Четене с разбиране (не само за ученици)

Всяка година, между май и юни, една новина в България заглушава парламентарните вълнения и световните конфликти. Започва сезонът на матурите, който вълнува беге мамите повече и от риалититата, а инфлуенсърите в Тик Ток трупат последователи с какви ли не хакове за отлично представяне. Накрая обаче винаги със съжаление отчитаме, че учениците не разбират какво четат и по-лошото – защо го четат. Започват дискусии между специалисти и още по-големи специалисти за морално остарели автори и произведения, за осъвременяване на канона, срещу които се изправят защитниците на традициите. Двете страни се чепкат като Селямсъза и Таральома и резултатът е само малко сеир за неутралните из социалните мрежи. Аз обаче не разбирам аргунтите и на двете страни, защото посланията в литературата са по-прости дори от избирател на „Възраждане“, стига човек да чете редовете, а не между тях, в празното пространство. И ако се научим да четем, ще успеем да обясним и на децата защо е важно да се познават далечните от техните интереси творби.

„Хайдути“ произведението, с което започва подготовката за НВО. Но срещата с Чавдар войвода обикновено създава дистанция у учениците вместо близост. Принудени да решават жанра на произведението (стихотворение или поема) и да го разчленяват на смислови части, и децата, и техните учители пропускат колко съвременна е идеята на Ботев. Дванайсетгодишният Чавдар, също като седмокласниците, трябва да направи голям избор в живота. Вярно, че той не избира между езикова и обикновена гимназия, но пък има амбициозна майка на главата си, която иска да го направи учен и успешен. Тийнейджърът очевидно е роден с талант и професионалният му път е начертан, но майката държи на училището. Позната ситуация, в която се намират много спортни таланти, например, у нас. Вместо да тренират, те са принудени да ходят на уроци по какво ли не, за да задоволят родителските мераци за елитно училище. Посланието на Ботев би могло да помогне на обърканите ученици днес и да ги мотивира да се противопоставят на своите родители, а ако не, то поне да им даде спокойствие преди изпитите, защото всеки е роден с определен талант: кой футболист, кой хайдутин – нека всеки прави това, в което е добър, и да не пилее усилия в области, в които не се справя.

Друга на пръв поглед неразбираема творба е „Косачи“. Какво толкова има, ще си кажете, та се натрапва на децата. Селяни край огъня си приказват глупости – нищо интересно. Е, да, обаче единият от тях (Лазо) се оказва страшен филмар, каквито са голяма част от тийнейджърите в наши дни. Всяка измишльотина е в състояние да разруши връзките им, да доведе до скандали, раздели и драми. Затова е хубаво да погледнат отстрани как изглеждат, когато непрекъснато следят половинките си на локация и изпадат в истерия заради лайкове в социалните мрежи. Тук посланието е, че много често изневярата е само плод на фантазията на ревнивата страна.

А сега нещо неостаряващо: защо учим „Под игото“, и то в шести клас? Въпрос, който мъчи съвременните ученици с недотам съвременно мислене по много теми, но за това след малко. И то точно главите „Представлението“ и „Радини вълнения“, в които не се случва нищо кой знае какво. Отговорът отново е елементарен, но е в детайлите, а напоследък литературата следва тенденция всичко да е само повествование и пикантни отношения между героите. Декорите са излишни за читателя, но това е голяма заблуда. В „Представлението“ виждаме мъж в главната женска роля. И това се приема за нещо нормално в някогашното уж консервативно общество. След като възрожденските българи са могли да приемат това, защо днес ние да не можем? Главата „Радини вълнения“ пък е подходящ пример за сравнение между сегашните матури и някогашните – нека учениците да преценят кой изпит е по-труден. Могат да направят съпоставка между вълнението някога и сега, да сравнят реакцията на родителите и изпитващите, да проверят повече ли знаят от българчетата на 19. век. Аз пък предлагам МОН да взаимства формата догодина. И без това цялото общество претендира да разбира от образование, нека поне участва активно.

Прескачам от  шести в седми клас, към последното произведение от подготовката за НВО. „По жицата“ следва да се разглежда като разказ за състраданието и надеждата. Понякога обаче метафорите пречат да се види истината, а тя почти винаги е на повърхността, неприкрита и затова толкова невидима. За да разгадаем смисъла, трябва да се фокусираме не върху символите, а върху фактите. Описанието на болестта на девойката е много интересно – тя се е събудила със змия на гърдите. Оттогава нещо ѝ тежи там, където е била змията, но лекарите не откриват проблем със здравето. И тук се започват едни гадаения, едни митологии, когато случаят е съвсем ясен медицински – момичето получава чести паник атаки вследствие преживения стрес. Но кой ти е обръщал внимание на психическото здраве едно време, освен Петър Моканина. Като изпраща Гунчо по следите на бялата лястовица, той всъщност дава обяснение на проблема – въображаемата болест може да бъде излекувана само чрез въображаем лек. Затова произведението на Йовков може да се разглежда като примитивен, но много успешен образец на психотерапията.

Като си говорим за Йовков, искам да подчертая нещо дебело: има какво да научат децата от класиката, но има и за учителите. „Серафим“ е произведение, което по-скоро трябва да накара възрастните да се замислят, отколкото децата. Както всички добре знаем, главният герой на този Йовков разказ ходи с вехто, изпокъсано палто, цялото в кръпки – стил, която днес се харесва на тийнейджърите. Но когато ученик се появи в училище в такова гръндж облекло, веднага започват забележките. Тук мисля, че е несправедливо от страна на училищните ръководства. В скъсаните дънки учителите виждат провокация, но децата всъщност подражават на един от най-чистите герои в родната литература. Обличайки се дрипаво, те заявяват: „Оцени ме по истинската ми стойност, не по дрехите!“. Затова следващият път, колеги, когато преподавате „Серафим“, научете си урока и вие.