Алея за охлюви

В дъждовни утрини като днешната винаги си спомням за стария полицай, който живееше на първия етаж, точно под нас, когато бях дете. Името му не си спомням, а може би никога не съм го знаел, но много добре помня как другите деца от блока му се смееха, че след дъждовна нощ ходи да мести охлювите от шосето. Майките им казвали, че е луд и да не ходят при него, нито да взимат бонбоните, които винаги предлагаше на децата –били прокълнати. Аз обаче нямах такава забрана – моята майка ми беше казала, че е пенсионер, но след като я попитах дали това е лошо, тя се разсмя, затова приех, че е нещо като супергерой, и често му гостувах след училище. Скучно е да стоиш сам през деня и да пишеш домашните си сам. Затова си взимах тетрадките и слизах при този чудноват чичко с бял мустак в средата на кръгло и червено като ябълка лице.

– Чичко, а ти какво правиш по цял ден, докато съм на училище? – попитах го веднъж със съжалителен  глас, убеден, че скучае без мен. – Тъжно ли ти е да си сам?

Той се засмя добродушно, погали ме по рошавата глава и отговори:

– Ами, как ще ми е скучно. Докато те няма, аз си приказвам с моите приятели.

– А кои са те? – любопитствах по детски, отчасти защото исках да разбера с кои други деца дружи, отчасти защото вече не ми се пишеше домашната за триъгълниците.

– Птичките, например – каза той.

– Птичките? – бях изненадан. – Ама те не говорят. Те са животни.

– Всички говорят, моето момче, само че на свой език – поправи ме добрият чичко.

– Ти разбираш ли езика на птиците? – вече бях забравил за математиката, толкова ми стана интересно.

– Разбира се – потвърди сериозно той.

– А ние в училище учим само английски – със съжаление отбелязах аз.

Възрастният мъж се засмя.

– Езици не се учат само в училище. Езикът на животните е лесен – само трябва да се вслушваш внимателно, и ще разбереш какво ти казват.

Останах безмълвен. Не си представях как говорят рибите, например. Или буболечките. И охлювите. Те не издават звуци. Поколебах се за момент – отдавна исках да разбера за любовта на този чудак към охлювите, но мама ми беше казала да не питам, че може да се обиди. Смънках нещо, като ги споменах между другото, а той не само не се разсърди, а с голямо удоволствие подхвана темата.

– О, прекрасно се разбирам с охлювите. Даже ще ти издам една тайна – те са ми любими. Много кротки създания и много упорити. Пък да знаеш какви умни очи имат… Вглеждал ли си се някога? – попита ме моят приятел.

Завъртях глава отрицателно. Той продължи да разказва.

– Охлювите са едни от най-безобидните същества на тази планета, от които можем да научим много. Обаче ние не им обръщаме никакво внимание, гнусим се от тях. И за жалост ги мачкаме по пътя си – сведе жален поглед при последните думи.

– А ти защо ги местиш сутрин от пътя? Те нямат ли право да се движат по нашите улици? – осмелих се да попитам направо и веднага се засрамих, че може да съм обидил приятеля си. Той обаче реагира неочаквано спокойно.

– Много правилен въпрос, задаваш, моето момче. Имат ли право да се движат по нашите улици? Разбира се, че имат. Само ще те поправя – улиците не са наши. Някога те са били на охлювите, но ние сме им ги взели. Те обаче, както ти казах, са твърде миролюбиви, за да се бият за своето, затова са ни ги оставили. Единственото, което искат е само да преминават през тях. Само че колите са много бързи и не спират да изчакат охлювите да пресекат. Минават директно през тях. Сигурно си виждал пътя сутрен след дъждовна нощ.

– Преди мислех, че това са сополи – признание, с което предизвиках полуусмивка.

– Преди да стана пенсионер, бях полицай – продължи да разказва приятелят ми. – По-скоро катаджия, нали знаеш какво е това?

Кимнах.

– Една сутрин бях дежурен, а през нощта беше валяло. Охлювите бяха наизлезли от мократа трева и бяха плъзнали навсякъде. Колите ги газеха, но това не спираше нито едните, нито другите. И тогава ми хрумна идея – започнах да спирам шофьорите и да ги карам да чакат, докато пренеса охлювите на безопасно място. Ако някой преказеше гадинка, пишех му глоба.

– Това е отлична идея! – възкликнах.

– Не така каза началникът – усмихна се с горчивина той. – Започнали оплаквания, привика ме в кабинета си, после ме прати… В крайна сметка ме пенсионираха по болест – покашля се смутено.

Тогава не разбрах какво точно се е случило, но години по-късно всичко ми се изясни. И тази сутрни, докато вървя към работата, се спирам да отместя малките слузести животинки в тревата, да не ги газят бързите коли и невнимателните пешеходци. И сдокато вървя от моята страна на алеята, обозначена с ходещ схематичен човек, ми хрумва идея. Ще направя алея за охлюви! Толкова лесно било! Не ми трябва нищо повече от малко блажна боя.