да принадлежа към конкретен пол. Защото аз не се срамувам, че съм жена, напротив, държа това да е ясно и да си личи, както в облеклото, така и в поведението. Не желая да бъда колега, учител и безполово човешко същество. Аз съм истинска жена (такава се чувствам най-силно на всеки двайсет и осем дни), имам редовен месечен цикъл, млечни жлези (малки, но са си мои) и матка, в която мога да нося бебе (ако пожелая).

Да си жена и да можеш да раждаш не е право, за което се бориш, не можеш да излезеш на протест срещу природата с искане да отмени законите си и да заявиш, че макар да имаш пишка, си жена и като такава, имаш право да носиш плод в утробата си (каквато нямаш). Ако беше така, предполагам, че всеки женски индивид, когато„потънал в кърви лежи и пъшка“ от болки по време на онези дни, в които избягва белите панталони, с радост би подписал пълномощно на който и да е пишконосец, чрез което му преотстъпва и двата си яйчника.

Далеч съм от една мисъл, която, убедена съм, вече сте ми приписали – не смятам, че хората са родени с единствената мисия да оставят потомство (макар че май тази мисъл не е съвсем погрешна), за да продължи съществуването на нашия вид. Всяка жена сама решава дали и как да използва своята матка (изключвам случаите, когато желанието не е достатъчно) и всеки мъж има право да прецени къде да хвърли спермата си (включително, в тоалетната чиния). Дори да се облече с най-елегантната рокля, да отстрани всеки един косъм от тялото си и да се гримира като принцеса, мъжът си остава мъж, докато между краката му виси (или стърчи) пишка, без значение дали още една стърчи от задника му. И докато веднъж месечно търси черни панталони, превръзки и тампони, жената си остава жена, без значение от големината на мустаците, социалната й роля или сексуална ориентация.

Любопитно е, че само сред най-разумните твари в природата съществува проблемът с половата идентичност. При всички останали е лесно, но не и за нас – ние все искаме да победим природата или Бог (кой както предпочита), все мислим, че са ни ощетили и все нещо искаме да променим, а ако не можем – да го отменим. Днес искаме да премахнем половете и да превърнем раждането в общодостъпно удоволствие, а утре, кой знае – може да решим, че предпочитаме да снасяме яйца, като птиците, а защо не дори да летим като тях. Или, защо не, направо да премахнем видовото разнообразие и всеки да решава дали да бъде вълк, мечка, риба или водно конче.

Но нека не давам идеи на и без това обезумялото човечество. Важното е, че аз самата съм в мир със себе си, своята полова принадлежност и социалната ми роля. Когато мъж ми помага да си сваля тежката чанта от влака (не че се случва често), за мен това е проява на уважение, а не обратното. Искам мъжете да признават равенството ми (или превъзходството) с тях по отношение на ума, професионализма и човешките качества. Не искам да нося торби цимент наравно с мъжете, не се срамувам да помоля мъж да ми отвори шише с вода или да ми свали нещо отвисоко. Не се чувствам подценена, когато кавалер ми отваря вратата или ми налива вода в чашата. Не се срамувам да заявя, че нямам топки. Дори се гордея с това!

Призраците на предишните читатели

Обичам да си купувам стари книги, защото в тях има и друга, паралелна история, скрита между кориците, запечатана върху същинската история на книгата. Всяко петънце от мазни пръсти по страниците, всяко подгънато листче, всяка подчертана мисъл ме срещат с онзи, който е бил тук, на тази страница, преди мен. Зелените ми очи гледат през стотици непознати кафеви и сини очи и засъхнали сълзи потичат наново по хартията, невидима ръка пише бележка с молив в полето и рисува мустак на снимката на писателя върху корицата. Чрез тази стара книга не общуваме само аз и авторът. Тук са и призраците на всички предишни читатели и аз, макар да не съм ловец на духове, улавям духа им във всеки белег, който са оставили по тялото на книгата. И върху душата ѝ.

Приказка за Принца от приказките

На принц Глор (кръстен с модерно англо-саксонско име на славянския си дядо – цар Славчо) му беше писнало от лигави момиченца, които се стичаха като топящ се сладолед по вафлена фунийка от любов. Независимо, че фенките му говореха различни езици, всички въздишаха по него на езика Ох!

Във всяко училище по света, във всяка епоха, имаше поне една девойка с плитки и пъпки, която си мечтаеше за него – Принца от приказките. Принц Глор, яхнал бял кон, пристига в училищния двор, грабва я на ръце, качва я на седлото и заедно препускат към двореца на мечтите… и заживели щастливо…

Блякс! На принц Глор му се гадеше като след тежка пиянска нощ всеки път, щом някоя безнадеждна романтичка отвореше книгата и започнеше да чете приказка за любимия принц. Всеки път, легнал с досада върху белите страници, принцът виждаше едни и същи лица насреща си – разширени очи, повдигнати вежди (поне докато веждите бяха на мода), леко открехната уста, въздишка на възбуда… Господи, как мразеше всичко това! Искаше му се да излезе измежду кориците и да остави само бели страници на влюбените маниачки, които продължаваха да чакат грандиозната му поява в училищния двор, дори доста след като преминеха ученическа възраст и вече преподаваха… литература, разбира се. Само той си знаеше колко му беше дотегнало да се бие с ламята заради празноглавки, които не можеха да се грижат сами за себе си. Писнало му беше да слиза отново и отново на Долната земя, като някакъв каналджия, за да спасява капризни глезли. Мразеше да бъде нощен пазач в овощни градини със златни ябълки, но най-много от всичко мразеше да се катери по стометрови кули-небостъргачи, като използва за стълба нечия мазна коса. Принц Глор изпитваше панически страх от височини и не разбираше защо е нужно да прави такава опасна каскада, с която да угажда на някоя си пикла, справедливо заключена в стаята си от побеснелите си родители. Единственото, за което копнееше принца, беше да отиде за риба. Боже, как му се ходеше на реката, цял ден с въдицата, далеч от жени, романтика и героизъм. Но, уви, проклятието на Принца от приказките е такова – той трябва да си бъде приказен и като такъв не му се полага да прави обикновени (и безопасни) неща, като риболов.

И така, минаваха дни, години, векове, а той си стоеше все там – затворен между дебели корици в собствената си приказка – и мечтаеше за риболов, докато изпълняваше функцията си на мечта за малки жени и големи момичета. Каква досада!

Но един ден се появи тя! Арабела! Отвори книгата с трясък, така както се отваря врата със заяждаща брава, и зачете разсеяно. Принц Глор не беше виждал друга като нея преди – с коса на папагал, халка на носа, като на питомна мечка, рисунки навсякъде по тялото, като витраж на катедрала. Принцът от приказките остана смаян. Макар, че самият той беше измислен, сърцето му си беше съвсем истинско и в момента пулсираше в безплътните му гърди, сякаш ще строши и тях, и бронята. Принц Глор за първи път искаше да се изперчи пред жена.. момиче… тийнейджърка – да се похвали с юнашки битки и дръзки походи.

„…и принц Глор възседна коня си и препусна в мрака към нощното небе, за да дири звезда вечерница и да я поднесе в дар на принцесата, що го бе омаяла с…“

- Ебаси чехльото е тоа принц, брат! – изсмя се Арабела, след като зачете откъса на приятелката си. После, без да му даде шанс да се докаже пред нея, тя затвори Принца от приказките в книгата с приказки.  Завинаги.

Принц Глор повече никога не видя Арабела. Нито пък отиде за риба.

Идилия

Аромат на зелено. Вкус на пчела. Усещане за небе. Ъглошлайф разрязва песента на гугутката.

Ураааа за българския учител!

Шапки долу пред българския учител! Нааа колеееене!...

Извинете, покрай всички тези телевизионни генерали, и мен ме стегна шапката. Но не знам как иначе да отдам почит към всички онези, които с трепет в сърцето наричам „колеги“, макар че те стоят високо над моята дребна незначимост във великата илюзия – Образование.

Вероятно, за повечето от вас асоциацията с „велика илюзия“ е кино, но в случая е все едно, тъй като родният учител, под вещата режисура на министъра на образованието, е влязъл в епичен филм, естествено, в ролята на супер герой. Филм, чийто жанр е много трудно да се определи.

Без съмнение, научната фантастика преобладава в днешната училищна (виртуална) реалност. В сравнение с родния учител, джедай-мастърите, начело с учителя Йода, са селски даскали – полувишисти по физкултура. Моите колеги боравят с размах със сложните образователни платформи, сякаш са някакви си бластерчета на щурмоваци от Първия ред. А това наистина е подвиг, тъй като платформите са непрекъснато в състояние на ъпдейт – тъкмо учителите им хванат цаката, и от МОН ги надцакат с някое „подобрение“. Но това само добавя приключенски елемент към филма – учителят „подкарва“ компютъра, така както в американските екшъни дори децата „карат“ самолети. И всичко тръгва с бясна скорост – по-бързо от самия „Хилядолетен сокол“ хвърчат пидиефи, джипеци, Пауърпойнт презентации… Защото никой не може да спре учител, решил да работи (дори собствената му некомпетентност). Да буди (с приспивен тон)! Да препуска като рицар, яхнал краставо магаре и размахващ светлинен меч с изхабени батерии.

И всичко това учителят върши, само за да получи аплодисментите на министър-режисьора (макар тайничко да не надява на „Оскар“ за главна роля… горкият статист). Едно потупване по магарешкия гръб, едно галене по агнешката главичка са му достатъчни, за да претърпи педагогът най-голямата метаморфоза в живота си – от ДПЖ (дори не е ЕПЖ) да се превърне в красив паун. Отзад шарен и наперен, но в главата – кокошка. Защото само учителската глава не приема, че не участва в „Междузвездни войни“ или героичен епос на Ридли Скот, не участва дори в нискобюджетен екшън с лоши ефекти, нито в кретенска американска комедия за колежани. Учителят е на борда на „Титаник“ в ролята на оркестъра – забавлява хората (децата, ако смятате че двете думи са синоними), за да отвлече вниманието им от действителността. Учителят (не само по музика) свири, докато корабът потъва. Свири последна цигулка.

Книгите - “за” и “против”

     

     За съжаление книгите присъстват все по-малко в живота на съвременното младо поколение. За разлика от миналото, когато грамотните хора са били на почит  (а те не са били много) и книгата е била скъпо удоволствие, което не всеки е можел да си позволи, днес четенето отстъпва на модерните технологии. Когато ти се прииска да научиш нещо, можеш просто да включиш компютъра и желаната информация се появява пред теб. Красиви снимки показват нагледно това, което те интересува.

     Не мога да отрека, че в ХХІ век,  векът на технологиите, с щракването на копчето на мишката за секунди откриваш това, което търсиш и си спестяваш дългото ровене из дебелите книги.

    Но не е ли по-приятно, вместо да седиш на неудобния стол пред компютъра, да се изтегнеш спокойно на дивана и да си четеш книжката? И ето, че пред теб се разкрива един нов свят, който те омайва и те кара да вървиш все повече и повече по път, изграден не от асфалт, а от прости думички с вълшебно звучене. Запознаваш се с героите на пленителната история. Те неусетно те отвличат и те карат да ги следваш навсякъде. И ти неволно започваш да чувстваш тези обаятелни личности като свои приятели, сякаш ги познаваш. Стават близки до сърцето ти и изграждат представите ти за хората. Лошите презираш, добрите може би са собствения ти идеал за човек, на които тайничко се стремиш да подражаваш.

       И когато обърнеш и последната страница на книгата, се изпълваш с огромно удовлетворение от това, че си бил в една нова страна, в едно друго време.

     Дори авторът, който може би отдавна не е между нас, сякаш е твой добър познат. Книгата, която той е написал, а ти си прочел, ви свързва завинаги.

      И когато трябва да отговоря на въпроса за книгите- “за” или “против” , заявявам твърдо “За” . Ние не можем да нахраним гладните си душици с виртуални книги, а с тези, написани върху хартия и подвързани с твърди корици. Тези книги, чиято миризма и съществуване можем да усетим със сетивата си.

      Накрая искам да призова хората с думите на един скромен поет за книгата:

“Моля ви, не я захвърляйте на шкафа!

Сложете я на масата! До хляба! “

Старецът, който (почти) поправи света

Преди много години, когато още не бях станала тази, която съм сега и бях просто една смотана студентка, работех в една малка железария в малкия ми град, където прекарвам всяко лято, откакто се помня. Хващах се на работа не толкова заради парите – не стигаха даже за листове и химикали за един семестър – а от жажда за общуване. И тъй като по онова време (както и сега) в родния ми град нямаше нито кино, нито кафенета, нито хора, които да ги посещават, единственото спасение от скуката и оскотяването беше железарията.

В малкия град хората си имат своите малки големи страсти. За моите съграждани това беше страстта да ремонтират и поправят, дори здрави неща. Сега, като се връщам назад, си спомням, че железарията беше единственото място за социални контакти и чак днес ми става ясно защо някои хора идваха всеки ден за по едно болтче.

Много добре си спомням един от клиентите. Беше съсед, точно до нашата къща, чудноват човек, който всички познавахме, но знаехме малко за него. Дошъл от Северна България преди десетина години, там бил учител – по география – но като се пенсионирал, продал всичко и се преместил тук. Даже името му не знаеха, дори най-старите клюкарки, затова го наричаха с прякори – Даскала, Географа, Северняка, а аз си го бях кръстила дядо Желязко, защото в двора му имаше струпана голяма камара железа, която той допълваше непрекъснато.

Всеки ден дядо Желязко идваше при мен в железарията – пръв – купуваше си постоянно пирони и чукове, макар че по моите сметки трябва да имаше поне 10, и то само откакто аз работех в железарията. Странното обаче беше, че за разлика от останалите съседи, той никога не вдигаше шум, а, както знаете, тихи ремонти няма.

Една сутрин реших да задоволя хлапашкото си любопитство и докато си разменяхме някоя и друга дума (дядо Желязко не беше съвсем приказлив), го попитах на шега, между другото:

- Дядо Желязко, какво правиш с толкова много чукове и пирони? Света можеш да поправиш с тях.

Старецът ми се усмихна, погледна ме с добродушните си сини очи и каза:

- Виж как сама знаеш какво правя. Поправям света. – После плати и излезе.

Не обърнах внимание на думите му – все пак, дядо Желязко си беше чуден човек и подобен шантав отговор беше напълно нормален за него.

На другия ден дядо Желязко не дойде. До обяд липсата му не ме притесняваше, помислих си, че може да е сърдит заради вчерашното ми любопитство или да е зает, но докато затварях вечерта, сърцето ме стягаше. Затова, вместо вкъщи, отидох право в съседната къща – неговата.

 Позвъних, но не ми отвори. Почуках силно и извиках. Пак никой. Сърцето ме стягаше все повече. Мина ми през ума да пробвам да натисна дръжката. Направих го, с надеждата вратата да е заключена. Вратата беше отключена. Влязох вътре и тръгнах по късия коридор, бавно. Вече знаех как ще заваря дядо Желязко. Изненада нямаше. Беше заспал толкова дълбоко и сладко, че никога нямаше да се събуди. На масата до стария диван, на който заварих дядо Желязко, имаше един гигантски глобус, който привлече вниманието ми, защото в него бяха забити стотици пирони. Завъртях кълбото и го разгледах. Направи ми впечатлени, че пироните не са забивани произволно, а си имаха своя логика – бяха разпределени по региони и държави. По-малките страни дядо Желязко беше заковал само с по един пирон, а големите – с повечко. Изглежда, старецът наистина беше правил това, което каза – поправял е света. Дори сега в лявата си ръка беше стиснал чук, а в дясната – пирон. Къде ли е трябвало да бъде забит? Погалих нежно бялата отпусната глава и прошепнах на ухото му, сякаш някой в стаята можеше да ме чуе, сякаш той щеше да ме чуе:

- Дядо Желязко, ти успя. Поправи света!

Разбира се, изрекох една голяма лъжа, и то пред мъртвец, а човек не бива да лъже смъртта, но исках душата му да бъде спокойна. Цял живот този старец беше живял с истината, а тя никак не беше приятна – светът беше непоправим. Затова нека поне смъртта му да мине в красивата лъжа, че се е справил, че сам, само с чук и пирони, е поправил разваления свят. Целунах стареца  по челото. После измъкнах внимателно чука и пирона от студените му ръце и завъртях глобуса. Чудех се къде беше най-необходим последният пирон...