България на три пилона и хомосексуалистите

Вече няколко нощи един и същ кошмар (сякаш режисиран от Максим Генчев) не ми дава мира: гола поляна, в средата й стърчи висок кол, чак до небесата. Чакайте... Не ми било кол, най ми било пилон. Навръх пилона седи пищна мома проститутка, гола-голеничка, с развети коси шарени, в бяло като непорочността й, зелено като главите на българите и червено като Партията. Отнейде ми се зачува свирня, ама не каква да е, а самият национален химн... в кючек вариант. Момата почва да играе нагоре-надолу по пилона, а всички революционери, изписани по голия й задник, поглъщат метала в ритъма на горещия патриотичен танц. 

Събуждам се преизпълнена с родолюбие. Сън е било, слава Тебе, господи! Няма мома на пилон, само прайда се вихри насред София. Отдъхвам си с облекчение. 

Ще си призная, че с годините неприязънта ми към хомосексуалистите прерасна в симпатия, а вече съм на път да стана техен най-ревностен поклонник. Защото в цветовете на дъгата днес виждам единственото спасение за света, а и за България.

Като се замисля обективно, хомосексуализмът е съществувал, откакто свят светува. А щом го има в природата, значи, макар да е нещо необичайно, е напълно нормално. По-късно, с идването на християнството, започват проблемите за любещите собствения пол, защото от удоволствие сексът се свежда до скучното задължение да се множи човешкия род. То хубаво да се множи, ама за какво? За да издига пилони и да му отхапват понита пръстите ли?

Като споменавам тези два примера на човешка (или само българска) глупост, се питам дали този "хомобум" не е отговорът на природата срещу нашия род, който откакто се е пръкнал, не е спрял да руши и унищожава планетата. А както знаем, природата винаги намира начин да се регулира сама и да се защити, защото ако чака на нас...

Разбира се, тази ми теория си има противници. Как ще оправим демографската криза у нас, като събираме мъжа с мъж и жената с жена? А защо изобщо трябва да я оправяме, питам аз? И защо да ги правим тия деца, като пияни и надрусани ги трепят по пътищата? Нека изчезва тоя народ - по-добре за света без нас.

Естествено сега, докато аз пиша този хейтърски текст, християнските двойки си седят на по чаша ракия и си говорят нещо приблизително такова:

- Мило, абе ти знаеш ли, че в България е намаляла раждаемостта?

- Да, знам. Искаш ли да направим едно дете, за да се докажем като патриоти?

- Да, ама ако може, не само едно, а поне три, защото съм изчислила, че ако всяка двойка остави двама наследници, които да компенсират майката и бащата и още един, той ще бъде бонус за нацията.

- Хубаво, давай да правим българчета.

И така, мама и тати лягат и надве-натри правят три малки християнчета, възпитани в семейните ценности, а именно да варят ракия, да колят прасе и да псуват на майка, като мъже. После мама и тати хукват по чужбина и оставят децата на грижите на баба и дядо. След година-две, съвсем по християнски, всеки християнски родител си намира любовник и пак в духа на църквата се развеждат със сканда. А децата... Е, хората вече са ги направили, оттук нататък държавата и училището да се оправят.

Толкова за християнското семейство. Надеждата ми е в ЛГБТ общността, защото само тя може хуманно да спре размножаването на човешката глупост. С любов.

Уличният музикант

 Уличният музикант

 

Седмо число на месеца дойде (ще ми се да кажа неусетно) и рано сутринта, още преди да си изпия кафето се облякох, начервисах (някои навици не се променят и след 100 години) и лакирах в яркочервено и тръгнах към банкомата. Надявах се по това време да няма голяма опашка, за да мога да свърша бързо досадната работа и да се прибирам по хлад. За разлика от другите пенсионерки, чийто социален живот беше строго обвързан с взимането на пенсия и пазара след това, аз си имам мой си, доста интересен пенсионерски живот, отдаден на котките в квартала. С тях общувам с огромно удоволствие, защото те никога не клюкарстват, не разпитват за внуците, не говорят за политика и, като цяло, ги предпочитам пред хората. Затова винаги ходя за пенсията или рано сутрин (макар и ранобудни, пенсионерите си имат сутрешни ненарушими навици, като например да пишат на дъщерите в Америка, че и тази сутрин са се събудили, да полеят цветята, да изгледат Гала), или вечер, по време на сериала, с идеята да не засичам познати от квартала или, недей боже, бивши колежки от училище. Никак не съм сантиментална и се отегчавам до смърт (а тя и без това вече ме дебне упорито) от спомени за едно време, за бивши ученици и настоящи клюки за тях, за покойни директори и… не искам да си помисля с какво още биха ме занимавали.

За мой лош късмет, тази сутрин пред банкомата имаше огромна опашка – вероятно изплашените от червения код за опасни жеги старци бяха нарушили педантичните си графици с мисълта да се предпазят от евентуален инфаркт. Затова, макар да нямаше седем, всички пенсионери от града сякаш бяха се отказали от сутрешното кафе (или пенсиите не им бяха стигнали и за тази доза, поради втория 31-дневен интервал между двата превода) и атакуваха нещастния банкомат, въоръжени с пълни карти. Дали защото повечето хора на опашката бяха глухи, или просто така си говореха, но викове огласяха целия площад и атмосферата беше нетърпима, като в учителска стая. Съжалих, че не съм на годините на внучката ми, за да запуша ушите си с огромни слушалки и да надуя на макс Жо Дасен (да запазиш слуха до преклонна възраст не винаги е плюс). Уви, с годините старостта губи мъдростта си. Затова се възхищавам на тийнейджърите – те винаги са подготвени да заглушат неприятните шумове или да се разсеят с телефоните от местата, на които не искат да бъдат.

Като стана дума за музика – някакъв уличен музикант, и той на възраст като всички нас на опашката, разпъна оръфано рибарско столче досами банката, отвори калъфа на акустична китара и започна да се приготвя да припечели нещо допълнително (или просто да си изпроси внимание). Някои хора, за съжаление, с младостта губят и гордостта си. Обърнах се на другата страна с отвращение – ненавиждам просяците, ако и да претендират, че си изкарват честно насъщния.

Опашката от пенсионери се множеше и шумеше все по-непоносимо, дядото на китарата дрънкаше досадни стари шлагери, но след като всички, минали вече през банкомата, прибираха смутено парите в изпокъсани портмонета и найлонови пликчета, той най-после явно осъзна, че импровизираната публика, колкото и да беше сантиментална, нямаше перо в бюджета за изкуство. Затова премина към по-съвременни ритми.

Най-после, след почти час чакане дойде и моят ред (спокойно, не този ред). Докато чаках всичките 240 лв. да излязат от зиналата паст на машината, която всеки път ми задържаше последното левче от пенсията, заради някакви нейни си, машинни правила, до ушите ми достигна позната мелодия, после чух и думите:

Parla più piano e nessuno sentirà

Il nostro amore lo viviamo io e te…

Ако сърцето ми не биеше бясно, щях да си помисля, че вече е спряло и съм се озовала но Оня свят. Но не бях там. Обаче не бях и тук. Бях в онзи парк, на 25, красива и дива, а той ми шепнеше тихо в мрака, че любовта ни е най-голямата, съществувала под това небе. Спомням си, че беше висок и красив, облечен в синьо онзи ден, с бебешки гладко лице, трепереше от вълнение и се потеше, а аз – уверена и надменна, го целунах страстно, както никоя преди мен не го беше целувала. В онази нощ той ми призна неща, които ме уплашиха, но не го показах. Наливах се с бира, като истинска модерна дама от западния свят, смеех се цинично и го потупвах по главата майчински. По едно време станах, като се престорих, че отивам в храстите (сещате се защо) и побягнах надалеч, за да не се върна никога повече. Бях толкова млада и свободна, мечтаех да пътувам, да се веселя, да сменям любовници, а той беше още толкова малък, едва завършил гимназия, невинен и невеж в отношенията с жените. Мечтаеше за любов, деца и дом, а аз бягах от този закостенял живот на домакиня. През годините, в които една по една мечтите ми се сриваха, се сещах за него, питайки се истина ли е било случилото се между нас и дали щях да бъда щастлива с него (въпросът беше реторичен). Дори не си спомням името му, но се надявах, че е намерил любовта, за която ми шептеше в онази нощ, когато ме изплаши мен – смелата – с нежни думи и любовни признания. Но ето, че сега пак съм там, в парка, на 25, а красивия млад мъж реди думите от песента с гласа на уличния музикант.

Някой от опашката доста грубо, макар да ме нарече госпожо, ме сепна и ме подкани да се измета от банкомата. Отместих се с глухо извинение, после минах покрай музиканта и му оставих в калъфа всичките 240 лв. За какво ми е пенсия? Та аз съм толкова млада – само на 25! И докато правех това щедро дарение, музикантът внезапно посегна, хвана ме за ръката и се наведе да я целуне.

***

Събудих се в интензивното. Около мен се суетяха дъщеря ми и внучката, които щом отворих очи, ми обясниха с разтревожени гласове, че съм получила инфаркт, но да не се безпокоя за нищо – щели да ме вземат в техния апартамент и да се грижат за мен. Според лекарите причината за покосилия ме сърдечен удар беше комбинация от жегата и склонността ми да си пийвам силно кафе всяка сутрин. Без пропуск. Мълчах и кимах с разсеян поглед. Само аз си знаех какво беше развълнувало сърцето ми в онази сутрин на седмо число. Припомних си отново уличния музикант, пеещ песента на Джани Моранди и моята набръчката ръка, попаднала за кратък миг в неговата. И там, между палеца и показалеца, бях видяла нещото, което ме удари право в сърцето. Избледняла вече грубо направена по войнишки татуировка с инициали и рождена дата. Със сигурност на жена. И двете съвпадащи с моите.

Голата истина е гола вода

Отдавна съм се отказала от съвременното българско кино, но след бурната реклама на „великия шедьовър“ на „големия“ Виктор Божинов и след двегодишна съпротива, най-после и аз поддадох и изгледах „Голата истина за група „Жигули“. 🚗

Още през 2021 г., когато родните киномани и критиката ми проглушиха ушите с този нов български филм, имах предчувствието, че той всъщност не е нов, а е префасонирана версия на класиката „Оркестър без име“. Както винаги, оказах се права и въпреки че все още ми се повдига от снощи, като след возене в „Жигули“ по троянските завои, не мога да се сдържа да не избълвам цялото насъбрало се отвращение към този отвратителен филм. 🚗

Голата истина е, че „Жигулито“ е гола вода, която преповтаря почти до най-дребния детайл, с леки козметични промени, „Оркестъра“. И за да не бъда голословна, преминавам към примерите. 🚗

Започвам с героите. Там двата филма най-много се припокриват. Като начало, ръководителите, които се нагърбват с цялата организация, обират позитивите и в още по-голяма степен негативите – Велко в „Оркестъра“ и Фори в „Жигулито“ (в ролята Михаил Билалов – единственото нещо, което не ме дразнеше в съвременната версия). Следва мъжкарят, който не цепи басма никому и се замесва в не един скандал – Павката и, съответно, Васо (противният ми Филип Аврамов). Ролята на добродушния и леко наивен мечтател Жоро в „Голата вод… истина“ е поверена на Димитър Рачков (Киша). Донякъде съм приятно изненадана от актьора, че не се лигави, като в „Капките“, но като цяло – едно към едно с Мамалев. Разликата между Жоро и Киша е само в музикалния инструмент. Остана мълчаливецът, който пострада при концерт, подобно на Филип – Пухи (в ролята Герасим Георгиев - Геро). И съвсем накрая, двете певици конкурентки – една бездарна (Рени Ковачева в „Оркестъра“ – Дарина в „Жигулито“) и една талантлива (Ваня – Соня). По отношение на дамите все пак има малка разлика – в „Оркестър без име“ Миташки, на чийто купон трябваше да свири бандата, държеше на некадърната хубавица Рени, докато героят на Август Попов предпочете оригиналния състав с по-добрия глас Соня (Ирини Жамбонас) да пее на рождения му ден на морето. Има и още една съществена разлика – Рени се омъжи за италианец, а героинята на Лилия Маравиля – за французин. Е, все жабар, ще каже заядливият (като мен) зрител. 😊

В сюжета приликите също са многобройни, а там, където има различия, „Жигулито“ сякаш прави опит да продължи историята на „Оркестър без име“. В началото и на двата филма виждаме всеки герой в ежедневните му занимания – кой поправя коли, кой човешки лица… Приликите с познати събития са случайни. 😉 Появява се и онази влиятелна фигура, която може да изкара от всяка свирка певица, стига да е доволен (от свиренето, не от пеенето 😉), и притиснатият до стената композитор, който трябва да направи компромис със съвестта си в името на успеха. Е, има и разлики – в „Оркестър без име“ бездарната държанка беше само една Рени, докато в „Голата истина…“ се появиха две и се заговори за още една, но това са само цифри. Важното е, че нещата не са се променили от соца насам. След кратки перипетии, колебания и сръдни и двете групи в крайна сметка потеглят към морето с автомобил, шофиран от нервака на бандата. Чиста случайност, какво да се прави. Но пък събитията, на които свирят, са съвсем различни – какво общо намирате между соц-сватба и мутренски рожден ден? 😉 А и подаръците, които раздадоха Миташки и Боби Чаев, са къде-къде различни: какво е общото между „Москвич“ и „Жигули“, а? Освен това, едната кола отиде за младоженците, а другата – за музикантите. Разбира се, след издънката по време на купона и нещата вече съвсем не си приличат – Велко трябваше да плати счупената техника, докато Фори – да я продаде, за да върне капарото, което изхарчи неблагоразумно. 😉 Но и двата филма не се разминаха с пострадали музиканти на сцената – на Филип му счупиха ръката в пиянското сбиване, а Пухи просто си припадна зад барабаните. В крайна сметка, и двамата попаднаха в утешаващите ръце на любимите жени, които нямаше как да се сърдят повече на ранените герои. И накрая, и „Оркестъра“, и „Жигулито“ остават, за още едно участие, за още емоции, и като цяло, има хепиенд. Единствено музиката е наистина много различна (и в това отношение предпочитанията ми са към тази от „Оркестър без име“). 🚗

Разбира се, наясно съм, че абсолютно никой не споделя това мнение, но нали знаете как е при гадене? Трябва да изхвърлиш лошото навън, за да ти олекне и да забравиш. 😉

Снимка: 
https://www.dreamstime.com/editorial-stock-image-vaz-moscow-russia-august-soviet-compact-sedan-car-exhibited-retro-motor-show-vdnkh-image49470944#_

Трусове

Районът беше отцепен от полицията, екипи на „Гражданска защита“ разчистваха бетонните парчета, до вчера стени на домове, и с помощта на военните изваждаха тела. Мобилизираните лекари просто констатираха смъртта – нямаше оцелели след разрушителното земетресение, изненадало спящия град.

Сред настъпилата суматоха никой не забеляза, че една жена броди като привидение между разрушените сгради и оглежда труповете, с надеждата да намери точно определен.

 Елена търсеше Виктор. Не таеше никаква надежда да го види жив, след като вторичен трус с магнитут 9,8 по Рихтер буквално срина на сол целия жилищен комплекс, заедно с живота на хиляди хора. Само ако не се беше върнал, ако беше останал с нея и децата, сега Виктор – млад баща на четиримесечни близначки – щеше да е жив. Но той знаеше, че за Елена пръстенът е много важен. С такъв отчаян поглед го изгледа, когато след първия трус се озоваха в двора на комплекса, с по едно сънено, все още неревящо бебе на ръце. „Пръстенът“ – прочете в безмълвните ѝ устни Виктор и веднага бе оставил малкото момиченце в ръцете на съседката. После беше целунал младата си съпруга и без да каже дума, беше влязъл обратно в блока.

Какво ли си бе мислил, питаше се Елена. Че просто ще влезе набързо на първия етаж, ще отвори нощното шкафче, ще вземе кутията и ще се върне при семейството си. Можеше да остави проклетия пръстен – какво толкова? Тя нямаше да го обвинява, макар този пръстен да означаваше много за нея. Само той ѝ беше останал от бившият ѝ съпруг – нейната голяма любов. Илия беше съученик на Виктор, красив младеж и луда глава, моторист. Загина в катастрофа само 20-годишен, още преди медения месец, като не остави на Елена нищо след себе си, освен траурни дрехи и венчална халка. След година Елена се омъжи за Виктор – най-близкият приятел на Илия – влюбен в нея още от ученик. Дори след като им се родиха близначките, Виктор знаеше, че Елена продължава да обича починалия си съпруг. Повече, отколкото някога щеше да обича него, макар да беше баща на децата ѝ. Но това не му пречеше да я обича с цялото си сърце. Затова се върна за пръстена от Илия, който Елена държеше в чекмеджето до главата си и неизменно целуваше за лека нощ, уж тайно от съпруга си. Виктор никога не показа, че знае за този ритуал, въпреки че всяка целувка разтърсваше влюбеното му сърце в неистова болка.

Крачейки сред мъртъвци, кръв и разруха, Елена видя познатата татуировка върху стърчаща изпод купчина развалини лява ръка. Два розови гълъба с инициали Л. и М. на гърдите. Лили и Мария – двете момичета на татко, двете му малки пиленца. Под нещо, което някога трябва да е било шкаф, се виждаше част от лице – познато лице, само че бледо, като на мъртвец. Елена изпищя. Няколко пожарникари се затичаха в посока на вика и подхванаха уплашената жена, за да не припадне сред руините. Опитаха се да я разпитат какво прави там, познава ли убития, но тя беше сякаш в друго измерение.

– Вижте, вижте, момчето помръдна! – извика един пожарникар.

– Дайте да го извадим! Бързо! – разтичаха се още няколко мъже.

– Повикайте лекар, жив е! – крещеше някой.

Двама медици тутакси се спуснаха към мястото и с облекчение констатираха, че човекът наистина беше жив, макар и тежко  ранен.

– Ели… - шепнеше слабият глас на Виктор. – Ели… аз… - той не намери сили да продължи, пък и лекарите не му дадоха шанс – сложиха го на носилка, опасаха кислородна маска на лицето му и го повлякоха към линейката.

– Почакайте! – Елена се затича към екипа, отвеждащ съпруга ѝ към болницата.

Под маската Виктор се усмихна с болка и само отвори ръка. Стискаше пръстена на Елена.

– О, Боже, обичам те! – извика тя. Грабна бързо пръстена от ръката на ранения Виктор и го целуна страстно.

Небиблейският Исус

 

Около Коледа и всичкото плюскане, взех, та се замислих и за рожденика, в чиято чест (незнайно защо), аз получавам подаръци. Такъв ли е бил, какъвто ни го представя Библията, бил ли е въобще, вършил ли е чудеса и защо дори и след смъртта му (ако е умирал изобщо, което няма как да стане, ако не се е родил, следователно няма как и да е възкръснал, защото неродените не възкръсват… това ще го оставя за втори текст, около Великден), в модерно-технологичния ни век, неговата личност все още е такава загадка.

Ще разгледам няколко случки от живота на Исус Христос, които не само не смятам за чудо от съвременна гледна точка, а смятам за абсолютно прости, та чак се чудя как така прости хора като нас не се сещат какво се крие зад библейските текстове.

Редно е да започна с раждането, но аз се връщам назад, девет месеца по-рано, за да проследим чудото на непорочното зачатие. Няма как да стане, нали? Нито обикновен дърводелец, нито самият Господ не може да забремени жена, без да е имал полов контакт с нея (да не говорим, че самият акт не е достатъчен, но да не навлизаме в науката чак толкова). Истината е, че в наши дни все повече деца са плод на непорочно зачатие. Ние го познаваме като ин витро. Та, не ви ли е хрумвало, че Господ всъщност е лекарят, извършил процедурата, а щастливата майка го е благославяла като божество заради „чудото“, решило проблема с импотентния Йосиф? И именно заради това празнуваме и до днес раждането на първото в историята бебе, плод на изкуствено оплождане. Твърде просто, ще кажете, но за простите умове отговорите непременно трябва да бъдат сложни.

Photo by Mikhail Villegas on Unsplash

Изяснихме зачатието, прескачам раждането (тук нищо интересно), пропускаме и детството и отиваме направо на младежките и по-зрелите години, когато Исус вече се е осъзнал и ориентирал в живота. От всичко, което е вършил, се вижда, че е имал интереси в доста области, безсъмнено на първо място медицината. Няма да изброявам всичките изцеления, които уж извършва чудодейно, защото в това да си учен сред невежи няма нищо кой знае колко интересно. Няколко чудеса обаче привличат вниманието ми с простотата и явното логично обяснение, което векове наред се подминава (вероятно, под влиянието на ЦРУ, които плащат на християнската църква).

По всяка вероятност, освен с медицина Исус се е занимавал (любителски) с молекулярна кухня. Два са примерите, с които ще докажа, че е колега от УХТ – Пловдив.

Помните ли как Исус превръща водата във вино (Йоан 2:1-11)? Всъщност, това е и неговото първо чудо. Е, аз ще ви кажа – във водата е имало прах тип степче, което при разтваряне във вода може да придобие вкус на каквото си искате – грозде, портокал, лимон и т.н., та даже и зелева чорба. Така че Исус не е направил никакво чудо, а е измамил гостите, така както и до днес правят производителите на „натурални“ сокове. А и, в крайна сметка, след като някои майстори успяват да превърнат виното във вода (в добрия случай, когато не става оцет), защо Исус да не може да направи обратното?

Следващият пример е свързан с яденето, без което пиенето… абе, пак върви, но повръщането е различно. Сещате ли се, че Исус успява да нахрани 5000 души с пет хляба и две риби (Йоан 6:1-14; Матей 14:13-21; Марк 6:32-44; Лука 9:10-17)? Хубаво, ама някъде да пише колко големи са били, а, вас питам? Който е гледал „Риболов на чудовища“ знае какви огромни рибоци хващат хората. Ами рекордът за голям хляб на Гинес? Държи се от румънци, които са направили 107 кг самун. Обаче по времето на Исус все още не е имало книга на рекордите, обаче това не пречи да са пекли и по-големи. А, най-сетне, не сте ли слушали рибарски истории? Ако вземем да вярваме на рибарите, ще излезе, че всички до един вършат чудеса. Какво пречи евангелистите да са разказали поредната рибарска история в Библията, а вие, будали, да им вярвате. Или щом го пише в Библията, значи е истина, все едно го пише в интернет? Впрочем, според Библията Исус още веднъж храни хиляди хора с хляб и риба (Марк 8:1-10; Матей 15:32), но този път, явно осъзнали, че прекаляват, евангелистите намаляват броя на гладните на 4000 и увеличават хлябовете на седем.

Едно от любимите ми „чудеса“ е ходенето по вода (Матей 14:22-33; Йоан 6:15-21; Марк 6:45-52), в което няма нищо необичайно и всеки един от нас не само го може, а го е и правил. Защото никъде в Библията не пише какво е било агрегатното състояние на водата, а то си е просто като нас, че е било твърдо. Исус е ходел върху лед, а нас са ни изпързаляли евангелистите, като са скрили част от информацията и айде – две хиляди години никой не се сеща да приложи елементарни познания по физика. Но защо му е било да ходи по лед на Исус? За мен и това е очевидно – занимавал се е с шорт трек, но щом опитите му са определени като ходене, значи не е бил особено добър. Важното е, че е спортувал… макар че спортът не му е осигурил дълъг живот. Но за смъртта и възкресението ще говорим, както казах и по-горе, около Великден.

Кой се страхува от тикви?

И тази година Хелоуин изпоплаши народа български. От маскирани като вещици деца настръхнаха екстеншъните на не една беге мама, на чийто нокти би завидяла самата Баба Яга, а татуираните Ботев и Левски по бицепсите на патриотите се навряха под ръкавите, от страх пред децата зомбита (този път без телефони). 

Но защо Хелоуин толкова изплаши родните смелчаци, които се бият по барове и окото им не мигва пред миглите на плеймейтките? Може би, защото не е български и роден, а по стар обичай ние си тачим и милеем всичко българско и родно, че дори политиците.

Замисълът на празника Хелоуин наистина си е зловещичък, но на фона на изконни български традиции и обичаи е просто смешен. Да не говорим за други страшни неща, които се случват по света и у нас. И за да успокоя изплашените до припадък мами, баби и други, правещи от Хелоуин драми, ще направя кратък списък на празници, обичаи, традиции и всякакви случки, които са много по-страшни от Хелоуин.

✓Гергьовден - считан за един от най-българските празници, за мен този ден предизвиква ужас още от детските ми години. Свързвам го с пищящи агнета и блеещи майки, чийто деца са обречени да потънат в бездънните стомаси на озверелите Гошовци. И това, ако не е изродски празник... 🐑

✓Тричането на кучета в Странджанско - за тези, които не знаят, според тази гнусна наша родна традиция куче се завързва на въже, върти се и се изстрелва в студената вода на близка река. Целта - да спаси животните от болести. В 21. век... 🐩

✓Коледа - клането на прасе и до днес е гордост за българската селска майка, която не пропуска да качи мъжките си чада на гърба на опърленото прасе, прясно заклано насред двора от група полупияни герои. Всеки път, щом видя подобна снимка в социалните мрежи, нещо някъде в мен се надига и прави опит да излезе навън от устата (за щастие, засега все под форма на думи). 🐷

Дотук с празниците, че ще стане много дълъг текста, а предвид нивото на съвременното будно общество, не вярвам някой да изчете нещо, което е повече от 3 страници, затова минавам на друг тип страхотии.

✓Честванията на Бузлуджа - когато баба ви се премени с червената шуба и тръгне да атакува великата тоалетна чиния, не се ли плашите поне малко? Аз се плаша, но не от похода на бабите, а от този на младите, които вървят след престъпна сган и ни връщат назад във времето. 🧹

✓Безумното шофиране - черната статистика и съобщаването на всяка поредна катастрофа предизвиква у мен гняв и страх едновременно. Но явно не действа на ербап шофьорите, които не само, че не се стряскат, а дори се гордеят, когато нарушат правилата за движение по пътищата. А ченгетата са все лоши...🚔

✓Войните - една от тях се води досами портите ни, но нас не ни е страх, защото ние подкрепяме силния и докато е така, чичко Влади ще ни закриля и снабдява с газ и всякакви блага. Но това робство е страшно. 🥺

Малко празници, малко новинарска хроника, пък дано съм ви убедила, че има по-страшни неща от тиквите. Ако ли пък не съм, наминете през къщи, да ви черпя един тиквеник. Казват, много помагало срещу тиквен страх.

Да останеш без глас

 

Случвало ли ви се е да останете без глас? На мен поне доста често, но това сякаш е типично за моята професия. Случи ми се още в началото на моята вече солидна шестгодишна кариера, още през първия ми работен месец, когато си мислех, че колкото повече викам, толкова по-добре ме чуват учениците. Разбира се, те ме чуха, но това не значи, че ме послушаха. И така, нищо кой знае не се промени в класната стая, освен че ми се наложи една седмица след злополучното повишаване на тон да шепна и да преподавам жестомимично.

Ако си мислите обаче, че след тази случка се отказах да надавам глас всеки път сред побеснялата тълпа тийнейджъри, които обичат да тестват височината на вокалите си точно в моите часове, лъжете се. Цели пет години продължих с опитите да надвиквам сама 26, и всеки опит, естествено, се оказваше все по-неуспешен. Времето обаче ми показа решението и тази година (засега) все още не съм повишавала тон. Едва на шестата година осъзнах колко е безсмислено да крещиш на глухи. Сега говоря, при това тихо, но съм убедена, че с времето говорът ще премине в шепот и един ден ще млъкна. Не защото нямам какво да кажа, напротив, просто няма да има на кого. И тогава, вероятно, ще се намерят желаещи да чуят мълчаливата, която просто стои и брои наобратно от 45 в минути.

На поредните парламентарни избори голяма част от българските избиратели постъпиха така, както аз класната стая. Убедена съм, че замълчаха не защото няма какво да кажат, напротив – няма на кого. Политиците отдавна са глухи за избирателите, които са останали без глас след всичките години на митинги, протести и демонстрации. След всички години, когато крясъкът на бюлетините е бил заглушаван от шум на пари.  Ето затова българският избирател остана без глас на тези последни избори и остави без гласове поредните мераклии да разгледат отвътре сградата на Народното събрание. Мълчанието на негласувалите говори повече от всяка електронна бюлетина, която звъни като биткойн в банковата сметка на някой депутат. Мълчанието към днешна дата не означава безразличие. Напротив – това мълчание е по-страшна присъда от всяка друга, издадена от родната съдебна система. Защото човек мълчи не само когато е съгласен или му е все тая. Понякога гласът просто се уморява.