Войната за розата

Имало едно време чудновата земя, в която живеели много особени човечета. Всъщност, човечета не е точната дума, защото на главите им растели цветя. На един изящни хризантеми, на друг – нежни теменужки, на трети – ярки макове. Красиво било това царство – слънцето никога не залязвало, пеели птички, хората цветя се радвали на спокойствие и красота. Докато един ден не се случила беда: младият царски син пораснал, макът разцъфнал в косите му и той се влюбил в дъщерята на царя на съседното царство на тръните – хубава девойка с току-що набол магарешки бодил в плитките. Залинял от любов момъкът, макът му посърнал и вече ни слънце, ни птица песен го радвали. Но знаел момъкът, че тази любов е опасна и ще донесе гибел на народа му, затова мълчал пред угрижения си баща. Уплашил се старият мак от вехненето на обичното си дете и свикал знахари от съседните царства. Най-скъпи дарове обещал на онзи, който изцери младия мак, но никой не успял да разбере каква е тая странна болест.

Един ден в покоите на болния момък се явил мъж с отровен бръшлян в косите, идващ от съседното царство на плевелите, откъдето била и любимата на царския син. Там живеели други чудновати хора, подобни на хората цветя, но вместо китни градини, върху главите си отглеждали плевели - тръни, кукувича прежда, троскот и все такива страшни и опасни растения. Странникът отдавна искал да скара двамата царе и да предизвика война, затова предложил на младежа да му доведе царската дъщеря. Обещал, че ще накара старият бодил да я даде и наивният момък склонил. Само след седмица макът и бодилката направили чудна сватба, с благословията на царят на цветята. В това време злият бръшлян отишъл при царят на плевелите и му разказал как хората от цветните земи отвлекли едничкото му чедо и го държали насила в кула. Девойката плачела и молела татко си да я освободи. Ядосал се тогава бодливия цар, събрал войска и тръгнал на война. И когато хората плевели нападнали царството на хората цветя, слънцето се скрило, птичките избягали, красотата и спокойствието изчезнали. Хората плевели нападали безмилостно цветята, стъпквали ги и завземали домовете им. Стигнала новината до ушите на младата царкиня и тя казала на мъжа си:

- Пусни ме, мъжо, да ида при тате и да му кажа, че съм тук и съм щастлива. Като ме види весела засмяна, сърцено му ще се смири и ще спре боя.

- Добре казваш, невесто, ала сама ме е страх да те пусна. Нека бръшлянът те придружи, да ми е спокойно сърцето.

Бръшлянът, който бил станал пръв съветник в двора на царя на цветята, хванал под ръка младата царкиня. Но тъй като искал войната да продължи и цветята да загинат до крак, я скрил с измама в близкото царство на дърветата. Така битката продължила, но не траяла дълго, както желаел предателят. Тъй като слънцето не се появило повече, и плевелите започнали да губят сили, макар че били по-силни от врага. Защото слънцето е важно за фотосинтезата, а без нея нито цветята, нито плевелите могат да живеят И тогава се появил един мъдрец – огромен и широкоплещест, от чиято глава растял вековен орех. Той идвал от царството на дървесните хора, които никога не се намесвали в споровете на ниските растения. Но липсата на слънцето засегнала и тях. Изправил се човекът орех насред двете цветни армии и продумал:

- Ах, вий, глупци неуки, да затриете света ли искате? Прогонихте слънцето, изцедихте и последните сокове от крехките си тела, и не спирате. Трябва да върнете слънцето незабавно, ако искате да живеете!

Тогава двете изтощени армии спрели битката, а напред излезли царят на плевелите и царят на цветята...

- Право думаш, мъдрецо, та ние всички сме братя в същността си. Храним се от слънчевите лъчи, пием сокове от земята, и умираме без вода! - казал царят на цветята.

- Нека бъде волята ти, мъдрецо, ще върнем слънцето, но нека първо ми върнат обичното чедо – казал царят на плевелите.

- За нея не бери грижа, царю на плевелите. Тя е жива и здрава и аз ти я водя. Един предател я скри нарочно от теб, за да се избиете взаимно – казал мъдрият орех.

След тези думи иззад огромното тяло на дървото излязла засмяната девойка, хвърлила се в прегръдките на обичния си баща и всичко му разказала. Разбрали тогава двамата царе, че са били измамени, и заповядали да изкоренят бръшляна от косите на предателя. Превърнали го в обикновен човек и го прогонили от земите си завинаги. Но слънцето все още го нямало. Царкинята обаче за друго жалела – мъчно ѝ било за изпотъпканите тела на цветя и плевели.

Тогава, като видял мъката ѝ, се изправил пак орехът и рекъл:

- Вземи, девойко, тази кесия на изпроводяк, като сватбен дар от мен. В нея има вълшебен прашец. Разпръсни го над земите и той ще съживи погубените. Освен това ще донесе мир в душите ви и ако всички се покаете истински за стореното, слънцето само ще се завърне.

Послушала го девойката, взела вълшебния прашец, разпръснала го и всички зачакали. Скоро в душите на цветята и плевелите се настанила любовта и всички започнали да се прегръщат. Разбрали, че земята има място и за тръните, и за зюмбюлите; и за красивите люляци, и за бодливите трънки. И тогава слънцето се завърнало и над земята пак се възцарили светлината и доброто. А от любовта между младия мак и бодилката се родили розите - хем красиви, хем с бодли.

 

От смешното към страшното в "Слуга на народа"

 

Понякога закъснявам с ценните открития, но ако бях гледала сериала "Слуга на народа" преди десет години, със сигурност нямаше да оценя колко гениален е той. Щях да се посмея и да го забравя още преди края на финалните надписи. Но при мен всичко идва в точния момент и едва след като прочетох "Шоуменът" на Саймън Шустер преди около месец, проявих интерес към другата професия на главния герой в биографичната книга. Очакванията бяха много малки - бях сигурна, че няма да изгледам дори първия епизод, базирайки се на опита ми със съвременното рускоезично кино. Изненадата обаче беше приятна - отлично издържана комедия, напомняща по-скоро американските сериали от 90-те, отколкото просташката какафония на източно-европейския хумор. Първият сезон ме разсмя от сърце, напомни ми "Приятели" в някои отношения, въпреки че сюжетът е доста различен. Във втори сезон хуморът започна да нагарча, а третият и най-краткият ме накара да се страхувам заради многото съвпадения с реалността, за които сценаристите не е било възможно да знаят тогава, но към днешна дата "Слуга на народа" е сбъднало се пророчество. Когато Олена Зеленска е писала сценария, може би не си е давала сметка, че всъщност пише бъдещето на страната си и сякаш събитията следват нейния план. Най-злокобното за мен дойде в последния епизод, който въпреки че се явява хепиенд, предсказва февруари 2022 г. - събитие, което определя съдбата на Украйна. Надявам се, че сега първата дама е заета и няма време да си припомни този момент. Защото мечтаейки за бъдещето на страната си, тя е предначертала благоденствие за народа, извоювано от упорития и неподкупен президент. Едновременно с това обаче, може би като шега, е осъдила съпруга си да плати сам цената на победата, за която има основна заслуга. Към днешна дата вероятно ще познае и това. Все пак, всеки пророк греши поне веднъж. Стискам палци и Олена да не е безгрешна.

Защо си тръгват учителите

Една от любимите теми в общественото пространство е тази за размера на учителските заплати. За едни те са неоправдано високи, за други обидно ниски – това няма значение. Важното е, че според цялото общество те са причината учителите да започват тази работа. Или да я напускат. Аз ще се спра върху второто твърдение, с идеята да го опровергая, защото поне аз не познавам колега, който си е тръгнал заради ниско заплащане. За сметка на това има много други причини.

Наред със заплатите, друг разпространен мит е, че не издържаме заради лошите ученици. Това обаче е невярно, или ако е, важи за определени частни случаи. Защото справянето с дисциплината не е основен проблем, а когато го има, вината не е на учениците. Кой точно е виновен – това ще стане ясно след малко.

Три са основните проблеми в българското училище, които карат все повече млади колеги да захвърлят дневника, бил той и електронен, и да разкъсат униформата (съвсем метафорично, разбира се). Първият проблем се нарича МОН и неговите производни, вторият – синдикати, а третият и може би най-сериозен – родителите.  

Министерството на образованието е източник на простотия. Всеки ден се събуждам и се чудя днес какво ново ще измислят гладките мозъци на чиновниците в канцелариите. Преминахме през какво ли не: първо съвсем невинно ни натрапиха униформите, уж с идеята да научим децата на дрескод и уважение към институцията, а по-младите и свободомислещи го приехме като загатване за комунизма. Реалността – едни пари трябваше да минат през едни фирми. Толкова за униформите.

После дойде военното обучение – абсолютно пародийно и ненужно, но пък угодно на някои политически фракции с определена ориентация на изток. Впрочем, то беше добре приветствано и от болшинството родители, а и по-възрастни колеги, които с умиление си спомнят коя съученичка са оправили след стрелбите. Други пък, с по-идеалистични наклонности, виждат във военното обучение патриотични искри и се чувстват сигурни, че ако утре ни нападнат, тийнейджърките с красивите маникюри ще знаят какво да правят с автомата и как да ни защитят. Та, откакто имаме военно в училище, вече спя спокойно и знам, че ни Тръмп, ни Путин би дръзнал да атакува нашата родина, бранена от тийнейджъри патриоти с автомати. Впрочем, като споменах тийнейджърите, те донякъде са положително настроени към лекциите, стига да ги провеждат млади лейтенанти, чиито пагони възбуждат въображението на девойките. Но и за това спирам дотук.

Някъде там, редом до армейската подготовка, се зароди идеята за религиозното възпитание, което създава известен парадокс. От една страна, родителите, и по-конкретно бг мамите нинджи и всякакви подобни им м***** (сами си довършете римата), твърдят, че са прекрасни родители, които възпитават в ценности децата си. От друга страна стоят учителите будители, които се гордеят с моралните качества, които изграждат в своите ученици. В същото време се оказва, че учениците нямат никакъв морал и е време някой да им го вмени, затова голям процент родители и учители подкрепят въвеждането на задължителен час по религия. Кой и какво се опитва да спечели от това, е рано да се каже. Надявам се да не разбера отговора. Едно е сигурно – идеята далеч не е християнска и не извира от добродетелно сърце.

По отношение на възпитанието и религията има и друг парадокс – налагането на наказания на ученици на практика е невъзможно, заради дългия път, който не води доникъде, и заради обжалванията на наказания от страна на родителите. Т.е. децата са добри, а учителите само мислят как да им навредят. Затова продължавам да недоумявам желанието за въвеждане на религия. Но нека продължим надолу по точките.

Напоследък се оказа, че пак на учителите се пада задачата да се преборят с войната по пътищата. За тази цел трябва да провеждаме не само задължителните уроци по Безопасност на движението по пътищата на ученици (които, между другото, са по-усложнени като материя от шофьорски курс), а трябва да образоваме и родителите. Чудя се кога ще ни изпратят редом със служителите на МВР да залавяме нарушители. Представям си го като в американски филм – към всеки полицай ще прикачат по един учител, и ги почваме. Тук обаче въпросът е друг – защо вместо да затормозяват ученици и учители с още нови предмети, не направят нещо съвсем лесно – съдът да спре да пуска под домашен арест пияни и дрогирани шофьори. И нека не ни излизат с номера, че вината е на корумпираните катаджии. Всички знаем, че корупцията е следствие на безсилието на служителите в системата на МВР, които са по-скоро жертва, а не причина за беззаконието.

Като говорим за престъпления, знаете ли кое е най-голямото престъпление у нас? Това, че учениците използват цели 15 дни по семейни причини. Между другото, това е единственото умно нещо, предложено от родителите, срещу което обаче МОН се противопоставя, както и синдикатите. И аз се питам защо е това лицемерие и защо точно това, което не е никакъв проблем, се превръща в такъв, за сметка на истинските. Какво от това, че тези бележки се използват за пътувания в чужбина и че се трупат извинени отсъствия. Смешното и жалкото е, че на база извинени отсъствия ученици остават с неоформени оценки, но в същото време такива, които не стъпват в училище, и то не защото работят, а просто от мързел, трябва да бъдат избутани до финала заради делегирания бюджет, а и не само.

Проблемите обаче не са само тези. За всичко изброено дотук МОН съгласува решението си с родителите, както стана и по време на пандемията. Учителите и тогава, и сега, нямат думата и са само едни изпълнители – спуска се някаква безсмислица, ти изпълняваш и мълчиш. В най-добрия случай може да изругаеш наум, а по-смелите стигат дотам да изразят възмущение в учителската стая, и толкова. Взимаш заплата и се правиш, че всичко е наред.

За да не ви отегчавам повече с МОН, само ще обобщя, че всяко нововъведение е нещо старо с ново име, като кабинетите по химия и физика с новото гръмко име STEM център. Ще кажа няколко думи и за родителските организации, които се оформят като една от най-влиятелните групировки в страната. Тези дами се месят навсякъде – дават мнение за учебни програми; пишат жалби за какво ли не до РУО – издънка и в буквален, и в преносен смисъл на МОН; знаят уроците по-добре от учителите и какво ли не. Но най-много обичам майките на „специалните“ деца. Тук искам да ме разберете правилно – разбирам, че всяка майка обича детето си и иска за него най-доброто, но въпросът е дали винаги майките знаят кое наистина е най-доброто за децата им. И тъй като „специалните“ майки се чувстват дискриминирани, МОН реши да не изпада в неудобно положение и започна да дискриминира „неспециалните“ деца (не казвам нормални, но вие се сещайте). Така училищата се напълниха с ученици с всякакъв СОП, като заляха дори професионалните гимназии. И, закономерно, се създаде проблем. Защото предназначението на професионалното образование е да създаде специалисти в конкретна сфера. Но когато в класната стая има ученик със СОП, той обсебва цялото внимание. Недай боже учителят да го остави да скучае и да се занимава с децата, които един ден наистина ще работят и от чиито данъци ще се формират пенсиите за ТЕЛК и т.н., започват оплаквания за дискриминация. Спирам, защото знам, че темата е чувствителна, но хората извън системата трябва да разберат, че приоритет на държавата трябва да бъдат здравите, за да могат именно те да се грижат за болните. А децата със СОП нека имат шанс, но МОН да се съобрази какво наистина могат да работят в зависимост от състоянието, и да ги насочва правилно, за да могат и тези деца да бъдат полезни на обществото и да са удовлетворени от себе си.

Завършвам със синдикатите. За тях не казах много, но истината е, че те на практика отсъстват. Тяхната функция е само да вдигат шум и да лъжат, докато в действителност играят в един отбор с властта. Казвам го, защото съм го виждала с очите си, и знам, че тяхната идея е да рекетират и всяват хаос.

Ако сте останали до края и не сте ме блокирали след написаното за учениците със СОП (хитро ги оставих накрая), вече знаете защо напускат учителите. И всеки един от вас, който не е част от системата, макар и неволно, е допринесъл с нещо за нечие заявление за напускане.

Смъртта на писателя

Всичко започна, или по-точно всичко свърши, когато в една дъждовна вечер някой звънна на вратата. Бях се завила с топлото одеяло и плетях, в краката ми котката все по-лениво нищеше кълбото, папагалът беше заспал върху библиотеката, кацнал на една вещерска книга, а совата се беше ококорила, готова за нощен лов. Разбирате, че не горях от желание да наруша цялата тази идилия – никога не съм била особено любопитна – само за да видя кой луд е излязъл в това лошо време по мрак и за какво ме търси. Престорих се, че ме няма, и не отидох да отворя, но звъненето не спираше. Беше толкова досадно, че накрая се реших все пак да проверя какво става навън. На прага ми стоеше писателят – целият мокър, запъхтян, като никога трезвен. „Помогни ми!“ – две думи, които почти изхлипа в лицето ми веднага щом ме видя. Мълчаливо се отместих от прага и му посочих стаята точно с ей този пръст, с големия извит нокът. Той не се поколеба да влезе и този път: нито сивата оредяваща коса – все по-спластена с времето, нито носът – все повече изпъкващ на изпитото лице, нито старчески изкривените ми пръсти го бяха отблъснали през тези дълги години. И онази нощ той отново се нуждаеше от моите магически способности. „Разкажи ми“ – седнах в купа дрехи на стола и изрекох своите две думи към него. Винаги сме се разбирали с две думи, но във въпросната нощ си казахме много – толкова, колкото не бяхме изговорили помежду си за почти четиридесет години. Предавам разказа му по спомен:

„Вече не мога да пиша, Мерга. Застигнало ме е проклятие, което само ти можеш да развалиш. Вече съм на възраст, на която имам достатъчно материал за автобиография. Вече имам и време да я напиша, след като ме пенсионираха от университета. Най-после сме само аз и той – чистият бял лист. Преди седмица реших да нахвърлям план, по който да се водя. Извадих бележник, в който бях водил записки по последния ми роман, и започнах. Драснах с химикала, но нищо не излезе. Помислих, че пълнителят е свършил, затова взех нов химикал. Пак нищо. Трети, четвърти, пети… нито драскулка. Как е възможно всички химикали в дома ми да са свършили по едно и също време? Пробвах ги върху един стар вестник – оказа се, че до един пишат. Дали не беше от хартията? Но как съм писал преди в този тефтер със същите химикали? Опитах с молив. Нищо. Графитът започна да се троши като хляб, въпреки че натискът ми беше нищожен. Изтичах до книжарницата за нови химикали. Върнах се и започнах да пиша. Бял лист, разбираш ли? Не излезе нито буква. Паникьосан, извадих чисто нов тефтер и започнах в него. Обаче познай – ни ченгелче, ни луличка. Проклетото мастило сякаш беше засъхнало в пластмасовото тяло, а белият лист се беше превърнал в черна дупка за думите. Разтреперах се. Нима съм омагьосан? Прокълнат да загубя таланта си, точно когато имам всичкото време да му се отдам. Отчаян, извадих старата пишеща машина – знаеш, че обичам да пиша първата чернова на ръка, – но нямах избор. Затраках по клавишите, познатата мелодия се разнесе из апартамента, прах полепна по пръстите ми и остави черни петна по тях, но по хартията отново нямаше и следа. Едва не заплаках, Мерга, а знаеш, че изразявам чувствата си само когато пиша. Никога наяве. Никога дори пред самия себе си. Нима трябваше да напиша автобиографията си на така омразния ми компютър? Нямах избор – включих презряната машина, чух веселото изпиукване на „Уиндоус“, който ме поздрави за добре дошъл, после трескаво намерих „Уърд“ и вече не с лек допир като пианист, а като ковач удрях клавиатурата – ако можех, щях да закова проклетите думи по документа. Но колкото и да удрях и блъсках, пред очите ми не се материализира нито една запетайка, нито една мъничка точица. Ни-що. НИЩО! Разбираш ли, Мерга?!?!“

Клетникът! Сили не му бяха останали вече. Не можеше да крещи, не можеше и да заплаче – той винаги е смятал сълзите за женска манипулация. „Нищо… не мога… да напиша… помощ… Мерга….“ – повтаряше в полусвяст. И аз разбрах какво трябва да направя.

– Да го убиете? – въпросът на младия следовател прозвуча толкова детски наивно, че вещицата се закикоти, но не по онзи зловещ начин, познат от страшните филми, а мило, както се смее любима баба на току-що проговорило по бебешки внуче.

***

–  Сър, трябва да освободим Мерга Бейн. Тя не е убила бившия си съпруг! – Лий влетя задъхан в офиса на своя началник, с което си изпроси няколко минутна лекция за възпитанието и чукането. Накрая Джоунс все пак мина по същество:

– Защо смяташ, че Бейн е невинна, Лий? Та нали намерихме… нали ти самият намери оръжието на престъплението – перо от непознат вид птица, с която обвиняемата е отровила кръвта на жертвата. Писателят е бил убит от бившата си съпруга. Върху перото имаше само нейни и негови отпечатъци. Съдебният лекар откри малка дупчица от убождане на левия показалец на Д., откъдето отровата се е просмукала в тялото му. От лабораторията потвърдиха, че по самото перо е имало следи от непознато вещество, несъдържащо нито един познат на Менделеев химичен елемент. Несъмнено отровна, при това омагьосана. Кое не е ясно? Вещицата отива на кладата.

Младият следовател възнегодува. В началото убеден във вината на старата жена, след разпита беше преминал точно на противоположната позиция. Разказът на вещицата, колкото и да беше невероятен, беше по-логичен от всяко друго тълкуване на случая. Въпросът беше кой щеше да му повярва – за да оневини Мерга, Лий трябваше да се изправи срещу непоклатимата точност на Съдебна медицина. Как обаче можеше да разкаже на шефа си какво се беше случило в стаята за разпити, където той се превърна в свидетел на последния разговор между бившите съпрузи. Когато Мерга го помоли да я хване за ръка, той самият не вярваше, че ще се озове в дома на жената и ще стане невидим свидетел на събитията от онази злокобна нощ.

„Наистина си прокълнат, скъпи Том, но всичко ще се оправи. Стига да изпълниш инструкциите ми, ще напишеш своята автобиография, и тя няма да е твоята последна книга. Вземи това специално перо от птица додо и пиши. Не го потапяй в мастило – то работи на по-особен принцип. Не забравяй обаче нещо много важно – спреш ли да пишеш дори за пет минути, оставяй последното изречение недовършено. Не слагай точка след последната дума, която си написал, защото ако го направиш, повече няма да имаш възможност да продължиш. Дори когато си готов с цялата книга, завърши с многоточие вместо точка. И в никакъв случай не пиши КРАЙ, както обичаш да правиш. Предупреждавам те, че това наистина ще сложи край на твоето писане.“

Това беше казала вещицата на писателя в онази съдбовна нощ. Лий беше там – видя и чу всичко. Видя, че между двамата старци все още имаше любов, макар да не беше точно като от приказките. Но си беше тяхна и все още жива, повече от самите тях. Затова нещо не се връзваше в историята с убийството. Трябваше да разпита Бейн отново.

Макар че смяната му беше свършила преди половин час, докато вървеше по коридора, Лий сви вдясно към килията на вещицата, вместо наляво, към изхода от участъка.

– Трябва да ме заведеш там! – каза той, щом видя арестантката. По погледа ѝ личеше, че разбра къде е „там“. Тя се пресегна мълчаливо през решетките и хвана младия мъж с кокалести, почти вкочанени пръсти, за китката.

***

Лий се промъкна зад гърба на пишещия възрастен мъж и надникна над рамото му. Том не се обърна – не усети бъдещето зад себе си. Перото от додото изписваше красиви червени букви, които горяха като огън върху белите страници, и заслепяваха следователя. Червените букви активираха червената лампичка в ума на Лий. Той се зачете в написаното и сърцето му се сви. Разбра, че това е последната глава от автобиографията. Том пишеше без да вдига глава – ясно беше, че иска да завърши ръкописа тази нощ.

„Това беше моята история, скъпи читатели.“ – написа Том. „Не го прави, моля те!“ – прошепна Лий. „Обичам ви!“ – червените букви вече започваха да се замазват, сякаш мастилото нямаше да стигне. „Моля те, моля те, недей!“ – Лий се чу как крещи в ухото на писателя. „Искрено ваш, Том Д.“ – подписът едва се различаваше. „Какво правиш, глупако!“ – Лий беше обезумял от ужас, посегна да хване пишещата ръка, но тя се оказа по-бърза: „Край.“

***

– МОЛЯ ВИ, направете анализ на мастилото, с което Том Д. е написал черновата! – Лий крещеше в слушалката.

– Какво искаш, момче! Лягай при жена си и спри да досаждаш на хората! – Джоунс прозвуча сърдито отсреща и младият следовател знаеше, че ако поради някаква причина не се окажеше прав, щеше да бъде много сериозно наказан.

– Нямам жена, сър. Искам само… Искам само да анализирате мастилото по страниците и да откриете какво съдържа. Имам основание да смятам, че господин Д. се е самоубил.

– Какви ги дрънкаш, Лий? Да не си пиян?

– Не пия, сър. Моля ви, проверете каквото ви казвам, преди да изгорите Мерга Бейн на кладата утре. Нали си спомняте, че върху левия показалец на писателя имаше засъхнала кръв и следи от убождане. Сигурен съм, че всичко съвпада…

– Кое съвпада? Не, не искам да знам… Добре, добре, ще наредя да направят анализ сутринта. Но мисли му, ако грешиш. Вместо Бейн ще изпратя теб на кладата, ясно?

Лий преглътна, но поклати глава в слушалката в знак на съгласие. Кладата, на която евентуално щеше да изгори на следващия ден заради грешката си, беше за предпочитане пред тази на съвестта, която щеше да го мъчи цял живот, ако невинна жена бъдеше екзекутирана по грешка.

– Благодаря ви, сър. Лека нощ. Само още нещо…

Джоунс затвори слушалката успоредно с очите си…

Награда за добрата работа

– Стига, не мисля, че ще ме наградят – срамежливо сведе глава Крис. – Нищо особено не съм направил.

– Оо, абсолютно нищо. Само където спаси живота на… хиляди деца. – Не спирах да му навирам в лицето героичната постъпка от преди седмица.

– Преувеличаваш, лельо Ванче. Къде ги видя тия хиляди, като имаме само две паралелки, и то непълни. И не всички ученици идват на училище всеки ден, знаеш много добре – засмя се младежът. – И не мисля, че онзи човек…

– Онзи психопат!

– Добре де, не мисля, че… едва ли щеше точно да ни убие. – Хлапакът смачка чашката от кафето, чиято последна студена глътка току-що беше допил. Стана от пейката и като събра изпод нея няколко фаса и едно празно полусмачкано кенче от енергийна напитка, тръгна към коша.

– Абе, Крис, остави ги, бе лельо! На теб ти плащат да учиш децата, аз ще ги измета боклуците! Пък и с тая ръка… – И този ми опит да припомня на младото даскалче кой къде стои в йерархията не сработи.

– Да ги нямаме такива, лельо Ваня! Нищо няма да ми стане, ако си почистя сам.

– Ама ти и на другите чистиш, пък не е твоя работа това. Ще почнат да ти се смеят децата!

Крис само се ухили, изхвърли боклуците в близкия кош и се върна при мен на пейката, като си погледна часовника.

– Та, викаш, ще ме награждават, а? – Крис се смееше от сърце, докато се настаняваше обратно на пейката до мен.

– Ще те наградят, ами, как няма! Иначе защо ще те вика директорът? – изгледах го уж строго аз. – Ти рискува живота си, малкият, ей на – сам пострада, ама не даде на оня ненормалник да изпозастреля дечурлигата. Ръката как е, мина ли ти вече?

– Мина, мина, нищо ми няма. – Крис си разтри лявата китка, на която все още носеше превръзка. – Ама то нищо ми нямаше и тогава, само където вдигнахте излишен шум, та чак до новините стигна.

– Счупена ръка не е нищо, моето момче! – скарах му се майчински.

– Само навяхване – поправи ме младежът. – Хайде, до после, качвам се да видя за какво ме вика шефът, че стана единайсет.

– Ще чакам да ми се похвалиш после! – прегърнах го и го изпратих усмихнат.

Като син ми беше тоя Крис, макар че дойде в нашето училище преди няма и два месеца. По човешки се държеше с всички – и с другите учители, и с децата, и с нас – обикновените неуки чистачки. Сприятелихме се още при първото ръкостискане, като дойде. Аз го посрещнах на вратата, когато си подаваше документите лятото, и пак аз на първия учебен ден го закичих с китка здравец от моята градина, да му е на късмет.  Младо момче, още не си взело дипломата за учител, ама го назначи директорът, защото нямаше други кандидати тогава. И добре стана така. Крис си обичаше работата и все бързаше да е навреме в час. От мерак даже преди децата влизаше и понякога си стоеше сам в класната стая, в очакване някой да прояви интерес към неговия предмет – математиката. Пустите ученици, да не бяха идвали и в онзи ден, ама те баш тогава всички, за белята… Но както и да е. Заобичахме се с него като майка и син, че бяхме останали сами с моя – децата и внуците в чужбина, а той отдалеко – чак от Петричко беше дошъл, и нямаше никой близък тука. Стана ни традиция да си пием кафето заедно в голямото междучасие и да си бъбрим. Още не можеше да свикне с реалността, горкият. „Лельо Ване – викаше – много е неуредена тая система. Не знам още как ще я преборя, ама трябва някак да успея.“ Нахъсан, пълен с енергия, беше станал любимец на целия колектив. А откакто миналата седмица надви над оня откачен, който беше влязъл с пушка да гърми по децата в класната стая, всички говореха, че ще го назначат веднага на постоянен договор. Защото Крис беше още на изпитателен срок, а вече се носеха слухове, че отнякъде се било появило връзкарче за неговото място и много натискали отгоре за него. Директорът засега си мълчеше, но щом слухът вече беше тръгнал, значи нещо наистина се мътеше. Обаче след тази героична постъпка постоянният договор щеше да е най-малката награда…

Ей такива хубави неща си мислех за моето момче, когато го видях да слиза по стълбите. Нещо объркан ми се видя, шашнат, явно от щастие, та забързах да го пресрещна.

– Крис, много бързо, бе лельо! Айде, да ти е честито! Казвай сега, как те наградиха? Договора ли ти подписаха? Или ти вдигнаха заплатата? Казвай де, какво мълчиш?

Крис обаче не отговори – просто ме прегърна ме през рамо и ми подаде някакъв документ, с печат и подпис на директора. Датата беше днешна и в него пишеше така: „На основание чл. 71, ал. 1 от КТ ПРЕКРАТЯВАМ трудовите правоотношения с Кристиан Руменов Стоянов…“

***

– Защо бе, Стефане, защо? – не усетих кога бях влетяла в кабинета на директора, както бях с метлата, нито чувах как крещя в лицето му.

– Добър ден, Ваня! – усмихна се любезно директорът въпреки виковете ми, и продължи със спокоен тон. – Кажи ми, какво те води в кабинета ми?

– Защо гониш хубавото дете от работа?

– За Кристиан ли говориш?

– За него я! Та той рискува живота си, за да спаси децата от оня… терорист! Без да мисли се хвърли да му вземе пушката, дето беше насочил срещу децата, и ръката си нарани…

– Именно затова си отива. Комисията установи нарушение на протокола при случай на взети заложници. Кристиан пренебрегна инструкциите, които изрично забраняват саморазправа с терористи…

– Слушай, Стефане, ако не беше Крис, да удари с юмрук оня изверг и да го обърка, днес градът още щеше да е в траур. Не видя ли на камерите как държи пушката до главата на детето… щеше да му пръсне черепчето, ако Крис не беше реагирал. Ако беше спазил правилника, ненормалникът щеше да избие всички дечица, пък после и нас да подкара. И по новините даже обявиха Кристиан за герой…

– Правилникът си е правилник, Ваня! – прекъсна ме директорът строго. – Трябва да се следват указанията. Разбери ме, че нямаше как да не накажа Кристиан. Защото какво ще стане, ако всички спрат да изпълняват предписанията на специалистите и започнат да взимат решения сами в трудни ситуации?

– Ще се оправи тоя свят, Стефане, ей това ще стане! – Грабнах си метлата под мишница и блъснах вратата на излизане.

 На следващия ден не се върнах в училището. Разбрах, че не мога с една гола метла да измета всичкия боклук оттам.

---

„Кречеталото“ на Христо Банов – ужас отвъд границите на хоръра

Трепери, МОН, крий се, РУО, защото тракането на „Кречеталото“ на Христо Банов е напът да направи на пепел цялата измамна система, да разнищи номенклатурата и да всее бунтовни мисли сред учители и ученици!

Да ви запозная с размирника. Действащ полицай, който съвсем скоро ще влезе да срича с първолаците в класната стая. Но не защото не може да чете. Напротив. Сблъскал се с прогнилата система на МВР и отчаян от безсилието да спаси света от престъпници, сега Христо има нова мисия – да се внедри в друга прогнила система – тази на образованието – и да предотврати появата на престъпници. Всички тези стремежи на младия автор са отразени в творчеството му.

Жанровата литература, напук на всички сноби и макар не често, също може да интерпретира важни общочовешки проблеми и да съдържа значими послания. „Кречеталото“ е вторият роман на Христо Банов, който излиза в годината, когато авторът направи своя литературен дебют с „Докоснат“ (изд. BlurPaper). Жанрът е хорър фентъзи, а действието се развива в измисленото градче Мистери Хол, където младият учител Джоуи Милър се премества заедно със съпругата си Беатрис и новородените близнаци. Следвайки мечтата си, той попада в едно странно училище, където витае древно зло. В опит да го надвие, Джоуи е изправен пред съдбовен избор.

Няма да издавам повече. Сюжетът е увлекателен и както се изразяват младежите, доста „крийпи“. Христо е включил всичко необходимо, за да предизвика кошмари и у най-големите смелчаци – призрачни къщи, ходещи мъртъвци, обилно кървене и загадъчна смърт. Авторът, несъмнено отличен професионалист, е ненадминат в описанието на местопроизшествия, като не пропуска нито един детайл в заобикалящата обстановка. Читателят няма да остане разочарован, тъй като благодарение на тези описания пред очите му ще се появят ярки картини на убийства, жертвоприношения и насилие. Но истински страшното започна там, където фикцията приключва и започва реалността.

СЛЕДВАТ СПОЙЛЕРИ

Ужасът в „Кречеталото“ произлиза от осъзнаването, че зад фентъзи елементите авторът всъщност описва нашата порочна образователна система, с която един млад мъж е решил да се бори. Ясно личи недоволството срещу тиранията на МОН и РУО , като цялото обезличаване, към което те водят родното училище, е отлично представено в най-тъжната глава „Първият учебен ден“. Там четем следната реплика на ученик:

„Прости ни, обучителю! Ти си нов тук и не всичко ти е известно. Но както ти ще учиш нас, така и ние ще учим теб. В училището е забранено да използваме имената си и затова никога не ги назоваваме.“

 В ума ми веднага изплуват омразните номера, които всеки ученик, подобно на затворник, е принуден да използва вместо името си и с които учителите и до днес назовават понякога своите „обучаеми“. Училищната униформа – друг омразен елемент на свободомислещите ученици – в „Кречеталото“ се материализира като дълга черна роба, покриваща от глава до пети абсолютно всички в училище, превръщайки ги в траурно бездушно шествие. По този начин Банов поставя знак за равенство между учители и ученици – еднакви жертви на управляващите от канцелариите обезличители.

Нека кажем и няколко думи за главния герой – Джоуи Милър. Не се съмнявам, че в негово лице Христо Банов въплъщава своята професионална, а и житейска философия. Попаднал в машината на злото, Избрания се опитва да запази себе си, да не се поддаде на асимилацията и да разпали бунтовна искра у младите. Макар че всички тези негови мисли и действия довеждат до „Съветът“ – една от най-тежките глави в книгата, в която се обсъжда наказанието на дръзналия да се противопостави на нормите учител. Целта на това наказание е да го превърне в поредния инструмент на злото, поредната безлична човешка сянка, която изпълнява сляпо дори най-отвратителните спуснати свише заповеди.

Страшно е как Христо Банов е разкрил безизходицата – учениците искат да променят съдбата си, но нямат смелостта открито да застанат до своя учител. Анабел – една от най-интересните героини в романа – е млада, но нерешителна учителка, която подкрепя каузата на своя колега, но няма нужната сила, за да се противопостави на системата. Така въпреки пролетите сълзи, тя извършва брутално престъпление по волята на директора. Нещо болезнено познато от реалния живот. Насаденият през комунизма страх и до ден днешен владее българското училище, където всеки несъгласен подлежи на санкции и репресии. Докато системата не го изхвърли или той сам не си тръгне от нея.

И за да избегнат неприятности, млади и стари свеждат глава, роптаят наум, но после правят това, което „трябва“. Така Джоуи остава сам срещу непробиваемата система на асимилация и заличаване, без никакъв шанс да се справи с порочния кръг на злото.

Но злото не тръгва от училище и Христо майсторски проследява как то се заражда в човека. Познаващ отлично психологията на престъпниците, той изгражда много силна сцена, в която виждаме главния антагонист – Строителя – като дете, жертва на домашно насилие. Авторът изследва проблема като умел педагог, насочвайки ненатрапчиво към извода, че ценностите се формират в детството. Ролята на възпитанието в семейството и нуждата на всяко дете от любов са ключови за неговото правилно развитие, а липсата на грижа и топлина у дома създават чудовища. Именно така Строителят става злодей – бащата насилник и пасивната майка, която не предприема действия да спаси сина си, го тласкат към омразата и по-късно той става заплаха за цялото общество.

Интересна е концепцията на романа. Следвайки традициите на Романтизма, започва с реалното преместване на семейство Милър в друг град, но след това пренася действието в съня на Джоуи. В края на романа читателят с облекчение разбира, че главният герой е сънувал кошмар, от който го изважда гласът на любимата жена. Този замисъл може да каже много на читателя що за човек е Христо Банов. Тъй като познавам в детайли творчеството му и темите, които го вълнуват, не е никак трудно да стигна до правилен извод, че е непоправим оптимист и романтик  по душа. Той сякаш не може да допусне, че злото в собствения му роман, а и в света,  може да бъде част от реалния свят, затова решава накрая просто да събуди Джоуи и да го остави да следва мечтата си в Мистери Хол. Дали ще имаме възможност да проследим какво се случва в действителност с кариерата на Джоуи? Може би самият Христо все още не знае отговора. 

 

Сливенско ченге ще срича с първолаци

 

Помните ли готината комедия от началото на 90-те с Арнолд Шварценегер „Ченге в детската градина“? А сещате ли се как сексапилният Чанинг Тейтъм се внедри в час сред гимназисти, за да залови опасен престъпник? Съвсем скоро подобен холивудски сценарий ще се разиграе в град Сливен, но не в киносалона, а в истинска класна стая. Защото само след 2 години действащият младши разузнавач от криминалния отдел Христо Банов ще се дипломира като начален учител. Младият мъж няма търпение да влезе в класната стая, където на научи малчуганите не само на четмо и писмо, а и да им предаде урок по честност, смелост, уважение. Идеята на бъдещия учител е да направи от първолаците мислещи и свободни личности, достойни членове на обществото. Философията на сливналията е, че превенцията е най-сигурният начин за справяне с престъпността, затова негова мисия е да работи с най-малките.

И ако вече сте си помислили, че комбинацията полицай – педагог е интересна, почакайте. Защото Христо Банов е и още нещо – отличен фентъзи писател. Въпреки натоварения работен график и заниманията в университета, само в рамките на една календарна година той издаде два прекрасни романа. В началото на годината на бял свят се появи „Докоснат“ – интересна история за млад мъж, оказал се в центъра на съдбоносна битка между доброто и злото. В края на настоящата година на книжния пазар се появи и „Кречеталото“, в която отново има сблъсък между Светлата и Тъмната страна, а съдбата на света е в ръцете на млад учител. В този втори роман, отново хорър фентъзи, читателите могат да проследят израстването на Христо като писател, и то само за 12 месеца. Героите са по-завършени, концепцията – изчистена, идеите – задълбочено, всеки малък детайл е на точното място. Освен с кървави сцени и призрачна атмосфера, „Кречеталото“ впечатлява с дълбочината, която авторът достига в изследването на социалните проблеми на обществото, и по този начин се доближава до своя кумир – Стивън Кинг. Като редактор на книгата, бих казала, че Христо дори надминава учителя си, а скептиците могат да ме опровергаят само по един начин – като прочетат двата романа на талантливия младши експерт Банов. Налични са на https://www.hristobanov.com/