Небиблейският Исус

 

Около Коледа и всичкото плюскане, взех, та се замислих и за рожденика, в чиято чест (незнайно защо), аз получавам подаръци. Такъв ли е бил, какъвто ни го представя Библията, бил ли е въобще, вършил ли е чудеса и защо дори и след смъртта му (ако е умирал изобщо, което няма как да стане, ако не се е родил, следователно няма как и да е възкръснал, защото неродените не възкръсват… това ще го оставя за втори текст, около Великден), в модерно-технологичния ни век, неговата личност все още е такава загадка.

Ще разгледам няколко случки от живота на Исус Христос, които не само не смятам за чудо от съвременна гледна точка, а смятам за абсолютно прости, та чак се чудя как така прости хора като нас не се сещат какво се крие зад библейските текстове.

Редно е да започна с раждането, но аз се връщам назад, девет месеца по-рано, за да проследим чудото на непорочното зачатие. Няма как да стане, нали? Нито обикновен дърводелец, нито самият Господ не може да забремени жена, без да е имал полов контакт с нея (да не говорим, че самият акт не е достатъчен, но да не навлизаме в науката чак толкова). Истината е, че в наши дни все повече деца са плод на непорочно зачатие. Ние го познаваме като ин витро. Та, не ви ли е хрумвало, че Господ всъщност е лекарят, извършил процедурата, а щастливата майка го е благославяла като божество заради „чудото“, решило проблема с импотентния Йосиф? И именно заради това празнуваме и до днес раждането на първото в историята бебе, плод на изкуствено оплождане. Твърде просто, ще кажете, но за простите умове отговорите непременно трябва да бъдат сложни.

Photo by Mikhail Villegas on Unsplash

Изяснихме зачатието, прескачам раждането (тук нищо интересно), пропускаме и детството и отиваме направо на младежките и по-зрелите години, когато Исус вече се е осъзнал и ориентирал в живота. От всичко, което е вършил, се вижда, че е имал интереси в доста области, безсъмнено на първо място медицината. Няма да изброявам всичките изцеления, които уж извършва чудодейно, защото в това да си учен сред невежи няма нищо кой знае колко интересно. Няколко чудеса обаче привличат вниманието ми с простотата и явното логично обяснение, което векове наред се подминава (вероятно, под влиянието на ЦРУ, които плащат на християнската църква).

По всяка вероятност, освен с медицина Исус се е занимавал (любителски) с молекулярна кухня. Два са примерите, с които ще докажа, че е колега от УХТ – Пловдив.

Помните ли как Исус превръща водата във вино (Йоан 2:1-11)? Всъщност, това е и неговото първо чудо. Е, аз ще ви кажа – във водата е имало прах тип степче, което при разтваряне във вода може да придобие вкус на каквото си искате – грозде, портокал, лимон и т.н., та даже и зелева чорба. Така че Исус не е направил никакво чудо, а е измамил гостите, така както и до днес правят производителите на „натурални“ сокове. А и, в крайна сметка, след като някои майстори успяват да превърнат виното във вода (в добрия случай, когато не става оцет), защо Исус да не може да направи обратното?

Следващият пример е свързан с яденето, без което пиенето… абе, пак върви, но повръщането е различно. Сещате ли се, че Исус успява да нахрани 5000 души с пет хляба и две риби (Йоан 6:1-14; Матей 14:13-21; Марк 6:32-44; Лука 9:10-17)? Хубаво, ама някъде да пише колко големи са били, а, вас питам? Който е гледал „Риболов на чудовища“ знае какви огромни рибоци хващат хората. Ами рекордът за голям хляб на Гинес? Държи се от румънци, които са направили 107 кг самун. Обаче по времето на Исус все още не е имало книга на рекордите, обаче това не пречи да са пекли и по-големи. А, най-сетне, не сте ли слушали рибарски истории? Ако вземем да вярваме на рибарите, ще излезе, че всички до един вършат чудеса. Какво пречи евангелистите да са разказали поредната рибарска история в Библията, а вие, будали, да им вярвате. Или щом го пише в Библията, значи е истина, все едно го пише в интернет? Впрочем, според Библията Исус още веднъж храни хиляди хора с хляб и риба (Марк 8:1-10; Матей 15:32), но този път, явно осъзнали, че прекаляват, евангелистите намаляват броя на гладните на 4000 и увеличават хлябовете на седем.

Едно от любимите ми „чудеса“ е ходенето по вода (Матей 14:22-33; Йоан 6:15-21; Марк 6:45-52), в което няма нищо необичайно и всеки един от нас не само го може, а го е и правил. Защото никъде в Библията не пише какво е било агрегатното състояние на водата, а то си е просто като нас, че е било твърдо. Исус е ходел върху лед, а нас са ни изпързаляли евангелистите, като са скрили част от информацията и айде – две хиляди години никой не се сеща да приложи елементарни познания по физика. Но защо му е било да ходи по лед на Исус? За мен и това е очевидно – занимавал се е с шорт трек, но щом опитите му са определени като ходене, значи не е бил особено добър. Важното е, че е спортувал… макар че спортът не му е осигурил дълъг живот. Но за смъртта и възкресението ще говорим, както казах и по-горе, около Великден.

Кой се страхува от тикви?

И тази година Хелоуин изпоплаши народа български. От маскирани като вещици деца настръхнаха екстеншъните на не една беге мама, на чийто нокти би завидяла самата Баба Яга, а татуираните Ботев и Левски по бицепсите на патриотите се навряха под ръкавите, от страх пред децата зомбита (този път без телефони). 

Но защо Хелоуин толкова изплаши родните смелчаци, които се бият по барове и окото им не мигва пред миглите на плеймейтките? Може би, защото не е български и роден, а по стар обичай ние си тачим и милеем всичко българско и родно, че дори политиците.

Замисълът на празника Хелоуин наистина си е зловещичък, но на фона на изконни български традиции и обичаи е просто смешен. Да не говорим за други страшни неща, които се случват по света и у нас. И за да успокоя изплашените до припадък мами, баби и други, правещи от Хелоуин драми, ще направя кратък списък на празници, обичаи, традиции и всякакви случки, които са много по-страшни от Хелоуин.

✓Гергьовден - считан за един от най-българските празници, за мен този ден предизвиква ужас още от детските ми години. Свързвам го с пищящи агнета и блеещи майки, чийто деца са обречени да потънат в бездънните стомаси на озверелите Гошовци. И това, ако не е изродски празник... 🐑

✓Тричането на кучета в Странджанско - за тези, които не знаят, според тази гнусна наша родна традиция куче се завързва на въже, върти се и се изстрелва в студената вода на близка река. Целта - да спаси животните от болести. В 21. век... 🐩

✓Коледа - клането на прасе и до днес е гордост за българската селска майка, която не пропуска да качи мъжките си чада на гърба на опърленото прасе, прясно заклано насред двора от група полупияни герои. Всеки път, щом видя подобна снимка в социалните мрежи, нещо някъде в мен се надига и прави опит да излезе навън от устата (за щастие, засега все под форма на думи). 🐷

Дотук с празниците, че ще стане много дълъг текста, а предвид нивото на съвременното будно общество, не вярвам някой да изчете нещо, което е повече от 3 страници, затова минавам на друг тип страхотии.

✓Честванията на Бузлуджа - когато баба ви се премени с червената шуба и тръгне да атакува великата тоалетна чиния, не се ли плашите поне малко? Аз се плаша, но не от похода на бабите, а от този на младите, които вървят след престъпна сган и ни връщат назад във времето. 🧹

✓Безумното шофиране - черната статистика и съобщаването на всяка поредна катастрофа предизвиква у мен гняв и страх едновременно. Но явно не действа на ербап шофьорите, които не само, че не се стряскат, а дори се гордеят, когато нарушат правилата за движение по пътищата. А ченгетата са все лоши...🚔

✓Войните - една от тях се води досами портите ни, но нас не ни е страх, защото ние подкрепяме силния и докато е така, чичко Влади ще ни закриля и снабдява с газ и всякакви блага. Но това робство е страшно. 🥺

Малко празници, малко новинарска хроника, пък дано съм ви убедила, че има по-страшни неща от тиквите. Ако ли пък не съм, наминете през къщи, да ви черпя един тиквеник. Казват, много помагало срещу тиквен страх.

Да останеш без глас

 

Случвало ли ви се е да останете без глас? На мен поне доста често, но това сякаш е типично за моята професия. Случи ми се още в началото на моята вече солидна шестгодишна кариера, още през първия ми работен месец, когато си мислех, че колкото повече викам, толкова по-добре ме чуват учениците. Разбира се, те ме чуха, но това не значи, че ме послушаха. И така, нищо кой знае не се промени в класната стая, освен че ми се наложи една седмица след злополучното повишаване на тон да шепна и да преподавам жестомимично.

Ако си мислите обаче, че след тази случка се отказах да надавам глас всеки път сред побеснялата тълпа тийнейджъри, които обичат да тестват височината на вокалите си точно в моите часове, лъжете се. Цели пет години продължих с опитите да надвиквам сама 26, и всеки опит, естествено, се оказваше все по-неуспешен. Времето обаче ми показа решението и тази година (засега) все още не съм повишавала тон. Едва на шестата година осъзнах колко е безсмислено да крещиш на глухи. Сега говоря, при това тихо, но съм убедена, че с времето говорът ще премине в шепот и един ден ще млъкна. Не защото нямам какво да кажа, напротив, просто няма да има на кого. И тогава, вероятно, ще се намерят желаещи да чуят мълчаливата, която просто стои и брои наобратно от 45 в минути.

На поредните парламентарни избори голяма част от българските избиратели постъпиха така, както аз класната стая. Убедена съм, че замълчаха не защото няма какво да кажат, напротив – няма на кого. Политиците отдавна са глухи за избирателите, които са останали без глас след всичките години на митинги, протести и демонстрации. След всички години, когато крясъкът на бюлетините е бил заглушаван от шум на пари.  Ето затова българският избирател остана без глас на тези последни избори и остави без гласове поредните мераклии да разгледат отвътре сградата на Народното събрание. Мълчанието на негласувалите говори повече от всяка електронна бюлетина, която звъни като биткойн в банковата сметка на някой депутат. Мълчанието към днешна дата не означава безразличие. Напротив – това мълчание е по-страшна присъда от всяка друга, издадена от родната съдебна система. Защото човек мълчи не само когато е съгласен или му е все тая. Понякога гласът просто се уморява.

Изчезвай, лято

    

Голямо реване, голямо чудо, че лятото си отивало. Ами, да си ходи, прав му път, няма да го спирам. И не мога да разбера какво толкова ще ви липсва. И лятото се потихте, и есента ще се потите. Вярно, през лятото – от жега, а през есента – от работа, ама от нея поне можеш да избягаш. Айде, обаче, избягай от жегата.  Не става, нали? Климатикът и той не е опция, с тоя скъп ток. Ама мислете малко с тия слънчасали глави.

Чисто икономически лятото е най-неизгодният сезон. Оставям настрани разходите за ел. енергия. Ами водата? Зимата лесно – и без къпане можеш да минеш, ама лятото? Вярно, че някои по принцип рядко посещават банята, но за тези, чието обоняние се е възвърнало, за съжаление, след прекарания ковид, не е опция. Водата, обаче, не е без пари, а душ след душ кубиците се трупат. Виж, есента е по-лесно – слагаш една кофа под капчука, като в „Бон шанс, инспекторе“ и си се къпеш с безплатна дъждовница. Хем евтина, хем дестилирана. Вярно, може да е по-студена, ама е аванта. Другите сезони, макар и не колкото есента, също са щедри откъм водоснабдяване: зимата предлага (поне в добрите дни) сняг, а той, както знаем всички (поне които сме ходили на училище), е просто друго агрегатно състояние на водата. Пролетта пък ни предлага обилна роса и макар да не може да се сравни с щедростта на есента, пак е далавера. А каква течност, освен собствената ни пот, ни дава лятото, а, разбирачи такива?

В тази връзка, нека да поговорим малко за ароматите на сезоните: есента ухае на печена тиква, зимата – на топли сладкиши, пролетта – на цъфнали цветя, а лятото – то смърди на пот. И щом някой ми каже, че му миришело на лято, ме удря в носа. Никакви морета, никакви морски дяволи. Гадория!

Като казах одеве, че лятото никак не излиза изгодно финансово, сещам се и за други излишни разходи. Традиционно отпускарски сезон, то ни вкарва в разходи за почивки. Вярно, ще кажете, никой не ме задължава да пътувам, ама как така колежката ще се тагва от Миконос, пък аз – от дивана. Ща, не ща, ще давам пари, да се пръсне от завист тая хаймана.

И накрая, ако този текст се чете ученици, искам да ви кажа, мили деца, че и за вас лятото хич не е изгодно. Сигурно още първия ден от ваканцията амбициозните ви майки са ви юрнали по уроци, като че не ви стига потенето от жега. Няма да ви оставят те току-така да си лежите по цял ден у дома, както мислите. Ще ходите на класическа китара, на конна езда, на курсове за астролози… Кой знае какви таланти се крият във вас. Дойде ли септември, лесно – отивате в училище, мютвате госпожата и сте готови, ама я мютнете частния учител, който взима по един славейков на урок. Не става, нали? По-големите пък, които случайно отърват частните уроци през лятото, заминават на морето, да продават палачинки и дюнери на гладни туристи. По 16 часа на ден, за никакви пари, които не стигат за една вечер в бара. Кажете ми, какво хубаво има в това тъпо лято?

На какво не ги учим в училище? (Самопризнанието на един учител)

Модерно е да се говори за излишните неща, на които учим децата в училище и онези, на които не ги учим, а трябва. Даже излезе книга със заглавие от този род преди години (не съм я чела), но аз съм по-скромна и ще се огранича до съвсем кратък текст, в който ще изкажа възмущение от пропуските в образователната система и в частност, в учителския труд. Може да приемете следващите редове като самопризнание на един учител. 

На първо място, признавам, че не съм научила децата на никакви полезни навици, като например, да пушат, при това със стил. Заслугата си е изцяло ваша, уважаеми родители, поздравявам ви за което. Моят принос се ограничава до скромното (и виновно) навеждане на глава, щом мина край група осмокласнички, до една с цигари, които „опъват“ опитно, сякаш цял живот това са правили. Признавам, умението за „опъване“ не е излишно (и за момичетата, и за момчетата) и много скоро ще им потрябва в живота, на друго място. На някои от по-хубавките госпожици (и господа) това умение дори ще носи пари, но кой от нас, задръстените даскали, да ти мисли за тия неща, покрай излишните уроци, с които ги занимаваме… Не обръщам внимание на полезните свойства и на други вещества, които децата харесват – алкохол, енергийни напитки, трева, райски газ… Причината? Сами си отговорете (жокер: не защото хал хабер нямам от химия). 

Като друг голям пропуск отчитам, че не съм научила дори един ученик да се държи правилно в обществото, т.е. нагло, безпардонно, безочливо. Добре, че децата си го могат и сами (поне някои), че да се оправят в живота. Тук отдавам заслуженото на добрите примери у дома, на улицата, в градския транспорт, дискотеката и в „Тик-ток“. Като споменах „Тик-ток“, там децата имат наистина отличен пример в лицето на известните инфлуенсъри, които, за разлика от загубена даскалка като мен, успяват (т.е. стават известни с това, че са известни), без да влагат много труд, а да извлечеш максимум резултат с минимум разход на енергия си е основен принцип във физиката.

Като стана дума за лесното в живота, не уча децата, че мечтите се сбъдват. Осъществяват се цели. Разликата не е голяма за някои от вас, но всъщност прилика между двете твърдения няма. И никога не ги уча да оцеляват, а да живеят (по възможност, смислено за себе си и за света).

Джеръми Брет – благородникът работохолик

Снимка: ebay

Името Джеръми Брет едва ли говори много на повечето киномани, но името Шерлок Холмс със сигурност извиква в съзнанието образа от снимката, а той принадлежи именно на споменатия джентълмен.

Защо реших да ви разкажа за него ли? Една от причините е, че в момента преоткривам прекрасния сериал на „Гранада“ от 1984 – 1994 година и, изобщо, всичко, свързано с любимия ми литературен герой. Признавам, че като дете, а и по-късно, вече студентка, съм подминавала пренебрежително въпросния сериал, а към актьора не изпитвах особени симпатии, заради визията му. Голяма грешка. Сега, когато препрочитам историите, ми се струва, че Артър Конан Дойл лично е познавал Джеръми Брет и именно него е ползвал за прототип.

Естествено, поинтересувах се малко повече от кариерата и живота на този прекрасен британски актьор и от известно време нещо ме бута да напиша материал за него, тъй като из българските интернет източници информацията е почти нулева.

И така, съвсем накратко: пълното му име е Питър Джеръми Уилям Хъгинс, роден е през 1933 година в Англия. Семейството му по бащина линия има благороднически корени и това е една от причините малкият Джеръми да е недолюбван от завистливите си връстници. Освен това, той има говорен дефект – не може да казва р и с, тъй като е роден с деформация на езика (наричат го „вързан език“ или нещо от този род). Това го превръща в обект на подигравки и игрите му са обикновено самотни. На всичкото отгоре, детето има и дислексия, но по онова време никой не е знаел, че има такова заболяване и вместо разбиране от учителите, Джеръми често получава бой с пръчка заради „глупостта“ си. Роден с късмет, нали? Чакайте да видите какво става нататък.

Момченцето обожава да ходи на кино и мечтае да стане актьор като любимия си Лорънс Оливие, но нали се сещате какви са шансовете на дете с толкова сериозен говорен дефект? По-късно той се подлага на операция на езика, за да преодолее напълно проблема, и прави ежедневни говорни упражнения, които започва още като тийнейджър и не прекъсва почти до края на кариерата и живота си. Все пак го взимат в училищния хор, тъй като имал висок детски глас и при пеенето не било чак толкова голям проблем, че не може да произнася добре всички звуци.

Както казах, малкият Джеръми е изолиран от своите връстници заради потеклото и проблемите с речта, а това го амбицира да натрие носовете на всички насилници. Захваща се упорито със спорт. Тренира конна езда и се справя отлично като плувец. Когато е на 16 години, участва в състезание в открити води и печели първото място. Победата му обаче се оказва пирова – от дългия престой в студената вода се разболява от тежък артрит, който отключва сърдечен проблем от рождение, непроявяван до този момент. Така нашият човек приключва рано със спорта.

Театралната кариера на Джеръми Брет, макар и успешна, е не по-малко тъжна от спортната. Вече преодолял проблемите с говора, се изправя пред нов, още по-голям препъникамък – неговия баща, който е твърдо против един благородник да играе на сцената и да петни името Хъгинс. Решението на младежа – сменя името. Хитър ход, нали? Майка му е единствената от семейството, която го подкрепя в начинанието. Скоро Джеръми оправдава нейната вяра – дават му ролята на Хамлет. Жената е изключително щастлива и горда със сина си, но така и не успява да го види в Шекспировата драма, защото загива в автомобилна катастрофа преди премиерата. Как е излязъл и как е играл след тази трагедия – само той си знае, но според всички критици от онова време е бил брилянтен. На театралната сцена Джеръми Брет изиграва всички класически герои, за които се сетите и неговите успехи „размекват“ баща му, който му предлага да си върне фамилията Хъгинс и да носи слава на рода. Познайте как му отговаря малкият.

Тук правя рязък скок към сериала „Шерлок Холмс“, без излишни клюки от личния му живот (който желае, да се порови за пикантерии в британските, американските и руските медии – мен глупости не ме вълнуват) и без сухи факти за кариерата. След края на първите два сезона – „Приключенията на Шерлок Холмс“ – Джеръми Брет вече е най-обичаният Холмс (съдейки от дискусиите в различните фен групи, смело мога да кажа, за всички времена). Но докато постига професионални успехи в Англия, съпругата му в Америка е на смъртно легло – рак на панкреаса. Той прекъсва снимките, за да е с нея, но тя не му позволява да се откаже от поетия ангажимент към телевизията и така, когато Шерлок Холмс пада в бурните води на водопата Райхенбах, Джеръми Брет губи съпругата си.

Оттук нататък нещата се развиват горе-долу така: нашият човек изпада в тежка депресия, поради която спира да се храни, да спи и да се грижи за здравето си. Вкопчва се в ролята на живота си и тя е единственият смисъл, който го крепи жив. По разкази на негови колеги Джеръми Брет по принцип си е бил работохолик със склонност да прекалява, но след като губи съпругата си, става направо саморазрушителен – като изключим злоупотребите с наркотици на Холмс, актьорът води същият нездравословен живот като на героя си. Не случайно на няколко пъти влиза в болница. Сърдечният му проблем се влошава от преумора, недохранване и прекомерно пушене, но той не е склонен нито да се откаже от филма, нито от вредните навици, затова снима на лекарства и в последните сезони вече е видимо много болен и изтощен. Желанието му е да заснеме всички планирани 60 епизода на сериала. Силите му обаче стигат до 41 – здравето му вече е толкова влошено, че ще-не ще, спира снимките. Сериалът също спира – немислимо е Джеръми Брет да бъде заменен от друг актьор. Прибира се в дома си в Америка, за да си почива и познайте какво прави – играе в театъра и се снима в няколко малки роли в телевизията. И така, на 61-годишна възраст си отива от този свят от сърдечен удар. Силно се надявам да е бил удовлетворен.

Накратко, това е историята на най-добрия Шерлок Холмс за всички времена, на британския Марко Тотев с късмет на ирландец. Разказах я така, както съм я запомнила от различните източници, наблягайки на моментите, които за мен са най-впечатляващи. Каква е поуката от историята на Джеръми Брет? Да не се отказваме от мечтите? Да не гоним успеха на всяка цена? Да осъзнаем, че когато печелим едно, винаги губим друго? Да не се преработваме? Може и да няма поука. За мен важното беше просто да разкажа, за да остане спомен за един трудолюбив благородник поне в един български източник.

Стайнбек и неговата човечност в излишък

 

Фотограф: Бетман, 1962.

За Стайнбек съм писала много като студентка. Спомням си, че едва завърших магистърската си теза – струваше ми се, че вече съм казала всичко, което мога да кажа за него и творчеството му (ако не и повече) и дълго време не можех да напиша нито ред (даже Фейсбук статус).

Днес, обаче, отново ми се говори за него, а както често се случва, няма с кого. Затова ще пиша, независимо дали ще има кой да чете, или всичко ще си остане само между мен и този виртуален бял лист.

Откакто започна войната в Украйна, нещо ме тегли към „На изток от рая“. Чела съм книгата най-малко четири пъти, като само първият беше за чисто удоволствие. След това все препусках през текста, в търсене на конкретни алегории и библейски символи, които да разтълкувам в поредната курсова работа, но сега просто имах нужда да се върна към историята за доброто и злото, за да намеря някои отговори… не да ги намеря – да си ги припомня и да успокоя душата си, в която войната се води с невидими врагове.

Да четеш Стайнбек винаги носи утеха и, надявам се, поне малко разум. То е като да приказваш кротко с безкрайно мъдър старец, чието сърце прелива от доброта и той иска да я сподели със света. Но светът, изглежда, сега няма нужда от доброта – на почит са главорезите ала Хемингуей.

За тези, които не знаят, Стайнбек е ценял страшно много колегата си Хемингуей и даже го е смятал за най-добрият автор на онова време. Хемингуей, обаче, винаги се е отнасял пренебрежително към творчеството на Стайнбек и макар да се е държал така, сякаш между тях няма конкуренция, всъщност сигурно му е завиждал за постиженията. Наскоро попаднах на една интересна статия, която съпоставя двамата автори – единият единен с природата, другият – опитващ се да я подчини (цитирам по памет, за съжаление, не помня източника, май беше LA Times). Та, зачудих се, дали пък днешните злодеи не са станали такива, защото са попаднали на погрешния автор? Иначе не мога да си обясня как човек ще убива, след като е прочел простичкото обяснение на Стайнбек за войната и войникът, за последиците от липсата на родителска любов и най-накрая, за злото, което просто съществува, без да има причина да бъде такова.

Паралелно със сюжета в „На изток от рая“ непрекъснато си спомнях историите на трима диктатори и нямаше как да не ми направи впечатление, че и при тримата е имало трудно детство без майчина любов (като Адам и Чарлз и после – Арон и Кейл). Но сред тези герои няма нито един подчертано изразен злодей, въпреки садистичните наклонности на Чарлз. Дори и в него има достатъчно човечност, за да обича, по негов си, чудат начин. Отровената почва на детството не отравя докрай цветята.

Кати, обаче, е друг случай. Тя пораства съвършено зло от чудесна почва. Просто защото в нея липсва нещо. Като в нейния съвременен двойник от Изток, който дори визуално ѝ прилича – руса коса, раздалечени очи, слабо тяло… и, определено, нещо му липсва. Въпросът е дали в главата или в друг, по-важен орган?

Май и този път се оказва, че съм чела не съвсем безцелно, просто за удоволствие. Не мога да кажа, че това, което открих, ме успокои много – злото го има и то е толкова хитро, че не може да бъде унищожено от обикновен човек. Стайнбек твърди, че то се самоунищожава рано или късно, напук на всички, от собствената си лошотия. Надявам се да е прав и за това.