Науката: от кухненската към тоалетната чиния

 

Всички, които ме познават, знаят колко претенциозна съм по отношение на храната. Но не само към тази, която слагам в устата си. Може би съм  дори още по-взискателна към храната, която давам на душата и ума си.

Денчо Михов, по образование инж. химик, вероятно без да си поставя за цел и да подозира, е успял да проникне надълбоко не само в стомашно-чревния тракт на читателя, но и в душата му, да го пречисти духовно (и физически) със своя велик трактат „Въведение в маркучологията“, който всеки трябва да притежава в своята тоалетна, наред до хартията и четката.  

„Въведение в маркучологията“ е истински учебник по хумор, а авторът – гений върху тоалетна чиния, с огромен обем научни познания в главата си (и напрежение в червата си) и фин като детско ако литературен вкус. Върху наглед глуповата, за някои вероятно срамна и просташка тема за преминаването на храната от чинията на масата към тоалетната чиния, инж. Михов (в сътрудничество с чуждестранния проф. Клиинботъм) успява да разсъждава в над 150 страници, привеждайки научно неоспорими факти. Мисълта е ясна, подредена и звънлива като газове, изстрелвани от бобени зърна през анално отверстие.

За съжаление, познанията ми в голяма част от научните сфери, като физика, математика, история, са недостатъчни, за да вникна още по-дълбоко в хумора на учения, така както той прониква надълбоко в ануса на читателя. Леко и меко, като в реклама на разхлабителни, той успява да вкара в тоалетната политика, религия и наука. Защото, каквото и да си говорим, по своята същност всичко на този свят е лайно, отличаващо се от другите лайна единствено по вискозитет, рН, цвят, мирис, форма и степен на хомогенност. 

Свръхдоза любов

Не мога да дозирам любовта,

която във сърцето ми напира,

и със спринцовка да я впръскам във света.

Тя, вулканна лава, мощна е, извира.

Не мога само грам да инжектирам

във вените ти, а на друг - огромна доза.

Не я разделям! Всичката я вливам

и вкарвам те под влюбена наркоза.

Детски песнички с недетски текстове

Децата ви са пълни простаци още от детската градина и вие вините за това чалгата и телевизията? Мислите си, че малките се превръщат в идиотчета под влиянието на Сузанита, Криско  и всички онези чучела, които се чекнат по телевизията полуголи, пеят мръсотии и се наливат с алкохол? Я си помислете пак.

В репертоара на детските градини се съдържат песни, от които би се засрамил дори Митьо Пайнера и които не би изпяла дори най-простата чалгарка. Защото, колкото и невинни наглед да са текстовете, всъщност в тях се крие много по-дълбок смисъл, закодиран с цел развращаване на малките още от забавачката. Ще приведа само два примера, от които косите ви ще настръхнат и ще предпочетете всяка вечер да водите малките чудовища в чалготеките, където да разхвърлят салфетки пред това да ги поверявате на покварените детски учителки, които им пеят сексистки и перверзни песнички.

Чували сте, предполагам, още когато самите вие сте били деца, шлагера „От днес имам вече нови панталонки…“. И, предполагам, не намирате нищо нередно в текста. Но и съм почти убедена, че не одобрявате ЛГБТ общността и гледате с изцъклени очи, когато видите травестит. Истината е, че тази неприязън произтича именно от тази песен, с която са тровили мозъчетата ви още от крехка възраст. Спомняте ли си следния куплет:

 

Ще запратя всички рокли на тавана

да не би да хрумне някога на мама

пак да ме направи галено момиче,

че де ще се дена, кат ме види чичо.

 

В този откъс се разкрива трагедията на една разкрепостена майка, която дава избор на своя син да бъде такъв, какъвто тя е искала. Нима една майка няма право да избере дали да отгледа син или дъщеря? Но под обществения натиск, най-вече семейния, в лицето на закостенелия чичо – представител на стария патриархален свят, момченцето се превръща в сексист, в подтисник на жените, който пръска тестостерон наоколо и показва на света, че носи панталони и че е мъж, с когото всички трябва да се съобразяват. И то само защото е отхвърлил Истанбулската конвенция и се е противопоставил на джендър идеологията, заложена в нея.

И ако сексизмът и хомофобията в детските песнички не са достатъчни, за да ви отвратят, имам един много силен коз (по-точно кос), с който тотално ще ви изцакам. Става дума за популярния хит от детските градини „Тръгнал кос“. Отговорете ми честно, не ви ли притеснява детето ви да припява:

 

Тръгнал кос

с дълъг нос

през гората гол и бос…?

 

Гол и бос през гората! Та това си е чист ексхибиционизъм! А дългият нос всъщност не е нос, а нещо друго, което едва ли искате детето ви да види в парка, докато си играе сред дърветата. Това е песничка, в която се използва алегория и косът всъщност не е истински кос, а възрастен чичко, който не се притеснява да показва дългия си… нос пред малки момиченца и момченца.

Мисля да спра с примерите, защото будната ми съвест не може да понесе повече да мисли за това как съсипват умишлено държавата чрез образованието и културата. Виждам постоянно крахът на една нация, който започва още с раждането на всеки български гражданин, но вие, родители, сте слепи и глухи за простотията в детските градини. Доверчиво поверявате рожбите си на перверзни учителки и лелички, които искат единствено да посеят семето на разврата и омразата към различните в чистите душички.

Крадци на топлина

Щъркелите изгълтаха слънцето,

изкълваха го с острите клюнове,

скриха го в дългите шии

и го отнесоха на юг

на крилете си,

за да го засадят

в нови небеса.

Крадци на топлина, 

на светлина,

на живот.

Временност

Създадох те от звезден прах,
добавих ти и слънчев блясък,
а ти, затворен във часовник
изтичаш като ситен пясък.

И звук от счупено стъкло
те връща пак към свободата,
но ти си само пръст и кал
и се омесваш със земята.

За пишките на хората

Всяка жена търси истинския мъж… И още с първото изречение съм сигурна, че вече съм наежила ЛГБТ общността, но това няма да е единственото такова изречение в бъдещия текст, така че се настройвайте да мразите авторката. Откъде накъде пък всяка жена ще търси мъж, алоууу? Тия смърдящи, пърдящи, тестостеронови телесни маси. И откъде накъде само жените ще имат право да използват гъстата бяла течност от жлезите на Купър, която достига до устната кухина чрез дълъг твърд кожен маркуч, разположен между левия и десния крак?

Всъщност, намерението ми не е да отричам правото на ползване на мъжкия полов член (за кратко ще го наричам пишка) от единия или другия пол, нито пък да карам насила всяка жена да бъде пишкоползвател. По-скоро, искам да си отговоря на въпроса що е то истински мъж, респективно истинска жена, и има ли почва половият диморфизъм при хората?

Колкото и да въртим и да сучем (пишките), истински мъж е всеки, притежаващ (поне) израстък между краката. Дали ще е мек или твърд, малък или голям, тънък или дебел – няма значение. Важно е да го има. А дали и как ще бъде използван – това си е работа на притежателя, няма да се бъркам. И така, щом всеки пишкопритежател е мъж, следва жена да е всеки ненадарен от кръста надолу индивид (изключвам хермафродитите). Дотук всичко изглежда просто и ясно, но се оказва, има и такива (доста голям брой) хора (надявам се, определяйки биологичния вид да не обиждам някого), които оспорват този елементарен принцип и имат съмнения за половата (си) принадлежност.

Като че ли по-голям е делът на жените (в настоящия текст с жена ще обозначавам индивид с матка и без пенис), които смятат, че разделението на половете ги обижда и искат да го премахнат, включително в езика. И ето, че постепенно в родната реч изчезва женския род в професионалната сфера. Всички са директор, министър, колега. Да, ама това пък обижда мен, да речем, обезличава ме, отрича моето съществуване и право да принадлежа към конкретен пол. Защото аз не се срамувам, че съм жена, напротив, държа това да е ясно и да си личи, както в облеклото, така и в поведението. Не желая да бъда колега, учител и безполово човешко същество. Аз съм истинска жена (такава се чувствам най-силно на всеки двайсет и осем дни), имам редовен месечен цикъл, млечни жлези (малки, но са си мои) и матка, в която мога да нося бебе (ако пожелая).

Да си жена и да можеш да раждаш не е право, за което се бориш, не можеш да излезеш на протест срещу природата с искане да отмени законите си и да заявиш, че макар да имаш пишка, си жена и като такава, имаш право да носиш плод в утробата си (каквато нямаш). Ако беше така, предполагам, че всеки женски индивид, когато„потънал в кърви лежи и пъшка“ от болки по време на онези дни, в които избягва белите панталони, с радост би подписал пълномощно на който и да е пишконосец, чрез което му преотстъпва и двата си яйчника.

Далеч съм от една мисъл, която, убедена съм, вече сте ми приписали – не смятам, че хората са родени с единствената мисия да оставят потомство (макар че май тази мисъл не е съвсем погрешна), за да продължи съществуването на нашия вид. Всяка жена сама решава дали и как да използва своята матка (изключвам случаите, когато желанието не е достатъчно) и всеки мъж има право да прецени къде да хвърли спермата си (включително, в тоалетната чиния). Дори да се облече с най-елегантната рокля, да отстрани всеки един косъм от тялото си и да се гримира като принцеса, мъжът си остава мъж, докато между краката му виси (или стърчи) пишка, без значение дали още една стърчи от задника му. И докато веднъж месечно търси черни панталони, превръзки и тампони, жената си остава жена, без значение от големината на мустаците, социалната й роля или сексуална ориентация.

Любопитно е, че само сред най-разумните твари в природата съществува проблемът с половата идентичност. При всички останали е лесно, но не и за нас – ние все искаме да победим природата или Бог (кой както предпочита), все мислим, че са ни ощетили и все нещо искаме да променим, а ако не можем – да го отменим. Днес искаме да премахнем половете и да превърнем раждането в общодостъпно удоволствие, а утре, кой знае – може да решим, че предпочитаме да снасяме яйца, като птиците, а защо не дори да летим като тях. Или, защо не, направо да премахнем видовото разнообразие и всеки да решава дали да бъде вълк, мечка, риба или водно конче.

Но нека не давам идеи на и без това обезумялото човечество. Важното е, че аз самата съм в мир със себе си, своята полова принадлежност и социалната ми роля. Когато мъж ми помага да си сваля тежката чанта от влака (не че се случва често), за мен това е проява на уважение, а не обратното. Искам мъжете да признават равенството ми (или превъзходството) с тях по отношение на ума, професионализма и човешките качества. Не искам да нося торби цимент наравно с мъжете, не се срамувам да помоля мъж да ми отвори шише с вода или да ми свали нещо отвисоко. Не се чувствам подценена, когато кавалер ми отваря вратата или ми налива вода в чашата. Не се срамувам да заявя, че нямам топки. Дори се гордея с това!

Призраците на предишните читатели

Обичам да си купувам стари книги, защото в тях има и друга, паралелна история, скрита между кориците, запечатана върху същинската история на книгата. Всяко петънце от мазни пръсти по страниците, всяко подгънато листче, всяка подчертана мисъл ме срещат с онзи, който е бил тук, на тази страница, преди мен. Зелените ми очи гледат през стотици непознати кафеви и сини очи и засъхнали сълзи потичат наново по хартията, невидима ръка пише бележка с молив в полето и рисува мустак на снимката на писателя върху корицата. Чрез тази стара книга не общуваме само аз и авторът. Тук са и призраците на всички предишни читатели и аз, макар да не съм ловец на духове, улавям духа им във всеки белег, който са оставили по тялото на книгата. И върху душата ѝ.