"Живот в скалите" - мъдрости без край... и начало

 

Първата прочетена книга за 2021 е факт -  прехваленият бестселър, който и до днес присъства в класациите на големите книжарници за най-продавани книги на месеца - "Живот в скалите" на Мария Лалева. Може би, ако не беше този факт и претенциите, че в Скалите се съдържат "всички отговори за Бог, времето, любовта, прошката, свободата, истината, верността, вярата, пътя и мирозданието", щях да съм напълно ок със сладникавия сюжет и клишетата.

"Живот в скалите" прилича много на всеки един любовен роман - сълзлива история, много драма за героите и накрая - хепи енд. И задължителните клишета, които вече споменах. Лично мен те не ме подразниха чак толкова, защото повечето клишета са истини. Вероятно именно тези истини са една от причините толкова хора да цитират във Фейсбук дядо Демир, баба Настасия и другите герои-мъдреци. Дори липсата на оригиналност при предаването на клиширани истини не ми беше проблем в книгата. Все пак, толкова й е въображението на авторката, макар да е направила опит за вкарване на фентъзи елементи, с които хептен е омазала положението. Проблемът е в количеството, обемът и разпространението на тези мъдрости по страниците. Тези от вас, които са стигнали до края, макар да е само от любопитство и инат, знаят, че между героите почти няма нормален диалог. Всеки засипва отсрещния с тонове наставления, мъдрувания и премъдрувания, заръчва да помни това и онова и от толкова истини за запомняне, читателят в даден момент се чувства като провинило се хлапе, на което госпожата в детската градина строго, но с любов размахва пръст и му подръпва ухото. Друг е въпросът колко от тези велики мъдрости са едни големи безсмислици, просто думи, наредени по сложен начин, за да заблудят ошашавения читател, че съдържат едва ли не разум свише и да го накарат като в транс да си ги копира на стената във Фейсбук, без да разсъждава върху тях. Заплетените и забулени в мистерия мисли не може да не са мъдри.

Друга огромна слабост в книгата, която с напредването на страниците става досадна, е еднаквостта на героите. Какво имам предвид? Ами всички те, независимо дали са мъже или жени, образовани или не, млади или стари, говорят еднакво като стил. И мислят еднакво. Нищо, че единият постоянно повтаря "какво играем сега, господин режисьор?" Може би единственото по-досадно от безкрайните им монолози са кратките им разговори - страшно неестествени, нямащи нищо общо с живия език. И, разбира се, пропити със стабилна доза (алкохолна) мъдрост. 

Като говоря за неща, които не ми допадат в "Живот в скалите", не бива да пропускам безкрайното въртене на един и същ мотив. Да, разбрах, че основната тема е любовта, ама не може ли да не се споменава през десет страници? Вярно, че баба Настасия е възрастна жена, вярно, че повторението е майка на знанието, но в един момент (хайде, и аз да съм клиширана) става баща на затъпяването.

Все пак, трябва да завърша с нещо хубаво. За разлика от други скапани книги, тази я изгълтах буквално за няколко дни. Не мога да отрека умението на М. Лалева да строи изречения, били те и клишета. Книгата се чете леко и макар, че не ми хареса, преминах през нея бързо и безболезнено (не се оказа препънискала). Дори ми останаха сили за нова, която може би ще започна още тази вечер.

Живот в погрешно време

 Животът е 

спомен за бъдеще - 

бъдеще неслучило се.

Копнеж по минало -

минало предстояще.

Заключен в днешния ден -

осми от седмицата -

безкрайно днес,

свършващо в полунощ.

Как те мразя, Сега!

Обичах те, Утре!

Обичам те, Вчера!

Къде, си, Живот!

В кое време се криеш?

В бъдеще непредстояще.

В минало небило.

В сегашно утрешно 

и вчерашно

и все във време погрешно.

Убийствена любов

Целувай ме до кръв,

докато кожата ми се разцепва

под режещите ти устни,

докато се изливам в теб

капка по капка,

докато не остана празна,

безкръвна бяла плът.

Прегръщай ме до бездиханност,

отнеми въздишките ми,

спри притока на кислород

към дробовете ми

и поеми в ръцете си

безвъздушното ми тяло.

Обичай ме до смърт

и ме погреби

дълбоко в себе си.

Нека мой надгробен камък

бъде каменното ти сърце.

Кървава любов

Любовта е капката кръв,

получила тласък от ударите 

на биещото сърце,

пълзяща по артериите,

сгряваща и съживяваща.

А по обратния път

се превръща във тромб

и се завръща в сърцето,

като загубена малка частица,

отделила се от живота.

И той пак става цял.

И настава покой.

Науката: от кухненската към тоалетната чиния

 

Всички, които ме познават, знаят колко претенциозна съм по отношение на храната. Но не само към тази, която слагам в устата си. Може би съм  дори още по-взискателна към храната, която давам на душата и ума си.

Денчо Михов, по образование инж. химик, вероятно без да си поставя за цел и да подозира, е успял да проникне надълбоко не само в стомашно-чревния тракт на читателя, но и в душата му, да го пречисти духовно (и физически) със своя велик трактат „Въведение в маркучологията“, който всеки трябва да притежава в своята тоалетна, наред до хартията и четката.  

„Въведение в маркучологията“ е истински учебник по хумор, а авторът – гений върху тоалетна чиния, с огромен обем научни познания в главата си (и напрежение в червата си) и фин като детско ако литературен вкус. Върху наглед глуповата, за някои вероятно срамна и просташка тема за преминаването на храната от чинията на масата към тоалетната чиния, инж. Михов (в сътрудничество с чуждестранния проф. Клиинботъм) успява да разсъждава в над 150 страници, привеждайки научно неоспорими факти. Мисълта е ясна, подредена и звънлива като газове, изстрелвани от бобени зърна през анално отверстие.

За съжаление, познанията ми в голяма част от научните сфери, като физика, математика, история, са недостатъчни, за да вникна още по-дълбоко в хумора на учения, така както той прониква надълбоко в ануса на читателя. Леко и меко, като в реклама на разхлабителни, той успява да вкара в тоалетната политика, религия и наука. Защото, каквото и да си говорим, по своята същност всичко на този свят е лайно, отличаващо се от другите лайна единствено по вискозитет, рН, цвят, мирис, форма и степен на хомогенност. 

Свръхдоза любов

Не мога да дозирам любовта,

която във сърцето ми напира,

и със спринцовка да я впръскам във света.

Тя, вулканна лава, мощна е, извира.

Не мога само грам да инжектирам

във вените ти, а на друг - огромна доза.

Не я разделям! Всичката я вливам

и вкарвам те под влюбена наркоза.

Детски песнички с недетски текстове

Децата ви са пълни простаци още от детската градина и вие вините за това чалгата и телевизията? Мислите си, че малките се превръщат в идиотчета под влиянието на Сузанита, Криско  и всички онези чучела, които се чекнат по телевизията полуголи, пеят мръсотии и се наливат с алкохол? Я си помислете пак.

В репертоара на детските градини се съдържат песни, от които би се засрамил дори Митьо Пайнера и които не би изпяла дори най-простата чалгарка. Защото, колкото и невинни наглед да са текстовете, всъщност в тях се крие много по-дълбок смисъл, закодиран с цел развращаване на малките още от забавачката. Ще приведа само два примера, от които косите ви ще настръхнат и ще предпочетете всяка вечер да водите малките чудовища в чалготеките, където да разхвърлят салфетки пред това да ги поверявате на покварените детски учителки, които им пеят сексистки и перверзни песнички.

Чували сте, предполагам, още когато самите вие сте били деца, шлагера „От днес имам вече нови панталонки…“. И, предполагам, не намирате нищо нередно в текста. Но и съм почти убедена, че не одобрявате ЛГБТ общността и гледате с изцъклени очи, когато видите травестит. Истината е, че тази неприязън произтича именно от тази песен, с която са тровили мозъчетата ви още от крехка възраст. Спомняте ли си следния куплет:

 

Ще запратя всички рокли на тавана

да не би да хрумне някога на мама

пак да ме направи галено момиче,

че де ще се дена, кат ме види чичо.

 

В този откъс се разкрива трагедията на една разкрепостена майка, която дава избор на своя син да бъде такъв, какъвто тя е искала. Нима една майка няма право да избере дали да отгледа син или дъщеря? Но под обществения натиск, най-вече семейния, в лицето на закостенелия чичо – представител на стария патриархален свят, момченцето се превръща в сексист, в подтисник на жените, който пръска тестостерон наоколо и показва на света, че носи панталони и че е мъж, с когото всички трябва да се съобразяват. И то само защото е отхвърлил Истанбулската конвенция и се е противопоставил на джендър идеологията, заложена в нея.

И ако сексизмът и хомофобията в детските песнички не са достатъчни, за да ви отвратят, имам един много силен коз (по-точно кос), с който тотално ще ви изцакам. Става дума за популярния хит от детските градини „Тръгнал кос“. Отговорете ми честно, не ви ли притеснява детето ви да припява:

 

Тръгнал кос

с дълъг нос

през гората гол и бос…?

 

Гол и бос през гората! Та това си е чист ексхибиционизъм! А дългият нос всъщност не е нос, а нещо друго, което едва ли искате детето ви да види в парка, докато си играе сред дърветата. Това е песничка, в която се използва алегория и косът всъщност не е истински кос, а възрастен чичко, който не се притеснява да показва дългия си… нос пред малки момиченца и момченца.

Мисля да спра с примерите, защото будната ми съвест не може да понесе повече да мисли за това как съсипват умишлено държавата чрез образованието и културата. Виждам постоянно крахът на една нация, който започва още с раждането на всеки български гражданин, но вие, родители, сте слепи и глухи за простотията в детските градини. Доверчиво поверявате рожбите си на перверзни учителки и лелички, които искат единствено да посеят семето на разврата и омразата към различните в чистите душички.