"13 за късмет" с Ким Джаксън

Снимка: Ким Джаксън

В наши дни не смятам, че е задължително да си издал книга, за да си истински писател, стига да вълнуваш с творчеството си. В този смисъл Ким Джаксън (или Боряна) напълно заслужено може да бъде отнесена към съсловието. Историите в блога ѝ са трогателни и искрени, с което ме спечели като читател. Надявам се някой ден да видя прекрасните ѝ разкази в книжарниците и съм сигурна, че е само въпрос на време. 😊

1.      Различна ли е реалността на Ким Джаксън от тази на Боряна Христова?

За начало искам да кажа, че отговарям с голямо вълнение на въпросите. Питали са ме какво ли не, но тринадесет интересни въпроса накуп до сега не съм получавала. Ако сбъдна мечтата си да стана много четена авторка, да ми вземат безброй интервюта, обещавам да не забравя, че първа си ми обърнала внимание ти!

Зашемети ме още с първия въпрос! Краткият отговор е: да и не. А с дългата версия ще споделя, че Ким го възприемам като името на моята душа, а Боряна ми е дадено да ме представя в този живот, в земната реалност. Обичам си и двете имена, с които нося фамилиите на най-обичаните от мен мъже. В реалността на Ким има много повече радост, музика и фантазията се разгръща до безкрайност. Реалността на Боряна е осеяна с невероятни трудности и загуби, но и с още толкова щастливи моменти. Ким черпи сила и опит от преживелиците на Боряна и ги описва понякога в историите си. Сега си представям реакцията на хората: „Тя защо говори за себе си в трето лице?“

2.      В поезията или в прозата се чувстваш по-силна?

В шести клас, по зададено домашно, написах приказка за извънземни. Тогава получих най-големият комплимент в живота си, от учителката ми: „Имаш талант, моето момиче! Не спирай да пишеш!„ Явно не съм ѝ повярвала достатъчно, защото в късното ми юношество и младите години имах тетрадка в която си пишех стихове, но не ги показвах на никого. Може би на някоя и друга приятелка. На 19 години, спонтанно една вечер, вдъхновена от Майкъл, написах разказа "Самота". Години след това не се осмелявах да пиша истории, защото не вярвах, че мога да се справя с описанията. Четях велики автори и си мислех: “Какво си въобразявам аз?” Дойде 2020 година, света си даде почивка, спряха ми достъпа до Фейсбук за седмица и вдъхновението се настани трайно в живота ми. За проза и за поезия. Отплеснах се, но мисля, че се изразявам най-добре в проза.

3.      До каква степен историите ти са лични?

Нямам история, която да не усещам като лична. Независимо дали в основата ѝ е реална моя случка, мой сън или просто е плод на фантазията ми. Понякога разказвам истории, които са преживени от мои приятели или познати. Тях също ги усещам като лични, защото минават през моята реалност и ги споделям по мой начин.

4.      Мечтаеш ли си да издадеш книга?

Виждам се сега като десетгодишно дете, застанало до прозореца на детската си стая, наслаждаващо се на красива и любима гледка, завладяно от една мисъл: „Когато порасна искам да пиша книги!“ Моето сегашно аз мечтае за същото!

5.      Мислила ли си за заглавие на бъдещата ти книга?

И още как! За първата ми книга (осмеля ли се за първа, ще има и други след нея ) има няколко варианта, защото все още не знам дали ще е с разкази или ще е роман. Ако събера първо някои от разказите си в книга, то съм мислила заглавието да го даде един от разказите: “Неканени гости”. Първият ми роман пък със сигурност ще се казва “Дарбата на Даниел”. Базира се на един много ярък и интересен сън отпреди години, историята е започната, но Даниел трябва да ми я доразкаже. Ето, вече си споделям и тайните!

6.      Кога се влюби в Майкъл Джаксън?

Много любим въпрос! Историята за началото на любовта ми към Майкъл е дълга и вълнуваща, поне за мен. Ще се опитам да разкажа с няколко изречения, но повярвай ми, сложна задача е. През далечната 1988 година майка ми донесе касетки на световни изпълнители, от Сирия. Сред тях бяха на вече любимите ми A-ha и Мадона, но прослушвайки две от касетките с малко, чернокожо момче на обложките, бях тотално запленена. Превъртах на уокмена си отново и отново песните Ben, To Make My Father Proud и Farewell My Summer Love без да знам и дума на английски, но с наслада в душата. Така, че първо малкият Майкъл ме влюби с гласа си! По-късно, благодарение на приятелки, добивах някаква представа за големият Майкъл Джаксън (някой ден ще ти разкажа тези случки) и за първи път чух гласът му по телефона, с песните I Just Cant Stop Loving You и Dirty Diana. Плаках като малко дете, от силната емоция! И не, не ми се е обадил Майкъл, а приятелка ми го пусна, подготвяйки ме за прожекцията по кината на филма „Лунен пътешественик“ (Moonwalker). Отидохме с приятелка да гледаме филма, през февруари 1990-а, разпищяхме се още на първият кадър в който се появи Майкъл и... останалото е история. Най-важната история в моя живот.

7.      Писала ли си текст, който е бил предназначен за песен на Краля?

Сега ми се иска да бях написала подобен текст! През годините съм писала стихове, които са посветени на MJ, дори единият се нарича „Песен за Майкъл“, но не ми е хрумвало желанието да изпее песен с мой текст. Не съм си вярвала толкова, че да имам подобни мисли, а пък и английският ми не е на високо ниво.

8.      Как си представяш един твой ден с него?

През всичките тези години имах една много голяма мечта. Една от многобройните, свързани с Майкъл, но струваща ми се най-осъществима. Исках да се грижа за децата му, за да мога да му бъда истинска приятелка! В първите години фенство си мечтаех той да има деца, защото са ни голяма любов и на двамата. Когато се появиха все си се представях в ранчото „Невърленд“ как тичам по поляните с малчуганите и татко им. Така си представям един и много дни – в игри, смях и много разговори. И прослушване на някое и друго демо в студиото, хи-хи.

9.      Ще напишеш ли роман, чието действие се развива на Тенерифе?

Даваш ми много добра идея! Всъщност, от няколко години ми се върти една история в главата, в която главната героиня се озовава на съседния ни остров La Gomera. Той е по-малък и по-добър за замисъла. Кой знае, може да увековеча и Тенерифе в някой роман?

10.  Пишеш ли и на испански?

Не, за сега. Мисля си когато се реша да издам книга на български, и някое издателство да повярва в мен за тази цел, да я преведа на испански. Дали аз или професионален преводач, не знам, но искам да се случи. Бях намерила сайт, в който превеждах и споделях кратките си историйки на испански. Ако питаш дали мога да напиша нещо първо на този език, да, бих могла. Вярно, изразявам се по-лесно на български, и това е нормално, но мисля и на испански, така че не би ми било проблем.

11.  Вярваш ли в паранормалното?

Дали вярвам? Изживявала съм го. Сбъдват ми се много сънища. Случват се неща, които изричам и дори се плаша понякога от казаното. Усещала съм когато близък човек напуска този свят. Случващото се в разказа ми “Сенките” реално го изживяхме с приятели. Те го изживяха с мен, по-точно. Сега като се замисля, с мен не е скучно. /усмивка/

12.  Умееш ли да прощаваш като героите ти?

Мисля, че част от мисията ми в този живот е да се науча да прощавам. Не знам дали съм способна чак на такова благородство, като героите ми, но съм простила много неща, на много хора. На някои пък не съм и не мога да простя. Тежи ми, но душата ми не е готова. Най-трудно ми е, обаче, да простя на себе си. Не съм ангелче, никак дори, та има какво да ми се прощава. Колко пъти повторих думата “прощавам”?

13.  Любовта или приятелството би избрала?

Често животът ме е поставял пред такъв избор. За мен винаги приятелството е било на първо място. Независимо какво се случва, правила съм всичко възможно да запазя приятелството. Когато приятелка ми е “отнемала“ момче, когато аз съм избирала да бъда с някого, въпреки че приятелка го е обичала, винаги съм запазвала отношенията си и с двете страни. Получавало се е леко, естествено. Днес или утре, ако ми се наложи да избирам, убедена съм, че ще избера приятелството. То е по-трайно и искрено.

Знаех си, че няма да мога да дам кратки отговори. Надявам се някой да е прочел това своебразно интервю до края! А на теб, Райна, от сърце ти благодаря за възможността да споделя част от мислите и чувствата си! Въпросите са уникални, забавни и се заредих с положителна енергия докато пишех! Бъди вдъхновена!

"13 за късмет" със Симона Панова

 

Снимка: Симона Панова

 

Симона Панова твори в жанр, който никак не ми е на сърце. Парадоксално, но поредицата ѝ „Змей закрилник“ се превърна в моя любима, въпреки че изобилства от митологични същества. Симона е истинска вълшебница както с думите, така и с иглата. Нейните книги приличат на красиви шевици, събрали цялото тайнство на литературата.

       1.      На кое митологично същество се оприличаваш?

Старая се да съм като самодивите: да бъда спокойна, да си върша работата и да не се бъркам на останалите. Струва ми се обаче, че досега все някога щях да съм се превърнала в юда.

      2.      Искало ли ти се е наистина да вградиш някого в основите на крепост?

Да: себе си. Не мога да реша дали това е страшно егоистично, или точно обратното. Ролята на закрилница би ми паснала идеално: идеята ми допада и бих се постарала, а и имам чувството, че бих се справила прилично.

3.      Освен да бродираш, умееш ли и да тъчеш?

Не. Прабаба ми имаше стан на село, който заемаше цялата стая, но така и не го овладях. Пробвала съм се на малко станче, колкото да схвана принципа – така разбрах колко е сложно да създадеш фигури и да запазиш тъканта равномерна. Затова и не си позволявам да твърдя, че го умея.

4.      Имаш ли влечение и към някой чужд фолклор, освен българския?

Огромно: скандинавски, гръцки, келтски, римски, източен, всякакъв. Интересна ми е логиката, с която митовете обясняват света, както и повтарящите се мотиви и връзката им с психологията. Обичам различните типажи герои, които срещаме и в литературата, да не говорим пък за фантастичните същества – те са ми любими!

За своите книги съм се спряла на българския фолклор, понеже е изключително богат, а и не толкова често използван във фентъзито засега.

5.      Кой ще победи в битка между змей и дракон?

Змеят, разбира се – ако аз описвам битката. Това ме поставя в ситуацията на Андрей Гуляшки, чийто Авакум Захов надвива „007“.

В моя защита, драконите са представяни по различни начини в легендите, но често – като зверове без логична мисъл. Змейовете пък имат разумно съзнание, което е значително предимство. Лично аз предпочитам да поставя змей срещу змей: изравнени сили, следователно повече интрига.

6.      Защо в твоите книги насилието е толкова малко?

Малко ли е? На мен ми стига. Обичам да пиша истории, които да искам да прочета – и без това ги препрочитам безброй пъти по време на редакцията. Причините за някоя битка обикновено ме вълнуват повече от нея самата, затова се съсредоточавам върху тях. Съюзите, враждите и предателствата на героите са ми по-интересни от протяжните бойни сцени.

7.      А защо нямаш истински отрицателен герой?

Нямам и истински положителен герой. Никой не е изцяло зъл или съвършено добър. Крайностите носят риска образите да станат черно-бели и плоски като изрязани от картон. Всяко качество си има и съответните нежелани странични ефекти: прекаленото търпение се превръща в нерешителност, дисциплината – в студенина, смелостта – в прибързаност, нежността – в уязвимост. Използвам това като тласкам героите си отвъд границата на търпимото, за да проследя как биха реагирали в дадената ситуация. Старая се да ги изграждам реалистично, независимо дали са хора, змейове или самодиви.

8.      Кой от твоите змейове тайно си мечтаеш да те залюби? 😉

Тайно: Йордан. Явно: Пламен. Владо ми е най на сърце, но него го чувствам като син. Реалистично (в абсолютно възможната ситуация да ме залюби змей) с Пламен бихме се разбрали най-добре. Няма да лъжа обаче – и Йордан хич не бих го върнала. Като цяло спазвам принципа на Кула: „Ако е змей, да е Караогнянов.“

9.      Честно: „Мамник“ или „Змей закрилник“ е по-доброто Северозападно фентъзи?

Честно: не са в една и съща ниша. Различни са и затова допадат на различни читатели.

Въпреки фантастичните мотиви, „Мамник“ има по-реалистичен тон, вкарва елементи от криминално разследване, местна история и дори политика. Докосва се до хорър жанра и залага на множество преплетени времеви линии.

„Змей закрилник“ е замислено като младежко градско фентъзи с разнообразни герои, лежерна атмосфера и чувство за хумор, въпреки засегнатите сериозни теми – поне такава е била целта ми.

Романите са твърде различни, за да ги сравнявам. Насърчавам обаче всички да прочетат и обикнат и двата. Никому не е нужно да си играем на „Кой е по-по-най“.

10.  Страх ли те е от свръхестественото и необяснимото?

Притежавам скептичен ум и здравословна доза цинизъм, но това не ми пречи да проявявам любопитство. Гледам на тези явления като на възможен извор на идеи за някой бъдещ сюжет. Повече ме блазни миналото: суеверия, проклятия, вещици, призраци и митични създания. Извънземните и космическите приключения не ме влекат.

11.   На кое място поставяш „Змей побратим“ сред книгите на 2023 г.?

Лично за мен: на единственото. Дори да бях прочела всяка книга, публикувана през годината, пак нямаше да мога да отговоря друго, без да ставам лицемерна. А за това доколко е „добра“, не мога да съдя. Дала съм всичко от себе си, за да е възможно най-доброто, на което съм била способна в дадения момент. Ще цитирам любимите „Керана и космонавтите“: „Толкоз мога – толкова давам“.

12.  Писала ли си текстове за метъл песни?

Това ми е мечта! Не се имам за поетеса, но усещам ритъма на стиха и мисля, че бих се справила и с по-сложна структура, както е в тежкия жанр. Последните няколко години слушам основно български рок и метъл и ми прави впечатление, че все повече групи пеят на български. Обожавам концептуалните албуми, в които песните разказват цяла история, и с удоволствие бих се пробвала с подобен проект. Защо не и двуезичен? Старание и хъс не ми липсват, друго не обещавам.

13.  Напиши припев за саундтрака към филма „Змей закрилник“… моля… и ако може, изтананикай го. 😊

Уж съм алт, обаче в колата ставам колоратурен сопран и положението е страшно! Затова няма да пея. Ако ти е любопитно обаче що за рими редя, в последната част на змейската трилогията ще откриеш нещичко.

Изборът на Елиза

 

– Защо никога не ме взимаш с теб, когато ходиш при Тони? – хленчи глезено малката Лу.

– Нали сме говорили за това, Лу? Като пораснеш по-голяма, ще отидем заедно да видим Тони – за пореден път Елиза води този разговор с дъщеря си, която, изглежда, не смята да се откаже.

– Голяма съм вече пък! – продължава да се цупи Лу.

– Само на шест си – смее се Елиза, а детето се изплезва насреща ѝ. – Какво сме казали за плезенето?

– Добре, де, мамо, няма повече. Но като стана голяма, идвам при Тони.

– Обещавам.

– Ще му кажеш ли, че го обичам?

– Ще му кажа.

– После ще го удариш ли по главата?

– Защо да го удрям?

– Защото съм му сърдита.

– Защо си му сърдита, Лу?

– Ей така. Защото замина и не иска да ме вижда.

– Миличка, не е вярно. Тони иска да те види, но като станеш голяма.

– На седем.

– Дванайсет.

– Осем.

– Добре, десет. Последно.

– Девет и половина?

– Стига пазарлъци. Тръгвам. Чао. Да слушаш баба.

– Мамо?

– Какво?

– Забрави нещо.

– Да. Благодаря ти! – Елиза взима плюшеното мече от ръцете на Лу и излиза.

***

Елиза слиза от автобуса и тръгва по гробищната алея. Денят е прекрасен – слънцето озарява небето, на което днес няма нито едно облаче, птичките пеят, а тревата е била наскоро окосена. Отвсякъде се долавят аромати на цветя. Жената се спира за миг, вглежда се в небето и шепне на себе си „идвам, момчето ми, мама е тук“. Върви уверено – идвала е толкова пъти, че без проблем намира бялата статуя с форма на ангел. Гали нежно изящните каменни криле, после се навежда, целува снимката, от която я дете на около две годинки, почти бебе, с пълно личице и сияеща усмивка.

– Здравей, Тони! Как е бебчето ми днес?

Камъкът мълчи, но Елиза не чува тишината. Отговорът достига до майчиното сърце по неведомия път на любовта, без нужда от думи, и тя продължава да говори на сина си:

– И аз мисля, че денят е само за игри. Виж какво съм ти донесла. Да, позна, Тони – мече е! Ти обичаш мечетата.

Елиза подава играчката към ангелчето, като я закрепва върху крилете.

– Лу каза да ти предам, че те обича. Да, и аз ще предам, разбира се.

Елиза се опитва да бъде весела, но както става всеки път от две години насам, сълзите потичат неканени.

– Липсваш ни, миличък. На Лу, на баба и дядо… на мама. Всичко бих дала да си те върна обратно?

– Всичко? – Елиза сякаш дочува глас. Но не е гласът на Тони. Не. Този глас не е детски. Мъжки глас. При това, звучи доста… Елиза се обръща, но не вижда никого.

– Ама съм смахната – мърмори  под носа си жената.

– Че си смахната, смахната си – продължава да говори непознатият глас, - но аз мога да ти помогна.

Елиза вече е сигурна, че не ѝ се причува. Обръща се, оглежда зад гърба си – никой. Наблизо няма абсолютно никого, освен каменни статуи. Гробищата обикновено са самотно място в делнични дни, в този „мъртъв“ час – нито сутрин, нито обед…

– Къде си? – пита жената с леко треперещ глас.

– Ето тук –  гласът сякаш идва изпод камъните.

– Покажи се, щом си тук.

– Сигурна?

– Сигурна.

В същия миг един мак пред Елиза започва да расте с бясна скорост, и расте, расте, после цветчето се разтваря, стеблото постепенно наедрява, издува се от мускули и накрая пред смаяния поглед на жената се материализира мъж. При това доста привлекателен, въпреки силно зачервената кожа и ситните рогца, показващи се деликатно под черната чуплива коса.

– Ти пък кой си? – пули се Елиза, неразбираща.

– Я да видим… червен, но не от слънчев загар, с рога, но не съпругът ти, с опашка (фръцва се и откъм стегнатия задник се мярва тънка черна опашка, сплетена на плитка), но не котарашка, и вила в умален размер (вади сребърна вилица за десерт от джоба на ризата). Сети ли се?

– Дявол да го вземе! – смаяна е Елиза.

– Точно така, маце, Дявол. Приятно ми е. Може ли да ти викам Ели?

– Да… не… не може… защо си тук… какво искаш от мен… махни се… – Елиза изведнъж изпада в мини истерия, започва да крещи и да удря с нежните си юмруци мъжа пред себе си.

– Ей, ей, я по-кротко! – опитва се да отблъсне ударите Дявол. – Аз нищо не искам от теб, но ти от мен…

– Какво мога да искам аз от теб? – вика Елиза, обезумяла от ужас.

– Ами, да припомня… „всичко бих дала, дрън-дрън“. Сещаш ли се?

– Ти да не се мислиш за Господ?

Дявол започва да се смее с дълбокия си глас.

– Нещо се бъркаш, бейби. Господ не може да върне Тони. Това е против природата, а Господ не работи така. Аз обаче…

– Наистина ли можеш да ми върнеш момченцето? – в гласа на Елиза се прокрадва надежда.

– Технически, да.

– Как?

– Лесна работа за мен. Събирам атомите от Вселената, после издирвам душаша… имам си технология, не ми се влиза в детайли.

– Ами, действай тогава! – Елиза диша учестено и нито за миг не подлага на съмнение уменията на странния си нов познат.

– Първо, Ел, кажи ми, вярно ли би дала всичко за Тони? – поглежда я подозрително Дявол.

– Иска ли питане? – Елиза вече не се владее и гласът ѝ е толкова силен, че стига чак до бога.

– Тогава… Дявол щраква с пръсти. – Последно питане?

– Направи го, по дяволите! – крещи Елиза.

– Готово.

– Готово? Как така? Толкова бързо? – Елиза не вярва.

– Да. Готово.

– Къде е?

– У вас.

– Да не ме лъжеш?

– Моля те, аз съм Дявол, не съм измамник.

– Значи, просто да се прибера?

– Да.

– А ако ме излъжеш?

– Няма. Честен кръст – Дявол се кръсти със сериозно изражение на лицето.

Елиза хуква към изхода, без да си вземе довиждане с надгробния ангел, както обикновено, и без да целуне снимката на Тони. Ако Дявол не лъже, днес ще целува на живо малкото си момче.

***

– Лу, Тони, тук съм, милички! Прибрах се! – Елиза връхлита в дома си, като почти избива входната врата.

– Здрасти, мамо. Защо викаш толкова силно? Ти винаги се прибираш – от детската стая се чува звънливо гласче. На момче.

Елиза тича с все сили по коридора и сърцето ѝ е напът да я изпрати обратно в гробището, когато вижда познато дете, но попораснало. Тони! Нейният Тони я гледа с огромните си сини очи и строи някаква кула от „Лего“. Жената се хвърля върху момченцето, събаряйки кулата, и почти го задушава в прегръдките си.

– О, мамо, виж какво направи! – разочаровано е детето. – Толкова време я строя.

Елиза не чува недоволството на Тони и обсипва с целувки лицето на сина си.

– Стига, мамо, вече съм голям мъж – сърди се Тони. Ще кажеш, че не си ме виждала сто години.

„Почти“, мисли си Елиза и плаче и прегръща недоумяващото дете.

– Тони, а къде е кака? – Елиза се сеща за дъщеря си, която вероятно е на седмото небе.

– Кака? – детето не разбира.

– Да. Лу. Тук ли е? – Елиза вижда объркване в очите на Тони и силно притеснение започва да се надига у нея.

– О, мамо, аз нямам кака. Тя е умряла преди да се родя.

– Умряла!? – Елиза едва си поема дъх.

– Да. Разболяла се от някаква морска болест. Мисля, че беше рак. После съм се родил аз, за да не си тъжна.

Елиза не вярваше на ушите си. Нейната Лу мъртва? Не, Тони трябва да бърка.

– Тони, миличък, имаш някаква грешка. Като мъничък ти беше болен, но вече си излекуван. Лу ти носеше играчки в болницата, за да не плачеш за нея. Помниш ли? Тогава беше много мъничка, на две годинки, колкото теб, когато ти ум…

Тони клати глава. Не помни.

– Искаш да ми кажеш, че не си виждал Лу?

– Виждал съм я. Има снимка на нашата врата – обяснява Тони спокойно на майка си, която се държи като луда днес.

Елиза хуква към входната врата. Ужас! Огромна снимка на дъщеря ѝ я гледа, а над нея надпис ТЪЖЕН ПОМЕН. Шест тежки години без нашата… Елиза онемява. Връща се бързо в детската и пита запъхтяна:

– Тони, миличък, кажи ми бързо, на колко години си?

– Шест – Тони отговаря, без да се замисли, докато се опитва да възстанови щетите, нанесени от майка му по лего кулата.

Елиза е смазана. Значи, това е била цената? Той е взел наистина всичко. Върнал е Тони, но е взел Лу. Някак е върнал времето с шест години и е разменил децата ѝ. Дявол да го…

***

– Дявол проклет! В ада да гориш! Ела ми само! – крещи Елиза до гроба, в който до преди часове лежеше Тони, а сега – Лу.

– Маце, пак ли ти? – Дявол се появява сънен пред Елиза. – Дано имаш сериозна причина да ме будиш по това време -  прозява се и Елиза вижда красивите бели зъби, безупречно наредени зад плътните страстни устни.

– Ще ти дам аз една причина, изчадие адово! Толкова съм бясна, че ще изляза от кожата си! – крещи Елиза и ако не беше дете на ада, Дявол би се заклел, че вижда огън да излиза от ноздрите ѝ.

– Едно време и свети Вартоломей казваше така… - невъзмутим е Дявол.

– Свети кой? Я млъквай! Какво направи с моята Лу?

– Аз да съм направил?

– Да, ти!

– Ааа, мадам, моля, недейте така. Доколкото си спомням, ти каза, цитирам: „бих дала всичко“. Потвърди го два пъти поне. Така ли беше?

– Да, но… – Елиза плаче, осъзнала, че вината за смъртта на Лу е нейна и само нейна. –  Но аз… аз исках… само исках… исках си Тони… – хлипа жената.

– Ооо, милата ми тя – Дявол прехвърля ръка през рамото на ридаещата майка пресилено съчувствено. – Искаше си момчето, но си искаш и момичето. Ех, тези майки. Дават всичко само на думи. Виж, бебчо, Вселената не работи така. Господ не може да възкресява мъртви, а аз мога, но при определени условия. Мога само да променям части от съдбата, а не да я отменям. Като каза, че даваш всичко за Тони, направих така, че той да не се разболява от рак. Но твоята съдба, скъпа Ел, е да имаш само едно дете. Според Господ това е Лу, но за мен няма значение кое е, стига да е само едно. Затова трябваше да разболея дъщеря ти и да я пратя на Онзи свят, за баланс между световете. Вселената няма нищо против такава размяна.

Елиза мълчи. Мислите ѝ са в онзи ден преди малко повече от четири години, когато лекарят ѝ съобщи новината.

- Скъпа Ели, в такива случаи обикновено казвам честито на бъдещата майка, но при теб няма да избързвам. Длъжен съм да съобщя, че плодът е с рядка генетична мутация и бебето ще развие летален рак на третия месец от раждането си. Няма да живее повече от две години. Сигурно е на сто, не – хиляда процента. В този случай с колегите сме единодушни…

Елиза си спомни страшната дума аборт, която тогава отричаше, и плачеше, и въпреки увещанията на съпруга си, беше решила да роди това дете. Решение, заради което съпругът ѝ по-късно я беше напуснал, а дъщеря ѝ беше изживяла две кошмарни години без майка, оставена на грижите на баба си или на услужливи сестри в болниците, където често лежеше братчето ѝ. След смъртта на Тони Лу беше единствената ѝ утеха и упора, каквато беше неизменно през цялата тежка бременност. Привързана до полуда към малкия Тони, Лу все още не знаеше какво точно е станало с него. Елиза ѝ каза, че е на по-добро място, където вече не е болен, но не може да го вижда, защото не е позволено за деца, които не са болни, и чак като порасне, може да отиде и да си поговори с него. И Лу се съгласи, макар Тони да ѝ липсваше всеки ден. Елиза беше загубила момченцето си заради своя глупав егоизъм да го роди. Обрекла го бе да прекара краткия си живот в страдание и болка. А сега, пак заради глупавото си решение, загуби и дъщеря си.

– Лу, Лууу, моля те, прости ми! Върни се при мен! Не исках… – Елиза крещеше и плачеше, и се мяташе…

– Събуди се, мила. Ели? Хайде, скъпа, отвори очи – Елиза усети целувка върху бузата си и отвори очи.

– Виктор?

– Тук съм, скъпа, всичко е наред. Сънуваше кошмар.

– Лу? Как е тя? Добре ли е? – притеснено се надигна Елиза.

– Разбира се, преди малко ходих да я завия. Спи като ангелче.

– Моля те, само не говори за ангели… – Елиза си отдъхна.

– Както кажеш, съкровище. Сега заспивай – Виктор зави съпругата си и я прегърна в силна прегръдка.

– Скъпи?

– Да, мила?

– На колко годинки е Лу?

– Какво ти става? – Виктор погледна Елиза с тревога.

– Просто ми отговори.

– На годинка и половина. Кажи-речи, две.

Елиза се отпусна спокойно на възглавницата. Значи всичко е било сън. Опипа корема си. Не усети да е издут, но беше сигурна, че е в ранна бременност. За съжаление, диагнозата на лекаря не беше сън. По-рано през деня наистина беше при гинеколога, който я посъветва да не ражда това бебе, защото има генетична мутация и ще живее кратко. В страдание.

- Виктор, взех решение. Ще направя аборт. Така е най-добре за всички. Знам, че искаше син, но няма да е честно…

Виктор прегърна още по-силно жена си, целуна я нежно по-врата и ѝ прошепна на ухо:

- Аз вече имам дъщеря. Имам и теб. Вие сте моите момичета и нищо друго не ми трябва, за да бъда щастлив. Обичам те. Винаги ще бъда до теб… до вас двете.

Елиза заспа в прегръдките на съпруга си блажено. Дяволът повече не се появи.

Червеният бонбон

 "Моля те, не ме яж, не ме яж, не ме ЯЯЯЯЯЖЖЖЖ или ще те УБИЯЯЯЯ!", крещеше  огромният червен бонбон пред лакомата детска паст. Езикът облиза сладката гладка повърхност, започна да си играе с червената захарна експлозия, която потъна по хранопровода, после гърдите се издуха в неуспешен опит да изкашлят, дъхът се върна обратно към дробовете и след миг спря, сърцето утихна и само едно "казах ти да не ме ядеш" се чу откъм кривото гърло.

"13 за късмет" с Александър Скалд

 

Снимка: Александър Скалд

„Познавам“ Александър Скалд като поет (и то доста добър) от WriteCraft. И когато видях познатото име върху корицата на роман, известно време (около час) се колебах дали да опитам. Резултатът – вече имам нов любим съвременен български автор, чийто „Вой“ няма да спра да препоръчвам. Сравняват го често с Джек Лондон и Емилиян Станев, но, по мое мнение, в художествено отношение Алекс стои над първия, а в морално – над втория. Честно да си призная, част от мен се надява да няма продължение на „Вой“, защото историята е съвършена в този си вид. Но ако такова се появи, обзалагам се, че първият отзив ще бъде от мен. 😉

1.     Кой пръв откри таланта ти?

Не е имало човек, който да ми каже “Абе, ти знаеш ли, че трябва да пишеш?!”. От малък бях привлечен от писането, четенето и разказването на истории. Съвсем естествено започнах да се занимавам с писане. Ако става дума за професионални отношения, издателство “Ерове” бяха тези, които първи решиха, че може да работят с мен и да създаваме интересни книги заедно.

 

2.     В поезията или прозата се чувстваш по-силен?

Преди няколко години бих казал, че поезията е моето нещо, но с напредването на възрастта (вече съм на 33) все по-малко имам нужда да изразявам чувства в мерена реч. Прозата вече ми е по-близка и с нея по-добре успявам да представя на хората какво се случва в главата ми.

 

3.     Планираш ли да издадеш стихосбирка?

Зависи. С издателство “Ерове” планираме да издадем нещо поетично, което не е стихосбирка. Ако то се приеме добре и хората искат още поезия от мен, може и да издадем стихосбирка. Имам достатъчно материал. Ако има желание от читателите, ще го реализирам.

 

4.     Имаш ли фобия от някое животно?

Не се сещам за животно, което ме кара да си губя ума и да бягам с писъци. Но има животни, които не ме привличат никак - паякообразни, многоножки, голяма част от насекомите... Въпреки че преди време си имах богомолка за домашен любимец (казваше се Богдана и много ми помогна в борбата с миризливките по простора).

 

5.     Има ли по-добра бг книга от „Вой“ за 2023 г.?

Истината е, че не съм чел нито една българска книга, излязла през 2023 г. Бях и все още съм зает с писането на дисертация и не ми остава много време за четене. Но дори да бях прочел някоя книга, нямаше да я сравнявам с “Вой”. Не ми се струва редно сам да поставям оценка на творбите си, нито да казвам дали са по-добри от други. Това може да го направят читателите. Аз мога само да заявя, че съм направил всичко възможно „Вой“ да излезе в най-завършен и приятен за четене вид. Ако не го бях направил, би било неуважение към читателите.

 

6.     Усещаш ли, че си написал изключителен роман?

Изключителен в смисъл на „различен от останалите“ - да. Това, че няма роман, в който българската природа да играе главна роля, беше една от причините да се захвана с този труд. Също така има много творби, в които за природата ни се пишат неверни клишета и откровени глупости. Много ми се искаше да се появи роман, който проявява повече уважение към най-голямото богатство на България, но такъв така и не се появи. Реших да запълня тази празнина и да напиша нещо, което има място в съвременната литература, а не е просто поредното книжно тяло, което ще събира прах по складове и книжарници.

 

7.     Литература или наука?

За четене - и двете. Има периоди, в които не мога да погледна научна литература, и други, в които имам нужда да чета предимно научни книги и статии.

Ако става въпрос за писане, определено предпочитам свободата и вълнението на художествената литература.

 

8.     В какво животно би искал да се превърнеш, ако можеше?

В животно, което може неща, за които човек само мечтае. Да лети, например. Птица, в която бих се превърнал, е скален орел. Те са красиви, могъщи и страховити. Не се сещам за птица, която може да се опре по свирепост и боен дух на скалния орел.

 

9.     Виждаш ли се като професор един ден?

Минавало ми е през ума, но бих водил тази битка в определени условия. Съчетаването на научна и творческа дейност се оказа тежест, която не искам да нося. Но с по-гъвкав график и подходяща обстановка, бих се занимавал. Такива условия обаче има само в Българската академия на науките, където се влиза трудно, ако някой учен не те е взел под крилото си, когато си бил докторант.

 

10. Защо не стана професионален спортист?

Спортът изисква да му се отдадеш във всички отношения. Станеш ли професионален спортист, не ти остава време и енергия за друго. Това означава да захвърля писането, а няма такъв вариант. Тренирам от много време, спортувам от дете и не съм спирал изцяло никога. Подготвял съм се за аматьорски турнири по бойни изкуства и знам колко много време и усилия отнемат те, а професионалните тренировки, от които зависи прехраната ти, са направо брутални. Та, не станах професионален спортист, защото това изисква жертви, които не бих допуснал. Затова и никога не съм го искал.

 

 

11. Ако някога заснемат филм по „Вой“, кои актьори би искал да изиграят Катя и Атанас?

Атанас много ясно си го представям като Дженсън Екълс в сериала “The Boys”. По обясними причини не си правя илюзии, че Дженсън ще изиграе Атанас, но наистина не си го представям като друг. Катя обаче има два варианта - Теодора Духовникова и Яна Маринова. И двете имат излъчване и качества, които биха създали една доста правдоподобна Катя.

 

 

12. Ако Алекс срещне Катя, ще я покани ли на среща?

Ако обстоятелствата го позволяват - да. Катя не е жена, която може просто да поканиш на среща. Тя е била наранена жестоко като дете и почти постоянно е защитен режим. Виждаме още във втора глава какво се случва, когато мъж подходи твърде настъпателно. Обаче, когато има възможност да поговори, да се отпусне и да свали гарда, както стана с Атанас, поканата за среща е вариант. Но за да се стигне до там, трябва да има подходящи обстоятелства.

 

 

13. Каква корица би нарисувал на „Вой“, ако трябваше да я направиш сам? Покажи ни.

(Не ни  показва ☹)