Джеръми Брет – благородникът работохолик

Снимка: ebay

Името Джеръми Брет едва ли говори много на повечето киномани, но името Шерлок Холмс със сигурност извиква в съзнанието образа от снимката, а той принадлежи именно на споменатия джентълмен.

Защо реших да ви разкажа за него ли? Една от причините е, че в момента преоткривам прекрасния сериал на „Гранада“ от 1984 – 1994 година и, изобщо, всичко, свързано с любимия ми литературен герой. Признавам, че като дете, а и по-късно, вече студентка, съм подминавала пренебрежително въпросния сериал, а към актьора не изпитвах особени симпатии, заради визията му. Голяма грешка. Сега, когато препрочитам историите, ми се струва, че Артър Конан Дойл лично е познавал Джеръми Брет и именно него е ползвал за прототип.

Естествено, поинтересувах се малко повече от кариерата и живота на този прекрасен британски актьор и от известно време нещо ме бута да напиша материал за него, тъй като из българските интернет източници информацията е почти нулева.

И така, съвсем накратко: пълното му име е Питър Джеръми Уилям Хъгинс, роден е през 1933 година в Англия. Семейството му по бащина линия има благороднически корени и това е една от причините малкият Джеръми да е недолюбван от завистливите си връстници. Освен това, той има говорен дефект – не може да казва р и с, тъй като е роден с деформация на езика (наричат го „вързан език“ или нещо от този род). Това го превръща в обект на подигравки и игрите му са обикновено самотни. На всичкото отгоре, детето има и дислексия, но по онова време никой не е знаел, че има такова заболяване и вместо разбиране от учителите, Джеръми често получава бой с пръчка заради „глупостта“ си. Роден с късмет, нали? Чакайте да видите какво става нататък.

Момченцето обожава да ходи на кино и мечтае да стане актьор като любимия си Лорънс Оливие, но нали се сещате какви са шансовете на дете с толкова сериозен говорен дефект? По-късно той се подлага на операция на езика, за да преодолее напълно проблема, и прави ежедневни говорни упражнения, които започва още като тийнейджър и не прекъсва почти до края на кариерата и живота си. Все пак го взимат в училищния хор, тъй като имал висок детски глас и при пеенето не било чак толкова голям проблем, че не може да произнася добре всички звуци.

Както казах, малкият Джеръми е изолиран от своите връстници заради потеклото и проблемите с речта, а това го амбицира да натрие носовете на всички насилници. Захваща се упорито със спорт. Тренира конна езда и се справя отлично като плувец. Когато е на 16 години, участва в състезание в открити води и печели първото място. Победата му обаче се оказва пирова – от дългия престой в студената вода се разболява от тежък артрит, който отключва сърдечен проблем от рождение, непроявяван до този момент. Така нашият човек приключва рано със спорта.

Театралната кариера на Джеръми Брет, макар и успешна, е не по-малко тъжна от спортната. Вече преодолял проблемите с говора, се изправя пред нов, още по-голям препъникамък – неговия баща, който е твърдо против един благородник да играе на сцената и да петни името Хъгинс. Решението на младежа – сменя името. Хитър ход, нали? Майка му е единствената от семейството, която го подкрепя в начинанието. Скоро Джеръми оправдава нейната вяра – дават му ролята на Хамлет. Жената е изключително щастлива и горда със сина си, но така и не успява да го види в Шекспировата драма, защото загива в автомобилна катастрофа преди премиерата. Как е излязъл и как е играл след тази трагедия – само той си знае, но според всички критици от онова време е бил брилянтен. На театралната сцена Джеръми Брет изиграва всички класически герои, за които се сетите и неговите успехи „размекват“ баща му, който му предлага да си върне фамилията Хъгинс и да носи слава на рода. Познайте как му отговаря малкият.

Тук правя рязък скок към сериала „Шерлок Холмс“, без излишни клюки от личния му живот (който желае, да се порови за пикантерии в британските, американските и руските медии – мен глупости не ме вълнуват) и без сухи факти за кариерата. След края на първите два сезона – „Приключенията на Шерлок Холмс“ – Джеръми Брет вече е най-обичаният Холмс (съдейки от дискусиите в различните фен групи, смело мога да кажа, за всички времена). Но докато постига професионални успехи в Англия, съпругата му в Америка е на смъртно легло – рак на панкреаса. Той прекъсва снимките, за да е с нея, но тя не му позволява да се откаже от поетия ангажимент към телевизията и така, когато Шерлок Холмс пада в бурните води на водопата Райхенбах, Джеръми Брет губи съпругата си.

Оттук нататък нещата се развиват горе-долу така: нашият човек изпада в тежка депресия, поради която спира да се храни, да спи и да се грижи за здравето си. Вкопчва се в ролята на живота си и тя е единственият смисъл, който го крепи жив. По разкази на негови колеги Джеръми Брет по принцип си е бил работохолик със склонност да прекалява, но след като губи съпругата си, става направо саморазрушителен – като изключим злоупотребите с наркотици на Холмс, актьорът води същият нездравословен живот като на героя си. Не случайно на няколко пъти влиза в болница. Сърдечният му проблем се влошава от преумора, недохранване и прекомерно пушене, но той не е склонен нито да се откаже от филма, нито от вредните навици, затова снима на лекарства и в последните сезони вече е видимо много болен и изтощен. Желанието му е да заснеме всички планирани 60 епизода на сериала. Силите му обаче стигат до 41 – здравето му вече е толкова влошено, че ще-не ще, спира снимките. Сериалът също спира – немислимо е Джеръми Брет да бъде заменен от друг актьор. Прибира се в дома си в Америка, за да си почива и познайте какво прави – играе в театъра и се снима в няколко малки роли в телевизията. И така, на 61-годишна възраст си отива от този свят от сърдечен удар. Силно се надявам да е бил удовлетворен.

Накратко, това е историята на най-добрия Шерлок Холмс за всички времена, на британския Марко Тотев с късмет на ирландец. Разказах я така, както съм я запомнила от различните източници, наблягайки на моментите, които за мен са най-впечатляващи. Каква е поуката от историята на Джеръми Брет? Да не се отказваме от мечтите? Да не гоним успеха на всяка цена? Да осъзнаем, че когато печелим едно, винаги губим друго? Да не се преработваме? Може и да няма поука. За мен важното беше просто да разкажа, за да остане спомен за един трудолюбив благородник поне в един български източник.

Стайнбек и неговата човечност в излишък

 

Фотограф: Бетман, 1962.

За Стайнбек съм писала много като студентка. Спомням си, че едва завърших магистърската си теза – струваше ми се, че вече съм казала всичко, което мога да кажа за него и творчеството му (ако не и повече) и дълго време не можех да напиша нито ред (даже Фейсбук статус).

Днес, обаче, отново ми се говори за него, а както често се случва, няма с кого. Затова ще пиша, независимо дали ще има кой да чете, или всичко ще си остане само между мен и този виртуален бял лист.

Откакто започна войната в Украйна, нещо ме тегли към „На изток от рая“. Чела съм книгата най-малко четири пъти, като само първият беше за чисто удоволствие. След това все препусках през текста, в търсене на конкретни алегории и библейски символи, които да разтълкувам в поредната курсова работа, но сега просто имах нужда да се върна към историята за доброто и злото, за да намеря някои отговори… не да ги намеря – да си ги припомня и да успокоя душата си, в която войната се води с невидими врагове.

Да четеш Стайнбек винаги носи утеха и, надявам се, поне малко разум. То е като да приказваш кротко с безкрайно мъдър старец, чието сърце прелива от доброта и той иска да я сподели със света. Но светът, изглежда, сега няма нужда от доброта – на почит са главорезите ала Хемингуей.

За тези, които не знаят, Стайнбек е ценял страшно много колегата си Хемингуей и даже го е смятал за най-добрият автор на онова време. Хемингуей, обаче, винаги се е отнасял пренебрежително към творчеството на Стайнбек и макар да се е държал така, сякаш между тях няма конкуренция, всъщност сигурно му е завиждал за постиженията. Наскоро попаднах на една интересна статия, която съпоставя двамата автори – единият единен с природата, другият – опитващ се да я подчини (цитирам по памет, за съжаление, не помня източника, май беше LA Times). Та, зачудих се, дали пък днешните злодеи не са станали такива, защото са попаднали на погрешния автор? Иначе не мога да си обясня как човек ще убива, след като е прочел простичкото обяснение на Стайнбек за войната и войникът, за последиците от липсата на родителска любов и най-накрая, за злото, което просто съществува, без да има причина да бъде такова.

Паралелно със сюжета в „На изток от рая“ непрекъснато си спомнях историите на трима диктатори и нямаше как да не ми направи впечатление, че и при тримата е имало трудно детство без майчина любов (като Адам и Чарлз и после – Арон и Кейл). Но сред тези герои няма нито един подчертано изразен злодей, въпреки садистичните наклонности на Чарлз. Дори и в него има достатъчно човечност, за да обича, по негов си, чудат начин. Отровената почва на детството не отравя докрай цветята.

Кати, обаче, е друг случай. Тя пораства съвършено зло от чудесна почва. Просто защото в нея липсва нещо. Като в нейния съвременен двойник от Изток, който дори визуално ѝ прилича – руса коса, раздалечени очи, слабо тяло… и, определено, нещо му липсва. Въпросът е дали в главата или в друг, по-важен орган?

Май и този път се оказва, че съм чела не съвсем безцелно, просто за удоволствие. Не мога да кажа, че това, което открих, ме успокои много – злото го има и то е толкова хитро, че не може да бъде унищожено от обикновен човек. Стайнбек твърди, че то се самоунищожава рано или късно, напук на всички, от собствената си лошотия. Надявам се да е прав и за това.

 

След Апокалипсиса

След последния ден

ще станат хеликоптерите

гълъби и ще възкръсват

трупове на сгради.

Самотен автомат

ще разстреля от упор

с цветя гробовете

на мъртвите.

Сънувани спомени

Животът е само

спомен от сън.

Смъртта - 

тя е сън

от спомени.

Нов градски стих

Толкова много 

бездарие, 

събрано в 

книжни тела...

Капе мастило 

по листа

и се превръща

в лайна.

За Надал с признателност от една фенка на Федерер

Снимка:
Calciomercato.it

Отдавна не съм имала поводи да пиша за спорт, особено за тенис, но след днешния финал на "Аустрелиън оупън" ще наруша дългото си мълчание по темата. 

След като емоциите преминаха и мачът завърши (така както трябваше), вече спокойно мога да кажа, че беше страхотен. Колкото и да не ми харесва Даниил Медведев, не мога да не призная високото му ниво на представяне в мача (изключвам поведението). Но Рафа е големият шампион и за него искам да напиша повече, да събера всичките си мисли за тениса и да се опитам да обясня най-напред на себе си дали рекордната двайсет и първа титла го превръща в най-великия тенисист за всички времена, по-велик от моя Роджър, чиято сянка по някакъв начин винаги е падала върху испанския боец.

Никога не съм обичала цифрите и сухата статистика. Те не могат да покажат начина, по който е достигната една победа, а според мен именно пътят до победата показва кой колко струва като спортист. В цифрите се стопяват много важни обективни фактори, които помагат или пречат на даден тенисист да достигне до титла, като например състояние (физическо и психическо), ниво на конкуренцията, натрупана умора, възраст и т.н.

В моите очи великият спортист трябва да отговаря на три критерия: да има талант, борбен дух и безупречно поведение на и извън корта. По тези показатели любимият ми Федерер показва блестящо отношение към съперници и публика, липса на скандали в медиите и гениална игра, но неведнъж се е показвал мекушав във важни моменти, които са му коствали победата. Балканският субект Джокович, за сметка на Федерер, притежава силен дух наред с големия си талант, но поведението му не винаги е етично спрямо останалите тенисисти. Надал обаче покрива и трите критерия - великолепна игра в съчетание с несломим характер и воля за победа, винаги в духа на феърплея. Затова днес заслужено той счупи всички рекорди и задмина двамата си големи съперници. А аз, една от най-големите фенки на Федерер, която през годините именно заради Рафа е била нещастна след поредния финал с моя любимец, му се радвам от сърце и му желая още много титли. Защото той е всичко, което трябва да бъде един спортист... и човек.

Момичето с лимонена рокля

Той беше на опашката в магазина, когато случайно разбра, че тя е починала. Съседите, казваше някаква позната по физиономия жена, я намерили мъртва в дома й, след като от няколко дни не били я виждали да излиза. Накрая разбили бравата на своя отговорност и…

Когато чу името на починалата, нещо сякаш го цапна в челото. Към това женско име някога беше прикачена неговата фамилия, за почти пет години. После той си взе фамилията и избяга далеч, в другия край на квартала, а тя остана с детето при майка си. Оттогава не бяха разменили ни дума, ни поглед, ни мисъл. Докато дъщеря им беше малка, баба й му я водеше на гости всяка събота следобед, когато поотрасна, вече я водеше колелото, а накрая, като тийнейджърка, спря да ходи и избяга от проклетите си родители. Беше й писнало да им слуша глупостите и още щом навърши пълнолетие, се премести на квартира, после отиде да следва в София, за известно време живя в чужбина и накрая спря да пише и да се обажда на родителите си. Нямаше за какво. Беше им благодарна за съсипаното детство и толкова.

Новината за нейната смърт не го натъжи и не му донесе облекчение. Толкова отдавна я беше погребал. Толкова зло беше видял от нея. Толкова скандали, от които в момента не си спомняше нито един. Странно – нали заради тези скандали се разведоха някога и заради злините, които си бяха причинили взаимно. А сега в ушите му не звучеше нито една обидна дума, нито един истеричен крясък. Тя стоеше пред очите му с лимонена рокля под коляното и едро петно от череша на лявата гръд. Млада и свежа като плодова салата, тя се смее високо и гледа в него. Кога и къде се беше разиграла тази сцена, той не помнеше. Дали изобщо беше спомен, или измислена от неговото въображение?

– Господине, ако е това, моля, четири и осемдесет и пет и дайте ред на следващия. – Почти сърдито му повтори продавачката.

– Да, извинявам се. – Сепна се той. – Това е. Осемдесет и колко казахте?

– Четири и осемдесет и пет.

– Запов… Всъщност, я ми дайте и два лимона – ей от тия, най-жълтите. Да, точно тия, благодаря… и една шепа черешки. Това е.

***

Той се прибра вкъщи. Отключването на вратата малко го затрудни – от известно време ръцете му трепереха. После влезе в кухнята направо с обувките – бързаше да освободи ръцете си. Остави торбите с покупките върху неразтребената маса и побърза да извади двата лимона и черешите. Изми ги и ги сложи в една голяма бяла купа, в която обикновено си сипваше супа. После седна на един стол и остана така няколко минути, да се оглежда в стотиците мънички капчици. И от всяко малко огледалце го гледаше тя – младо момиче с лимонена рокля. Почувства се замаян. Откакто чу в магазина за неприятната случка с нея, все така я виждаше и не се сещаше къде е била такава, лимонена. Че беше кисела жена, кисела беше, и усмивката й и тя беше лимонена. Но тази рокля… Стана и започна да шъта, да се поразсее малко, пък дано изведнъж му дойде отговора в ума, както му се случваше често с трудните думи в кръстословиците. Накрая, уморен се отпусна на леглото в спалнята за традиционната следобедна дрямка. Заспа почти веднага. Дали я е сънувал, не знам, но знам, че тя през цялото време го наблюдаваше от черно-бялата снимка на стената, точно над леглото. И докато той спеше, снимката пак се изпълни с цвят – той - младоженец с бяла риза и сив седем-осми гащеризон, държи купа с череши в едната ръка, а с другата подава череша към устните на булката, а тя, в лимонена рокля, гледа право в него и се смее заради червеното петно, което беше оставил върху сватбената й рокля. Сега това петно изглеждаше дори още по-червено.