Астронавти

 

Астронавти

на Уотсън и Явчо

 

Малкият Боби беше започнал да скучае на детската площадка. Успял да направи беля на всяка люлка и катерушка, да разплаче няколко деца и да счупи една пожарна в пясъчника, беше преизпълнил нормата си за деня, затова докато другите малчугани се занимаваха по групички със своите си неща, Боби стоеше на пейката до майка си, наказан да гледа как останалите играят, без да взима участие. Времето беше приятно слънчево и Мери реши все пак да остави навън още малко непослушния си син, а и самата тя искаше да се види с приятелките от квартала. Животът в майчинство беше оксиморон – едновременно вълнуващ и безкрайно скучен.

Младата жена игнорираше мрънкането на хлапето, което протестираше, че трябва да стои само, далеч от децата и забавлението, но му позволи да отиде до близкото барче за сок и като му даде монета, се отпусна на припек, отпивайки с удоволствие от зеленото смути.

Боби се почувства свободен още щом се отдалечи от пейката, където седеше майка му. Той погледна назад няколко пъти – тя не спираше да го наблюдава изпод слънчевите очила, но на него му се стори, че спи, което го изпълни още повече с увереност. Малчуганът влезе в барчето наперено, където усмихнатата продавачка веднага приготви любимия му сок ябълка с мече на етикета.

– Ей, Бобчо, здравееееййй! – поздрави го с малко пресилена веселост момичето. – Сокче ли ти се допи, а?

Боби подаде монетата – не беше настроен да разговаря точно сега с нея.

– Заповядай! – продавачката излезе пред плота, клекна до детето и му подаде малкото шише. – Искаш ли да ти го отворя направо?

– Не искам да го отваряш. Да не съм сакат? – разсърди се той.

– Добреее, ти си голям вече, браво на теб…

– Айде чао, нямам време сега – отряза я и тръгна да се връща към площадката

Боби обаче не бързаше – тъй като беше палав, много рядко получаваше възможност да прави нещо сам. Мери се страхуваше, че изпусне ли го от поглед за миг, ще чуе плач на набито дете, затова момченцето се възползваше максимално от шанса да остане далеч от постоянния досаден надзор. Огледа се – не видя деца, които да закачи. Само група възрастни шахматисти се бяха събрали около една от масите. Детето се приближи и се загледа. Мъжете обаче бяха толкова погълнати от следващия ход на играча с белите фигури, че изобщо не забелязаха малчугана. Неуспял да привлече вниманието на дядовците, той отпи глътка сок. Зелена капка падна точно върху носа на ракетата върху оранжевата блузка. Боби я замаза с ръка – майка му нямаше да разбере, че се е окапал.

Докато се мотаеше безцелно около пейките, събирайки камъчета, той видя самотен възрастен мъж с каскет да чете на сянка нещо интересно, с мишок в стъклена чаша на фона на открития космос върху корицата. Тази картинка привлече вниманието на дребосъка – беше луд на тема планети и затова отиде направо при непознатия. Човекът веднага забеляза детето под елегантните си очила, но вместо да го заговори веднага, както правят всички досадни старци, той се скри още повече в книгата си и събуди окончателно любопитството на дребосъка.

– Знаеш ли, че Плутон вече не е планета? – попита авторитетно Боби, намествайки се на пейката.

Възрастния мъж се усмихна зад корицата, свали бавно четивото.

– Сигурен ли си, млади човече?

– Да, сигурен съм. Гледахме го с дядо.

Мъжът свали и очилата, изражението му беше много сериозно.

– Откога е така?

– Много отдавна, тати като е бил малък, Плутон е бил планета. Но вече не е – триумфално заяви Боби.

– Ами, много ти благодаря за информацията. Това не го бях чул. А е важно да го знам.

– Аз мога да не науча на още за Космоса, ако искаш – започна да се ентусиазира хлапето. – Знаеш ли, че черните дупки не са наистина черни, но изглеждат така, защото поглъщат светлината?

– Ама ти много знаеш наистина! – похвали го човекът. – Майка ти ли те учи на тия неща?

– Не, мама не дава да гледам ютюб, само дядо дава и той ми пуска за Космоса.

Възрастният мъж се засмя, двамата останаха в мълчание няколко секунди, после Боби изведнъж попита:

– И ти ли ще умреш?

Старият човек се изненада – толкова естествено и спокойно беше зададен въпросът, че го обърка. Боби обаче не дочака отговор.

– Моят дядо вече е умрял. Мама каза, че така става с дядовците – стават болни и умират – очите на малкото момче изразяваха тъга.

Непознатият разбра. Той се вгледа за секунди в детето с ракета на блузката, наведе се към него и му заговори доверително.

– Искаш ли да ти кажа една голяма тайна?

Боби кимна.

– Аха.

– Дядо ти не е умрял!

Лицето на дребосъка доби изненадан изражение. Възможно ли беше майка му да не казва истината?

– Значи мама е лъжец!

Непознатият сложи ръка на гръбчето на момченцето и му заговори спокойно с приятния си глас.

– Не, моето момче, мама не те лъже. Тя казва така, защото не знае тайната на дядовците. Обаче аз я знам.

– Кажи ми!

– Може, но ако ми обещаеш, че няма да казваш на никого.

Боби обеща и старецът започна да разказва с променен глас, сякаш се боеше малко да разкрие онова, което знае.

– Когато остареят, дядовците започват да строят ракети, само че тайно от всички. Те познават космоса, където се случват много интересни неща. Но има и опасности. Всеки дядо трябва да пази внука си. И когато в някоя галактика стане проблем, дядовците отиват да помагат, защото никой не може по-добре от тях да решава проблемите. За да не ги разкрият обаче, те се преструват на болни. Така могат да заминат на мисия, без никой да разбере истината.

– Значи дядо е отлетял в космоса? – Боби беше развълнуван, в очите му грееше щастие – дядо му не само беше жив, но беше и герой.

– Точно така – кимна мъжът.

– Трябваше да вземе и мен. Той обеща, че двамата ще ходим с ракета на Марс. Без баба. Само аз и дядо ми.

Старецът прегърна момченцето и го придърпа леко към себе си.

– В Космоса не ходят деца, моето момче. Само дядовците. Внуците имат специална задача на Земята.

– Каква е тя?

– Да казват на дядовците своите желания, а те да ги изпълняват отдалеч.

– А как ще ме чуе дядо ми? – любопитстваше Боби.

– Няма да те чуе, но може да прочете мислите ти.

– Значи по телепатия – уточни детето.

– Точно така – погали го по рошавата глава разказвачът.

Боби замълча – трябваше му малко време да осмисли информацията. Накрая попита:

– А ти имаш ли си ракета?

– Имам си, да. Вече е почти готова за излитане – отговори старецът, поглеждайки часовника си.

– Ехааа! Може ли да я видя…

– Боби! – сърдитият глас на Мери прекъсна приятния разговор. – Къде се мотаеш ти, а?

– Спокойно, мамо, приказвам си с дядото за Космоса – отговори момченцето.

– Извинявайте! Надявам се, че не ви е досаждал с неговите планети – обърна се младата жена към възрастния господин.

– Напротив, даже ми беше приятно – засмя се той.

– Мамо, знаеш ли какво каза този дядо. Моят дядо не е…

Мери обаче не слушаше – улови за ръката беглеца и го помъкна към къщи. Боби се обърна назад към приятеля си, който му направи знак да си мълчи – къде ходят дядовците беше тайна, която само внуците имат право да знаят.

След като майката и детето се скриха от погледа му, старият човек се изправи, прибра „Пътеводител на галактическия стопаджия“, свали каскета си, изтупа го прилежно и го върна върху голата си глава, после тръгна бавно към клиниката за поредната химиотерапия.