Сбогом, МОН

 

Всеки роман, независимо дали е хубав или лош, кратък или многотомен, има своя край. Моят училищен роман завършва на 9-а глава с убийството на главния герой, който всъщност не е наистина главен в голямата поредица. Дали този край е тъжен, или смешен, а може би нещо по средата; дали е преждевременен, или закъснял - това зависи от отношението на читателя към героя. На някои вероятно ще им липсва и тайно ще се надяват на неговото завръщане, поне докато намерят нови любими герои, а това неизбежно ще се случи и така трябва да бъде. Защото всеки герой, когато изиграе своята роля - малка или още по-малка - вече няма място в историята.  И колкото по-дълго е част от нея, толкова повече трябва да променя своя характер, а честа подла практика на авторите е да превръщат героите в злодеи, за да бъде по-интересно на читателя. Затова протагонистите на Мартин, например, трябва да са му благодарни, че избира за тях смъртта, макар често да е брутална и неочаквана, пред перспективата да ги превърне в антагонисти, които вече не се борят за принципи, а за собственото оцеляване. Но и добрите, и лошите падат под безмилостното перо на кръвожадните автори на епичния жанр, към който спада училищният роман. И най-големите подлеци - изкусни майстори на интригите и задкулисието - един ден ще се окажат ненужни в общия план. Но аз не чакам този момент и няма да ги посрещна нито в рая, нито в ада на измислените персонажи. Нито ще разбера края на голямата история, защото, надявам се, такъв няма да има.