Стайнбек и неговата човечност в излишък

 

Фотограф: Бетман, 1962.

За Стайнбек съм писала много като студентка. Спомням си, че едва завърших магистърската си теза – струваше ми се, че вече съм казала всичко, което мога да кажа за него и творчеството му (ако не и повече) и дълго време не можех да напиша нито ред (даже Фейсбук статус).

Днес, обаче, отново ми се говори за него, а както често се случва, няма с кого. Затова ще пиша, независимо дали ще има кой да чете, или всичко ще си остане само между мен и този виртуален бял лист.

Откакто започна войната в Украйна, нещо ме тегли към „На изток от рая“. Чела съм книгата най-малко четири пъти, като само първият беше за чисто удоволствие. След това все препусках през текста, в търсене на конкретни алегории и библейски символи, които да разтълкувам в поредната курсова работа, но сега просто имах нужда да се върна към историята за доброто и злото, за да намеря някои отговори… не да ги намеря – да си ги припомня и да успокоя душата си, в която войната се води с невидими врагове.

Да четеш Стайнбек винаги носи утеха и, надявам се, поне малко разум. То е като да приказваш кротко с безкрайно мъдър старец, чието сърце прелива от доброта и той иска да я сподели със света. Но светът, изглежда, сега няма нужда от доброта – на почит са главорезите ала Хемингуей.

За тези, които не знаят, Стайнбек е ценял страшно много колегата си Хемингуей и даже го е смятал за най-добрият автор на онова време. Хемингуей, обаче, винаги се е отнасял пренебрежително към творчеството на Стайнбек и макар да се е държал така, сякаш между тях няма конкуренция, всъщност сигурно му е завиждал за постиженията. Наскоро попаднах на една интересна статия, която съпоставя двамата автори – единият единен с природата, другият – опитващ се да я подчини (цитирам по памет, за съжаление, не помня източника, май беше LA Times). Та, зачудих се, дали пък днешните злодеи не са станали такива, защото са попаднали на погрешния автор? Иначе не мога да си обясня как човек ще убива, след като е прочел простичкото обяснение на Стайнбек за войната и войникът, за последиците от липсата на родителска любов и най-накрая, за злото, което просто съществува, без да има причина да бъде такова.

Паралелно със сюжета в „На изток от рая“ непрекъснато си спомнях историите на трима диктатори и нямаше как да не ми направи впечатление, че и при тримата е имало трудно детство без майчина любов (като Адам и Чарлз и после – Арон и Кейл). Но сред тези герои няма нито един подчертано изразен злодей, въпреки садистичните наклонности на Чарлз. Дори и в него има достатъчно човечност, за да обича, по негов си, чудат начин. Отровената почва на детството не отравя докрай цветята.

Кати, обаче, е друг случай. Тя пораства съвършено зло от чудесна почва. Просто защото в нея липсва нещо. Като в нейния съвременен двойник от Изток, който дори визуално ѝ прилича – руса коса, раздалечени очи, слабо тяло… и, определено, нещо му липсва. Въпросът е дали в главата или в друг, по-важен орган?

Май и този път се оказва, че съм чела не съвсем безцелно, просто за удоволствие. Не мога да кажа, че това, което открих, ме успокои много – злото го има и то е толкова хитро, че не може да бъде унищожено от обикновен човек. Стайнбек твърди, че то се самоунищожава рано или късно, напук на всички, от собствената си лошотия. Надявам се да е прав и за това.

 

След Апокалипсиса

След последния ден

ще станат хеликоптерите

гълъби и ще възкръсват

трупове на сгради.

Самотен автомат

ще разстреля от упор

с цветя гробовете

на мъртвите.

Сънувани спомени

Животът е само

спомен от сън.

Смъртта - 

тя е сън

от спомени.

Нов градски стих

Толкова много 

бездарие, 

събрано в 

книжни тела...

Капе мастило 

по листа

и се превръща

в лайна.

За Надал с признателност от една фенка на Федерер

Снимка:
Calciomercato.it

Отдавна не съм имала поводи да пиша за спорт, особено за тенис, но след днешния финал на "Аустрелиън оупън" ще наруша дългото си мълчание по темата. 

След като емоциите преминаха и мачът завърши (така както трябваше), вече спокойно мога да кажа, че беше страхотен. Колкото и да не ми харесва Даниил Медведев, не мога да не призная високото му ниво на представяне в мача (изключвам поведението). Но Рафа е големият шампион и за него искам да напиша повече, да събера всичките си мисли за тениса и да се опитам да обясня най-напред на себе си дали рекордната двайсет и първа титла го превръща в най-великия тенисист за всички времена, по-велик от моя Роджър, чиято сянка по някакъв начин винаги е падала върху испанския боец.

Никога не съм обичала цифрите и сухата статистика. Те не могат да покажат начина, по който е достигната една победа, а според мен именно пътят до победата показва кой колко струва като спортист. В цифрите се стопяват много важни обективни фактори, които помагат или пречат на даден тенисист да достигне до титла, като например състояние (физическо и психическо), ниво на конкуренцията, натрупана умора, възраст и т.н.

В моите очи великият спортист трябва да отговаря на три критерия: да има талант, борбен дух и безупречно поведение на и извън корта. По тези показатели любимият ми Федерер показва блестящо отношение към съперници и публика, липса на скандали в медиите и гениална игра, но неведнъж се е показвал мекушав във важни моменти, които са му коствали победата. Балканският субект Джокович, за сметка на Федерер, притежава силен дух наред с големия си талант, но поведението му не винаги е етично спрямо останалите тенисисти. Надал обаче покрива и трите критерия - великолепна игра в съчетание с несломим характер и воля за победа, винаги в духа на феърплея. Затова днес заслужено той счупи всички рекорди и задмина двамата си големи съперници. А аз, една от най-големите фенки на Федерер, която през годините именно заради Рафа е била нещастна след поредния финал с моя любимец, му се радвам от сърце и му желая още много титли. Защото той е всичко, което трябва да бъде един спортист... и човек.

Момичето с лимонена рокля

Той беше на опашката в магазина, когато случайно разбра, че тя е починала. Съседите, казваше някаква позната по физиономия жена, я намерили мъртва в дома й, след като от няколко дни не били я виждали да излиза. Накрая разбили бравата на своя отговорност и…

Когато чу името на починалата, нещо сякаш го цапна в челото. Към това женско име някога беше прикачена неговата фамилия, за почти пет години. После той си взе фамилията и избяга далеч, в другия край на квартала, а тя остана с детето при майка си. Оттогава не бяха разменили ни дума, ни поглед, ни мисъл. Докато дъщеря им беше малка, баба й му я водеше на гости всяка събота следобед, когато поотрасна, вече я водеше колелото, а накрая, като тийнейджърка, спря да ходи и избяга от проклетите си родители. Беше й писнало да им слуша глупостите и още щом навърши пълнолетие, се премести на квартира, после отиде да следва в София, за известно време живя в чужбина и накрая спря да пише и да се обажда на родителите си. Нямаше за какво. Беше им благодарна за съсипаното детство и толкова.

Новината за нейната смърт не го натъжи и не му донесе облекчение. Толкова отдавна я беше погребал. Толкова зло беше видял от нея. Толкова скандали, от които в момента не си спомняше нито един. Странно – нали заради тези скандали се разведоха някога и заради злините, които си бяха причинили взаимно. А сега в ушите му не звучеше нито една обидна дума, нито един истеричен крясък. Тя стоеше пред очите му с лимонена рокля под коляното и едро петно от череша на лявата гръд. Млада и свежа като плодова салата, тя се смее високо и гледа в него. Кога и къде се беше разиграла тази сцена, той не помнеше. Дали изобщо беше спомен, или измислена от неговото въображение?

– Господине, ако е това, моля, четири и осемдесет и пет и дайте ред на следващия. – Почти сърдито му повтори продавачката.

– Да, извинявам се. – Сепна се той. – Това е. Осемдесет и колко казахте?

– Четири и осемдесет и пет.

– Запов… Всъщност, я ми дайте и два лимона – ей от тия, най-жълтите. Да, точно тия, благодаря… и една шепа черешки. Това е.

***

Той се прибра вкъщи. Отключването на вратата малко го затрудни – от известно време ръцете му трепереха. После влезе в кухнята направо с обувките – бързаше да освободи ръцете си. Остави торбите с покупките върху неразтребената маса и побърза да извади двата лимона и черешите. Изми ги и ги сложи в една голяма бяла купа, в която обикновено си сипваше супа. После седна на един стол и остана така няколко минути, да се оглежда в стотиците мънички капчици. И от всяко малко огледалце го гледаше тя – младо момиче с лимонена рокля. Почувства се замаян. Откакто чу в магазина за неприятната случка с нея, все така я виждаше и не се сещаше къде е била такава, лимонена. Че беше кисела жена, кисела беше, и усмивката й и тя беше лимонена. Но тази рокля… Стана и започна да шъта, да се поразсее малко, пък дано изведнъж му дойде отговора в ума, както му се случваше често с трудните думи в кръстословиците. Накрая, уморен се отпусна на леглото в спалнята за традиционната следобедна дрямка. Заспа почти веднага. Дали я е сънувал, не знам, но знам, че тя през цялото време го наблюдаваше от черно-бялата снимка на стената, точно над леглото. И докато той спеше, снимката пак се изпълни с цвят – той - младоженец с бяла риза и сив седем-осми гащеризон, държи купа с череши в едната ръка, а с другата подава череша към устните на булката, а тя, в лимонена рокля, гледа право в него и се смее заради червеното петно, което беше оставил върху сватбената й рокля. Сега това петно изглеждаше дори още по-червено.   

Вярна ли е лъжата на Делфин дьо Виган?

Когато пишем за писатели, в училище, а и в университета ни учат да започваме с кратки биографични сведения. Ще ме извинят моите преподаватели, но аз няма да направя това, защото обичам идеята за загадъчната фигура на писателя и съм убедена, че творците трябва да бъдат опознавани единствено чрез онова, което са създали. Без рождени дати, без сведения за детството, брака, децата… Нищо! Поради тази причина ще спестя скучните подробности от личния живот на Делфин дьо Виган (и без това информацията в интернет не е много) и ще ви разкажа за нейните книги и онова, което оставиха у мен като усещания.

Само до преди няколко месеца не бях чувала името на гореспоменатата френска дама, докато не попаднах на досадна реклама във Фейсбук – „По действителен случай“. Седмици наред заглавието изскачаше в нюзфийда и накрая отворих от любопитство, за да прочета анотацията. Видях, че е тип „психарска“ история, а по онова време бях нагънала Зигмунд Фройд и реших, че мога да си позволя подобно четиво точно в този момент. След два дни книгата ме чакаше в местния офис на „Еконт“, а по-късно следобед вече я разгръщах. Оказа се обаче, че „По действителен случай“ се явява нещо като продължение на друг роман – „Силна е нощта“ – най-известният на Делфин дьо Виган, с който става популярна по целия свят. Ами, нямаше как да започна от краката към главата – изпиратствах нагло от „Моята библиотека“ желаната книга и за няма и два дни се разправих брутално с историята. С това изчерпвам излишните подробности (които никога не пестя), сега по същество за самата книга.

„Силна е нощта“ е представена като биографичен роман, в който авторката откровено, без цензура, разказва майка си (наречена вероятно с псевдоним – Люсил), като започва историята от нейното детство. Делфин дьо Виган събира стотици часове записи на роднини и познати на семейството, като се опитва да открие и опознае посмъртно майка си. Не спестява нищо неприятно – нито нелепата смърт на малкия брат, нито последвалите самоубийства на деца и тийнейджъри от рода на Люсил, които завинаги бележат живота на чувствителната девойка. Не пропуска дори мнимото изнасилване от баща й, за което Люсил пише в своя дневник, но за което така и не се намират ясни доказателства.

Особено много ми допадна как авторката редува безпристрастния, почти безчувствен разказ на историята на Люсил с изповед на чувствата и терзанията, които е имала по време на писането на романа. Докато четях, непрекъснато се борех с няколко въпроса – истина ли е всичко това и възможно ли е толкова гадост да се изсипе върху едно семейство? Но ако не е истина, що за болен мозък би могъл да измисли толкова тъжна история и да я напише толкова увлекателно? Дали Делфин дьо Виган е смела жена, изправила се срещу семейните демони в името на истината за своята майка, или е подла измамница, която продава рода си за пет минути слава?

В малкото си интервюта авторката отговаря нееднозначно на въпросите за биографичното в нейните произведения и твърди, че романът започва след петото изречение истина (цитирам по памет).

Измислица или не, „Силна е нощта“ ме впечатли силно и реших, че ако прочета и други романи от дьо Виган, ще получа отговор на тъй важния въпрос – има ли жълтък в белтъците на Делфин? (по-късно ще обясня какво имам предвид). Но вместо да премина директно към „По действителен случай“, се върнах в самото начало – на „Дни без глад“. За този роман самата авторка казва, че е автобиографичен, макар да е писан в трето лице. Темата за анорексията присъства и в „Силна е нощта“, но в „Дни без глад“ героинята спестява упреците към разведените си родители, безспорно допринесли за коварното заболяване. Вместо това, авторката насочва вниманието към трудното връщане към храната и живота, изказва благодарност на хората, подали й ръка в онзи тежък момент, увлечението по лекуващият психиатър и приятелството с момичета от клиниката… Силна история, написана без никакъв опит да намери съчувствие, нито да идеализира героинята (и себе си). За съжаление, все още никой български издател не се е наел да издаде превод на този прекрасен, бих казала най-добър роман на Делфин дьо Виган, затова се задоволих с италианския превод (все още си го пазя свален в телефона).

И накрая идва ред на „По действителен случай“. Но колко действителен е всъщност? Самата авторка дава следния отговор посредством един свой детски спомен (?):

 

„В кухнята на къщата в Пиермон несръчните ми детски ръце чупят яйца над един съд, за да отделят жълтъка от белтъка. Този деликатен, точен жест, който баба ми Лиан ми бе показвала няколко пъти, жестът, с който трябва да прелееш жълтъка от едната половина на черупката в другата, за да изтече белтъкът в съда, без да се изцапа. Но често се случва една съвсем малка частица жълтък и съвсем малко парченце от черупката да се отдели и да падне в съдината. Там, изгубено в прозрачния белтък, парченцето бяга от пръста, изплъзва се от лъжицата, невъзможно е да се улови.“[1]

 

Но кое е жълтък и кое белтък при Делфин дьо Виган – това именно е трудно да се разбере, особено в „По действителен случай“. Един многопластов роман (както е модерно да се казва), засягащ проблемите с неуловимостта на психичните заболявания, изследващ логичните връзки, които създава увреденият ум, вероятно опит на Делфин дьо Виган да влезе в главата на покойната си майка и да си даде сметка за преживените от нея кризи. Но за мен това е преди всичко роман за писатели. Историята между авторката и нейната героиня (?) Л. много ми напомня на отношението между Георги Господинов и Гаустин – алтър его, въображаем приятел, вътрешен глас, плод на психично разстройство… Л. (интересно съвпадение с инициала на майката от „Силна е нощта“) е всички тези лица накуп, но тя е и своята създателка. Защото всеки автор оставя част от себе си в своите герои – в едни съвсем малко, в други повече, а в трети се влива целият, докато остане омаломощен, изстискан, изпразнен. И колкото повече живот влива в героя, толкова повече живот напуска автора, защото писането е откровение и само на белите страници, чрез своите герои, писателят е истински жив.

 

 

 

---

[1] Превод от фр.–Росица Ташева, Колибри, 2017.