Светлата страна на звездата

Тя измърка, докато отваряше двата си сини лотоса, а мъничкото ѝ носле се сбърчи, сякаш току-що бял чудотворен прашец беше докоснал фините невидими косъмчета вътре, предизвиквайки експлозия от наслади. Огледа се – определено не беше сънувала. Черни сатенени чаршафи обвиваха млечната ѝ кожа, точно в областта, където все още усещаше допира на Биг Дик. Изпъна крачета – десет прясно лакирани пръстчета се показаха изпод имитацията на звездно небе, а две нежни ръчички сгушиха възглавницата дебелана, в която потъна леко издадената брадичка. Значи мечтата ѝ се беше сбъднала – беше прекарала нощта с него, в апартамента му. А това под душа… сигурно беше той. Позна го по гласа – пееше тяхната песен. Онази, след която охраната не успя да спре много надрусаната руса красавица, която скочи на сцената и пред целия стадион целуна страстно смаяния Биг Дик – фронтмена на The Fuckers. Детайлите от нощта ѝ се губеха, но беше сигурна в едно – била е дива, съдейки по мускулните разтежения в бедрата.

– Добро утро, ъъъ… захарче! – Дик излезе от банята, увит с хавлия около кръста, с разрошена влажна коса и гладко избръснат.

– Кенди! – усмихна се тя и седна в леглото, така че сатененият чаршаф се образува свлачище по големите ѝ гърди, оставяйки ги непокрити.

– Да, вярно… Кенди – Дик извъртя глава, сякаш я виждаше гола за първи път. – Събудих ли те с моето пеене?

– Не се тревожи. И без това закъснявам. Виж колко е часът – почти… шест?

Кенди се изненада, когато погледна часовника – не очакваше рок звезда да става толкова рано, особено след концерт като снощния. И след последвалата нощ.

– Значи, червена? – Кенди посочи към косата му.

– Да – подсмихна се той. – Вече знаеш една от големите ми тайни.

– А снощи беше… имаше зелено, синьо, жълто и… – Кенди се опита да си припомни какви цветове беше видяла в косата му.

– Розово.

– Да, точно така. Но никога нямаше да предположа, че косата ти е червена… Почакай! Затова ли никога не слагаш такъв нюанс в гребена?

– На рок сцената има място само за един велик дългокос червенокос – засмя се Дик.

– Прав си. Затова ли избра къса прическа с пънкарски гребен?

– Да. Но в ежедневието не излизам така. Не искам да рискувам някоя домакиня да хване косата ми и да избърше праха с нея.

Кенди се закикоти чаровно, като сложи театрално ръка пред пухкавите си устни, по които все още беше останало някакво червило. Дик седна на един стол и започна да нахлузва боксерките си дискретно под хавлията, докато Кенди го разглеждаше с интерес.

– А татуировките? Какво се случи с тях?

– Може би вече са стигнали океана – разсмя се той.

– Рисуваш ли ги? Ей, това е откачено, ти си първият рок певец, чиито татуировки не са истински.

– И с други ли си спала? – намигна ѝ Дик, докато обличаше една семпла бяла тениска.

Кенди се изчерви и не отговори.

– Мразя иглите, но нали знаеш – трябва да поддържам имидж. Мацките си умират за огромния натопорчен пенис по целия ми гръб, а мъжете – за разтворените вагини по ръцете ми. За моя вкус обаче е доста вулгарно и предпочитам да ги отмивам след всеки концерт.

Кенди стана от леглото и се отправи към банята. Той я чу да пуска душа и започна да си представя как хладната струя се стича върху горещата ѝ кожа, карайки я да настръхне. Потръпна, докато приготвяше кафе и препечени филийки за новата си приятелка.

– Не мога да повярвам, че Биг Дик ми прави закуска! – Кенди беше във възторг, когато излезе от банята, с влажна свежа кожа и небрежно падащ пред лицето бретон.

Приближи се до него, увисна на врата му и го целуна страстно за благодарност. След това, още по хавлия, седна на един стол, разтваряйки уж неволно крака, захапа предизвикателно хлебчето и изчурулика със сладкото си гласче:

– Обичам те, Дик!

Той отпи от кафето и погледна сериозно в сините ѝ лотоси.

– Виж, Кенди, ти наистина си сладка и снощи беше страхотна, но… ти обичаш Дик, а не мен.

– А има ли разлика? – повдигна вежди тя.

Той не отговори веднага. Стана, като взе със себе си чашата за кафе, и излезе на терасата. След като изпуши една цигара, се върна в стаята и заговори на момичето, което невъзмутимо си похапваше с апетит.

– Ако прекараш един ден с мен, ще разбереш какво имам предвид.

– Искаш да кажеш… каниш ме да прекарам деня си с Биг Дик? – лотосите се разшириха и Кенди едва не се задави с портокалов сок.

– Не е нужно да говориш за мен в трето лице, ок? И да, предлагам ти да прекараш деня си с мен. Стига да нямаш други планове.

Кенди стана от масата, помоли за извинение, след което повторно влезе в банята. До ушите му достигна истеричен писък и се чу звук от приземяващи се върху плочките крачета. Дик само се засмя и поклати глава.

 

***

 

След малко повече от шест часа един стар неугледен форд подмина табелата на Йоло.

– Почти пристигнахме! – Дик усили музиката от радиото, което събуди Кенди.

– Толкова скоро? – тя потърка очи, сякаш не ѝ се искаше да слиза от колата.

– Хаха, ами… вече е обяд. Но ти проспа целия път, така че е нормално да загубиш представа за времето.

– Май ще ми трябва още кафе… впрочем… къде сме?

– В Йоло.

– Къде? Това Мексико ли е?

Дик се разсмя.

– Вече не. Тук сме в меката на доматите. Ще ти хареса. Обещавам.

Кенди мислено не беше съгласна, но може би новият ѝ приятел имаше изненада. Кой знае – може би някое салца парти, а може би – среща с фенове в провинцията? Реши да не задава въпроси и да се остави да бъде впечатлена. Не че досега не беше.

Неугледният форд спря пред една скромна къща, без бяла ограда и без морава отпред. Дик наду клаксона и слезе от колата. От къщата се изстреляха две деца – момиче и момче – на около десет, и се затичаха към него.

– Мамооо! Мики се прибра! – завикаха децата и се хвърлиха на врата му.

– Мики? – Кенди го погледна, но той само смотолеви едно кратко „ще ти обясня после“, и се наведе за прегръдка, която едва не го събори.

– Еййй, как я карате, а? Помагахте ли на мама, докато ме нямаше?

– Разбира се, Мики. Можеш да разчиташ на мен! – изпъчи се гордо момченцето.

Кенди забеляза, че и неговата коса е рижа, както и на момиченцето… също като на Дик. Нима това бяха… децата му? Защо, по дяволите, я беше довел тук? За да я запознае със съпругата си ли? Колко типично за цинична рок звезда.

– Закъсня, Майкъл! – едра жена с престилка, цялата опръскана в доматен сос, излезе от къщата. – Трябваше ми вчера, за сортирането. Добре, че беше Джина.

– Не му се карай, мамо, сигурно са го задържали до късно в хотела! – червенокосото момиченце застана пред Мики, сякаш да го защити от гнева на майка си.

– Така е, мамо, наистина ме задържаха. Но ми платиха извънредно.

Кенди си отдъхна мислено. Значи, това беше майка му, а децата му бяха братче и сестричка. Не избързваше ли обаче да я представи на семейството си?

Жената погледна строго големия си син.

– А тази коя е? – посочи към Кенди, като не се опита дори да се престори на дружелюбна.

– Гаджето на Мики! – извика рижото момченце, но сестра му го прасна по главата и изръмжа:

– Млъквай, Томи!

– Здравейте, госпожо, аз към Кенди, приятно ми е! –  Кенди подаде ръка.

– Ти ли си момичето на моя Мики? – лицето на жената се разведри от очакване.

– О, не, не съм, аз просто…

– Тя е колежка от хотела, нова е и снощи изкарахме тежка нощна смяна. Предложих ѝ да дойде с мен, за да се отърси от преживяването – Мики намигна на Кенди, чиито сини лотоси му благодариха, като се затвориха.

– Ами, добре дошла, Кенди, надявам се, че умееш да белиш домати. Имам нужда от още една помощничка. Майкъл и Томас не ги бива по фините работи, а Джина е бавна.

Още преди да се окопити, Кенди вече беше нахлузила престилка и се бореше с ципата на доматите. Мики забеляза колко е неумела в работата и реши да я измъкне, преди гневът на майка му да се излее като кетчуп от спукано шише върху непохватното момиче.

– Мамо, ще взема Кенди за малко. Искам да я разведа из града.

Преди да изчака утвърдителен отговор от майка си, Мики навлече едно протрито яке, мушна тайно по стотачка на Том и Джина, и поведе Кенди към колата.

– Ще ми обясниш ли какво става тук? Защо те наричат Мики и какви са тези домати? – Кенди имаше толкова много въпроси, и не знаеше дали иска да научи отговорите им.

– Майкъл Доналдс. Приятно ми е! – подаде ръка той.

– Значи, не се казваш Дик?

– Нали не мислеше, че съм кръстен на пениса си? – засмя се той.

– Ама той… наистина е голям…

Мики се разсмя с глас и една не блъсна контейнер край пътя.

– Мениджърът ми го измисли. Изобщо, той измисли целия живот на Биг Дик.

– А той от опит ли знае, че Дик наистина е голям?

Кенди се разсмя сама на шегата си, очаквайки Мики да се присъедини към нея, но по реакцията му разбра, че шегата е била неуместна.

– Майк Доналдс щеше да е страшно неоригинално. Феновете щяха да ме замерят с пържени картофки.

– А защо не Биг Мик?

– Шегуваш ли се? Втори Мик на сцената?

– Прав си… Тогава просто Мики нещо си?

– Например? – изгледа я той.

– Мики… Мики… Маус – Кенди се разсмя. – Прав си, не се получава. Все едно. Дик, Мик, не е толкова важно. Просто…

– Имаше други очаквания за днешния ден, нали?

– Да – призна Кенди. – Съжалявам, просто мислех, че животът на рок звездите е вълнуващ и извън сцената.

– А не е ли вълнуващо да белиш домати? – Мики я погледна толкова сериозно, че тя се разсмя.

– Не много. Представях си нещо като… може би среща с други звезди, излежаване край басейна, парти…

– Ще има и парти, довечера. Имай търпение.

Кенди се отпусна на седалката и си отдъхна. Помълчаха известно време.

– Виж, Кенди – започна Мики, – сутринта, когато ти казах, че обичаш Биг Дик, а не мен, имах предвид това. Човекът от сцената и аз сме много различни.

– А кой е истинският?

Мики не отговори веднага.

– И двамата са истински, но в различни реалности. Биг Дик е продукт на шоубизнеса – живее в луксозен апартамент  в Ел Ей, който принадлежи на мениджъра, кара спортна кола, която също е собственост на мениджъра, чука мацки и има татуиран пенис на гърба си, а Мики… работи на полето, когато не крещи псувни от сцената.

– Как приема славата ти семейство Доналдс? – попита Кенди.

Мики се разсмя.

– Нямат представа. Майкъл Доналдс не е известен с нищо.

– Моля?! Искаш да кажеш, че не влизат в ютюб, не гледат телевизия, дори не слушат радио?

– Виж, те не знаят, че пея в The Fuckers, ясно? И ще те помоля да запазиш това в тайна. И не подозират, че Биг Дик всъщност съм аз. Неслучайно мениджърът създаде толкова различен сценичен образ. Както обеща, и мама не може да ме познае.

– Добре, не се притеснявай. Но не разбирам…

– Майка ми няма да понесе, ако разбере, че пея I`m rich so be mу bitch. Тя е предана католичка и нямаш представа какво ще ѝ причини, ако научи истината… нито какво ще причини тя на мен след това с точилката… не се шегувам – добави Мики, когато видя колко развеселена е Кенди от думите му.

– Ок, споразумяхме се. Мамчето няма да разбере.

– Благодаря, Кенди.

– Моля. Значи затова всичко по теб е фалшиво?

– Говориш за татуировките и спрея за коса ли?

– Да.

– Да.

– А историите в медиите? Интервютата?

– Всички са измислени от мениджъра.

– Дори тази, че си роден в Швеция?

– Никой от предците ми не е стъпвал там.

– И това, че баща ти те е пребивал системно?

– Никога не ме е виждал, за да го направи. Иска ми се да имаше тази възможност, но… починал е, докато мама е била бременна с мен.

Сините лотоси се свиха, сякаш върху тях попадна силен пестицид.

– Ами… – Кенди започна да прехвърля в ума си всичко, което беше чела за Биг Дик и The Fuckers в медиите. – Те… имам предвид, майка ти и децата,  никога ли не се съмняват къде ходиш, когато си извън Йоло. Не те ли разпитват какво правиш в Ел Ей?

– Майка ми не е от любопитните. Заминах за Лос Анджелис малко преди да навърша 18. Годината беше слаба – бурята унищожи реколтата, а земеделието е единственото ни препитание. Вкъщи имахме две гладни близначета, още ненавършили две годинки… А, май не споменах, че бурята уби баща им – беше на полето по това време, вятърът изкоренил едно голямо дърво и… след това никой вече не се престраши да се завърти около мама – тук хората са суеверни, а двама погребани съпрузи не е съвпадение според местните.

Кенди се сви на седалката. Историята на Мики беше не по-малко интересна от тази на Биг Дик – роденият в Швеция красавец, избягал от баща си побойник и майка си алкохоличка, който беше дошъл в Америка, за да изчука всички жени в Новия свят. Защо мениджърът му имаше нужда от лъжа?

– Започнах работа в един хотел, като барман в едно караоке. Там мениджърът ме забеляза. Идеята му беше да събере напълно неизвестни млади момчета от баровете, и да ги направи банда. Искаше да докаже, че с правилна стратегия всеки може да бъде звезда.

– Ами, браво на него – получило му се е – отбеляза Кенди.

– Провокацията продава. Кой не би си паднал по четирима млади ебачи с имена като Биг Дик, Секс Лекс и Кок Дог?

Кенди се съгласи с мълчание.

– Каза, че довечера ще има парти. Нямам търпение да видя как се забавлявате тук, в Йоло.

Мики спря на един паркинг и предложи на Кенди да повървят пеша. Тя се съгласи, пъхна ръце в джобовете на късите си панталонки деним и тръгна до него.

– Ето там! – посочи Мики.

Кенди проследи пръста, сините лотоси се спряха на семпла сграда, с един счупен прозорец и врата, която вероятно не се затваряше никога. Ако не беше олющената табела

Heaven`s door, никога нямаше да се досети, че това е бар.

– Истински рай, а? – смигна Мики.

– Шегуваш се, нали? Дори в колежа не съм виждала такава дупка.

– Мики, човече, какво търсиш тук? – един грамаден мъж с кафеникава гъста брада, скриваща младото му лице, се появи откъм гърба им и прегърна сърдечно новодошлия мъж.

– Кенди, това е Върджил – най-голямата звезда в Йоло – обърна се Мики към приятелката си, която разглеждаше паяжините, висящи от тавана, и прашните маси, с погнуса.

– Здрасти, бонбонче! – поздрави я огромният Върджил.

Кенди само кимна, докато лапата на приятния гигант стискаше мъничката ѝ ръчичка.

– Върдж, имаш ли група за довечера? Имам нова песен и ми се ще да посвиря, ако нямаш против.

– Шегуваш ли се? Нямам никого. Даже не съм сигурен ще има ли клиенти.

– Най-малкото, Кенди ще е тук… нали? – обърна се към нея Мики.

– Ами аз…

– Хайде, ще ти хареса – подкани я Мики, но не видя особен ентусиазъм в сините лотоси.

– Чувала ли си го как пее, захарке? Мики можеше да бъде музикална звезда, но така и не разви таланта си…

– Стига, Върдж, ще се изчервя –Мики бързо смени темата.

– Ами, всъщност, аз трябва да се прибирам… утре съм на работа и…

На Кенди ѝ дойде твърде много. Изглежда, се беше влюбила в мъж, който не съществува, и сега се чувстваше измамена.

– Ще изляза да изпуша една цигара отвън – измъкна се деликатно тя.

– Ей сега идвам – Мики излезе след нея.

– Ще те разбера, ако не искаш да останеш повече. Ще се извиня на Върджил и ще те откарам в Ел Ей.

Кенди не отговори. Не беше ревла и нямаше да позволи на сълзи да се появят в сините лотоси, особено в присъствието на мъж. Дръпна от цигарата, издиша рошаво кълбо дим.

– Май беше прав. Обичам Биг Дик, а Мик… не го разбирам. Разочарована съм, но не знам от кого от двамата. Всичко е било една голяма лъжа, заради която похарчих двеста шибани долара.

Мики се почувства виновен. Искаше да я прегърне, но не посмя.

– Кенди… не очаквам да ме разбереш, но когато съм на сцената с The Fuckers, сбъдвам мечтите на феновете. А тук, в тази „дупка“, както я нарече, сбъдвам своите мечти.

– И какви са твоите мечти? – попита тя без емоция.

– Хайде да направим така: ела да ме чуеш довечера. Ако прецениш, че можеш да обичаш Мик, ще се видим след „концерта“. Ако решиш, че нямаме бъдеще… предварително ти желая всичко най-добро. Съгласна?

Кенди само кимна.

– Искаш ли да ти дам време да помислиш? Може да се разходиш сама, има нелоши магазинчета по главната улица. Шопингът ще те развесели, докато аз се приготвя за „голямото шоу“ довечера.

– Става. Ще се видим – отговори Кенди сухо и глухо.

– Осем часа. И, Кенди… замалко да забравя…

Мики извади портфейла си и започна да брои банкноти.

– Когато феновете са недоволни от концерт, честно е да си получат парите обратно. Извинявай, че са на дребно, но дадох стотачките на децата.

Мики подаде парите на Кенди. Тя се поколеба кратко, после ги взе и двамата се разделиха с уговорка да се видят след концерта… или никога.

 

***

Кенди прекрачи излязлата от пантите врата на Heaven`s door и седна тихо на най-близката самотна маса. Първият изпълнител вече беше започнал да пее пред малобройната публика. Тя не виждаше добре лицето му, тъй като светлината в бара беше приглушена, а и той беше наведен, вглъбен над пияното. Носеше огромни кръгли очила, които явно му помагаха да вижда нотния лист. До нея достигаше приятен ръждив глас, леко скърцащ на припева. Тя се заслуша в текста:

Целуваш ме. Разцъфват рози

във тялото ми, но бодли

разкъсват с ярост мойте вени

и ето, всичко в мен кърви…

Сякаш рози разцъфнаха и някъде в нея, усети мощната сила на любовта, даваща живот, а после… още със следващия стих певецът разруши този красив цветен свят, насити го с кръв, усещане за смърт и загубени илюзии… Колко жестока беше тази песен, и красива в същото време. А гласът на непознатия… Мики! Чак сега Кенди се досети кой беше изпълнителят зад пияното. Значи за такива неща мечтаеше Мики от Йоло – целувки, рози и само една жена, която да приеме бодлите му…

Мъжът от съседната маса подаде шапка на Кенди, като я извади от мислите ѝ. Тя не разбра идеята.

– Ако решиш, можеш да подкрепиш Мики, колкото решиш – обясни мъжът.

След края на изпълнението Върджил светна лампите в бара. Няколкото зрители се приближиха до певеца, за да го поздравят за изпълнението и за новата песен. Той отговори сърдечно на старите си приятели, докато погледът му търсеше нея. Но напразно. Беше си тръгнала.

– Съжалявам, Мики, но готината мацка си тръгна още преди края на концерта – Върджил го потупа съчувствено по гърба. – Може би не си пада точно по кънтри.

– Да, предполагам – отговори разсеяно Мики.

– Ето ти приходите от вечерта.

– Задръж ги, Върдж, знаеш, че печеля добре в Ел Ей.

– И аз печеля  добре. Знаеш уговорката – аз прибирам парите от пиячката, а ти – от шапката. Нищо не се е променило.

– Благодаря – Мики взе шапката и седна на бара, като започна да подрежда доларите, за да не мисли за нея.

Както обикновено, в шапката се търкаляха предимно монети, няколко петдоларови банкноти, но този път имаше и една дебела пачка, сгъната през средата. Мики я разпозна. Изглеждаше точно така, както в портфейла му преди няколко часа. Той вдигна пачката и я притисна до гърдите си. От нея изпадна визитна картичка…

 

***

Минаваше десет, когато куриерът спря с колелото пред една от манхатънските офис сгради. Провери адресът – отговаряше на заявката. Мина покрай охраната, който го упъти към единайсетия етаж, след което почука на вратата с табелка „Абигейл Тейлър – бракоразводен адвокат“.

– Кой е? – извика Кенди, докато си оправяше червилото.

– Пощальонът! Доставка за Абигейл Тейлър.

– В момента е с клиенти. Упълномощена съм да приемам всичко от нейно име.

– Вие секретарката ли сте?

– Кенди Милър, приятно ми е! – момичето протегна кокетно ръка на мъжа.

– Добре, подпишете тук.

– Ах, че красив букет! Сигурен ли сте, че не е за мен? – Кенди се изкикоти.

– На картичката пише „За Абигейл Тейлър“.

– Жалко! – направи се на тъжна Кенди. – Приятен ден и се надявам скоро да донесете нещо подобно и за мен.

Куриерът се усмиха, а Кенди го изпрати с въздушна целувка, след което остави красивия букет на бюрото си и започна да го разглежда със завист. Тринайсет кървавочервени рози и черна картичка със златисти букви, вързана със сатенена панделка за някакъв подарък в квадратна опаковка, също в черен цвят. Мъжът, който ги изпращаше, със сигурност беше страхотен. Кенди се размечта.

– Ще се видим другата седмица, скъпа. Не се тревожи за нищо – ще получиш пълно попечителство. Имай ми доверие!

Гласът на Абигейл извади Кенди от фантазиите.

– Благодаря ви, госпожо Тейлър. Разчитам на вас.

Абигейл изпрати клиентката си и се обърна към секретарката, която беше почти пълно копие на шефката си, с изключение на облеклото. Абигейл беше строго официална, а Кенди… предизвикателна, дори в офис костюмчето си.

– Нещо за мен, Кенди? Обаждания, имейли?

– Не, госпожо, няма нито обаждания, нито имейли. Само това! – Кенди посочи към бюрото си, където ефектният букет очакваше своята притежателка. – Пристигна по куриер.

– От кого е? – Абигейл се изненада. Нямаше връзка с никого в момента, а бившият ѝ съпруг би ѝ изпратил по-скоро отровен бръшлян, отколкото рози.

– Нямам представа, но сигурно е невероятен. Мисля, че трябва да се омъжите за този мъж – Кенди се закиска и русите къдрици се разтресоха, докосвайки копчето на ризата, което едва удържаше на напиращите под него гърди.

Абигейл взе букета неуверено и го занесе в офиса си, като затвори вратата, за голямо съжаление на любопитната Кенди. Нервно взе картичката – ръцете ѝ трепереха от непозната емоция и тя без да иска одраска пръста си в един бодил, така че прокърви. Тя засмука капчицата кръв и с една ръка, неловко, извади картичката и зачете:

„Скъпа Кенди,

Благодаря ти, че помогна да сбъдна мечтата си.

С обич, Мики

П.с. Извини ме, че не мога да те нарека Аби, но нея не я познавам. Стига ми, че познавам Кенди. Коя е истинската – ще решиш ти, и ще сбъднеш истинските ѝ мечти.“

Абигейл развърза панделката на подаръка. Беше диск, върху чиято обложка видя усмихнатото лице на Мики, с естествена коса, без татуировки и обикновена карирана риза. „Светлата страна на звездата“, Майкъл Доналдс. Капчици се появиха върху сините лотоси. 

Валс и рози с италиански нотки

Мога да направя обзор на концертната година още в средата на лятото, защото след Guns and roses всичко би било крачка назад в моята лична класация. Досега не съм правила такъв текст, защото най-досадно винаги ми е било да чета описания на концерти и на спортни състезания. Не си ли бил част от преживяването, всеки преразказ е лоша версия на оригинала. Но тази година е специална, защото успях да попълня колекцията ми от музикални преживявания с всичко, което съм искала (или не съм си представяла), да гледам и слушам на живо, и то в България. Затова ще се опитам да пресъздам и да запазя емоцията от богатия ми музикален живот.

 

Андре Рийо – кралят на валса от 21. век

Дата: 12.03.2025

Място: „Арена 8888“ София

Обичам класическа музика още от много малка. Първите ми спомени са от любимите „Том и Джери“, където за първи път чух Щраус, а след това и от началното училище, когато ни пускаха на касета различни произведения. Съучениците ми се смееха, а аз обичах да слушам, и се чудех дали ми има нещо. Двайсет и пет години по-късно изобщо не ме е срам да споделя, че това беше едно от най-красивите музикални събития, на които съм присъствала. Андре Рийо и неговия оркестър превърнаха „Арена 8888“ във виенски салон, с прекрасна музика и бални танци, в които участие, разбира се, взехме с мъжа ми – „На хубавия син Дунав“, точно пред сцената, сякаш наистина вълните ме въртяха като малка неуправляема лодка. И ако някой си мисли, че класическите концерти са скучни, много греши, защото в края към маестрото се присъедини дуетът „Лос дел Рио“. Децата на 90-те помним любимата ни „Макарена“, която всеки от нас е танцувал в детската градина. Публиката направо полудя. Един от най-веселите купони, на които съм присъствала. А най-хубавото е, че през следващата година Андре Рийо се завръща в България. Дали ще повторя? 😉

 

Таря Турунен – Living the Dream Together Tour

Дата: 04.04.2025

Място: „Асикс Арена“ София

Малко се зачудих дали да включа този концерт в „годишния отчет“, тъй като ще наруша позитивния тон, но все пак прецених да не спестявам нищо, което е част от календара. Досега не бях слушала Таря на живо, за сметка на това съм била веднъж на концерт на Nightwish – един от най-хубавите, на които някога съм била. Феновете на финландката няма да се съгласят с мен, но Nightwish може и без Таря, докато Таря без Nightwish… Не мога да повярвам, но това е най-скучният концерт, на който съм присъствала. Само „Една нощ в операта с музиката на Queen“ и пеенето на Славин беше по-лошо преживяване от това да стоя права три часа, докато слушам протяжните авторски песни на тази иначе толкова красива жена с невероятен глас. Мисля, че никога досега не съм била близо до заспиване на метъл концерт. Е, и това доживях. Концерта ще запомня с две неща – скука и мръсотия. Второто мисля да не го коментирам с подробности. ☹

 

Ричард Клайдерман – най-нежните пръсти и най-непохватнтоо чувство за хумор  

Дата: 11.04.2025

Място: НДК София

Никога не съм си представяла, че един пианист, който не е Джери Лий Луис, може да бъде толкова атрактивен, въпреки че чувството му за хумор е доста… френско. Радвам се, че въпреки колебанията присъствах на това шоу. Красива музика, невероятно изпълнение и много сполучлива мултимедия. Докато слушах на живо любима филмова музика, отново си спомних „Том и Джери“, а най-вълнуваща беше интерпретацията на „Фантомът на операта“ – мюзикъл, с който имам специална връзка и дълга история. Не знам дали ще я споделя. 😉

 

Ал Бано – и без Румина в него все още има пауър

Дата: 10.05.2025

Място: НДК София

От дете усещам някаква специална връзка с Италия и всичко италианско – футбол, музика, храна, мода… А любимият ми певец е точно Ал Бано. Затова когато видях, че ще идва в България, си купих билет, като подарък за рождения ден. Седмица преди концерта обаче присъствието ми беше под голям въпрос заради глупаво схващане. Все пак, успях да се оправя навреме – огромен късмет. Тъй като вече имах едно силно разочарование с друга голяма италианска звезда – Франко Неро – бях много нащрек този път, без очакване, че човекът и на живо ще е такъв, какъвто изглежда. И наистина – оказа се още по-симпатичен. Освен, че гласът му все още е на ниво, Ал Бано е най-искреният певец, който съм слушала на живо. Много приказлив, страшно сърдечен, той достигна директно до сърцата на най-малките зрители, придружаващи бабите и дядовците си. А когато по време на Sharazan остави публиката да пее и тръгна между нас, фенките му наборки полудяха. Имаше целувки, прегръдки, здрависвания – не отмина никого. Имаше усмивка за всеки. Но концертът не премина само в смях – Ал Бано не пропусна да отправи силни думи от сцената, свързани с войната. Защото големите артисти са големи хора преди всичко, с позиция. Те не се крият зад фалшив неутралитет, с идеята да се харесат на всички, а отправят послания, дори да са болезнени. И така, подаръкът ми за рождения ден беше ЕМОЦИЯ! Какво по-хубаво? 😊

 

Guns and roses – последната мечта

Дата: 21.07. 2025

Място: Национален стадион „Васил Левски“ София

За този концерт дори не бях мечтала истински. Групата се беше разпаднала вече, когато за първи път се влюбих в музиката им (и в Аксел Роуз). Затова се бях примирила, че GnR и AC/DC ще си останат липсващи в списъка ми с гледани на живо любими групи. Само че един ден видях новината… и после беше ясно… купих си билет, още преди да ги пуснат в масова продажба, и всички планове се въртяха около тази дата. За да не стане някой фаул пропуснах „Мидалидаре“ предишната седмица и не видях друг мой много любим изпълнител – Алис Купър. Но той ще дойде пак, убедена съм, докато за Guns and roses се съмнявам жестоко. За този концерт хем имам най-много какво да напиша – беше най-скоро, най-малкото – хем ми е най-трудно да си подредя мислите, тъй като го чакам от 12-годишна, да не кажа и от по-рано, и в момента съм отново тийнейджърка, която е със замаяна глава от срещата с любимата рок звезда. И на 63 Аксел Роуз все още е най-готиният рок певец (даже така е по-готин от преди 30 години 😉) и дори да беше излязъл на сцената без да пее, а просто да стои така три часа, щях да съм щастлива, че съм го видяла на живо, макар и отдалеч. Толкова диво тичане на концерт не е правил даже Йоаким Брьоден от „Сабатон“, най-малкото, защото техните концерти рядко са над 2 часа. А тези пичове направиха 3 плътни часа, макар да са все над 60-годишни. Изобщо не съжалявам, че въпреки лошата организация и нервите преди концерта, не се отказах и отидох. Щях да съжалявам цял живот, ако бях пропуснала единствения си шанс. А сега цял живот ще разказвам, че съм била там, в най-горещия юлски ден, и припявах на Аксел далеч от трибуните, докато свири на пиано в нощта November rain. 

 

Интернет в гората

Случи се веднъж история –

може би фантасмагория –

но с очите си видях,

докато веднъж вървях

по любимата пътечка

горска как кафява мечка

слезе от една кола

преоблечена в пола.

– Как я караш, Бабо Мецо?

– Как нарече ме, хитрецо?

Знаеш ли каква съм аз?

Онемях и във захлас

чух я как разпореди

да изпратят две коли.

– Вече не продавам мед,

а прекарвам интернет! –

каза Меца, даде знак

и сред горския шубрак

три оранжеви лисици –

сръчни интернет техници –

периметъра покриха –

всеки клон окабелиха.

Вече всеки горски дом

знае що е точка ком.

От глиган до таралежи

ползват социални мрежи:

Инстаграм, Тик-Ток, Фейсбук –

всичко е познато тук.

Даже мъничките птички

взеха да прекарват жички.

Пуснаха си по дървото

интернет и във гнездото

славей в Гугъл пак сърфира.

Гълъб сойката блокира

за обидни коментари

към невинните комари.

После пък сърна написа

нещо, със което слиса

хищниците от гората

и започна се кавгата.

Кумчо Вълчо ги послуша,

но дойде му чак до гуша.

Писа в Вайбър той на коса,

за да се реши въпроса:

– Кабелите изкълвете –

достъпа на всички спрете

до глобалните им мрежи

и ако ви се изежи

някой геймър пристрастен,

доведете го при мен!

Косовете полетяха –

кабелите закълваха.

Даже рутер не остана

насред горската поляна.

И като че ли от сън

се събудиха. Навън

пак със горски обитатели

се изпълни. И приятели

пак са всички, и задружен

е животът, а ненужен

се оказа интернет.

По-добре е без таблет.

Сбогом, МОН

 

Всеки роман, независимо дали е хубав или лош, кратък или многотомен, има своя край. Моят училищен роман завършва на 9-а глава с убийството на главния герой, който всъщност не е наистина главен в голямата поредица. Дали този край е тъжен, или смешен, а може би нещо по средата; дали е преждевременен, или закъснял - това зависи от отношението на читателя към героя. На някои вероятно ще им липсва и тайно ще се надяват на неговото завръщане, поне докато намерят нови любими герои, а това неизбежно ще се случи и така трябва да бъде. Защото всеки герой, когато изиграе своята роля - малка или още по-малка - вече няма място в историята.  И колкото по-дълго е част от нея, толкова повече трябва да променя своя характер, а честа подла практика на авторите е да превръщат героите в злодеи, за да бъде по-интересно на читателя. Затова протагонистите на Мартин, например, трябва да са му благодарни, че избира за тях смъртта, макар често да е брутална и неочаквана, пред перспективата да ги превърне в антагонисти, които вече не се борят за принципи, а за собственото оцеляване. Но и добрите, и лошите падат под безмилостното перо на кръвожадните автори на епичния жанр, към който спада училищният роман. И най-големите подлеци - изкусни майстори на интригите и задкулисието - един ден ще се окажат ненужни в общия план. Но аз не чакам този момент и няма да ги посрещна нито в рая, нито в ада на измислените персонажи. Нито ще разбера края на голямата история, защото, надявам се, такъв няма да има.

Войната за розата

Имало едно време чудновата земя, в която живеели много особени човечета. Всъщност, човечета не е точната дума, защото на главите им растели цветя. На един изящни хризантеми, на друг – нежни теменужки, на трети – ярки макове. Красиво било това царство – слънцето никога не залязвало, пеели птички, хората цветя се радвали на спокойствие и красота. Докато един ден не се случила беда: младият царски син пораснал, макът разцъфнал в косите му и той се влюбил в дъщерята на царя на съседното царство на тръните – хубава девойка с току-що набол магарешки бодил в плитките. Залинял от любов момъкът, макът му посърнал и вече ни слънце, ни птица песен го радвали. Но знаел момъкът, че тази любов е опасна и ще донесе гибел на народа му, затова мълчал пред угрижения си баща. Уплашил се старият мак от вехненето на обичното си дете и свикал знахари от съседните царства. Най-скъпи дарове обещал на онзи, който изцери младия мак, но никой не успял да разбере каква е тая странна болест.

Един ден в покоите на болния момък се явил мъж с отровен бръшлян в косите, идващ от съседното царство на плевелите, откъдето била и любимата на царския син. Там живеели други чудновати хора, подобни на хората цветя, но вместо китни градини, върху главите си отглеждали плевели - тръни, кукувича прежда, троскот и все такива страшни и опасни растения. Странникът отдавна искал да скара двамата царе и да предизвика война, затова предложил на младежа да му доведе царската дъщеря. Обещал, че ще накара старият бодил да я даде и наивният момък склонил. Само след седмица макът и бодилката направили чудна сватба, с благословията на царят на цветята. В това време злият бръшлян отишъл при царят на плевелите и му разказал как хората от цветните земи отвлекли едничкото му чедо и го държали насила в кула. Девойката плачела и молела татко си да я освободи. Ядосал се тогава бодливия цар, събрал войска и тръгнал на война. И когато хората плевели нападнали царството на хората цветя, слънцето се скрило, птичките избягали, красотата и спокойствието изчезнали. Хората плевели нападали безмилостно цветята, стъпквали ги и завземали домовете им. Стигнала новината до ушите на младата царкиня и тя казала на мъжа си:

- Пусни ме, мъжо, да ида при тате и да му кажа, че съм тук и съм щастлива. Като ме види весела засмяна, сърцено му ще се смири и ще спре боя.

- Добре казваш, невесто, ала сама ме е страх да те пусна. Нека бръшлянът те придружи, да ми е спокойно сърцето.

Бръшлянът, който бил станал пръв съветник в двора на царя на цветята, хванал под ръка младата царкиня. Но тъй като искал войната да продължи и цветята да загинат до крак, я скрил с измама в близкото царство на дърветата. Така битката продължила, но не траяла дълго, както желаел предателят. Тъй като слънцето не се появило повече, и плевелите започнали да губят сили, макар че били по-силни от врага. Защото слънцето е важно за фотосинтезата, а без нея нито цветята, нито плевелите могат да живеят И тогава се появил един мъдрец – огромен и широкоплещест, от чиято глава растял вековен орех. Той идвал от царството на дървесните хора, които никога не се намесвали в споровете на ниските растения. Но липсата на слънцето засегнала и тях. Изправил се човекът орех насред двете цветни армии и продумал:

- Ах, вий, глупци неуки, да затриете света ли искате? Прогонихте слънцето, изцедихте и последните сокове от крехките си тела, и не спирате. Трябва да върнете слънцето незабавно, ако искате да живеете!

Тогава двете изтощени армии спрели битката, а напред излезли царят на плевелите и царят на цветята...

- Право думаш, мъдрецо, та ние всички сме братя в същността си. Храним се от слънчевите лъчи, пием сокове от земята, и умираме без вода! - казал царят на цветята.

- Нека бъде волята ти, мъдрецо, ще върнем слънцето, но нека първо ми върнат обичното чедо – казал царят на плевелите.

- За нея не бери грижа, царю на плевелите. Тя е жива и здрава и аз ти я водя. Един предател я скри нарочно от теб, за да се избиете взаимно – казал мъдрият орех.

След тези думи иззад огромното тяло на дървото излязла засмяната девойка, хвърлила се в прегръдките на обичния си баща и всичко му разказала. Разбрали тогава двамата царе, че са били измамени, и заповядали да изкоренят бръшляна от косите на предателя. Превърнали го в обикновен човек и го прогонили от земите си завинаги. Но слънцето все още го нямало. Царкинята обаче за друго жалела – мъчно ѝ било за изпотъпканите тела на цветя и плевели.

Тогава, като видял мъката ѝ, се изправил пак орехът и рекъл:

- Вземи, девойко, тази кесия на изпроводяк, като сватбен дар от мен. В нея има вълшебен прашец. Разпръсни го над земите и той ще съживи погубените. Освен това ще донесе мир в душите ви и ако всички се покаете истински за стореното, слънцето само ще се завърне.

Послушала го девойката, взела вълшебния прашец, разпръснала го и всички зачакали. Скоро в душите на цветята и плевелите се настанила любовта и всички започнали да се прегръщат. Разбрали, че земята има място и за тръните, и за зюмбюлите; и за красивите люляци, и за бодливите трънки. И тогава слънцето се завърнало и над земята пак се възцарили светлината и доброто. А от любовта между младия мак и бодилката се родили розите - хем красиви, хем с бодли.