Критици vs. инфлуенсъри

 

Към литературната критика винаги съм се отнасяла с недоверие, не винаги съвсем справедливо. От една страна, заради вечния ми стремеж към независимо мнение, от друга – заради необективната критика, особено през комунизма, подхождам с недоверие към критическите текстове. Може би съществува и известно незачитане на авторитети, особено самопровъзгласени или пък набедени от партия, организация тип Съюз на писателите и т.н. Но има и личности, които уважавам, макар не винаги да споделям мнението им (след десет години все още мразя Селинджър, но продължавам да уважавам проф. Аретов).

Днес обаче критиците са избутани съвсем в ъгъла, доколкото все още ги има. На тяхно място се настани една неприятна самопровъзгласила се клика, която крещи гръмогласно и агресивно в социалните мрежи. Това са т. нар. инфлуенсъри – буктокъри, букстаграмъри и всякакви други бук-ове.

Критиците може и да пишат понякога поръчкови глупости от рода на „човекът от народа Зеб Стамп“ („Конникът без глава“, Народна младеж, 1969), може да робуват на политически пристрастия или лични взаимоотношения с авторите, но поне познават теченията в литературата и изкуството като цяло. И въпреки че повечето критически анализи са сухи и снобски, ги предпочитам пред откровената литературна неграмотност на инфлуенсърите (и сред тях има изключения, надявам се).

За съжаление, в днешата литературна действителност не е важно какво наистина можеш, а колко продаваш. Поради този факт тези хора без никакъв талант и средни познания в областта на литературата се превърнаха във важен фактор, без който авторите нямат шанс. Ако те препоръча еди-кой си в социалните мрежи, значи те бива, а ако не – читателите няма дори да чуят името ти. Не мога да съм сигурна, но допускам, че препоръките не винаги са безвъзмездни – все пак, инфлуенсър е професия.

За интернет книжните гурута важни са само две неща – сюжетът и героите. Стилът на авторите не се коментира, а доколкото присъства в анализите, е под формата на забележки за прекалено дългите описания (може би затова Виктор Юго държи по-малко звезди в Гудрийдс от Боян Боев, да речем). Историческият контекст също няма значение за инфлуенсърите, а доколкото изобщо го забелязват, той е само фон, на който се развиват събитията. Периодът не носи никаква допълнителна информация на коментиращите, но неразбирането на точно този контекст води до грешни интерпретации на историята.

Прави ми впечатление, че мнението на критиците често се разминава с това на инфлуенсърите. Донякъде е логично – първите се насочват към по-елитарна литература, докато вторите – към жанровата (фентъзи). Тук искам да подчертая, че нямам нищо против двете паралелно съществуващи литератури. Имам против отношението на критиците към жанровата литература – повечето не я забелязват или се отнасят снизходително към нея. Инфлуенсърите пък като че ли пренебрегват класиката и т.нар. „висока“ литература и я заклеймяват като скучна. Наскоро попаднах на такъв коментар за „Майсторът и Маргарита“, която била трудна за четене и следователно – получи малко на брой звезди. И тук идва най-голямата заблуда, в която инфлуенсърите вкарват читателите – щом се чете лесно, значи е хубаво. Сигурно съм сноб, щом не мога да се съглася с това мнение.

Друга съществена разлика между критиците и инфлуенсърите е обемът на анализ. Докато професионалистите се стремят да кажат колкото се може повече и са способни да изпишат стотици страници коментар върху хайку, в социалните мрежи се търси обратното. Ако видеото е по-дълго от трийсет секунди, а недай боже ревюто да е текстово, последователите ти те ънфолоуват. И двете тенденции са ми еднакво неприятни.

На кого обаче да се довери читателят, който търси препоръки? На критиката или на социалните мрежи? Тук отговор нямам. За себе си стигам до извода, че все пак съм повече сноб, колкото и да не ми се иска, затова предпочитам по-елитарното зло. Така че критично отношение към критиката е една здравословна рецепта за избор на книги. Без инфлуенсъри.