Смъртта на писателя

Всичко започна, или по-точно всичко свърши, когато в една дъждовна вечер някой звънна на вратата. Бях се завила с топлото одеяло и плетях, в краката ми котката все по-лениво нищеше кълбото, папагалът беше заспал върху библиотеката, кацнал на една вещерска книга, а совата се беше ококорила, готова за нощен лов. Разбирате, че не горях от желание да наруша цялата тази идилия – никога не съм била особено любопитна – само за да видя кой луд е излязъл в това лошо време по мрак и за какво ме търси. Престорих се, че ме няма, и не отидох да отворя, но звъненето не спираше. Беше толкова досадно, че накрая се реших все пак да проверя какво става навън. На прага ми стоеше писателят – целият мокър, запъхтян, като никога трезвен. „Помогни ми!“ – две думи, които почти изхлипа в лицето ми веднага щом ме видя. Мълчаливо се отместих от прага и му посочих стаята точно с ей този пръст, с големия извит нокът. Той не се поколеба да влезе и този път: нито сивата оредяваща коса – все по-спластена с времето, нито носът – все повече изпъкващ на изпитото лице, нито старчески изкривените ми пръсти го бяха отблъснали през тези дълги години. И онази нощ той отново се нуждаеше от моите магически способности. „Разкажи ми“ – седнах в купа дрехи на стола и изрекох своите две думи към него. Винаги сме се разбирали с две думи, но във въпросната нощ си казахме много – толкова, колкото не бяхме изговорили помежду си за почти четиридесет години. Предавам разказа му по спомен:

„Вече не мога да пиша, Мерга. Застигнало ме е проклятие, което само ти можеш да развалиш. Вече съм на възраст, на която имам достатъчно материал за автобиография. Вече имам и време да я напиша, след като ме пенсионираха от университета. Най-после сме само аз и той – чистият бял лист. Преди седмица реших да нахвърлям план, по който да се водя. Извадих бележник, в който бях водил записки по последния ми роман, и започнах. Драснах с химикала, но нищо не излезе. Помислих, че пълнителят е свършил, затова взех нов химикал. Пак нищо. Трети, четвърти, пети… нито драскулка. Как е възможно всички химикали в дома ми да са свършили по едно и също време? Пробвах ги върху един стар вестник – оказа се, че до един пишат. Дали не беше от хартията? Но как съм писал преди в този тефтер със същите химикали? Опитах с молив. Нищо. Графитът започна да се троши като хляб, въпреки че натискът ми беше нищожен. Изтичах до книжарницата за нови химикали. Върнах се и започнах да пиша. Бял лист, разбираш ли? Не излезе нито буква. Паникьосан, извадих чисто нов тефтер и започнах в него. Обаче познай – ни ченгелче, ни луличка. Проклетото мастило сякаш беше засъхнало в пластмасовото тяло, а белият лист се беше превърнал в черна дупка за думите. Разтреперах се. Нима съм омагьосан? Прокълнат да загубя таланта си, точно когато имам всичкото време да му се отдам. Отчаян, извадих старата пишеща машина – знаеш, че обичам да пиша първата чернова на ръка, – но нямах избор. Затраках по клавишите, познатата мелодия се разнесе из апартамента, прах полепна по пръстите ми и остави черни петна по тях, но по хартията отново нямаше и следа. Едва не заплаках, Мерга, а знаеш, че изразявам чувствата си само когато пиша. Никога наяве. Никога дори пред самия себе си. Нима трябваше да напиша автобиографията си на така омразния ми компютър? Нямах избор – включих презряната машина, чух веселото изпиукване на „Уиндоус“, който ме поздрави за добре дошъл, после трескаво намерих „Уърд“ и вече не с лек допир като пианист, а като ковач удрях клавиатурата – ако можех, щях да закова проклетите думи по документа. Но колкото и да удрях и блъсках, пред очите ми не се материализира нито една запетайка, нито една мъничка точица. Ни-що. НИЩО! Разбираш ли, Мерга?!?!“

Клетникът! Сили не му бяха останали вече. Не можеше да крещи, не можеше и да заплаче – той винаги е смятал сълзите за женска манипулация. „Нищо… не мога… да напиша… помощ… Мерга….“ – повтаряше в полусвяст. И аз разбрах какво трябва да направя.

– Да го убиете? – въпросът на младия следовател прозвуча толкова детски наивно, че вещицата се закикоти, но не по онзи зловещ начин, познат от страшните филми, а мило, както се смее любима баба на току-що проговорило по бебешки внуче.

***

–  Сър, трябва да освободим Мерга Бейн. Тя не е убила бившия си съпруг! – Лий влетя задъхан в офиса на своя началник, с което си изпроси няколко минутна лекция за възпитанието и чукането. Накрая Джоунс все пак мина по същество:

– Защо смяташ, че Бейн е невинна, Лий? Та нали намерихме… нали ти самият намери оръжието на престъплението – перо от непознат вид птица, с която обвиняемата е отровила кръвта на жертвата. Писателят е бил убит от бившата си съпруга. Върху перото имаше само нейни и негови отпечатъци. Съдебният лекар откри малка дупчица от убождане на левия показалец на Д., откъдето отровата се е просмукала в тялото му. От лабораторията потвърдиха, че по самото перо е имало следи от непознато вещество, несъдържащо нито един познат на Менделеев химичен елемент. Несъмнено отровна, при това омагьосана. Кое не е ясно? Вещицата отива на кладата.

Младият следовател възнегодува. В началото убеден във вината на старата жена, след разпита беше преминал точно на противоположната позиция. Разказът на вещицата, колкото и да беше невероятен, беше по-логичен от всяко друго тълкуване на случая. Въпросът беше кой щеше да му повярва – за да оневини Мерга, Лий трябваше да се изправи срещу непоклатимата точност на Съдебна медицина. Как обаче можеше да разкаже на шефа си какво се беше случило в стаята за разпити, където той се превърна в свидетел на последния разговор между бившите съпрузи. Когато Мерга го помоли да я хване за ръка, той самият не вярваше, че ще се озове в дома на жената и ще стане невидим свидетел на събитията от онази злокобна нощ.

„Наистина си прокълнат, скъпи Том, но всичко ще се оправи. Стига да изпълниш инструкциите ми, ще напишеш своята автобиография, и тя няма да е твоята последна книга. Вземи това специално перо от птица додо и пиши. Не го потапяй в мастило – то работи на по-особен принцип. Не забравяй обаче нещо много важно – спреш ли да пишеш дори за пет минути, оставяй последното изречение недовършено. Не слагай точка след последната дума, която си написал, защото ако го направиш, повече няма да имаш възможност да продължиш. Дори когато си готов с цялата книга, завърши с многоточие вместо точка. И в никакъв случай не пиши КРАЙ, както обичаш да правиш. Предупреждавам те, че това наистина ще сложи край на твоето писане.“

Това беше казала вещицата на писателя в онази съдбовна нощ. Лий беше там – видя и чу всичко. Видя, че между двамата старци все още имаше любов, макар да не беше точно като от приказките. Но си беше тяхна и все още жива, повече от самите тях. Затова нещо не се връзваше в историята с убийството. Трябваше да разпита Бейн отново.

Макар че смяната му беше свършила преди половин час, докато вървеше по коридора, Лий сви вдясно към килията на вещицата, вместо наляво, към изхода от участъка.

– Трябва да ме заведеш там! – каза той, щом видя арестантката. По погледа ѝ личеше, че разбра къде е „там“. Тя се пресегна мълчаливо през решетките и хвана младия мъж с кокалести, почти вкочанени пръсти, за китката.

***

Лий се промъкна зад гърба на пишещия възрастен мъж и надникна над рамото му. Том не се обърна – не усети бъдещето зад себе си. Перото от додото изписваше красиви червени букви, които горяха като огън върху белите страници, и заслепяваха следователя. Червените букви активираха червената лампичка в ума на Лий. Той се зачете в написаното и сърцето му се сви. Разбра, че това е последната глава от автобиографията. Том пишеше без да вдига глава – ясно беше, че иска да завърши ръкописа тази нощ.

„Това беше моята история, скъпи читатели.“ – написа Том. „Не го прави, моля те!“ – прошепна Лий. „Обичам ви!“ – червените букви вече започваха да се замазват, сякаш мастилото нямаше да стигне. „Моля те, моля те, недей!“ – Лий се чу как крещи в ухото на писателя. „Искрено ваш, Том Д.“ – подписът едва се различаваше. „Какво правиш, глупако!“ – Лий беше обезумял от ужас, посегна да хване пишещата ръка, но тя се оказа по-бърза: „Край.“

***

– МОЛЯ ВИ, направете анализ на мастилото, с което Том Д. е написал черновата! – Лий крещеше в слушалката.

– Какво искаш, момче! Лягай при жена си и спри да досаждаш на хората! – Джоунс прозвуча сърдито отсреща и младият следовател знаеше, че ако поради някаква причина не се окажеше прав, щеше да бъде много сериозно наказан.

– Нямам жена, сър. Искам само… Искам само да анализирате мастилото по страниците и да откриете какво съдържа. Имам основание да смятам, че господин Д. се е самоубил.

– Какви ги дрънкаш, Лий? Да не си пиян?

– Не пия, сър. Моля ви, проверете каквото ви казвам, преди да изгорите Мерга Бейн на кладата утре. Нали си спомняте, че върху левия показалец на писателя имаше засъхнала кръв и следи от убождане. Сигурен съм, че всичко съвпада…

– Кое съвпада? Не, не искам да знам… Добре, добре, ще наредя да направят анализ сутринта. Но мисли му, ако грешиш. Вместо Бейн ще изпратя теб на кладата, ясно?

Лий преглътна, но поклати глава в слушалката в знак на съгласие. Кладата, на която евентуално щеше да изгори на следващия ден заради грешката си, беше за предпочитане пред тази на съвестта, която щеше да го мъчи цял живот, ако невинна жена бъдеше екзекутирана по грешка.

– Благодаря ви, сър. Лека нощ. Само още нещо…

Джоунс затвори слушалката успоредно с очите си…

Награда за добрата работа

– Стига, не мисля, че ще ме наградят – срамежливо сведе глава Крис. – Нищо особено не съм направил.

– Оо, абсолютно нищо. Само където спаси живота на… хиляди деца. – Не спирах да му навирам в лицето героичната постъпка от преди седмица.

– Преувеличаваш, лельо Ванче. Къде ги видя тия хиляди, като имаме само две паралелки, и то непълни. И не всички ученици идват на училище всеки ден, знаеш много добре – засмя се младежът. – И не мисля, че онзи човек…

– Онзи психопат!

– Добре де, не мисля, че… едва ли щеше точно да ни убие. – Хлапакът смачка чашката от кафето, чиято последна студена глътка току-що беше допил. Стана от пейката и като събра изпод нея няколко фаса и едно празно полусмачкано кенче от енергийна напитка, тръгна към коша.

– Абе, Крис, остави ги, бе лельо! На теб ти плащат да учиш децата, аз ще ги измета боклуците! Пък и с тая ръка… – И този ми опит да припомня на младото даскалче кой къде стои в йерархията не сработи.

– Да ги нямаме такива, лельо Ваня! Нищо няма да ми стане, ако си почистя сам.

– Ама ти и на другите чистиш, пък не е твоя работа това. Ще почнат да ти се смеят децата!

Крис само се ухили, изхвърли боклуците в близкия кош и се върна при мен на пейката, като си погледна часовника.

– Та, викаш, ще ме награждават, а? – Крис се смееше от сърце, докато се настаняваше обратно на пейката до мен.

– Ще те наградят, ами, как няма! Иначе защо ще те вика директорът? – изгледах го уж строго аз. – Ти рискува живота си, малкият, ей на – сам пострада, ама не даде на оня ненормалник да изпозастреля дечурлигата. Ръката как е, мина ли ти вече?

– Мина, мина, нищо ми няма. – Крис си разтри лявата китка, на която все още носеше превръзка. – Ама то нищо ми нямаше и тогава, само където вдигнахте излишен шум, та чак до новините стигна.

– Счупена ръка не е нищо, моето момче! – скарах му се майчински.

– Само навяхване – поправи ме младежът. – Хайде, до после, качвам се да видя за какво ме вика шефът, че стана единайсет.

– Ще чакам да ми се похвалиш после! – прегърнах го и го изпратих усмихнат.

Като син ми беше тоя Крис, макар че дойде в нашето училище преди няма и два месеца. По човешки се държеше с всички – и с другите учители, и с децата, и с нас – обикновените неуки чистачки. Сприятелихме се още при първото ръкостискане, като дойде. Аз го посрещнах на вратата, когато си подаваше документите лятото, и пак аз на първия учебен ден го закичих с китка здравец от моята градина, да му е на късмет.  Младо момче, още не си взело дипломата за учител, ама го назначи директорът, защото нямаше други кандидати тогава. И добре стана така. Крис си обичаше работата и все бързаше да е навреме в час. От мерак даже преди децата влизаше и понякога си стоеше сам в класната стая, в очакване някой да прояви интерес към неговия предмет – математиката. Пустите ученици, да не бяха идвали и в онзи ден, ама те баш тогава всички, за белята… Но както и да е. Заобичахме се с него като майка и син, че бяхме останали сами с моя – децата и внуците в чужбина, а той отдалеко – чак от Петричко беше дошъл, и нямаше никой близък тука. Стана ни традиция да си пием кафето заедно в голямото междучасие и да си бъбрим. Още не можеше да свикне с реалността, горкият. „Лельо Ване – викаше – много е неуредена тая система. Не знам още как ще я преборя, ама трябва някак да успея.“ Нахъсан, пълен с енергия, беше станал любимец на целия колектив. А откакто миналата седмица надви над оня откачен, който беше влязъл с пушка да гърми по децата в класната стая, всички говореха, че ще го назначат веднага на постоянен договор. Защото Крис беше още на изпитателен срок, а вече се носеха слухове, че отнякъде се било появило връзкарче за неговото място и много натискали отгоре за него. Директорът засега си мълчеше, но щом слухът вече беше тръгнал, значи нещо наистина се мътеше. Обаче след тази героична постъпка постоянният договор щеше да е най-малката награда…

Ей такива хубави неща си мислех за моето момче, когато го видях да слиза по стълбите. Нещо объркан ми се видя, шашнат, явно от щастие, та забързах да го пресрещна.

– Крис, много бързо, бе лельо! Айде, да ти е честито! Казвай сега, как те наградиха? Договора ли ти подписаха? Или ти вдигнаха заплатата? Казвай де, какво мълчиш?

Крис обаче не отговори – просто ме прегърна ме през рамо и ми подаде някакъв документ, с печат и подпис на директора. Датата беше днешна и в него пишеше така: „На основание чл. 71, ал. 1 от КТ ПРЕКРАТЯВАМ трудовите правоотношения с Кристиан Руменов Стоянов…“

***

– Защо бе, Стефане, защо? – не усетих кога бях влетяла в кабинета на директора, както бях с метлата, нито чувах как крещя в лицето му.

– Добър ден, Ваня! – усмихна се любезно директорът въпреки виковете ми, и продължи със спокоен тон. – Кажи ми, какво те води в кабинета ми?

– Защо гониш хубавото дете от работа?

– За Кристиан ли говориш?

– За него я! Та той рискува живота си, за да спаси децата от оня… терорист! Без да мисли се хвърли да му вземе пушката, дето беше насочил срещу децата, и ръката си нарани…

– Именно затова си отива. Комисията установи нарушение на протокола при случай на взети заложници. Кристиан пренебрегна инструкциите, които изрично забраняват саморазправа с терористи…

– Слушай, Стефане, ако не беше Крис, да удари с юмрук оня изверг и да го обърка, днес градът още щеше да е в траур. Не видя ли на камерите как държи пушката до главата на детето… щеше да му пръсне черепчето, ако Крис не беше реагирал. Ако беше спазил правилника, ненормалникът щеше да избие всички дечица, пък после и нас да подкара. И по новините даже обявиха Кристиан за герой…

– Правилникът си е правилник, Ваня! – прекъсна ме директорът строго. – Трябва да се следват указанията. Разбери ме, че нямаше как да не накажа Кристиан. Защото какво ще стане, ако всички спрат да изпълняват предписанията на специалистите и започнат да взимат решения сами в трудни ситуации?

– Ще се оправи тоя свят, Стефане, ей това ще стане! – Грабнах си метлата под мишница и блъснах вратата на излизане.

 На следващия ден не се върнах в училището. Разбрах, че не мога с една гола метла да измета всичкия боклук оттам.

---

„Кречеталото“ на Христо Банов – ужас отвъд границите на хоръра

Трепери, МОН, крий се, РУО, защото тракането на „Кречеталото“ на Христо Банов е напът да направи на пепел цялата измамна система, да разнищи номенклатурата и да всее бунтовни мисли сред учители и ученици!

Да ви запозная с размирника. Действащ полицай, който съвсем скоро ще влезе да срича с първолаците в класната стая. Но не защото не може да чете. Напротив. Сблъскал се с прогнилата система на МВР и отчаян от безсилието да спаси света от престъпници, сега Христо има нова мисия – да се внедри в друга прогнила система – тази на образованието – и да предотврати появата на престъпници. Всички тези стремежи на младия автор са отразени в творчеството му.

Жанровата литература, напук на всички сноби и макар не често, също може да интерпретира важни общочовешки проблеми и да съдържа значими послания. „Кречеталото“ е вторият роман на Христо Банов, който излиза в годината, когато авторът направи своя литературен дебют с „Докоснат“ (изд. BlurPaper). Жанрът е хорър фентъзи, а действието се развива в измисленото градче Мистери Хол, където младият учител Джоуи Милър се премества заедно със съпругата си Беатрис и новородените близнаци. Следвайки мечтата си, той попада в едно странно училище, където витае древно зло. В опит да го надвие, Джоуи е изправен пред съдбовен избор.

Няма да издавам повече. Сюжетът е увлекателен и както се изразяват младежите, доста „крийпи“. Христо е включил всичко необходимо, за да предизвика кошмари и у най-големите смелчаци – призрачни къщи, ходещи мъртъвци, обилно кървене и загадъчна смърт. Авторът, несъмнено отличен професионалист, е ненадминат в описанието на местопроизшествия, като не пропуска нито един детайл в заобикалящата обстановка. Читателят няма да остане разочарован, тъй като благодарение на тези описания пред очите му ще се появят ярки картини на убийства, жертвоприношения и насилие. Но истински страшното започна там, където фикцията приключва и започва реалността.

СЛЕДВАТ СПОЙЛЕРИ

Ужасът в „Кречеталото“ произлиза от осъзнаването, че зад фентъзи елементите авторът всъщност описва нашата порочна образователна система, с която един млад мъж е решил да се бори. Ясно личи недоволството срещу тиранията на МОН и РУО , като цялото обезличаване, към което те водят родното училище, е отлично представено в най-тъжната глава „Първият учебен ден“. Там четем следната реплика на ученик:

„Прости ни, обучителю! Ти си нов тук и не всичко ти е известно. Но както ти ще учиш нас, така и ние ще учим теб. В училището е забранено да използваме имената си и затова никога не ги назоваваме.“

 В ума ми веднага изплуват омразните номера, които всеки ученик, подобно на затворник, е принуден да използва вместо името си и с които учителите и до днес назовават понякога своите „обучаеми“. Училищната униформа – друг омразен елемент на свободомислещите ученици – в „Кречеталото“ се материализира като дълга черна роба, покриваща от глава до пети абсолютно всички в училище, превръщайки ги в траурно бездушно шествие. По този начин Банов поставя знак за равенство между учители и ученици – еднакви жертви на управляващите от канцелариите обезличители.

Нека кажем и няколко думи за главния герой – Джоуи Милър. Не се съмнявам, че в негово лице Христо Банов въплъщава своята професионална, а и житейска философия. Попаднал в машината на злото, Избрания се опитва да запази себе си, да не се поддаде на асимилацията и да разпали бунтовна искра у младите. Макар че всички тези негови мисли и действия довеждат до „Съветът“ – една от най-тежките глави в книгата, в която се обсъжда наказанието на дръзналия да се противопостави на нормите учител. Целта на това наказание е да го превърне в поредния инструмент на злото, поредната безлична човешка сянка, която изпълнява сляпо дори най-отвратителните спуснати свише заповеди.

Страшно е как Христо Банов е разкрил безизходицата – учениците искат да променят съдбата си, но нямат смелостта открито да застанат до своя учител. Анабел – една от най-интересните героини в романа – е млада, но нерешителна учителка, която подкрепя каузата на своя колега, но няма нужната сила, за да се противопостави на системата. Така въпреки пролетите сълзи, тя извършва брутално престъпление по волята на директора. Нещо болезнено познато от реалния живот. Насаденият през комунизма страх и до ден днешен владее българското училище, където всеки несъгласен подлежи на санкции и репресии. Докато системата не го изхвърли или той сам не си тръгне от нея.

И за да избегнат неприятности, млади и стари свеждат глава, роптаят наум, но после правят това, което „трябва“. Така Джоуи остава сам срещу непробиваемата система на асимилация и заличаване, без никакъв шанс да се справи с порочния кръг на злото.

Но злото не тръгва от училище и Христо майсторски проследява как то се заражда в човека. Познаващ отлично психологията на престъпниците, той изгражда много силна сцена, в която виждаме главния антагонист – Строителя – като дете, жертва на домашно насилие. Авторът изследва проблема като умел педагог, насочвайки ненатрапчиво към извода, че ценностите се формират в детството. Ролята на възпитанието в семейството и нуждата на всяко дете от любов са ключови за неговото правилно развитие, а липсата на грижа и топлина у дома създават чудовища. Именно така Строителят става злодей – бащата насилник и пасивната майка, която не предприема действия да спаси сина си, го тласкат към омразата и по-късно той става заплаха за цялото общество.

Интересна е концепцията на романа. Следвайки традициите на Романтизма, започва с реалното преместване на семейство Милър в друг град, но след това пренася действието в съня на Джоуи. В края на романа читателят с облекчение разбира, че главният герой е сънувал кошмар, от който го изважда гласът на любимата жена. Този замисъл може да каже много на читателя що за човек е Христо Банов. Тъй като познавам в детайли творчеството му и темите, които го вълнуват, не е никак трудно да стигна до правилен извод, че е непоправим оптимист и романтик  по душа. Той сякаш не може да допусне, че злото в собствения му роман, а и в света,  може да бъде част от реалния свят, затова решава накрая просто да събуди Джоуи и да го остави да следва мечтата си в Мистери Хол. Дали ще имаме възможност да проследим какво се случва в действителност с кариерата на Джоуи? Може би самият Христо все още не знае отговора. 

 

Сливенско ченге ще срича с първолаци

 

Помните ли готината комедия от началото на 90-те с Арнолд Шварценегер „Ченге в детската градина“? А сещате ли се как сексапилният Чанинг Тейтъм се внедри в час сред гимназисти, за да залови опасен престъпник? Съвсем скоро подобен холивудски сценарий ще се разиграе в град Сливен, но не в киносалона, а в истинска класна стая. Защото само след 2 години действащият младши разузнавач от криминалния отдел Христо Банов ще се дипломира като начален учител. Младият мъж няма търпение да влезе в класната стая, където на научи малчуганите не само на четмо и писмо, а и да им предаде урок по честност, смелост, уважение. Идеята на бъдещия учител е да направи от първолаците мислещи и свободни личности, достойни членове на обществото. Философията на сливналията е, че превенцията е най-сигурният начин за справяне с престъпността, затова негова мисия е да работи с най-малките.

И ако вече сте си помислили, че комбинацията полицай – педагог е интересна, почакайте. Защото Христо Банов е и още нещо – отличен фентъзи писател. Въпреки натоварения работен график и заниманията в университета, само в рамките на една календарна година той издаде два прекрасни романа. В началото на годината на бял свят се появи „Докоснат“ – интересна история за млад мъж, оказал се в центъра на съдбоносна битка между доброто и злото. В края на настоящата година на книжния пазар се появи и „Кречеталото“, в която отново има сблъсък между Светлата и Тъмната страна, а съдбата на света е в ръцете на млад учител. В този втори роман, отново хорър фентъзи, читателите могат да проследят израстването на Христо като писател, и то само за 12 месеца. Героите са по-завършени, концепцията – изчистена, идеите – задълбочено, всеки малък детайл е на точното място. Освен с кървави сцени и призрачна атмосфера, „Кречеталото“ впечатлява с дълбочината, която авторът достига в изследването на социалните проблеми на обществото, и по този начин се доближава до своя кумир – Стивън Кинг. Като редактор на книгата, бих казала, че Христо дори надминава учителя си, а скептиците могат да ме опровергаят само по един начин – като прочетат двата романа на талантливия младши експерт Банов. Налични са на https://www.hristobanov.com/

"13 за късмет" със Станислава Белева

Снимка: Станислава Белева

 Разпознах Станислава Белева като моя духовна сестра още щом видях профила ѝ в инстаграм. Не съм изненадана, че почувствах толкова близко и нейното творчество. Станислава е талант с космически измерения – тя не се побира в никакви ограничения на жанр и теми. Една изключително зряла авторка, въпреки младостта си.

1.     Защо се разпозна точно в гарван? 

Беше в труден период от живота ми, в който исках да се скрия от света. Когато се огледах в мрака в мен и успях да намеря слънчев лъч именно в него. В черното, в мрачното, а то се оказа по-светло от останалата част. Със сигурност е бил от онези моменти, в които правиш нещо повече с лекота, някак "на шега", а после се оказва, че са променили целия ти живот. До ден днешен не съм сигурна, дали беше добра идея да разкривам кой стои зад "Аз, Гарванът" или трябваше да си остана анонимна. Така се е случило, така е станало, че съм разкрила кой стои зад него, предполагам. Това е доста дълга тема и не знам дали имаме време (и място) в платформа като инстаграм, но въпросите ти са едни от най-интересните и най-задълбочените, които съм получавала за творчеството ми и изобщо! 

2.     Смяташ ли се за мрачен образ? 

Дори да е така, то със сигурност съм мрачен образ, който търси и намира светлината.

3.     Какво стои отвъд последната страница на книгите ти?

Стоим ние, когато историите продължат и в реалността. И от нас зависи как ще довършим историята на живота ни.

4.     Проза или поезия е животът на Станислава? 

Иска ми се да е поезия в прозата, което означава, че ми се искат да виждат красивото в дългите текстове, да могат да се четат с лекота, но в същото време да имат задълбочени послания, да могат да се тълкуват по много начини и да оставям знаци, следи. И проза в поезията, красотата да кажеш много с малко думи, но те да са на точното място е вълнуваща! 

5.     Колко добре знаеш латински?

Не толкова добре, колкото на мен ми се иска, но се уча постоянно! Уча го несъзнателно, просто защото го обожавам! Дори въпросът ти предизвиква усмивки и смях, защото на всички започна да им прави впечатление, че го използвам адски често в творбите си! 

6.     Има ли изкуство, в което да не те бива? 😉

О, със сигурност има много изкуства, в които да не ме бива, но ние, хората, можем всичко, стига да повярваме и да го искаме, колкото и банално да звучи: банално е, защото е истина. За краткия ни земен път, със сигурност ще има много неща, които не сме успели да усвоим и да се научим, но пък това прави живота интересен. На едни от нас им е интересно едно нещо, развиват се и са добри в него, на други им е интересно друго.

7.     Имаш ли си твоя собствена рок група?

Засега не, но кой знае? Шегувам се, но ако имах, щях да съм на китарата!

8.     Какъв стил би бил албум по стихове от „Салве“?

Рок, инди рок, блус. Може ли и малко рап? Харесвам изпълнители като Лана Дел Рей, Бон Джоуви, Аксел Роуз и Guns n' Roses. Слушам и изпълнители като Еминем и Тупак. Точно те са ми давали сила в трудни моменти, защото са хора, тръгнали от нищото, само с нещата, които искат да кажат, лист и химикал. Имат изключително задълбочени послания в песните си, противно на разбиранията на хора, които не слушат рап и не разбират културата. Например песни като "Never Had A Friend Like Me", "Changes" на Тупак и "When I'm Gone" на Еминем. 

9.     Как успя да напишеш толкова много книги толкова млада? 

На първо място с много желание, дисциплина и лишения, когато имах период от живота ми, в който нямах друг избор, освен да бъда силна. Може би тогава си казах нещо от сорта на това, че ако не следвам тази си мечта, значи съм се провалила като човек и не съм изпълнила основното си призвание като такъв: ако можем да направим това място по-хубаво по един или друг начин. И не на последно място, семейството ми. За да оцелея, заради мен и семейството ми и да се съхраня като човек. 

10.Вярваш ли в любовта?

 Да! Определено, дори да не изглеждам като най-романтичния човек на света и книгите ми подобни действия да се развиват на по-заден план, това е само защото не обичам да захаросвам прекалено много. 

11. А в истинското приятелство?

Толкова, колкото вярвам и в любовта! Макар трудно да допускам хора до себе си, да съм предпазлива и да не се доверявам, вярвам, че то съществува.

12. Съществуват ли истински мъже? 

Със сигурност съществуват и се изразява в това да държиш на думата си като човек, независимо от пола. Уважавам мъжете и ми се иска и те да имат същото отношение към жените. Да не се подценяваме взаимно. В книгите ми имам доста силни женски образи, но това не означава, че "искам жените да вземат мъжката роля". Надявам се дори да не е възприето така и да не дразни мъжката част. То е изразено повече в това, че не искам героините ми да чакат някой да ги спаси, което няма общо с пола, а с характера на човек. Вярвам, че имам и много силни мъжки образи и това, че те уважават жените и не ги подценяват, не ги прави по-малко мъже, а напротив. 

13. Коя своя книга би искала да видиш на екран най-много?

Труден въпрос, от една страна "Аз, Гарванът" и "Името ми е Рейвън" могат да се осъществят с много по-малко средства откъм специални ефекти и подготовка, докато "Необременена", "Отшелница" и "Монарх" биха били доста скъпи проекти, които не се правят толкова често на територията на България (засега)! Но се надявам да има добро бъдеще. Пожелавам ни го на всички! Това би се случило само ако превъзмогнем егото и избиването на комплекси, защото преди да сме автори, ние сме хора. Зад всяка една професия, независимо дали сме писатели, продавачи, чистачи, стои човек и не трябва да се унижаваме взаимно, а да уважаваме труда си. 

Будител

 

Разкряка се петел надут, наперен:

„Станете! Пръв будител съм ви аз!“

Навирил клюн на плет, високомерен

на първоноемврийско утро в ранен час.

 

Сънливите кокошки той разбуди

със своя крясък шумен и за миг

във курника, без много да се труди

създаде олелия. С гневен вик

 

събуди се стопанинът. Ядосан

от тази луда птича глъч

сатър наточи и петела смотан

посече той, изпълнен с дива жлъч.

 

Несложната поука в тази басня

надявам се, разбирате добре:

избирай си да будиш с мисъл ясна

кого и как, за да не вриш в гърне.

"13 за късмет" с Виктория Видевска

 

Автопортрет: Виктория Видевска

 Още когато видях за първи път работата на Виктория Видевска разбрах, че ако един ден моя книга види бял свят, тя и никой друг ще облече думите ми. За щастие, след малко повече от година тази моя мечта се сбъдна. Виктория е артист от най-висока класа, със собствен стил, който никога не мога да сбъркам. Въображението и професионализмът ѝ са безгранични и си заслужава човек да пропише, само за да види как тя си представя сюжетите му.

1.  Какво четеш с удоволствие?

Чета с удоволствие всичко, което ми привлече вниманието. J

2.  Как започна да се занимаваш с дизайн на книги?

Всичко започна с два проекта за илюстрации, които направих през първия си семестър в университета, когато за да избягам от ученето се върнах към рисуването: един за „Снежната кралица“ на Андерсен и един по африкански приказки. Предложих ги, съответно, на издателствата „Коала прес“ и „Ерове“, и имах големия късмет те да ги харесат и издадат.

3.  Имаш ли си любима корица от твоите?

Може би бих могла да посоча Топ 10, но не и една любима, хаха.

4.     Рисувала ли си корица за книга, която не харесваш?

Да, има такива случаи, НО това че дизайнера не харесва книгата не означава, че той не дава 100% от уменията си, за да направи корица за нея. Това ни е работата, все пак.

5.     Може ли добрата корица да продаде лоша книга и обратното?

Да, затова и ролята на дизайнера е толкова важна. Чувала съм колеги да казват: „Това е прекалено добра корица за тази/такава книга“, което ясно показва, че май максимата от последния ми отговор не важи за всички. J 

6. Какво мислиш за навлизането на изкуствения интелект в дизайна на книги?

Твърдо против съм, затова и се радвам, че повечето български издателства осъзнават проблема и не прибягват до използването на изкуствен интелект.

7. Има ли книга, която ти се иска да илюстрираш, но още не си имала възможност?

„Илиада“ и „Одисея“.

8.  Как би изглеждала корицата на твоята (авто)биографична книга? 😉

Задължително ще има котки и археология.

9.  Черно-бяло или цветно предпочиташ?

И двете, според контекста.

10. Дават ли ти свобода авторите да изобразиш творбите им по твой си начин?

Някои дават пълна свобода, други ти казват, че ти я дават, но не го правят (тези са най-много), а трети имат строго определени идеи какво искат. С първите и последните се работи по-лесно. J

11. Важно ли е в книгата да има илюстрации?

Не бих казала, че е задължително, но ако могат да допринесат в развитието на създадения от автора свят, защо не.

12. Имаш ли и писателски заложби? 😉

За момента съм ограничила писането само до научни статии и дисертация, хаха.

13. Има ли нещо, което би отказала да нарисуваш?

Да, отказвала съм да рисувам неща, които са ми се сторили прекалено вулгарни и гнусни или такива, които са в разрез с моите възгледи.