Ангел в сърцето

 

- Дядо, дядо! Бързо! Баба пак получи пристъп! Отново вика онзи Ники… - Ани се задъхваше пред вратата, водеща към цветния двор, където дядо й тъкмо разсаждаше пролетните цветя.

- Идвам, миличка, не се притеснявай! – обади се възрастният човек с лека тревога в гласа.

Ангел влезе в спалнята, където жена му, по избеляла нощница, разчорлена, с отдавна небоядисвана и неподстригвана коса и боса сновеше из стаята като бяло привидение и крещеше:

- Ники, Ники, защо не идваш? Спаси ме от тези луди, които ме затварят и не ме оставят и секунда насаме с теб! – жената ту тихо хлипаше, ту изпадаше в истерични крясъци.

- Тук съм, глухарче мое! – Ангел изрече вълшебните думи, които винаги успокояваха Ана. Тя спря да вика, на лицето й се появи мила усмивка, тя се хвърли на врата на мъжа си като младо момиче, а той кротко я поведе към леглото.

Не за първи път на Ангел му се случваше да завари жена си в такова състояние. От три години насам, откакто алцхаймерът се настани в главата й, Ана не беше същата жизнена, достолепна жена. Повече от четиридесет години тя и Ангел бяха живели безметежно, отгледаха три деца и шестима внуци, но ето, че болестта сложи край на красивата приказка. Очарователната възрастна дама се беше превърнала в жалко, безпомощно същество, което все по-рядко идваше на себе си и разпознаваше своите близки. Лудостта беше прогонила интелигентността от погледа й, но все още беше милостива към красотата на синия океан, сред който зеницата приличаше на малко островче.

- Как е баба, дядо? – попита загрижено Ани, когато Ангел се върна в дневната и седна в креслото с напрегнато и посърнало лице.

- Заспа, мила, не се тревожи за нея. – Ангел целуна по челото внучката си, която се беше сгушила в него – любим навик от детските години.

Ани – неговата най-голяма слабост. Обичаше всичките си внуци еднакво – пет момчета, вече млади мъже, които съвсем скоро щяха да го зарадват с правнуци. Беше много щастлив, когато преди двайсет и пет години снаха му му подаде един вързоп малък Ангел – най-големия му внук. С трепет поемаше в прегръдките си и следващите внуци и плака повече от уплашените бебета, до ден днешен остана техен добър приятел, до когото те се допитваха за съвети за какво ли не – за първата цигара, за тийнейджърските стъпки към ракията, за жените, за всичко. Но Ани си беше неговата кукличка – осемнайсет годишна малка дама, която с годините все повече му напомняше Ана на младини.

- Дядо, може ли да те питам нещо? – малко несигурно започна Ани.

- Разбира се, съкровище. Кажи на дядо – какво те тормози? – Ани никога не беше чувала не от устата на дядо си, каквото и да беше поискала от него, но тя вече не използваше неговата слабост, за да го манипулира, както когато беше мъничка.

- Чудех се… кой е този Ники? – Ани беше смутена от въпроса си. Когато баба й се разболя, започна да говори с някакъв Ники и дори я беше чувала да нарича с това име дядо й, който пък реагираше, когато чуеше Ана да вика Ники и й казваше глухарче мое, откакто тя спря да го разпознава. Никога дядо й не беше наричал баба й така, преди да се разболее. Всичко това не убягна от впечатлителната Ани, но все не събираше смелост да попита дядо си, който, очевидно, криеше някаква тайна не само от нея.

Ангел въздъхна. Тази тайна му тежеше цял живот, а не беше сигурен дали иска да сподели този си товар с друг. Особено с Ани. Вероятно тази дълго пазена болка щеше да натъжи внучката му – чувствителна натура, която по-трудно понасяше чуждата мъка, отколкото своята.

- Дядо? – Ани го побутна леко – Ангел за момент се беше отнесъл в спомени и сякаш беше напуснал стаята.

- Извинявай, душичката ми, бях се замислил. Трябваше малко да си поровя в паметта, защото дълго време не съм се връщал към тази случка. Всъщност, тя дори не е моя – ще ти разкажа за Ники това, което баба ти ми разказа преди много години, когато се запознахме. – Ангел си пое дъх, затвори очи за момент, после прикова поглед някъде в пространството, където сякаш виждаше киноекран, и започна: - Това се случи преди почти петдесет години. Тъкмо се бях прехвърлил в университет в София, когато се запознах с баба ти – най-красивата и най-тъжна първокурсничка на света. Никога не идваше на студентски купони, не излизаше по кафенета с приятелки, не участваше в общите забавления. Започнах да разпитвам за нея и научих, че след смъртта на годеника й Ана се затворила в себе си и насочила цялата си енергия само към ученето.

- Ники… - промълви Ани.

- Да, казвал се е Ники и е бил някъде на твоите години, когато пиян шофьор го е блъснал. Баба ти ми разказваше след години, че там в болницата, когато Ники починал, тя също загубила живота си. И така уроците се оказали нейното единствено спасение и единствена форма на живот. Стана ми мъчно за това красиво момиче и реших, че моята мисия е да й върна щастието. Но ми отне много време, преди да успея да я заговоря – толкова необщителна и недостъпна беше станала тя.  Мина година, преди да ме приеме за свой приятел и още толкова й отне, за да се престраши да сподели с мен за трагедията с Ники. Аз бях много търпелив с нея, не я притисках с въпроси и явно така съм успял да я предразположа към разговори. Бавно се сближихме, Ана започна лека-полека да отваря сърцето си за мен, даже започна да се усмихва, макар и рядко. Постепенно желанието й за живот се възвръщаше, в даден момент тя започна да мечтае отново за онези неща, които е искала да има с Ники – дом, семейство, деца…

- И така се оженихте. – завърши историята Ани.

- Да, в общи линии, така се случи, само че трябваше да извървим дълъг път до олтара. – подсмихна се Ангел.

- Дядо, а баба обичаше ли те, когато се оженихте? – попита Ани.

- Разбира се, миличка. Обичаше ме и когато се оженихме, и през целия ни съвместен живот.

- Но… - Ани спря, преди да зададе въпроса си – прецени, че е неуместен.

- Да, Ани, баба ти още обича Ники. Той беше и си остава нейната голяма любов,  докато аз съм нейната малка, вечна любов. – Ангел се усмихна топло на внучката си.

- Дядо! – проплака Ани. – Но как си живял с тази мисъл толкова години. Искам да кажа, как си живял с жена, която винаги е била влюбена в друг?

- Щастливо. – разсмя се Ангел.

Ани не разбираше. В главата й се прескачаха мисли, а в очите – сълзи. Беше й мъчно за всички – за баба й, която беше загубила голямата си любов, за Ники, загубил живота тъй рано, но най-вече за дядо й, който цял живот е бил на второ място в сърцето на баба й.

- Дядо, но това е много тъжно. Значи всичко е било…

- Ники, Ники, ела, мили, защо ме остави пак сама? – плачевният глас на Ана прекъсна разговора между дядо и внучка.

- Не го мисли, миличка. Аз съм голям щастливец. – Ангел намигна на Ани и стана от дивана. – Идвам, глухарче мое!

- Ники! – Ана се затича и разцелува поостарелите устни на мъжа си, щом го видя да влиза в стаята. – Не ме оставяй повече сама с непознати и в чужди къщи, чуваш ли? Аз само теб обичам. – Ана се давеше в щастливи сълзи и се глезеше като момиченце.

- Знам, глухарче мое. Тук съм. Няма да те оставям повече сама. Ники е тук… - Ана се беше сгушила в него като малко зверче, а той галеше нежно мръсната й сплъстена коса, докато тя се унасяше в блажен сън.

Ангел имаше напрегнат вид – отново чувстваше онази болка в гърдите си, която се появяваше всеки път, щом чуеше Ана да го споменава с името на мъртвия си годеник. Въпреки че каза на Ани, че двамата с баба й са били щастливи цял живот, той знаеше, че Ана така и не беше успяла да забрави Ники (вероятно дори не беше опитвала), нито любовта й към него беше намаляла с годините. Разбира се, тя обичаше и съпруга си, беше нежна и мила с него, не беше му казала лоша дума цял живот, нито повдигаше темата за мъртвия си любим, за да не му причинява мъка. Но Ангел знаеше, че всяка нощ Ана вижда лицето на Ники и че него прегръща в своите сънища. Знаеше, че Ники е бил там, между тях в леглото, докато са правили любов, дори докато бяха зачевали трите си деца. И това присъствие на друг мъж причиняваше мъка на Ангел, но въпреки това той я понасяше мълчаливо, защото знаеше, че това, което за него е болка, за съпругата му е утеха. Никога не попита Ана дали беше обичала Ники повече от него и дали й липсваше сега, не я попита дали би заменила съпружеския им живот за един миг с него. Той не искаше да чуе изречени на глас отговори, които сам знаеше. За Ангел не беше важно как и колко го обича Ана. Важно беше, че той я обичаше безкрайно много и беше готов да страда, за да я направи щастлива. Когато тя се разболя, той се почувства длъжен да й върне дните на щастие от преди катастрофата, да й върне отнетия живот с отнетата без време любов и започна да я нарича глухарче мое – Ана му беше споделила веднъж, че някога така я бил наричал Ники, а с годините тя наистина беше заприличала на пухкаво глухарче. Цял живот Ангел се беше стремил да компенсира чужда, погубена любов и затова сякаш обичаше жена си не с едно, а с две сърца. И макар да знаеше, че Ана отвръща с истинска гореща любов само на едното сърце, другото също се сгряваше от щастие, щом видеше над океана в очите й да изгрява слънце.

- Ангеле мой, единствен в моето сърце. – мърмореше си Ана в просъница.

При тези думи Ангел трепна. Не беше сигурен неговото име ли изрече жена му насън, или зовеше друг свой ангел. Не знаеше и не го интересуваше. Ана спеше щастлива в неговите прегръдки и причина за щастието й беше той. Дори да беше в образа на някой друг.

Цената на свинското във "Фермата на животните" и на острова на "Повелителя на мухите"

Две антиутопии, двама британски автори, два опита за изграждане на идеално общество (без хора), тръгнали от сходна идея и провалили се поради една и съща причина - свинското.

Тук е мястото някой вещ литератор, врял и кипял в казана на високопарното слово, да излезе с начумерена физиономия и да заяви авторитетно, че в нито една от книгите не се говори буквално за свинско месо и че то е само метафора на нещо много по-възвишено, като например... да кажем, патешкото магре. Само че, както не веднъж съм казвала, хубаво е преди да започнем да четем между редовете, да прочетем самите редове, защото много често истината не само не се крие там, ами направо си стои на показ пред нас и не изисква никакви усилия да я видим.

Да започнем с кратко припомняне на събитията във "Фермата" (не онова селско риалити по БТВ, което май вече не се излъчва), а онази ферма - на Оруел. Тези, които са чели тънката книжка помнят, че животинският бунт свали от власт гадния човек-капиталист Джонсън и животните започнаха да изграждат един по-добър и справедлив свят, силно напомнящ на идеята за комунизъм. Някои критици твърдят (и вероятно са прави), че Оруел, като фен на комунизма, е написал своята творба, след като е видял истинското лице на тоталитарните режими и е останал дълбоко разочарован. Но нека не се занимаваме с автора, който и без това е мъртъв и вече няма значение какво е искал да каже. Важно е какво всъщност е казал. И най-важното - как прасетата постепенно изместват останалите животни, а отговорът е много прост - чрез знание. Докато останалите животни учат само онова, което смятат за необходимо, прасетата не щадят умовете си и се образоват. Така че, ако искате да бъдете прасета и да сте по-равни, никога не питайте "това защо го учим?"

А сега, рязко прескачаме на острова (не от другото позабравено риалити "Сървайвър"), където група щастливи момчета, далеч от възрастните, получиха възможност да си изградят свят, какъвто на тях им харесва - само за деца. Но как се справят героите на Голдинг? 

Да си припомним, че още в първите часове на острова те провеждат демократични избори, след което вожд с неохота става Ралф - момчето, което притежава нещо повече от всички (не, не е ум, а черупка от рапан), а конкурентът му - Джек - се задоволява да води ловна дружинка. Дебелакът Прасчо пък, макар без никакви лидерски качества, но пък пращящ от знания, става неофициален съветник на властта, защото вождът на децата, макар и малък, осъзнава, че за да си водач, трябва да си умен и да мислиш, а на него мисловният процес му куца и с двата крака, за разлика от този в дебелата глава на Прасчо.

За сравнение, във "Фермата" Вождът Наполеон завзема властта с по-различни методи - прогонва своя конкурент Объл - начетено прасе с прогресивни иде - с помощта на кучетата и става едноличен лидер в животинското общество.

По отношение на избора на вожд двете нови общества очевидно силно се различават. Докато вождът Ралф се проявява като демократично ориентиран лидер, то вождът Наполеон полага основите на силен авторитарен режим с привилегии за дадена прослойка, която до голяма степен си я извоюва сама, а от друга - получава я даром от невежото стадо. Прасетата във фермата, които организират работата на останалите, в даден момент заявяват, че са по-равни и това твърдение не е лишено съвсем от основание, тъй като залагат на умствения труд, от който всички животни се отказват доброволно. 

Но какво става в "Повелителя на мухите"? Очаквано, демократичният вожд скоро е свален от власт от амбициозния и жесток претендент Джек, който с помощта на своите "войни", всяващи страх, извършва преврат и налага авторитарен режим и своите правила, подобно на свинския си колега. По-важното е обаче защо и тук опитите за въвеждане на комунизъм, равенство и братство се провалят. 

Логично, онези, които работят повече, започват да се чувстват използвани и да смятат, че трябва да се ползват с привилегии, т.е. да станат по-равни, по аналогия със свинската ферма и групата, която започва да се бунтува, е тази на ловците, които снабдяват със свинско целия лагер. А свинското е много важно, защото без него човек не може да оцелее, затова свинята е издигната в култ от мнозинството. Дори тотемът на племето става свинска глава, за да напомня, че свинята на този остров е над всичко.

Борбата между Ралф и Джек е представена не съвсем основателно от някои критици като борба между доброто и злото. Такава борба има между Объл и Наполеон на Оруел, но не и при героите на Голдинг. Там, на самотния остров, всеки е зъл по свой собствен начин. И все пак, Джек се откроява като най-свиреп насилник и убиец. Въпреки това, когато става ясно, че трябва да изберат страна, момчетата избират Джек. Защото, колкото и да е жесток с тях, той е източник на свинско, а свинското на острова е по-ценно от огъня, подслона и потенциалното спасение. Същото се случва и във "Фермата на животните" - страхът и овчата вяра докарват на власт жестокия тиранин Наполеон, който не се колебае да убива и да продава другарите си, за да остане вожд, като по този начин утвърждава свинското като най-висша ценност. 

Идва моментът, в който трябва да направим сравнение между цената на свинското в двете книги. Ясно е и на неикономистите, че и при Голдинг, и при Оруел е завишена поради ограниченото предлагане и стеснените канали за реализация, срещу които стои огромният потребителски интерес. Не случайно героите и от двете книги заплащат свинското с кръвта си и човешкото в себе си. Оттук можем да изведем и следния извод: свинското струва повече от човешкото, макар второто да е по-рядка стока. Защото не предлагането, а търсенето определя цената. Ако се заровим по-надълбоко в анализа на пазара на свинско, може и да успеем да разберем защо  то побеждава човешкото в човека и животинското в животното. И в двата случая разумът изиграва своята роля. Героите на Голдинг постепенно губят своя и разменят човечността си за тлъсто свинско, затова можем да сме категорични, че в "Повелителят на мухите" свинското категорично побеждава човешкото. Във "Фермата на животните" обаче нещата са по-сложни. Там прасето развива разума си и става човек, а човекът става прасе, границите се размиват. Завзели властта, в крайна сметка прасетата превръщат процъфтяващата в началото на управлението им ферма в кочина, защото в тях все повече се проявява човешкото, инстинктите млъкват и започва да говори разумът. И това ако не е парадокс...

"Живот в скалите" - мъдрости без край... и начало

 

Първата прочетена книга за 2021 е факт -  прехваленият бестселър, който и до днес присъства в класациите на големите книжарници за най-продавани книги на месеца - "Живот в скалите" на Мария Лалева. Може би, ако не беше този факт и претенциите, че в Скалите се съдържат "всички отговори за Бог, времето, любовта, прошката, свободата, истината, верността, вярата, пътя и мирозданието", щях да съм напълно ок със сладникавия сюжет и клишетата.

"Живот в скалите" прилича много на всеки един любовен роман - сълзлива история, много драма за героите и накрая - хепи енд. И задължителните клишета, които вече споменах. Лично мен те не ме подразниха чак толкова, защото повечето клишета са истини. Вероятно именно тези истини са една от причините толкова хора да цитират във Фейсбук дядо Демир, баба Настасия и другите герои-мъдреци. Дори липсата на оригиналност при предаването на клиширани истини не ми беше проблем в книгата. Все пак, толкова й е въображението на авторката, макар да е направила опит за вкарване на фентъзи елементи, с които хептен е омазала положението. Проблемът е в количеството, обемът и разпространението на тези мъдрости по страниците. Тези от вас, които са стигнали до края, макар да е само от любопитство и инат, знаят, че между героите почти няма нормален диалог. Всеки засипва отсрещния с тонове наставления, мъдрувания и премъдрувания, заръчва да помни това и онова и от толкова истини за запомняне, читателят в даден момент се чувства като провинило се хлапе, на което госпожата в детската градина строго, но с любов размахва пръст и му подръпва ухото. Друг е въпросът колко от тези велики мъдрости са едни големи безсмислици, просто думи, наредени по сложен начин, за да заблудят ошашавения читател, че съдържат едва ли не разум свише и да го накарат като в транс да си ги копира на стената във Фейсбук, без да разсъждава върху тях. Заплетените и забулени в мистерия мисли не може да не са мъдри.

Друга огромна слабост в книгата, която с напредването на страниците става досадна, е еднаквостта на героите. Какво имам предвид? Ами всички те, независимо дали са мъже или жени, образовани или не, млади или стари, говорят еднакво като стил. И мислят еднакво. Нищо, че единият постоянно повтаря "какво играем сега, господин режисьор?" Може би единственото по-досадно от безкрайните им монолози са кратките им разговори - страшно неестествени, нямащи нищо общо с живия език. И, разбира се, пропити със стабилна доза (алкохолна) мъдрост. 

Като говоря за неща, които не ми допадат в "Живот в скалите", не бива да пропускам безкрайното въртене на един и същ мотив. Да, разбрах, че основната тема е любовта, ама не може ли да не се споменава през десет страници? Вярно, че баба Настасия е възрастна жена, вярно, че повторението е майка на знанието, но в един момент (хайде, и аз да съм клиширана) става баща на затъпяването.

Все пак, трябва да завърша с нещо хубаво. За разлика от други скапани книги, тази я изгълтах буквално за няколко дни. Не мога да отрека умението на М. Лалева да строи изречения, били те и клишета. Книгата се чете леко и макар, че не ми хареса, преминах през нея бързо и безболезнено (не се оказа препънискала). Дори ми останаха сили за нова, която може би ще започна още тази вечер.

Живот в погрешно време

 Животът е 

спомен за бъдеще - 

бъдеще неслучило се.

Копнеж по минало -

минало предстояще.

Заключен в днешния ден -

осми от седмицата -

безкрайно днес,

свършващо в полунощ.

Как те мразя, Сега!

Обичах те, Утре!

Обичам те, Вчера!

Къде, си, Живот!

В кое време се криеш?

В бъдеще непредстояще.

В минало небило.

В сегашно утрешно 

и вчерашно

и все във време погрешно.

Убийствена любов

Целувай ме до кръв,

докато кожата ми се разцепва

под режещите ти устни,

докато се изливам в теб

капка по капка,

докато не остана празна,

безкръвна бяла плът.

Прегръщай ме до бездиханност,

отнеми въздишките ми,

спри притока на кислород

към дробовете ми

и поеми в ръцете си

безвъздушното ми тяло.

Обичай ме до смърт

и ме погреби

дълбоко в себе си.

Нека мой надгробен камък

бъде каменното ти сърце.

Кървава любов

Любовта е капката кръв,

получила тласък от ударите 

на биещото сърце,

пълзяща по артериите,

сгряваща и съживяваща.

А по обратния път

се превръща във тромб

и се завръща в сърцето,

като загубена малка частица,

отделила се от живота.

И той пак става цял.

И настава покой.

Науката: от кухненската към тоалетната чиния

 

Всички, които ме познават, знаят колко претенциозна съм по отношение на храната. Но не само към тази, която слагам в устата си. Може би съм  дори още по-взискателна към храната, която давам на душата и ума си.

Денчо Михов, по образование инж. химик, вероятно без да си поставя за цел и да подозира, е успял да проникне надълбоко не само в стомашно-чревния тракт на читателя, но и в душата му, да го пречисти духовно (и физически) със своя велик трактат „Въведение в маркучологията“, който всеки трябва да притежава в своята тоалетна, наред до хартията и четката.  

„Въведение в маркучологията“ е истински учебник по хумор, а авторът – гений върху тоалетна чиния, с огромен обем научни познания в главата си (и напрежение в червата си) и фин като детско ако литературен вкус. Върху наглед глуповата, за някои вероятно срамна и просташка тема за преминаването на храната от чинията на масата към тоалетната чиния, инж. Михов (в сътрудничество с чуждестранния проф. Клиинботъм) успява да разсъждава в над 150 страници, привеждайки научно неоспорими факти. Мисълта е ясна, подредена и звънлива като газове, изстрелвани от бобени зърна през анално отверстие.

За съжаление, познанията ми в голяма част от научните сфери, като физика, математика, история, са недостатъчни, за да вникна още по-дълбоко в хумора на учения, така както той прониква надълбоко в ануса на читателя. Леко и меко, като в реклама на разхлабителни, той успява да вкара в тоалетната политика, религия и наука. Защото, каквото и да си говорим, по своята същност всичко на този свят е лайно, отличаващо се от другите лайна единствено по вискозитет, рН, цвят, мирис, форма и степен на хомогенност.