Изборът на Елиза

 

– Защо никога не ме взимаш с теб, когато ходиш при Тони? – хленчи глезено малката Лу.

– Нали сме говорили за това, Лу? Като пораснеш по-голяма, ще отидем заедно да видим Тони – за пореден път Елиза води този разговор с дъщеря си, която, изглежда, не смята да се откаже.

– Голяма съм вече пък! – продължава да се цупи Лу.

– Само на шест си – смее се Елиза, а детето се изплезва насреща ѝ. – Какво сме казали за плезенето?

– Добре, де, мамо, няма повече. Но като стана голяма, идвам при Тони.

– Обещавам.

– Ще му кажеш ли, че го обичам?

– Ще му кажа.

– После ще го удариш ли по главата?

– Защо да го удрям?

– Защото съм му сърдита.

– Защо си му сърдита, Лу?

– Ей така. Защото замина и не иска да ме вижда.

– Миличка, не е вярно. Тони иска да те види, но като станеш голяма.

– На седем.

– Дванайсет.

– Осем.

– Добре, десет. Последно.

– Девет и половина?

– Стига пазарлъци. Тръгвам. Чао. Да слушаш баба.

– Мамо?

– Какво?

– Забрави нещо.

– Да. Благодаря ти! – Елиза взима плюшеното мече от ръцете на Лу и излиза.

***

Елиза слиза от автобуса и тръгва по гробищната алея. Денят е прекрасен – слънцето озарява небето, на което днес няма нито едно облаче, птичките пеят, а тревата е била наскоро окосена. Отвсякъде се долавят аромати на цветя. Жената се спира за миг, вглежда се в небето и шепне на себе си „идвам, момчето ми, мама е тук“. Върви уверено – идвала е толкова пъти, че без проблем намира бялата статуя с форма на ангел. Гали нежно изящните каменни криле, после се навежда, целува снимката, от която я дете на около две годинки, почти бебе, с пълно личице и сияеща усмивка.

– Здравей, Тони! Как е бебчето ми днес?

Камъкът мълчи, но Елиза не чува тишината. Отговорът достига до майчиното сърце по неведомия път на любовта, без нужда от думи, и тя продължава да говори на сина си:

– И аз мисля, че денят е само за игри. Виж какво съм ти донесла. Да, позна, Тони – мече е! Ти обичаш мечетата.

Елиза подава играчката към ангелчето, като я закрепва върху крилете.

– Лу каза да ти предам, че те обича. Да, и аз ще предам, разбира се.

Елиза се опитва да бъде весела, но както става всеки път от две години насам, сълзите потичат неканени.

– Липсваш ни, миличък. На Лу, на баба и дядо… на мама. Всичко бих дала да си те върна обратно?

– Всичко? – Елиза сякаш дочува глас. Но не е гласът на Тони. Не. Този глас не е детски. Мъжки глас. При това, звучи доста… Елиза се обръща, но не вижда никого.

– Ама съм смахната – мърмори  под носа си жената.

– Че си смахната, смахната си – продължава да говори непознатият глас, - но аз мога да ти помогна.

Елиза вече е сигурна, че не ѝ се причува. Обръща се, оглежда зад гърба си – никой. Наблизо няма абсолютно никого, освен каменни статуи. Гробищата обикновено са самотно място в делнични дни, в този „мъртъв“ час – нито сутрин, нито обед…

– Къде си? – пита жената с леко треперещ глас.

– Ето тук –  гласът сякаш идва изпод камъните.

– Покажи се, щом си тук.

– Сигурна?

– Сигурна.

В същия миг един мак пред Елиза започва да расте с бясна скорост, и расте, расте, после цветчето се разтваря, стеблото постепенно наедрява, издува се от мускули и накрая пред смаяния поглед на жената се материализира мъж. При това доста привлекателен, въпреки силно зачервената кожа и ситните рогца, показващи се деликатно под черната чуплива коса.

– Ти пък кой си? – пули се Елиза, неразбираща.

– Я да видим… червен, но не от слънчев загар, с рога, но не съпругът ти, с опашка (фръцва се и откъм стегнатия задник се мярва тънка черна опашка, сплетена на плитка), но не котарашка, и вила в умален размер (вади сребърна вилица за десерт от джоба на ризата). Сети ли се?

– Дявол да го вземе! – смаяна е Елиза.

– Точно така, маце, Дявол. Приятно ми е. Може ли да ти викам Ели?

– Да… не… не може… защо си тук… какво искаш от мен… махни се… – Елиза изведнъж изпада в мини истерия, започва да крещи и да удря с нежните си юмруци мъжа пред себе си.

– Ей, ей, я по-кротко! – опитва се да отблъсне ударите Дявол. – Аз нищо не искам от теб, но ти от мен…

– Какво мога да искам аз от теб? – вика Елиза, обезумяла от ужас.

– Ами, да припомня… „всичко бих дала, дрън-дрън“. Сещаш ли се?

– Ти да не се мислиш за Господ?

Дявол започва да се смее с дълбокия си глас.

– Нещо се бъркаш, бейби. Господ не може да върне Тони. Това е против природата, а Господ не работи така. Аз обаче…

– Наистина ли можеш да ми върнеш момченцето? – в гласа на Елиза се прокрадва надежда.

– Технически, да.

– Как?

– Лесна работа за мен. Събирам атомите от Вселената, после издирвам душаша… имам си технология, не ми се влиза в детайли.

– Ами, действай тогава! – Елиза диша учестено и нито за миг не подлага на съмнение уменията на странния си нов познат.

– Първо, Ел, кажи ми, вярно ли би дала всичко за Тони? – поглежда я подозрително Дявол.

– Иска ли питане? – Елиза вече не се владее и гласът ѝ е толкова силен, че стига чак до бога.

– Тогава… Дявол щраква с пръсти. – Последно питане?

– Направи го, по дяволите! – крещи Елиза.

– Готово.

– Готово? Как така? Толкова бързо? – Елиза не вярва.

– Да. Готово.

– Къде е?

– У вас.

– Да не ме лъжеш?

– Моля те, аз съм Дявол, не съм измамник.

– Значи, просто да се прибера?

– Да.

– А ако ме излъжеш?

– Няма. Честен кръст – Дявол се кръсти със сериозно изражение на лицето.

Елиза хуква към изхода, без да си вземе довиждане с надгробния ангел, както обикновено, и без да целуне снимката на Тони. Ако Дявол не лъже, днес ще целува на живо малкото си момче.

***

– Лу, Тони, тук съм, милички! Прибрах се! – Елиза връхлита в дома си, като почти избива входната врата.

– Здрасти, мамо. Защо викаш толкова силно? Ти винаги се прибираш – от детската стая се чува звънливо гласче. На момче.

Елиза тича с все сили по коридора и сърцето ѝ е напът да я изпрати обратно в гробището, когато вижда познато дете, но попораснало. Тони! Нейният Тони я гледа с огромните си сини очи и строи някаква кула от „Лего“. Жената се хвърля върху момченцето, събаряйки кулата, и почти го задушава в прегръдките си.

– О, мамо, виж какво направи! – разочаровано е детето. – Толкова време я строя.

Елиза не чува недоволството на Тони и обсипва с целувки лицето на сина си.

– Стига, мамо, вече съм голям мъж – сърди се Тони. Ще кажеш, че не си ме виждала сто години.

„Почти“, мисли си Елиза и плаче и прегръща недоумяващото дете.

– Тони, а къде е кака? – Елиза се сеща за дъщеря си, която вероятно е на седмото небе.

– Кака? – детето не разбира.

– Да. Лу. Тук ли е? – Елиза вижда объркване в очите на Тони и силно притеснение започва да се надига у нея.

– О, мамо, аз нямам кака. Тя е умряла преди да се родя.

– Умряла!? – Елиза едва си поема дъх.

– Да. Разболяла се от някаква морска болест. Мисля, че беше рак. После съм се родил аз, за да не си тъжна.

Елиза не вярваше на ушите си. Нейната Лу мъртва? Не, Тони трябва да бърка.

– Тони, миличък, имаш някаква грешка. Като мъничък ти беше болен, но вече си излекуван. Лу ти носеше играчки в болницата, за да не плачеш за нея. Помниш ли? Тогава беше много мъничка, на две годинки, колкото теб, когато ти ум…

Тони клати глава. Не помни.

– Искаш да ми кажеш, че не си виждал Лу?

– Виждал съм я. Има снимка на нашата врата – обяснява Тони спокойно на майка си, която се държи като луда днес.

Елиза хуква към входната врата. Ужас! Огромна снимка на дъщеря ѝ я гледа, а над нея надпис ТЪЖЕН ПОМЕН. Шест тежки години без нашата… Елиза онемява. Връща се бързо в детската и пита запъхтяна:

– Тони, миличък, кажи ми бързо, на колко години си?

– Шест – Тони отговаря, без да се замисли, докато се опитва да възстанови щетите, нанесени от майка му по лего кулата.

Елиза е смазана. Значи, това е била цената? Той е взел наистина всичко. Върнал е Тони, но е взел Лу. Някак е върнал времето с шест години и е разменил децата ѝ. Дявол да го…

***

– Дявол проклет! В ада да гориш! Ела ми само! – крещи Елиза до гроба, в който до преди часове лежеше Тони, а сега – Лу.

– Маце, пак ли ти? – Дявол се появява сънен пред Елиза. – Дано имаш сериозна причина да ме будиш по това време -  прозява се и Елиза вижда красивите бели зъби, безупречно наредени зад плътните страстни устни.

– Ще ти дам аз една причина, изчадие адово! Толкова съм бясна, че ще изляза от кожата си! – крещи Елиза и ако не беше дете на ада, Дявол би се заклел, че вижда огън да излиза от ноздрите ѝ.

– Едно време и свети Вартоломей казваше така… - невъзмутим е Дявол.

– Свети кой? Я млъквай! Какво направи с моята Лу?

– Аз да съм направил?

– Да, ти!

– Ааа, мадам, моля, недейте така. Доколкото си спомням, ти каза, цитирам: „бих дала всичко“. Потвърди го два пъти поне. Така ли беше?

– Да, но… – Елиза плаче, осъзнала, че вината за смъртта на Лу е нейна и само нейна. –  Но аз… аз исках… само исках… исках си Тони… – хлипа жената.

– Ооо, милата ми тя – Дявол прехвърля ръка през рамото на ридаещата майка пресилено съчувствено. – Искаше си момчето, но си искаш и момичето. Ех, тези майки. Дават всичко само на думи. Виж, бебчо, Вселената не работи така. Господ не може да възкресява мъртви, а аз мога, но при определени условия. Мога само да променям части от съдбата, а не да я отменям. Като каза, че даваш всичко за Тони, направих така, че той да не се разболява от рак. Но твоята съдба, скъпа Ел, е да имаш само едно дете. Според Господ това е Лу, но за мен няма значение кое е, стига да е само едно. Затова трябваше да разболея дъщеря ти и да я пратя на Онзи свят, за баланс между световете. Вселената няма нищо против такава размяна.

Елиза мълчи. Мислите ѝ са в онзи ден преди малко повече от четири години, когато лекарят ѝ съобщи новината.

- Скъпа Ели, в такива случаи обикновено казвам честито на бъдещата майка, но при теб няма да избързвам. Длъжен съм да съобщя, че плодът е с рядка генетична мутация и бебето ще развие летален рак на третия месец от раждането си. Няма да живее повече от две години. Сигурно е на сто, не – хиляда процента. В този случай с колегите сме единодушни…

Елиза си спомни страшната дума аборт, която тогава отричаше, и плачеше, и въпреки увещанията на съпруга си, беше решила да роди това дете. Решение, заради което съпругът ѝ по-късно я беше напуснал, а дъщеря ѝ беше изживяла две кошмарни години без майка, оставена на грижите на баба си или на услужливи сестри в болниците, където често лежеше братчето ѝ. След смъртта на Тони Лу беше единствената ѝ утеха и упора, каквато беше неизменно през цялата тежка бременност. Привързана до полуда към малкия Тони, Лу все още не знаеше какво точно е станало с него. Елиза ѝ каза, че е на по-добро място, където вече не е болен, но не може да го вижда, защото не е позволено за деца, които не са болни, и чак като порасне, може да отиде и да си поговори с него. И Лу се съгласи, макар Тони да ѝ липсваше всеки ден. Елиза беше загубила момченцето си заради своя глупав егоизъм да го роди. Обрекла го бе да прекара краткия си живот в страдание и болка. А сега, пак заради глупавото си решение, загуби и дъщеря си.

– Лу, Лууу, моля те, прости ми! Върни се при мен! Не исках… – Елиза крещеше и плачеше, и се мяташе…

– Събуди се, мила. Ели? Хайде, скъпа, отвори очи – Елиза усети целувка върху бузата си и отвори очи.

– Виктор?

– Тук съм, скъпа, всичко е наред. Сънуваше кошмар.

– Лу? Как е тя? Добре ли е? – притеснено се надигна Елиза.

– Разбира се, преди малко ходих да я завия. Спи като ангелче.

– Моля те, само не говори за ангели… – Елиза си отдъхна.

– Както кажеш, съкровище. Сега заспивай – Виктор зави съпругата си и я прегърна в силна прегръдка.

– Скъпи?

– Да, мила?

– На колко годинки е Лу?

– Какво ти става? – Виктор погледна Елиза с тревога.

– Просто ми отговори.

– На годинка и половина. Кажи-речи, две.

Елиза се отпусна спокойно на възглавницата. Значи всичко е било сън. Опипа корема си. Не усети да е издут, но беше сигурна, че е в ранна бременност. За съжаление, диагнозата на лекаря не беше сън. По-рано през деня наистина беше при гинеколога, който я посъветва да не ражда това бебе, защото има генетична мутация и ще живее кратко. В страдание.

- Виктор, взех решение. Ще направя аборт. Така е най-добре за всички. Знам, че искаше син, но няма да е честно…

Виктор прегърна още по-силно жена си, целуна я нежно по-врата и ѝ прошепна на ухо:

- Аз вече имам дъщеря. Имам и теб. Вие сте моите момичета и нищо друго не ми трябва, за да бъда щастлив. Обичам те. Винаги ще бъда до теб… до вас двете.

Елиза заспа в прегръдките на съпруга си блажено. Дяволът повече не се появи.

Червеният бонбон

 "Моля те, не ме яж, не ме яж, не ме ЯЯЯЯЯЖЖЖЖ или ще те УБИЯЯЯЯ!", крещеше  огромният червен бонбон пред лакомата детска паст. Езикът облиза сладката гладка повърхност, започна да си играе с червената захарна експлозия, която потъна по хранопровода, после гърдите се издуха в неуспешен опит да изкашлят, дъхът се върна обратно към дробовете и след миг спря, сърцето утихна и само едно "казах ти да не ме ядеш" се чу откъм кривото гърло.

"13 за късмет" с Александър Скалд

 

Снимка: Александър Скалд

„Познавам“ Александър Скалд като поет (и то доста добър) от WriteCraft. И когато видях познатото име върху корицата на роман, известно време (около час) се колебах дали да опитам. Резултатът – вече имам нов любим съвременен български автор, чийто „Вой“ няма да спра да препоръчвам. Сравняват го често с Джек Лондон и Емилиян Станев, но, по мое мнение, в художествено отношение Алекс стои над първия, а в морално – над втория. Честно да си призная, част от мен се надява да няма продължение на „Вой“, защото историята е съвършена в този си вид. Но ако такова се появи, обзалагам се, че първият отзив ще бъде от мен. 😉

1.     Кой пръв откри таланта ти?

Не е имало човек, който да ми каже “Абе, ти знаеш ли, че трябва да пишеш?!”. От малък бях привлечен от писането, четенето и разказването на истории. Съвсем естествено започнах да се занимавам с писане. Ако става дума за професионални отношения, издателство “Ерове” бяха тези, които първи решиха, че може да работят с мен и да създаваме интересни книги заедно.

 

2.     В поезията или прозата се чувстваш по-силен?

Преди няколко години бих казал, че поезията е моето нещо, но с напредването на възрастта (вече съм на 33) все по-малко имам нужда да изразявам чувства в мерена реч. Прозата вече ми е по-близка и с нея по-добре успявам да представя на хората какво се случва в главата ми.

 

3.     Планираш ли да издадеш стихосбирка?

Зависи. С издателство “Ерове” планираме да издадем нещо поетично, което не е стихосбирка. Ако то се приеме добре и хората искат още поезия от мен, може и да издадем стихосбирка. Имам достатъчно материал. Ако има желание от читателите, ще го реализирам.

 

4.     Имаш ли фобия от някое животно?

Не се сещам за животно, което ме кара да си губя ума и да бягам с писъци. Но има животни, които не ме привличат никак - паякообразни, многоножки, голяма част от насекомите... Въпреки че преди време си имах богомолка за домашен любимец (казваше се Богдана и много ми помогна в борбата с миризливките по простора).

 

5.     Има ли по-добра бг книга от „Вой“ за 2023 г.?

Истината е, че не съм чел нито една българска книга, излязла през 2023 г. Бях и все още съм зает с писането на дисертация и не ми остава много време за четене. Но дори да бях прочел някоя книга, нямаше да я сравнявам с “Вой”. Не ми се струва редно сам да поставям оценка на творбите си, нито да казвам дали са по-добри от други. Това може да го направят читателите. Аз мога само да заявя, че съм направил всичко възможно „Вой“ да излезе в най-завършен и приятен за четене вид. Ако не го бях направил, би било неуважение към читателите.

 

6.     Усещаш ли, че си написал изключителен роман?

Изключителен в смисъл на „различен от останалите“ - да. Това, че няма роман, в който българската природа да играе главна роля, беше една от причините да се захвана с този труд. Също така има много творби, в които за природата ни се пишат неверни клишета и откровени глупости. Много ми се искаше да се появи роман, който проявява повече уважение към най-голямото богатство на България, но такъв така и не се появи. Реших да запълня тази празнина и да напиша нещо, което има място в съвременната литература, а не е просто поредното книжно тяло, което ще събира прах по складове и книжарници.

 

7.     Литература или наука?

За четене - и двете. Има периоди, в които не мога да погледна научна литература, и други, в които имам нужда да чета предимно научни книги и статии.

Ако става въпрос за писане, определено предпочитам свободата и вълнението на художествената литература.

 

8.     В какво животно би искал да се превърнеш, ако можеше?

В животно, което може неща, за които човек само мечтае. Да лети, например. Птица, в която бих се превърнал, е скален орел. Те са красиви, могъщи и страховити. Не се сещам за птица, която може да се опре по свирепост и боен дух на скалния орел.

 

9.     Виждаш ли се като професор един ден?

Минавало ми е през ума, но бих водил тази битка в определени условия. Съчетаването на научна и творческа дейност се оказа тежест, която не искам да нося. Но с по-гъвкав график и подходяща обстановка, бих се занимавал. Такива условия обаче има само в Българската академия на науките, където се влиза трудно, ако някой учен не те е взел под крилото си, когато си бил докторант.

 

10. Защо не стана професионален спортист?

Спортът изисква да му се отдадеш във всички отношения. Станеш ли професионален спортист, не ти остава време и енергия за друго. Това означава да захвърля писането, а няма такъв вариант. Тренирам от много време, спортувам от дете и не съм спирал изцяло никога. Подготвял съм се за аматьорски турнири по бойни изкуства и знам колко много време и усилия отнемат те, а професионалните тренировки, от които зависи прехраната ти, са направо брутални. Та, не станах професионален спортист, защото това изисква жертви, които не бих допуснал. Затова и никога не съм го искал.

 

 

11. Ако някога заснемат филм по „Вой“, кои актьори би искал да изиграят Катя и Атанас?

Атанас много ясно си го представям като Дженсън Екълс в сериала “The Boys”. По обясними причини не си правя илюзии, че Дженсън ще изиграе Атанас, но наистина не си го представям като друг. Катя обаче има два варианта - Теодора Духовникова и Яна Маринова. И двете имат излъчване и качества, които биха създали една доста правдоподобна Катя.

 

 

12. Ако Алекс срещне Катя, ще я покани ли на среща?

Ако обстоятелствата го позволяват - да. Катя не е жена, която може просто да поканиш на среща. Тя е била наранена жестоко като дете и почти постоянно е защитен режим. Виждаме още във втора глава какво се случва, когато мъж подходи твърде настъпателно. Обаче, когато има възможност да поговори, да се отпусне и да свали гарда, както стана с Атанас, поканата за среща е вариант. Но за да се стигне до там, трябва да има подходящи обстоятелства.

 

 

13. Каква корица би нарисувал на „Вой“, ако трябваше да я направиш сам? Покажи ни.

(Не ни  показва ☹)

Вместо поздрав

Проф. Аретов представя "Бленувани и плашещи" в Пловдив, 2023 г

„Посредственият учител разказва. Добрият учител обяснява. Изключителният учител демонстрира. Великият учител вдъхновява“ е казал големият Уилям Артър Уорд (който и да е той). През живота си съм попадала и на посредствени (единици, но ги има), и на добри учители,  за щастие, на страшно много изключителни, но за всеки ученик (или студент) има само един Велик учител.

Николай Аретов. Така се казва Великият учител, за когото ще разкажа, или още по-точно – проф. д.ф.н. Николай Аретов (т.е. този човек е наистина много нависоко в йерархията на съсловието, както ще сатен ясно, но не само заради буквите преди името). И ми се иска днес, в чест на юбилея му (и без неговото разрешение) да го представя пред скромната (ми) аудитория през моите очи – на една случайно попаднала в СУ, във възможно най-последния момент, студентка (успешно завършила с помощна на своя Велик учител). Защото за него е писано много (което не значи достатъчно) от уважавани в литературните среди светила, но досега не съм чела нищо от негови студенти. Освен това, във всички публикации става дума единствено за научните му постижения, които, разбира се, са от  първостепенно значение, но никъде (поне аз) не съм чела да пишат за него като за нормален човек, извън академизма. Изключвам „Семейни истории“, писана от главния герой на днешния „разговор“, в която той почти не пише за себе. Затова на мен се пада да запълня тази ниша, макар такива текстове да не са престижни в биографията на учения. В настоящата публикация ми се иска да насоча вниманието единствено и само към юбиляра, но пишейки за него от първо лице, няма как да не ви занимая поне малко и със себе си. Ще се опитам това да е наистина минимално, и то само за да покажа защо определям проф. Аретов като Велик учител.

Не всеки има моя късмет да се срещне с този единствен учител, който го вдъхновява и благодарение на когото той се развива (успешно) в избраното поприще. Връщайки се назад, ми става смешно плод на каква глупава и нелепа логика е тази среща (моля, не ми се присмивайте много заради следващите редове и – проф. Аретов – извинявайте със задна дата за това, което… ще видите).

През 2014 г. попаднах в СУ, магистърска програма „Преводач-редактор“. В седмичната програма, която получих, имаше както задължителни, така и избираеми дисциплини, от които трябваше да избера 4. Тъй като по всички редовно изучавани предмети щяха да ми преподават дами, реших, че е добре да разнообразя с няколко господа. Пред едно от имената стоеше някакво безкрайно съкращение, което в началото ме отблъсна (кой знае какъв сухар е човекът зад многото букви с точки, си помислих тогава), но все пак реших да посещавам дисциплината „Превод и редактиране на хуманитаристика“. Ако не се разберем с преподавателя (вероятно няма, защото сигурно е комунист на 90 години или дори по-лошо… ако е възможно), винаги мога да се преместя, се утеших и в един ноемврийски (?) следобед зачаках пред номера на стаята, в която трябваше да се проведе първата лекция при „сухаря“. Изненадах се, че няма опашка от желаещи и си казах нещо от рода на „ето, знаех си, че ще е голяма гад този с многото букви пред името, щом никой не иска да кара лекции при него“, но вече бях дошла и ми беше любопитно на кого ще попадна, затова продължих да чакам и да дочитам спортния вестник (любимото ми четиво, когато влязох в СУ). По едно време по коридора се зададе човек на не повече от 60 – висок, с брада, усмихнат и неглиже облечен (да се чете „готино“). Поздрави ме доста  приятелски и отключи вратата. Навярно параджията или електротехникът, си помислих тогава – само майсторите са толкова учтиви и дружелюбни с всички без академични титли (и само те се обличат нормално, без вратовръзки). Симпатичният господин обаче се застоя в стаята и аз се престраших да вляза и да попитам дали преподавателят ще дойде за лекцията, или да си вървя. От отговора, който получих, стана ясно, че преподавателят вече е в стаята (първи гаф още за добър ден). И, изненадващо, не беше изобщо „сухар“ (поне на първо впечатление). Нищо общо с представата ми за професор, всъщност (да се приема като комплимент 😊). Нито на 90, нито комунист (оттук нататък всичко друго е бонус). По-късно от колеги научих за богатата биография на приятния и дружелюбен професор и ми се зави свят. Даже се оказа, че е не просто обикновен професор, а доктор на филологическите науки (ето какво било другото съкращение пред името, за което добре, че не попитах лично него какво значи, да се изложа съвсем).

Останалото, както се казва, е история (в спомените ми доста забавна). Излишно е да казвам, че часовете по Хуманитаристика се превърнаха в мои любими. Благодарение на проф. Аретов разбрах за себе си, че редакторската работа е тази, която ме влече повече от преводаческата. Смея да се похваля, че прихванах от неговия редакторски педантизъм дотолкова, че да си позволя да намирам грешки дори в текстовете, които самият той публикува. Първият път, когато си позволих да му посоча грешки в негова публикация, си спечелих малко коректорска работа (вместо наказание 😉). Известно време ми трябваше да се адаптирам към този начин на общуване с преподавател – бях свикнала да работя с хора, които не зачитат различно мнение, да не говорим за търпимост към „критики“ или доверие към нищо и никакви студенти (особено четящи спортни вестници). Днес в работата си се старая да подхождам по същия начин към моите ученици – с уважение и отворено съзнание да науча нещо от тях. Мисля, че се получава доста добре (особено последното).

Друго нещо, което попих от проф. Аретов (за ужас на авторите, с които се случва да работя) е непоносимостта към русизмите (която и без това ми е заложена). А по отношение на тях той е същински радар. Един весел пример от времето, когато писах магистърската си теза (познайте кой си избрах за научен ръководител… или той мен 😉). В дългия над 70 страници текст бях написала случайно някакъв русизъм (вече не си спомням точно какъв), който си открих при проверката. Реших обаче да пробвам (извинявайте, професоре 😊) дали научният ми ръководител ще открие тази незначителна думичка сред всичките таблици с книги, години, бележки под линия и какво ли не. След няколко дни получих работата с бележки и една от тях беше към въпросната дума „замени дразнещия русизъм“ (нещо от този род, но думата дразнещ я помня добре). И до днес видя ли подобна дума в текст, тази бележка изкача пред очите ми и не оставям нещастния автор на мира, докато не намери по-приемлив синоним (например, безконечен на нескончаем 😊).

Разбира се, останаха и ненаучени уроци. Например, и до днес не се научих да харесвам Селинджър. 😉 Така и не разбрах в какво се изразява гениалността му и не очаквам някога да успея. Между другото, доста често с професора сме на различно мнение за книги и филми, писатели и режисьори (например Кристофър Нолан) и винаги се разминаваме в отношението към българската история, но това по никакъв начин не намалява уважението ми.

Колкото и да се старая, не успявам и до днес да усвоя хладнокръвието, с което проф. Аретов разрешава спорове с неприятни личности. Винаги съм се възхищавала на умението му да казва истината в очите, без намерението да обижда другата страна (която винаги се обижда, но това е друга тема) и да остава (поне външно) напълно спокоен, когато го нападат. Неведнъж съм била свидетел на такива ситуации, включително в социалните мрежи, но най-много се впечатлих като студентка как той се справи с нахална колежка от курса, която се опитваше да го провокира и ядоса. Може и да е успяла с второто, но не пролича, а въпросната госпожица не излезе победител от този „спор“. Мисля, че така и не се дипломира впоследствие, но това е друга тема. В тази връзка, чудя се какво би било, ако днес проф. Аретов влезе в класна стая с ученици и дали те ще успеят да го провокират да повиши поне тон… (не предстои да стане ясно 😉).

Изкушавам се да кажа вече наздраве и да спра да пиша, но се сетих за още една забавна случка с вино (вероятно не помните, професоре, но аз я помня като поредния ми гаф 😊). Бяхме на представянето на сборника „Искам шестица“ на СУ. На една от задните редици от едната ми страна беше седнал проф. Аретов. Имаше скромна почерпка (малиново вино, което така и не опитах, защото не пия), но той си беше взел чашка и я беше закрепил на подлакътниците на двата съседни стола (моя и неговия). Докато се обръщах назад и настрани и, като цяло, се въртях навсякъде, за да говоря с колеги, някак съм преместила моя стол и виното се изля… познайте върху кого. За късмет, обаче, професорът беше дошъл с червен пуловер (предвидливо), върху който изобщо не личеше огромното (предполагаемо) петно. Добре, че до мен не беше седнал някой костюмар с бяла риза… но като се замисля, такъв тип никога нямаше да седне сред студентите, с чаша вино, като един от многото гости, без да се (само)натрапва в събитието.

Приключвам вече с този непоздравителен адрес, защото знам колко скромен е рожденикът. Няма да се опитвам да бъда оригинална в пожеланието – най-вече, професоре, бъдете здрав! Надявам се, че сте се забавлявали с тези няколко събрани случки из не толкова академичната Ви дейност. Беше удоволствие да се разровя из паметта си и да открия, че помня доста неща. Весел празник и НАЗДРАВЕ!

П.п. Все още чакам да напишете криминален роман. Убедена съм, че ще ми хареса дори повече от „Арабски нощи“.😊

Среща между професор и (бивша) студентка,
Пловдив 2023 г.

"13 за късмет" с Мелани Шакири

Снимка: Мелани Шакири 

Когато за първи  път видях слънчевата красавица Мелани Шакири и разбрах, че е писателка, предположих, че любовният роман е нейният жанр. Нищо подобно! Зад миловидната външност се крие талант на звяр, готов да разкъсва на парчета своите герои и да източва и последната им капка кръв. За щастие, всичко това се случва единствено във въображението на младата авторка.

1.      Страх ли те е от тъмното?

Рационалната част от мен би желала твърдо да заяви, че изобщо не я е страх, но реално честичко подскачам, когато остана сама в тъмна стая (дори и вкъщи). Отдавам го на факта, че доста повече ме плашат свръхестествените неща, които по принцип живеят в тъмното, отколкото реалните опасности. Основно, защото първите си нямам никаква идея какво се предполага да представляват (всяко въображение си ги създава по свой си начин) и как да се боря (хипотетично) с тях. Така че не ме е толкова страх от самата тъмнина, а от нещата, които те чакат, в мрака. Опасно си е, „когато настане мрак“...

2.      Ще видим ли „Когато настане мрак“ и на италиански език?

Силно се надявам, че ще дойде и такъв момент, тъй като съм обещала на роднини и приятели по едно копие. Намирането на преводач за българо-италианска литература обаче е сложно начинание, а аз самата не вярвам достатъчно в познанията си за книжовния италиански език, тъй като го владея повече разговорно. Затова първо следва превод на английски и пускане сред англоезичното книжно общество, така че сборника да достигне по-широка читателска аудитория. А и да зарадвам пък приятелите си в Америка, понеже не разбраха много от българските издания, които им изпратих 😄

3.      Откъде идва мракът в творчеството ти?

Колкото и странно да звучи – от сънищата ми. Още от малка сънувам всякакви кошмари, даже преди да започна да ги гледам и чета. Когато съм будна, съм една лъчезарна и позитивна личност, “второто ми Аз“ обаче май не е на същото мнение. Повечето от историите ми всъщност са създадени върху основа, положена от кошмарите ми.

4.      Как се чувстваш, докато пишеш хорър разкази?

Понякога, в бързината да запиша мислите си върху белия лист, така че да ги запечатя преди да са избягали, сърцето ми се разтуптява по-бързо. Понякога тръпна в очакване да разбера какво ще се случи, какво ще ми разкрият героите, защото за мен самата също е мистерия. Понякога стоя и се усмихвам глуповато, забавлявайки се на остроумните диалози между персонажите или на доброто хрумване в развитието на някоя случка. На моменти обаче ми се е налага да спра и да се огледам наоколо, особено когато пиша на публично място, понеже ме обсебва притеснението, че всички покрай мен могат да прочетат/чуят налудначивите ми мисли и зловещите сцени, които създавам.

5.      Да очакваме ли скоро и роман?

Как разбра? *смее се* Всъщност в момента работя по първата част от една поредица. Засега само че единственото, което ще издам, е че първата книга ще бъде фентъзи/хорър/романтика, а втората – научна-фантастика/хорър. За останалите части ще се договорим с писателските духове, обитаващи творчеството ми, в по-късен момент. Едно е сигурно - всичките ще се преплитат... но не точно.

6.      Какво може да научи за писането Стивън Кинг от теб?

Много ласкателен въпрос, имайки предвид, че Кралят е най-големия ми кумир. Определено повечето от нещата, които аз знам за изграждането на добър стил на писане, съм попила от неговото творчество. Какво би могъл той да научи от мен обаче? Може би, само може би... Всъщност няма такова нещо. Все още не сме достигнали момента, в който ученикът да надмине учителя. А и с този учител, не мисля че някога би могло да се открие такава възможност. Не случайно той е Кралят!

7.      Стоят ли зад кървавите убийства в историите ти твои намерения към реални хора? 😉

Разбира се, че не! *хаха* Старая се да се обграждам само с хора, които харесвам и на чиято компания се наслаждавам, така че да нямам никакви поводи да желая гибелта им. Сега като се замисля май даже трябваше да добавя едно – “Всяка прилика с действителни лица, места и събития е случайна.”, в началото на сборника… За другия път ще си знам.

8.      Ако се налага да убиеш, как би го направила? 😉

Едно нещо, което съм научила от всичките филми и книги, то е че женските хитрини, понякога са най-ценните. Така че ще бъде тиха, но безмилостна, смърт чрез отрова. Ако пък ми се налага да мисля бързо, най-вероятно ще бъде нож, тъй като предпочитам хладните пред огнестрелните оръжия. А и съм се заигравала няколко пъти да науча по една-две техники за бой с ножове 😌

9.      Вярваш ли в призраци и живот след смъртта?

Както със страха ми от тъмното, донякъде ми се ще да отрека, но няма да го направя. Реално вярвам в призраците, магията и всякакви паранормални проявления. Смятам че след като хората използваме максимум 10% от мозъка и сетивата си, то покрай нас преспокойно би могла да се крие цяла една друга реалност (или даже няколко), която само някои от нас са способни да усетят.

10.  А вярваш ли в любовта отвъд смъртта?

Вярвам че, ако наистина обичаш нещо, любовта никога не умира, дори когато то физически вече не е сред живите. Когато обичаш, ти приемаш частица от душата на човека в своята, и му даваш частица от твоята душа. Затова, когато умре, частица от душата ти умира с него, но тази частица от неговата душа - продължава да живее в теб.

11.  Коя е най-страшната ситуация, в която си попаднала?

След дълго мислене осъзнавам, че не съм имала много такива. Една ситуация, която по уплаха бих сравнила със сцена от прословутата “Куджо” на Стивън Кинг, бе когато на петгодишна възраст бях нападната от няколко доста гневни кучета. Членовете на тази глутница просто изскочиха озверели и пръскащи слюнка с лая си, докато аз треперех пребледняла, вкопчила се в полата на майка ми. Опа, сетих се и за нещо друго, също толкова страшно като това изживяване – филмът “Коралайн” по книгата на Нийл Геймън. Казах каквото казах! До ден днешен ме е страх от този филм...

12.   Усещаш ли завист от страна на своите връстници заради ранния успех в литературата?

До преди година щях да кажа “Да, определено!”, но средата ми вече е различна, затова и отговора ми ще бъде различен. Нещо, което осъзнах обаче едва наскоро е, че всичко много зависи от начина, по който ти самия възприемаш нещата. На повечето мои връстници не им харесваше, че правя нещо с живота си, нещо което обичам, и още повече нещо, в което малко или много имам определен успех. С времето обаче приех идеята, че аз не мога да контролирам техните реакции и мисли, а само собствените си. Промених погледа си над тези ситуации и сега животът ми, както и общуването ми с останалите, е далеч по-приятно преживяване, дори и те да таят негативизъм към мен и творчеството ми.

13.  Кой от разказите ти би предложила за сценарий на страшен филм?

Ууу, страхотен въпрос! Значиии *започва да ги изброява подред* Ох, много ми е сложно да реша! Най-вероятно на големия екран най-добре би изглеждал “Първият разрез е най-дълбок “, заради възможността да се предадат чрез различни игри със светлината и чрез музика, “емоциите” които се крият в чистата лудост на един човек. Друг свой разказ, на който залагам, е „Като истинско семейство“  – в киното, по време на прожекцията, със сигурност ще има доста наплашени и подскачащи зрители 😁

 

Благодаря много за интервюто! 🥰